ПРОЕКТИРАНЕ НА СМИСЪЛА ЗАД КАДЪР
За кратките прози на Владислав Христов

Дияна Иванова

web

Докато четях книгата с кратка проза „Снимки на деца” от Владислав Христов, не ме напускаше усещането, че авторът пише и фотографира едновременно. Фокусира и точно на момента идва онова „щракване” - завършекът, похват, „присвоен” от фотографията и напаснат на разказването. Читателят остава с впечатление, че гледа снимка. Може би среден формат - нито от най-големите, нито от най-малките. Тази визуализация е начин на изразяване и пълнота. Снимката пристига „наведнъж” при нас - така идват и разказите на Владислав Христов. Следва проучването - погледът по разказа, препрочитането. И отново спокойният ход по редовете.

Вероятно този автор поема по интересен път - следвайки собствените си представи за писане и изразяване. Обмисля света и приема истините му, без драма или самонаблюдение, защото са важни обектите - а те могат да се опишат, първо, като се видят. В тази логика окото, като изпълнение на символиката и цялото, заема важно място. Окото на любопитен наблюдател и разказвач, който и днес ще надзърне през обектива. Предстои.

И още. Изключително концентрирани прози. Хладнокръвни дори. Не раздвояват - още по-малко задават въпроси, но ме карат да се замисля за светоусещането и замисъла на автора.

Дистанцията между мен и „обекта” е прецизно намерена. Бивам допусната точно толкова, колкото ми е нужно да го видя - за останалото трябва да мисля и разбирам. Гледането не би ми помогнало - никак даже.

„Снимки на деца” е запечатваща книга с проза. Проектира смисъл и цветове и ме кара да си мисля, че е в черно-белия регистър или в непомпозното ретро усещане, в което се крият части от смисъла. Стилни кратки прози с изящен език. Алегоричен точно толкова, колкото да не дотегне. Подбран език, заради краткостта, затова и безупречен. Изгражда сюжет и подхожда към факта не като одумва героите си, а като ги представя прецизно и цялостно с щрих.

И още. Фотографът-разказвач не е съзидател на ставащото. По-скоро той е този, който монтира кадрите, без да се намесва. Съединява фиксираните моменти, които обаче е открил и уловил. Това дистанцира достатъчно автора от „собственото” и го превръща в съвременен разказвач, пречупил лице и мислене. И свалил завинаги маските на действителното.

...

Наоколо ни заливат доста неблагонадеждни автори. С остри лакти, потенциал на артисти и пясъчни кули, които съществуват за кратко. Затова и избягвам да чета творци, които някой рекламира шумно, такива, които влизат в личното ми пространство като у дома си - без задръжки и скрупули. Откривам си сама авторите или чета „шумните” такива, след като вече се забравят.

Искам съвсем тихичко да пошушна за първата книга на Владислав Христов „Снимки на деца”. Не е характерно за нашата писателска гилдия да поздравява някого спонтанно за нещо интересно (повечето харесват само себе си и своето обкръжение). И все пак, ако видите някой, който се труди над кадрите, шрифта, пропорциите, смисъла... И на това отгоре преповтаря същия нощен кадър - погледнете поредната му снимка... Вече се е получила.

© Дияна Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.09.2010, № 9 (130)