ТОВА И САРТР ГО ЗНАЕ

Дияна Иванова

web

Книгата „Дневник на сътворението” от Нанси Хюстън преминава тънката червена линия и спира преекспонирането на темата: „мъж-дух; жена-бит”. Стига сме се опирали на противопоставяния. Излишно е. Да ги обсъдим обаче. И заключим до поискване. Съвместният живот между двама души (мъж и жена) днес е въпрос на баланс, а не на истерия и непрестанно надмощие. Животът на Нанси Хюстън с М. (инициалът на Цветан Тодоров в книгата), мисля, че го доказва. Поне малкото дневникови бележки по темата говорят за това.

Нанси Хюстън представя свои лични преживявания, обособени в няколко плана на повествование. А именно: описание на физическото и душевното й състояние по време на втората й бременност; фрагменти от личните й дневници (единият описва заболяването на гръбначния й стълб и приковаването й на легло, а другият - период на психическа преумора и безсъние). Тези лични повествования резонират със ситуации от живота на анкетирани двойки творци: Силвия Плат и Тед Хюс, Зелда и Скот Фицджералд, Колет Пеньо и Жорж Батай, Симон дьо Бовоар и Сартр, и др.

Стоян Атанасов в предговора казва, че е нужно интелектуално усилие и честност за подобна откритост и искреност. Откритост, която граничи с търсачеството на „своето” като жена-творец. Нещо, което не въвежда жената (днес) в неистови борби и преходи, а по-скоро определя мястото й. Просто нейното място. И защо е нужно изобщо да разсъждаваме дали е равностойно на това на мъжа? С тази позиция Нанси Хюстън е еднакво далеч от крайния феминизъм и традиционния мачизъм. Брачното съжителство и майчинството са ситуации и уловени мигове, които могат да се използват в създаването на „своето” - картина, книга... Това с майчинството Симон дьо Бовоар няма как да го знае.

Впечатляващи са страниците за възприятието. Т.е. усещанията на бременната Нанси Хюстън за света, книгите и историите на другите. Това е особено състояние на духа и тялото. Изострена чувствителност и емоционалност, които преобръщат всичко, а хаосът е събирателен образ на подредеността. През цялото време, докато четях, ме преследваше налудничавата мисъл, че детето (неродено) подслушва и чува, съвсем не на време, за битките между мъжете и жените. „Дневник на сътворението” е книга, писана върху корема на една жена - присъства фотьойлът, подутите крака, отоците, умората, трепването на някого вътре в „мен”... Мда. Няма как да знаят за тази опитност мъжете. Вмята между другото канадката. И задава въпроса: „Защо трябва да се лишаваме от всичко това”. Многообразието на живота е много повече от съзерцание и търсене на мъгляви смисли.

На везната - там е истината. Без надмощия. В едната ръка е детето, в другата - книгата. Велико равновесие. Изискващо характер и съсредоточеност (а не само словесности и словоизлияния). Вероятно това е не-кабинетното усещане за писането. Писането, свързано с особен вид пропускливост и... дишане.

Нанси Хюстън чисто по човешки развива тезата за приемането на другия (мъжа) и неговото тяло и навици, които са различни от тези на жената. Оразличаването е част от днешната комуникация и излизането от дълбокия мелодраматизъм на „вчерашното”. Да страдаме, но за липсите и самотата (свои и чужди), без да създаваме трагедии, затова кой е повече (вповече).

Канадката не скрива за своя делириум, психическо заболяване, безсъние... Направи ми впечатление, че не афишира фактите около това - не ми звучеше като евтино и „жълто” описание. Това са болести на духа и тялото, през които преминава и преодолява. Някои от великите й предшественички не успяват. Самоубийствата им недвусмислено говорят за това.

…

Остава да не бъркаме „реалито” с реалното време. Както и да не злоупотребяваме с редните числа - първи, втори... (редички, колонки...).

Между впрочем полът е ясен и има значение. Това и Сартр го знае. Със сигурност.

© Дияна Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.10.2010, № 10 (131)