ПРИНУДЕНИ ТЕКСТОВЕ. САМОКРИТИКА НА БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛИ (1946-1962)

Дияна Иванова

web

Сборникът включва протоколи, изказвания, писма и др. подобни текстове, които съдържат цялостни или частични самокритически заявления на български пистели, документирани между 1946 и 1962. Тези текстове принадлежат на Централния държавен архив, Националния литературен музей, Къща-музей "Димитър Димов" - София, откриват се в периодика и авторски книги.

Съставителят Пламен Дойнов прави извадка от важен и премълчаван период в нашето историческо и литературно минало. Премълчаван, заради близостта на времето и "героите", които не са измислени, а и все още има съвременници и наследници, които ги помнят.

Четох книгата и на моменти се забавлявах искрено. Не мога да повярвам, че това е било факт. Очевидно е факт, щом архивът съществува. Четох и на моменти си мислех обаче, че за определени автори отделни ситуации са драма, лична - човешка, морална, дилема, която води някои от тях до абсурди и потъпкване на интелигентността и себеуважението им. И едно такова конфузно му става на човек (предупреждавам, че не става дума за политика) от речите на Тодор Живков в "Изкуството, науката и културата в служба на народа" (1965). И заплашванията си ги бива, особено тези на Пантелей Зарев към Борис Делчев да си направи самокритика, иначе не щели да му печатат работите.

Славчо Красински направо звучи достоверно с призива си: "Само с народа". Навсякъде вината е ключов момент, който пренарежда съдържанието и се превръща в съдбовност и бездарие.

Показателна е позицията на Валери Петров в "За състоянието на българската поезия": "Другари и другарки, аз ще говоря за един-единствен проблем - проблемът за отношението на критиката към поезията... В своето творчество от 1949 г. аз проявих редица сериозни грешки от линията на социалистическия реализъм и допуснах редица провали във формалистическа насока...". Знам,че е било такова времето, разбирам, ама някак ми е неловко да чета подобни неща...

Интересно е писмото на Димитър Димов до Вълко Червенков (17 септември 1953). Започва така:

Уважаеми другарю Червенков,

От месеци се боря с мисълта дали да ви пиша, или не. Най-сетне реших, че е по-добре да ви пиша, вместо да потисна в себе си подозрението, че съм малодушен и проявявам притворство именно към Вас - човека, който ми помогна и когото обичам и почитам. Касае се за "Тютюн" - за друго, естествено, не бих се решил да ви безпокоя.

Следва изброяване на това от какво се е водил Димов при преработката на романа. (Доста йезуитска позиция, добре изиграна и премислена - възхитих се на начина, по който "премята" В. Червенков.) Раболепието в началото е задължителен момент при всички "покайващи се". Вежинов обаче не преработва "Синият залез" - това е интересен факт, въпреки че цял живот се оправдава и извинява - но някак не така директно и шумно.

Пламен Дойнов включва документа в действие - доста безпристрастно и изследователски, но самият документ някак не те държи хладен и безразличен. Чудя се дали има имена от днешния писателски съюз, които са се изказвали по подобен начин самокритично - понеже не съм се интересувала кои са там, затова и се питам реторично вероятно.

Прочетох думи на Гуляшки, Георги Цанев, Петър Пондев, Иван Бурин, Пенчо Данчев, Стоян Каролев, Стефан Станчев, Владимир Василев, Фани Попова-Мутафова... Писмото на Пеньо Пенев (от 1958) до Караславов е запечатващо се, особено моментът, в който споделя за престоя си в психодиспансера.

В общ смисъл книгата е и документ за времето и "размисъл" за словото в оня библейски и метафоричен смисъл, в който отсъждането е винаги изричане на глас на нещо важно. Това изричане е променяло обстоятелства в близкото минало, а принудата, ми се струва, е доста непринудена, понякога и повърхностна. С умисъл, с амбиция за "утре". Амбиция за власт и позиция. Писателска власт и позиция. Тук паралелите с днешното са неволни.

© Дияна Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.06.2012, № 6 (151)