ФЕНОМЕНЪТ "СЛАВИ"
(какво не ми харесва)

Евгений Манев

web

Едва ли не всяка божа вечер от 22:30, в едва ли не всеки български дом се гледа "Шоуто на Слави". Това ме кара да си задам някои въпроси, както и да им дам някои отговори.

Първо: трябва да уточня, че тук няма да се занимавам с личността на Слави Трифонов. Уви, не го познавам лично, пък и не бих си позволил да обсъждам личните си претенции към него в публичното пространство - не им е там мястото. По всичко личи, че не е лошо момче. Но мисълта ми е друга: една личност стане ли публична, тя се превръща в символ на нещо. И въпросът е на какво ще станеш символ. Затова тук става дума за образа на "Слави", витаещ в медийното пространство и общото ни виртуално съзнание. Поради тези причини и наричам тези бележки Феноменът "Слави".

Ще се опитам да си отговоря на въпроса: в какво се корени широката популярност на този имидж, наречен "Слави". На какво се дължи успехът му? На неговата "харизма", както определят причината някои експерти, предпочитащи да създават митове, отколкото да си отворят очите по-добре? Или са прави другите, които твърдят, че той е едно обикновено момче, зад което стои добър екип - сценаристи, режисьори и т.п.?

На двете везни на кантара са двете легенди. По средата съм аз, със своето мнение.

Властта върху общественото съзнание определено си има и отрицателни страни. Тук ще се опитам да изложа моята гледна точка за опасностите, които се крият в статута на популярната публична личност.

Слави Трифонов създава впечатлението, че е момче-късметлийче, или както народът ги е наричал едно време - "полезници". Такива личности поради някакво необяснимо за нас, обикновените хора, съчетание между обстоятелства, закономерности и случайности, подвластни и известни докрай единствено на Съдбата, се оказват на нужното място във нужното време и притежават нужните качества, за да се понесат като сърфисти на гребена на вълната: достатъчно амбиция, замесена със здраво количество "спортна" злоба. За библейски категории от рода на "талант", "божия искра" и т.п. не бих искал да говоря, тъй като те според мен се отнасят към областта на творчеството, и по-специално, на така нареченото "художествено" творчество.

Не бих искал да намесвам баснословните вече "борци" ("мутрите", както ги наричат) - най-лесно е да се твърди, че имиджът "Слави" въплъщава тяхната философия за живота и това как да се живее той (начините му на употреба, както казваше един виден циник). Напротив, "Слави" въплъщава една изконна народна мечта - и неговият рейтинг ще бъде извънредно висок, докато той поддържа илюзията за това, че е само едно просто момче от народа, селянче, като нас, което, без да се променя, е успяло в тоя живот.

Как се стигна, обаче, до сегашният имидж "Слави"? Идеята, скрита зад този образ, никога не е била отвлечена и абстрактна; основната идея винаги е била само една - успехът. Средствата за постигане на тази цел не бяха дефинирани строго и това, разбира се, даваше допълнителната свобода при нейното осъществяване. Чалга? Че защо не? Хората я харесват. Глупави били тези, дето я харесват? Прости били? Чалгата била възхвала на простащината и нейното легитимиране в нашия живот? Че какво от това? Пък и кой го казва? Нали затова си има басня - за лисицата и гроздето: тези, които не могат, критикуват и намират кусури. А пък и народът си го е казал още по-пряко: на крив... и така нататъка. Всичко това не е важно. Важното е да успееш. Важното е да си отгоре. Българинът уважава успелите и много-много не се пита като как така, аджеба, са успели. Това уважение му дава правото да мисли за себе си, че и той един ден може да се издигне до тези висоти на духа и най-вече на материята, разбира се, и да постигне така мечтаното финансово благополучие. Този начин на мислене и на възприемане на нещата му помага (на българина де, онзи - средностатистическият, дето прави общите черти на националният психо-портрет) да запази така необходимото си самомнение (думата е точна: не "самоуважение", а "самомнение"). Всъщност, точната мисъл е, че българинът се дразни от тези, които се възприемат за нещо повече от останалите; някои така наречени "интелигенти" са само една (и то незадължителна) част от това множество. За да се приближи още повече до прочутия средностатистически българин имиджът "Слави" трябва максимално да изразява неговите основни инстинкти и възприятия. С това може да се обясни прословутата неприязън на "Слави" към лицето Явор Дачков. Че защо да го обича? Говори интелигентно (глупости), свири на пиано в студиото и завършва предаването си с класическа музика - с една дума, прави се на голяма работа, на нещо повече от нас, от мен, от всеки един българин (от средностатистическите, имам предвид). С една дума - "надува се". Свързвайки се с усещанията на множеството, този негов "гибелен гняв" винаги се превръща в оправдания "праведен гняв" - коренът на това превръщение е ясен: инстинктивното неприемане на различните, на множеството гледни точки, на свободата да бъдеш инакъв, да мислиш по друг начин, не по общоприетия - което е дълбоко в подсъзнанието на всеки един от нас.

Интересен белег са костюмите, с които той излиза всяка вечер в шоуто си. Носенето на костюми говори за желанието да се интегрира успешно в образа на тв-водещия, на успелия бизнесмен. А обръснатата му глава, която изобщо не се "връзва" с този имидж, пък е остатъкът от бунтаря в него, белегът за това, че този бунтар е все още жив. Предполагам, че именно така го възприема и болшинството от българите, така че в знаковите си послания към подсъзнанието на зрителя, той явно е успял.

Това са послания на ниво митологично съзнание; разумът, логиката не участват в тяхното възприемане. Затова и тези послания се възприемат леко, колкото и абсурдни да са понякога (не става дума само за имиджа "Слави", а въобще за имиджите).

Когато нарекат Сл.Тр. "шоумен", и то най-често в словосъчетанието "най-успешния български шоумен", ми става интересно. Всъщност, тук са верни само 2 думи: най-успешният и български. Като цяло обаче словосъчетанието не е съвсем точно. Ако ви трябват доказателства, че Сл.Тр. не е актьор, това означава, че не сте гледали нито веднъж "Шоуто на Слави". Истината е, че притежава артистичност, колкото и всеки нормален човек. Фактът, че дори на концерт, обръщайки се към публиката, чете от вездесъщото "аутокю" като примерен първокласник, би трябвало да е достатъчен. Следователно, успехът на имиджа "Слави" се крие някъде другаде; той е различен от този, например, на имиджа "Мариус" (гениалната странна личност). Успехът на "Слави" не се държи единствено на това, че е "шоумен". Причината е комплексна и поради това горното словосъчетание, според мен, елегантно подменя истината.

Имиджът "Слави" превръща шоуто си в пиедестал, а себе си - в народен трибун. Тоест, започва да върши малко по-различна работа от тази, която обикновено се очаква от един "шоумен". От това преместване той само печели - та това е толкова присъща на българина черта: да си вярва, че разбира от всичко. Абсолютно. Българинът вярва, че разбира повече от управлението на държавата от премиера и министрите от правителството; българинът вярва, че разбира повече от футбол от треньора на националния отбор. За да не те намрази, трябва да поддържаш тази негова вяра; да го гъделичкаш на тая тема - че той, "простия човек", разбира най-добре от всичко - и от политика, и от футбол, и от икономика, и от кино - въобще, той е най-големият авторитет във всяка една област. "Не ти трябва да се образоваш, не ти трябва да допускаш различни гледни точки, не ти трябва трезво да се опитваш да прецениш ситуацията - ти притежаваш по началото истината; вродено ти е абсолютното и пълно разбиране за нещата. Затова - вярвай на първосигналната си реакция и твърдо я следвай докрай: ти си непогрешим. Грешат винаги другите. Различните. Интелигентните. Образованите. Политиците. Националните треньори по футбол. Ти си невинен. Виновни са те. Затова ти винаги имаш безпрекословното право да се месиш в работата им и когато смяташ, че не си я вършат както трябва, незабавно да почнеш със всички сили, най-искрено да им пречиш да я вършат по този дълбоко погрешен начин, който ще ти провали живота. Ти имаш правото да им пречиш - защото защитаваш правото си на добър живот. Защото - какво си виновен ти, толкова умен, толкова разбиращ от всичко, та животът ти да е толкова скапан? Не може да си виновен ти - ти разбираш от всичко по-добре от всеки. Значи - виновни са ти другите. Онези, от които зависи благополучието ти. Но ти - ти винаги оставаш невинен. И какви са те, че да управляват твоя живот? Да не са по-умни от теб? Че какво като са учили за това? Това не им пречи да са пълни глупаци. Затова - вземи живота си в свои ръце."

Да внушаваш на хората, че някой може да провали живота им и че те имат правото да се месят във всичко, без да разбират и капчица от това, в което се месят - ето това е странно, според мен. Направо си е опасно. Просто защото не може всеки да разбира от всичко. И то си е ясно като бял ден. То е все едно да говориш едва ли не всяка вечер на хората, че техниците в атомната електроцентрала не си разбират от работата и ще ни докарат ядрена катастрофа и да призовеш хората да вземат съдбата си в свои ръце и те сами да застанат зад пултовете в ядрената електроцентрала, за да са сигурни, че онези некадърници, ядрените техници, няма да ги прецакат. Така че тези опити да внушиш на хората уж самочувствие, са просто опити да ги манипулираш - да им вдъхнеш доверие в собствената си личност; и нищо повече.

Това се нарича популизъм, тъй като измества реалното възприемане на нещата в съзнанието на масовия зрител, гъделичкайки и повдигайки изкуствено самочувствието му.

Какво следва от всичкото това дотук? Защо говоря толкова неща, които, така или иначе, са ясни на повечето хора? Ами за да затвърдя предположението си, че успехът на имиджа "Слави", неговата популярност се дължи на ефектът на идентифициране, който "истинският" Слави Трифонов - трябва да му се признае - успява да създаде у мнозинството българи. Това, че е носител на философията и вкусовете на мнозинството (и успешно поддържа това впечатление у хората, въпреки че той самият - предполагам - възприема себе си по малко по-различен начин) му дава благословията на това мнозинство да го смята за нещо повече. Идеята е такава: ето го, той е такъв като нас и е успял; следователно, ние сме си хубави, каквито сме. Това е единият от двата коренно различни принципа в изкуството (а бих казал и на всяка публична дейност) - спор, който се води открай време, откак съществува и изкуството: дали да слиза до масите, или да се опитва да ги извиси. Спорът е в мярката на достъпност. И в крайната цел и смисъл на това изкуство. Естествено, обаче, ако целта ти е просто да успееш - да те харесва това прословуто мнозинство, съставящо общата физиономия на средностатистическия българин (и междувременно да направиш пари от това) - ще избереш първия път: слизаш сред народа. Нарича се "чалга". И това не е лошо. Лошо е, когато започваш да правиш от своето поведение философия, която защитаваш и пропагандираш като единствено правилна. Тогава се ражда тази скрита за по-невнимателния поглед параноя: "който не е с мен, той е против мен", и всеки различен от тебе се превръща във враг, който трябва да бъде осмян, унизен, смачкан и изхвърлен от играта. Конкуренти не трябва да има. Аз съм единствен.

Между другото - Бойко Ламбовски имаше едно хубаво стихотворение на тая тема. То може да се тълкува и като описване на един процес, който накратко е изразен в следните думи: "човек постепенно заприличва на тези, срещу които се бори". Дънов също има подобни предупреждения в своите проповеди. Така че - опази боже от прекалените борци против злото и лъжата, и изобщо - против всичко отрицателно. Те така почват да се вживяват в тази борба, че почват най-сериозно да мислят, че единствено те знаят истината (превръщат се в мерудия за всяка манджа и искрено си вярват); а всички, които се осмеляват да мислят различно - те са или глупаци, или просто ненормални. Между другото, тази реакция особено ярко можеше да се наблюдава в нощта на 17 срещу 18 юни, когато сума ти умни глави отново се отчаяха от съдбата си да живеят сред най-глупавия народ на планетата. Но дано това си остане само техен личен проблем, който да не разпространяват и върху останалите. И най-сетне, да осъзнаят, че демокрацията е именно това - свободата всеки да изрази мнението си: глупавият - своето глупаво мнение, умният - умното си мнение, и така нататък. Но тази тъй чакана демокрация (както бе чакано преди и прословутото "светло бъдеще") ще е само формална, докато не се изпълни и още едно, до голяма степен идеално, условие - след като всеки изрази свободно мнението си, тези, които са били на друго мнение, но са загубили, спокойно да приемат нещата.

Жалко, че в Б-я не може да съществува конкуренция. Ако той е българският Джей Лено (както сам обича да казва), хубаво би било да имаме и българският Летърман; но, уви, Б-я не обича конкуренцията. Б-я е бедна и не може да роди повече от един.

Та какво щях да казвам, в крайна сметка... Мнозинството си избира кумир по свой образ и подобие. Ето това исках да кажа. Защо изхабих толкова думи? Защото това изречение, този извод сам по себе си не звучи достатъчно конкретно. А защо пък трябва да звучи конкретно? Ами защото, надявам се, конкретността притежава изтрезняващо въздействие.

Надявам се.

© Евгений Манев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.12.2001, № 12 (25)