ФЕРИДУН АНДАЧ И БЕЛИТЕ ЛЮЛЯЦИ
Книга с разкази

Дияна Иванова

web

Обичлива и еднообична е „Градината с люляците” - книгата с разкази на турския автор Феридун Андач. Чете се, когато всички са заспали и в големите ни шумни къщи е вече тихо. Условие, за да можем да чуем своите мисли и спомени необезпокоявани.

За Феридун Андач се твърди, че творческото му амплоа се подхранва от прочувственото му отношение към преживяванията, спомена и паметта. Интересно е, когато една национална литература разчита на разнообразни автори и почерци - на гама от смисли и причудливи решения, които да потеглят в различни посоки.

Феридун Андач звучи някак човешки сред шума, надпреварата - ударите под кръста. Отрязъците живот осмислят разказваческата му позиция като припев от песен. Като един асонанс, който бяга от гърлената „алитерация” на дните, защото струпаните „съгласни” извеждат в свят на прилепи и заслепения.

Сантименталността в книгата е връзката с миналото - онова, което винаги ни кара да се обръщаме назад или като на завой да се въртим до побъркване. На едно място в своята орбита.

Това са разкази, в които фразата е като щрих. Не се набляга на външния вид на героите, а на душата и болката им. Помислих си, че турският автор прилича на нашия Йовков, но не - липсват противопоставяния и неземни хубости, които раздират смелостта и овладяността. Феридун Андач се интересува от трепета, треперенето, слабостта и живеенето такова, каквото е - без драматизъм и желание за изначални промени. Тук вече е съвременната разказваческа позиция, отцепена от сантимента-минало и директно приземяваща читателя в настоящето.

Няма как да се обясни (и промени), че продавачът на леблебия е влюбен в майката на героя (и от това светът не пропада) или че бащата си спомня и мисли за онази другата - първата... Нещата са такива, каквито са. Същото важи и за случването.

Фантазното и моментното е отправна позиция, а мелодията на кларнета не може да се изличи. Изобщо има едни такива точки и подсъзнания, в които Феридун Андач „доплува” смело, желаейки да заведе и нас. Като на пристанище - само че за малко и като на гости, защото пътят винаги предстои.

Напомнянето е едно - не бива да преставаме да преследваме светлината (не казвам истината), да усещаме пулса на своите моменти... И ако случайно мъж съзре, че „в зареяния поглед надолу... се преживява една дълбока тъга”. Какво му остава - освен да я утеши... Скръбта или жената?

Впечатляващи и съвсем не днешни усещания. Нали? Приликата е с приказните моменти и сюжети, в които се крият повечето истории, писани някога. И тези, пошепнати от Шехерезада!

A как ми се допи кафе в тази градина - с люляците! Страх ме е обаче от уроки, червени конци и тъмнооки момчета!

© Дияна Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.12.2010, № 12 (133)