ИСТИНСКИЯТ UNDERGROUND И ИМА ЛИ ТОЙ ПОЧВА У НАС?

Евгений Манев

web

Истинският ъндърграунд не е този, попаднал на страниците на списанията.

Истинският ъндръграунд не е този, който попада в светските колонки на жълтите и не толкова жълти ежедневници.

Истинският ъндърграунд не е този, попаднал под прожекторите в телевизионното студио.

Истинският ъндърграунд...

Съществува ли някъде в природата?

Истинският ъндърграунд е като картоф. Докато не го извадиш от пръстта, не можеш да разбереш дали е годен за ядене, или не е. Затова всеки свестен картоф се стреми да излезе на светло, да попадне в тигана, фритюрника или тенджерата, бягайки от качеството си на подземен продукт, и придобивайки ново: на хранителен такъв.

Истинският ъндърграунд е нещо, което не се вижда. Неговата естествена среда е влажната тъмнина. Налага се аналогията със семето, пробиващо си път към пролетното слънце. Но стигнало до повърхността, на светлина, семето вече не е семе. То се е превърнало в нещо ново.

С други думи - претърпяло е метаморфоза.

Същото е положението и с така нареченият “ъндърграунд”. Всеки един ъндърграунд се стреми да се превърне в мийнстрийм. Това е негово качество, присъщо му a priori. Това е неговият естествен път за развитие.

Следователно, за да наблюдаваш истинския ъндърграунд, трябва да си в неговата естествена среда - а именно: там, в почвата, под повърхността, във онази влажна тъмнина.

Понятието “underground” обикновено се използва като етикет на неофициалната култура; на културата и произведенията, създавани извън основния поток на изкуството (така наречения мийнстрийм; “главно течение”, ако не се лъжа). Какво се смята за основен поток - това, разбира се, е много относително. Той се определя от мнението на мнозинството.

В случая, ако говорим за България, като “ъндърграунд” може да бъде разглеждано всичко, което се ражда извън столицата ни София. Защо? Защото провинцията е доста загадъчно (но в никакъв случай не и интересно) място за живеещите в главния ни град. Там, в главния ни град, се коват каноните и насоките; там се определя кое е ъндърграунд, а кое - мийнстрийм. Общо взето, неписаното правило е: не можеш да “пробиеш”, ако физически не си в столицата. Трябва да си там. Задължен си да си там. Имах един познат от Русе, който дълги години кандидатстваше кинорежисура в НАТФИЗ. Беше се преместил да живее на квартира в София, а за да се изхранва по някакъв начин работеше като санитар в “Пирогов”. Беше талантлив и в края на краищата успя. Той е убеден, че ако не се бе преместил да живее в София, “посмъртно” нямаше да успее. Може би е прав. Поне аз нямам основания да не му вярвам. И неговият случай съвсем не е единствен. Напротив, той е показателен за механизма на успеха. Механизъм, конструиран от някого. Познайте адресната регистрация на този някой (поне града).

Със същия успех можем да разгледаме и положението в популярната музика. Някой да е чувал за групи от т.нар. “провинция”, станали известни? Разбира се, еди кои си са от Варна, други еди кои си - от Шумен, трети еди кои си - от еди къде си, но основната им прилика е, че за да успеят, всички са сменили адресната си регистрация: София.

Налага се изводът, че едно от най-важните условия (ако не и най-важното) да успееш е адресната регистрация.

Но защо?! - би извикал измъченият провинциален графоман, музикант и всякакъв още там.

Елементарно, бедни ми Йорик...

Положението на дългогодишна културна столица е породило едно културно високомерие, присъщо на повечето културтрегери (живеещи, разбира се, в столицата). Това се е превърнало в някакъв вид културна слепота. Слепота, родена от властта на етикетите, заложени някога и приемани за удобство на мързеливия ум.

Например: Пловдив е град на художниците, Бургас - на музиканти и поети, и общо взето, ако от Пловдив се опита да излезе музикант или поет, просто няма да му се усмихне щастието - твърдият етикет, заложен в подсъзнанието, отсъжда: в Пловдив такова нещо не може да се случи. Убеден съм, че и в Бургас има не по-малко талантливи художници отколкото в Пловдив, но закостенялата убеденост на етикета не се променя дори и при очевидни обстоятелства. Метафизичното му въздействие е следното: етикетът подчинява реалността (това е описано и в легендата за Прокруст). Чрез етикети е по-лесно да се възприема сложната действителност. Действието на етикета е просто: когато реалността не се вписва в предварителните коловози, тя се пренебрегва. Или се довежда до кондиция, удобна за логаритмуване. В такива фини материи като възникването на таланта и неговото узряване, това до голяма степен е решаващо. Дори в провинцията да се състои наново Великия Потоп, убеден съм, че ако не достигне до София, никой там просто няма да го забележи. Каноните постановяват: Великият Потоп не може да се случи никъде извън столицата. Културата не може да съществува извън културния център. Още един етикет.

Някой ще каже, че това е естествено следствие от дългогодишното положение на законодател. Чувството на несменяемост те кара да се чувстваш вечен и непоклатим като каменен паметник, а мисълта, че можеш да сгрешиш е не само еретическа, а просто невъзможна по начало. Този някой сигурно ще е прав. Защото основният принцип на “законодателите” е: “Нищо не съществува, докато аз (или ние) не го забележим и признаем за съществуващо.”

Ако наречете това не “целенасочена слепота”, а по някакъв друг, по-точен начин, готов съм да го приема.

Може да изглежда абсурдно и невероятно, но предвид новите правила на виртуалната реалност, това си е истински закон на физиката от 7. клас в основното училище.

Още повече, че именно тази виртуална реалност е естествената среда, където един творец може да живее и да се изявява. Именно там съществуват неговите произведения.

На този закон се основават много от манипулативните възможности на медиите. Напоследък сме свидетели на това колко лесно може да бъде манипулирано т.нар. “обществено съзнание”, приемащо своите критерии за истинност от същите тези медии. Но това е тема на друг разговор, така че сега няма да се задълбочавам в нея.

Не ми се иска някой столичанин да съзре в тези размишления вечното противопоставяне “столица-провинция”. Говоря за София, а не за L.A., по простата причина, че в София съм бил, докато в L.A. - все още не.

Така че, ако трябва да определя идеята си в няколко думи: тези записки са призвани да дадат ново определение (поне в наши условия) на понятието underground.

Нека погледнем нещата такива, каквито са.

А те всъщност наистина са малко по-различни оттам, откъдето е дошла тази сладка думичка

underground.

© Евгений Манев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.12.2001, № 12 (25)