СЯНКАТА НА БОРХЕС

(Свръхкъс разказ)

Дияна Иванова

web

На Георги Чобанов, Веселин Веселинов и... Борхес, де

Често припадам. Ей такава припадничева съм. Чуя името на Борхес... някой циганин на пазара го изрече и... хоп падам на земята. Що ли така ми става? Вчера ми се случи пак... този път с Каралийчев. Пишел минималистична проза, чух две накокошинени студентки да приказват. Аз не мога да го изрека, пък камо ли да го напиша. Не ми издържаха нервите. Рядко чета, почти никога, и винаги припадам. Затова и ходя облечена с меки и много плътни дрехи: хем изглеждам на провинциална гимназистка, хем не привличам вниманието, хем, като падна, не ме боли. Ако не бяха тези сгромолясвания... “Скръц”, скръцвам със зъби, на кучето до мен... то горкото е вече престареличко. Ама аз съм млада и благодарна, освен припадничева. Благодаря по различни начини, нищо, че съм много грозна, почти като клошарка. Нямам и никакви угризения. Ама косата си мия, понякога. “Навярно звучи силно негативно, ама не съм негативно настроен”. Свита до боклукчийската кофа, чувам, че някакъв пич изрича горното, на това отгоре си приказва и сам. Цял ден си вървя по пътя с онези цветчета, дето ги скубехме и нареждахме: “обича ме, не ме обича, обича ме.” Аз пък си броя (цветчетата) така: “негативна съм, не съм негативна, негативна съм, не съм”. Обърквам се: самоговорящият си пич го каза най-добре: “Навярно звуча негативно, но не съм негативно настроен”. Момчето (малко беше престареличък, де) навярно беше слънчасал и не знаеше, че аз припадам при споменаването на името на Борхес. Ето, пак ми се случи - този път от сянката на Борхес.

© Дияна Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.08.2003, № 8 (45)