Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТРАКТАТ ЗА МАСКАТА

Евгений Манев

web

Човек е сторен от много маски. Най-външни маски, междинни маски, най-вътрешни маски - толкова много, че и сам не подозираш истинския им брой.

Колко си ги приютил, напластени около сърцето ти като мъгли...

Всяка лъжа е като стена пред светлината.

Всяка лъжа създава маска, която се лепва на лицето ти - и да искаш, и да не искаш.

Маската на Батман всъщност крие маската на Арлекин, а на свой ред под маската на Арлекин се крие маската на Фантомас.

И понякога съвсем не е ясно какво има там, под стотиците лица: и има ли там нещо, или просто маските са прикритие на пустотата.

І.

Казвам: като гнездо на змии, така се тълпят маските една под друга.

Като миражи, наслагвани от незнайна ръка.

Майсторска ръка. Ръка на фокусник. На илюзионист, който може да свали дори лицето ти от изпъкналия неандерталски череп. И възхищението направо те залива, още малко и очите ти ще изхвръкнат: какво върховно майсторство на илюзията!

Но да гледаш истинското си лице... Можем ли да издържим подобна гледка?

Кой знае какво ще видим. И изобщо ще видим ли нещо.

ІІ.

Маските - като пластове и пластове тиня над живото ти лице...

“Какъв хубав тен има маската ти!”

Неточно? Но каква може да е другата дума?

Това е истината.

ІІІ.

Маската играе ролята на хамелеоновата кожа. Маската може да бъде научно обяснена с простото и естествено проявление на мимикрията.

Предпазна мярка срещу враждебната околна среда. Отново на сцената иззад кулисите излиза първичният инстинкт за самосъхранение.

ІV.

Враждебната среда е тъй враждебна, че устройството на нашите маски непрекъснато се подобрява и усъвършенства. Увеличава се и техният брой: купуваме си специални гардероби, в които да държим не тъй необходимите ни маски. Най-необходимите са винаги с нас: плът от плътта ни, сън от съня ни. Душа от душата ни.

Маската е важна част от нашите души/от нашата душа.

V.

Да свалиш своите маски - това означава да намалиш, да унищожиш своята способност за самозащита. Броят на маските и твоята уязвимост са в правопропорционална връзка: колкото повече от маските си сваляш, толкова по-беззащитен ставаш.

Маската за човешката душа е като корубата за тялото на костенурката-столетница.

VІ.

Маската играе ролята на защитна броня. Маската приема удара върху себе си. Тя е като гръмоотвод, като онова самотно дърво, поемащо върху себе си поразяващите заряди небесно електричество. Стъблото му вече е кухо, кората е почерняла от небесния огън - и то стърчи безжизнено под сивото тежко небе. Така е с маската - тя поема основния удар върху себе си. После просто бива сменена - почерняла, изгорена, разкъсана и напълно негодна за употреба.

Така е. Ние се отделяме от болката, ставаме недостъпни за нея посредством маските, които създаваме.

VІІ.

Но ведно с болката, маската отклонява и живота.

Това, че ни държи настрани от болките, но и от радостите на живота, трябва да се изтъкне като основен и непоправим недостатък на маската, на абсолютно всички маски (защото в разнообразието от маски човек е почти достигнал тъй мечтаното съвършенство).

VІІІ.

За да го разберем по-лесно, можем да си представим следната схема: една река с буйно течение - истинският живот - и маската: бент, който заприщва движението на водата, отклонявайки я накъдето и да е другаде, но не и в предназначеното й русло. Ние, използващи услугите на маската, оставаме завинаги в сухата част на речното корито. Където над бившите речни обли камъчета витаят само изсъхналите спомени за предишната река.

ІХ.

И тук се появява една, при всички положения неразумна, и дори може би безумна, мисъл: “А може би нашето тяло е просто поредната ни маска, отделяща ни от истинския живот?”

Х.

Такава е противоречивата роля на маската. Противоречива като самият живот, ще кажете вие. И ще сте изцяло прави: на какво друго да прилича? - ще кажа аз в пълно съгласие.

ХІ.

Кой има смелостта да свали надеждно защищаващата ни от външните посегателства и агресии към нашето съществувание маска? Това е равнозначно на самоубийство: а стремежът към самоубийство, може би с право, се тълкува от всички като неестествен и като проява на ненормално съзнание и неадекватни реакции на болен ум.

ХІІ.

Отсега нататък, в нашия скромен трактат, с термина “Маска” ще наричаме цялото множество, цялото разнообразие и съвършенство от маски, създадени от човека през некраткото му съществувание като такъв, предавани като наследствена памет от гените на езика, който още от деца научаваме - засукваме с майчиното мляко, както биха се изразили възторжените поети от ХІХ век.

ХІІІ.

Но постепенно Маската - това е нейно отличително, може би основно, качество - започва да обсебва все повече жизненото пространство на нашето истинско Лице (отсега нататък с термина “Лице” обозначавам предполагаемата истинска същност на всеки един отделен човек, вложена в нас от Твореца - силата, която ни е създала такива, каквито сме (били). Маската може да бъде оприличена с гангрена, плъзваща по бялата жива тъкан на Лицето. Енергията и силата, която насочваме към изграждането и запазването на Маската, всъщност я подхранва в нейната агресия спрямо нашето истинско Лице.

Предпазвайки се от предполагаеми или реални външни агресори, ние си създаваме защитник - наемен войник, л и ц е х р а н и т е л - който всъщност се оказва достоен заместител и успешно подобие на прочутия Троянски кон, използван от древните гърци. Защитникът се оказва Агресор.

Къде е истината?

ХІV.

Всяка следваща маска се създава и като защита срещу всяка предишна. Новата маска е като допълнително разклонение в лабиринта, запасен изход в случай, че главната галерия не води до никъде, а опира в здрава тухлена или каменна стена.

Редицата на създаваните маски спира с нашата смърт. Може би дори смъртта е логично последствие от неспособността на Лицето да създаде поредната маска, поредният Защитник-Агресор.

А може би смъртта е пълното изчерпване на Лицето и пълно превъзходство на Маската.

ХV.

Телевизията, вестниците, големите общности от хора, огледалата, лабиринтите, игрите, панаирите, кръстословиците - всички те са средство да не видим истинското си лице, да не останем насаме със себе си. Всички те са еманации на Маската, нейни примитивни еони - и ако погледнем реално, трябва да признаем: те също са Маска.

ХVІ.

И така, като заключение трябва да направим следните изводи (колкото и да ни е неприятно): целият ни земен живот преминава в изобретяването на маски - начини да избегнем вида на истинското си лице. Може би дори именно в това се състои смисълът на нашето съществувание тук; може би именно правенето на маски е нашият така наречен живот. Не знам. Всъщност, едва ли някой може да даде точен отговор на този въпрос. Тука можем само да строим догадки и хипотези. Затова в края на нашия скромен трактат, ще си позволим само да повторим несъмнено постигнатото като истина досега: нашият живот се състои от правенето на маски, на нови и нови маски, все по-съвършени, все по-различни, и нашият живот завършва след като вече сме неспособни да продължим тази своя дейност (или просто ни омръзне тя). И именно това е, което всички наричаме смърт.

Е добре, но какво тогава е смъртта?

Не знам.

Може би точно тя е истинското ни Лице.

декември 1995

Подчинявайки се на чужди закони, аз се губя, изчезвам. От мен в момента е останала само 1 маска - истинска дотолкова, доколкото може да бъде истинска 1 маска; показваща ме единствено с това, че все пак аз съм я избрал, аз съм я създал; тя, моята маска, е присъща, може би единствено на мене.

 

 

допълнение към

ТРАКТАТ ЗА МАСКАТА

Ако останеш да гледаш в огледалото - това е страшно.

Защото нищо няма да видиш.

Защото ти си само в действията си, а за да се огледаш, трябва да спреш.

Твоето действие (в момента на оглеждането) ще бъде самото оглеждане и ти ще се вглеждаш в себе си - оглеждащият себе си, който се оглежда, оглеждащ...

И така, Огледалото (в дадения случай, а и по-нататък в текста, под термина "Огледало" ще се подразбира "себевглеждане", "рефлексия") умножава твоя празен откъм действие образ до размерите на кошмар: защото всъщност умножава една празнота.

И е най-голямата грешка да се вглеждаш в себе си и да се ужасяваш от бездната, която откриваш. Защото самото вглеждане е Бездната. Какво друго очакваш да видиш?!

Не сваляй маските, за да търсиш истинското си Лице. Това е опасно (защото е същото това себевглеждане).

Напомня хипноза.

Самохипнотизираме се, вгледани в Огледалото.

Вгледаш ли се в себе си, ще видиш единствено Бездната, а също и всичките си черни страни.

Защото твоята светла страна е в действието, а не в бездействието. И ако светлата ти страна е откъм гърба ти, то как ще я видят очите ти в огледалото? Дори в Огледалото не можеш да се видиш целият.

Не забравяй това.

Не забравяй и още нещо:

дори и образът ти в очите на твоя враг е по-верен от този, който виждаш в огледалото.

Огледалото ти дава само миг от вечността.

Огледалото е без памет.

Точно затова то те лъже.

Огледалото те изкормя, изваждайки внимателно всички твои вътрешности, твоята памет, грижливо оставяйки единствено твоята обвивка.

Огледалото те мумифицира. Това, което виждаш в неговата стъклена двумерна плоскост, е само черупката на охлюва.

В него ти си един отдавна мъртъв фараон, запазен в своята стъклена пирамида.

В огледалото ти си една моментална фотография на марионетка, чиито конци не се забелязват. Просто са незабележими за човешките очи.

Но напоследък почнах да забелязвам - макар и едва-едва - конците, които са невидими за очите на марионетката.

 

...и идва мигът, в който трябва да призная, че материалът, с който така неразумно се захванах, просто не е по силите ми. Той се изплъзна от контрола на моите думи и мисли като див жребец, надушил свободата. В ръцете ми остана само писалката - непослушната диригентска палка, непослушният камшик на един неумел дресьор - а срамните следи от моят неуспех са фиксирани безжалостно от черните редички на думите - непоклатимо верни на истината съдебни заседатели.

Сега имам два изхода: да предам своя неуспех на огъня - всемилостив палач-екзекутор, или да го изложа пред преценяващите и всичко забелязващи чужди очи. Воден от изглеждащите мазохистични пориви на своята пробуждаща се отвреме-навреме съвест (като неизтриваем код, заложен в съзнанието ми) - аз избирам Втория Вариант.

 

Свободата: тя е в ръцете на твоята съвест. Съвестта е винаги будна, дори ти да си убеден в обратното. Привидно продължаваш да си свободен, но - край, полетът е свършил. Почват имитациите. Самозаблудата. Илюзиите, без които човек не ще оцелее. Илюзиите, които са основната храна на човешката раса. Мога да продължавам своите упражнения по празнопис, но това са безплодни неща. Липсва жестът, кривият поглед, мисълта, която с неочакваната си северна светлина ще прекрои коренно облика на света около теб.

Стане ли това, детските ти очи се връщат изведнъж, пресекли толкоз сънища, толкоз спомени. Детските ти очи - оцелели като по чудо след безплодните пясъчни пустини на изживените ти досега години... Как се запазват те, детските ти очи? Как, след като всичко наоколо се е променило? Нищо не е останало от времето, когато си бил хлапе и си притежавал нещо наистина вълшебно: богатство, за което биха завидели дори Али Баба с 40-те разбойника накуп - истинско лице и очи. Очи, които виждат. Очи, които не са заразени от епидемията на вглеждане в стъкления неистински двойник в огледалото. И именно поради това - истинско лице. Защото то се губи с мярката на вглеждането ти в него.

Бягай като от дявола, като от легион бесове от вглеждането в себе си, в своето минало, в своите безкрайно много изображения, пълчища от двойници - абсолютно фалшиви и тъй далече от истината, колкото и Орфей, който се обръща назад.

Животните се страхуват от своето огледално изображение.

Колко по-умни са от нас.

Вглеждането в огледалото всъщност ражда маската.

 

ЛАБИРИНТЪТ, построен от Дедал на остров Крит за критския цар Минос, този лабиринт, в който е живяло чудовището Минотавър, чиято ежегодна порция били 7 младежи и 7 девойки и което чудовище героят Тезей убил, освобождавайки родината си от тежкия кръвен данък - този прословут Лабиринт е бил най-обикновено огледало.

Дядо Дедал всъщност бил изобретил огледалото.

Е, това, разбира се, не е истина. Критският Лабиринт си е бил най-чистокръвен лабиринт, а Минотавърът - най-истински Минотавър, първокласно кръвожадно чудовище.

Ние сега, от разстоянието на вековете, можем да си позволим да разсъждаваме, както си пожелаем, както ни скимне, но я нека се поставим на мястото на Тезей, навлизащ в мрачните и несъмнено влажни подземия на смразяващият кръвта Лабиринт, чувайки умноженият от многократното ехо алчен рев на Минотавъра. Дали ще продължим спокойния ход на философските си разсъждения/тълкувания?

Лесно е да се мислиш за много умен, скъпи слушателю. Трудно е да навлезеш в Лабиринта и да оцелееш.

Ето това е истината. Всичко друго можем да го оставим настрана.

 

 

О Щ Е З А О Г Л Е Д А Л О Т О

Тъпите цели, които си поставяме самички всеки ден, затварят очите ни за светлината и кожата ни загрубява. Водач ни е огледалото, което сме поставили пред себе си - а какъв водач може да бъде то, след като в него се отразява само нашият лик и пътят, който е вече зад гърба ни? Огледалото не може да бъде водач за никъде. Ние всички сме заети прекалено много със самите себе си, за да обръщаме внимание накъде вървим. Дори си мислим, че знаем накъде, но пред нас всъщност е огледалото. И всичко - медии, култура, обществено мнение - се стреми да ни убеди, че светът е именно това огледало пред нас. Наоколо всички бързат да постигнат нещо - и го постигат, и не го постигат - и пред всички стои Огледалото като пътеводител, като най-верен компас, като единствен ориентир. Много студено и неуютно е за тези, които виждат света извън обратния огледален образ, в който самият ти си в центъра на мирозданието и цялата вселена се върти около теб.

Ние сме дребни точици на огромната карта на света, песъчинки в потока на времето...

А в собственото си съзнание сме монументи, като египетски пирамиди се възвисяваме сред околния пейзаж.

 

и нещо като bonus-track :)

МОЯТА МАСКА

1. Тежестта на куршума ме води надолу; там е мойто небе.
Не се притеснявай за мен, аз съм добре!
Дори да кървя, не ще разбереш - аз съм съвършен.
Моята маска отдавна е станала мое лице.

2. Моята маска е мой пръв приятел, тя е верна до смърт.
Вгледай се хубаво в нейните пъстри очи.
Може би са очи на котка, може би са на плъх.
Аз не знам, а и моята маска по въпроса мълчи.

3. Моята маска - тя е безсмъртна, тя ще остане след мен.
Тя е умна, тя е блестяща, тя има леко сърце.
Нейният чар се отразява дори във очи на слепец.
Може би ще успея да разкъсам някога нейния плен.

4. Моята маска е моя майка, моя любовница, моя сестра.
Тя е вярна като смъртта, тя отразява моята точна цена.
Тя отбива всички отровни стрели, по-надеждно от всякакъв щит.
Ако някой ден тя се разпадне, аз ще падна убит.

5. Моята маска е като бебе - тя обича всяка игра.
Тя не ще и да знае, че тук игрите се плащат със кръв,
и желае, желае, желае небето на своя любимец Икар!
Само аз съм виновен, че още не съм я превърнал в крила.

 

 

© Евгений Манев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.12.2001, № 12 (25)