Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СИЛУЕТИ В КРАТКАТА ПРОЗА

Дияна Боева

web

Да ме резне и близне по лицето като теленцето на баба. Такава проза искам да чета. Да предизвика оригинала в мен, дето търси да се “люби" неплагиатски и чупи пръсти в опората - дървената маса.

Българската литература продължава да e доволно маргиналнa и неблизкa (до недостъпност) до най-голямата читателска публика - английската. И колкото да се прехвалваме на местно ниво, фактите говорят сами по себе си. Палечка продължава да си живее при мишката. Дано само не се омъжи за къртика Кърт. Моля се.

Райна Маркова, Йордан Радичков и Виктор Пасков сякаш си звучат самотно и някак контекстуално се вписват именно за пред западната публика по различни начини. Не че нямаме добри автори... (“добър" винаги ми е звучало снизходително). Определени “качества" обаче имат книгите, които се редят по не-прашните лавици, завладяват световния пазар, читател, стават бестселъри или се наричат... “класика". Честно казано, избягвам да ходя на премиери на книги. Иначе ги чета. Дразня се от тона, от манията и посредствеността на някои добре начетени иначе творци. Несбъднатата мечта за най-добрата книга в крайна сметка си е тласък и търсачество. След умората и драпането, следва равносметката... не съм аз поредният в световната библиотека, ясно е... И какво от това... Кой знае... Някой ден...

 

1. Кратката проза - идея в граници

Текст, построен по правилата на разказа, идея или произволен параграф е прозата в малко (незнайно колко) думи? Бих казала, в по-голяма степен, е “самодостатъчен" текст. От опит знам как някои от кратките ми разкази са “казали" всичко, което бих искала. И в този смисъл съм развила докрай своята идея по един оптимално добър начин. Другият вариант също е възможен - модификация и трансформация на “късо" писане, което променя своята форма в една по-монолитна такава. И тогава (пак го казвам от опит) се получава не толкова доразвиване на “темата", а по-скоро съвършено нов текст, чиито далечни корени напомнят някак и препращат към друг (кратко написан). Това не означава, че вторият разказ е по-цялостен и завършен. По-скоро променената форма внася допълнителни нишки и линии, модифицира теми и разнищва сюжети (да речем). Понякога броят на “разказите" в кратката проза, може да е по-голям, от този в един по-монолитен текст. Причината е очевидна - “минимизирането" често означава “изговаряне", а “случилото се", носи след себе си усещане за множество истории.

Кратката проза е сподвижник на самата проза като цяло. Не само неин по-малък вариант (или по-лесно пишещ се, което е невярно твърдение), а по-скоро градивото, което конструира смисъла на всеки текст. Възможностите на даден автор да пише “късо", му позволяват да пише и дисциплинирано (и напрегнато) и по-големи текстови конструкции. Да устройва клопки на самия себе си, чрез параграфно противопоставяне, отграничавайки по особен начин цялото чрез заключеното в частите му. При все това добрият параграф не е кратък разказ. Категорична съм! Той не би могъл да бъде равностоен на един самоцелно написан “малък" текст. Някой ден ще си устроя теоретична клопка и ще споделя неписаните (си) правила, с които конструирам своите “къси" текстове (включително и за ритмизираните ми и изнамерени като от нищото прози, които продължават да надничат от мен по странен начин).

Краткостта предполага дисциплина в минималистична и непримирима форма, която нехае за читателското възприятие и/или го провокира, давайки му парченца не-остатъци. Преминаването на разказвача през компактната монолитност му дава простор, виталност и непредсказуеми идеи. Краткото писане е и първоначална нагласа, конструкция на мисълта, и безумно усещане за текст. Усещане, което трябва да се развие и реализира. Именно тази реализация е особен вид дейност - разказвачески контрапункт (вероятно) на една романова форма, да речем. Дори и съревнование с нея по множествеността на гледните точки при четене. Цветан Тодоров твърди, че от множеството “разкази" в един прозаически текст (визирайки такъв с по-голям обем), ние трябва да изградим едно-единствено събитие. Задавам си реторично въпросите: А колко събития има в един кратък текст? Изобщо, ако има. Или пък до какво води множествеността на “разказите" в кратката проза? Ясно е, че тази проза все още няма своя “поетика" и теория. Позволявам си да кажа само, че тя е идея в граници. Това осигурява на “късото" писане перспективност, неприкрито заявяваща своята ограниченост (в броя на думите). Не вярвам на идеите и теориите без граници... Все едно един текст (та било то и роман) да побере всички екзистенциални въпроси и битийни дилеми. Това е невъзможно. Така че визията на кратката проза е в нейната “ограниченост", което е съсредоточаване в малък отрязък, и странно позволение да надникнеш към небето през свития си и леко отворен юмрук. Перспективата е една ненадейност, която превръща ограничителя в полет на мисълта и фантазията. И всичко това през собственото ти леко присвито око, което преминава през малък процеп...

 

2. Невротичният екстаз на “късото" писане

Задкулисната игра с думите позволява волности. И после... интерпретация, тълкуване и... читателска визия. Изразявайте се кратко, съизмервайте и издавайте звук, само ако съшиете своята фантазия във вид на уплътнена мисъл...

Можете да започнете да пишете кратка проза по различни начини... Опишете саркастично подремване на сянка, весело се изсмейте (уж доброжелателно), опитайте от чуждата пита на баба си или обърнете някогашния миндер... “ето така". Сюжетирайте, представете си жена в мъжки панталони или със сукман, рязко стесняващ се в талията. Кръстосайте крак и си въобразете, че сте художник, който рисува привлекателно коляно или грубоват профил. Създайте усещане, че откривате наяве конструирането на текста си, че правите читателя създател, виждащ самия процес на разказване. В крайна сметка всичко започва от библейското “Битие", за да придобие унищожителен завършек (възкресение) в “Откровение". Творческият процес се корени някъде между случилото се (в) и между тези две книги. А митологемата простичко напомня - всяко създадено нещо подлежи на промяна и унищожение... възкресението си е все още един неразгадан (неслучил се) символ.

Фрагментаризирайте или “уголемете" присъствието си в разказа. “Излезте" нанякъде. Излъжете - вмъкнете се сухарски и кухо в подсъзнанието ни (ми), пробвайте техники и вариации в писането и се опитайте да се отдалечите умишлено чрез различни модели. Влезте с взлом с фалшива автобиографичност. Счупете (прегърнете) огледалото, съединете парчетата. Бъдете ретро жена, феминистка или просто следвайте своята логика на мислене и “късо" разказване.

Кратката форма изисква упражнение. Писане, което да заздрави основите на разказа. И колкото по-дълбоки са тези основи, толкова повече бихте могли да влезете в границите на оптимално добре създаденото. Вариациите при “упражнението" са разнобой на възгледите, което предполага една и съща история да бъде разказана по няколко начина. Като сподвижници на Кьоно, търсете разнообразието и дисциплинирано се възползвайте от привилегията за неотдалечаване от темата. Защото възможността да напишеш нещо в няколко варианта, е по-голяма ценност от това, да “изхвърлиш" в пространството безброй думи с цел да покажеш безграничната си свобода и фантазия. Мислите, теориите, идеите, възгледите, писането... може да не са без граници, но те могат да прекрачат “браздата" и да преминат умишлено в нови пространства и свободи.

“Късото" писане е и емоция вкратце. Мисловна енергия, излязла като на ужким и отдала се на някакъв екстаз невротично. Постусещането за разказ е еклектична вълна, която си е стандартност (вече). Не се изненадвам особено от съшитите кръпки, от самоцелното писане и “дивата" асоциативност, които пораждат и добри произведения в различни жанрове (но това ми се вижда някак поотминало). Самоцелната провокация често си остава сама за себе си. Впечатлява ме повече нежеланието за оригиналност, употребата на думите в преките им значения, семплите и позабравени (разбираеми) послания (кои ли са те?) и умението да се създаде някаква цялост на ниво текст, която може да е - хармонична, притворна, измислена... Из хаоса и мрака се появява светлината, мъжът, змията, жената... Митовете пораждат размисъл и недоумение за отминалото, но и носят изконните сюжети за всички времена. Приказките пък си остават закърмената истина и привилегированият стоп, пред който децата заспиват, а възрастните остават будни с дни...

Завършеността в разказа (често предполагаща и отвореност) сякаш компенсира незавършеността на битието, което един екзистенциалист беше равнопоставил на “нищото". “Краят" е усещане за цялост и текст. Но спирам дотук, защото краткият разказ има своя композиция и постройка, които не са обект на настоящата статия.

Пишете и четете книги едновременно... Лично мен ме вълнува един завой на така наречения Нов роман. В самото начало на 80-те години някои от най-прочутите му представители преминават към писане на литература с по-директно автобиографично вдъхновение: Роб-Грийе с “Огледалото", което се завръща, Дюрас с “Любовникът", Сарот с “Детство", Симон с “Акацията". Истински и измислени герои се смесват в хибриден текст, чрез който се размиват границите на романа и автобиографията. Така че като цяло книгата се оказва за читателя ловък капан. Мисълта ми е, че автобиографията би могла да бъде лабиринтна и фалшифицирана, преобразявайки се в различни подобия, които ме карат да свивам челото си в недоумение, но не образуват по него “пътищата" на времето... Все още!

Отваряйте текста откъм многозначност, което позволява и тълкуване (това се постига понякога с категоричност и издълбаност на смислите). Обратният вариант също е повод (начин) за писане - херметично затвореното и костеливо “послание" ала Борхес често се мисли за провокатив. Преживяването (лично или не) не противоречи на литературната фикция, стига да носи замисъл на ниво текст и усет за постигната протяжност (времева или не). Автоцензурата може да е примитив, но и “препаска", от която се раждат декоративни начала и лицемерни истини, които да попаднат в границите на получилото се. От всичко може да стане кратък разказ. Ако нагласата ви на пишещ е да съблюдавате, компилирате и вкратце да обобщавате (не) видимото, своите халюцинации и туптенето на пръстите върху масата. Нервно. Кратката проза е страхлива, “бои се" от скучноватостта (или умишлено я провокира), от дърдоренето и разтягането на несъществуващи мисли. Често чета безидейни и наслука казани думи между другото. Никога не пишете между другото. Светът може да мине без разказите ми, да се архивира и да се присмее на моята глуповатост и желания. А някой ден и мен няма да ме има. А написаният сценарий под възглавницата ми къде ще го дяна? Ще го подаря на света? Глупости. Бъдете саркастични и закачливи спрямо себе си. Добрината в писането на кратка проза изисква сподвижност, гъвкавост, пречупване и чупка извън канона на общодостъпното и приетото. Не пишете за нещо, което не ви е интересно. Не се получава или звучи поръчково - по-скоро. Изпробвайте различен тип звучене - умишлено, създавайте свой отрязък мислене. Опитвайте се да въдворите нива на възприемане в текста. И имайте ясна представа за това. Може би от нула до пет. И бройте до десет. Читателят е санкция. Мислено изграждайте мозайката от морското дъно до повърхността. И зависи вече кое ще се окаже дълбочина (дълбина) и защо! Гледайте от дъното нагоре или от повърхността към илюзията! Допускайте възможностите да ви водят и не ограничавайте фантазията си. Малкото думи са най-добрият параметър.

А сега... облегнете се на стола - искам да ви прожектирам малък филм, с оттенък на жена. Не може да има добър художник, който да не е рисувал жена... (и мен ме нарисуваха веднъж)! Схоластично и ретро твърдение, нали! Ето го късометражното, насечено и вдишващо кино в два мои къси разказа... Следва...

Бананова рокля с матов загар

Роклите приличат на цветовете, жените и филмите. Банановата рокля обаче носи името на жена с матов загар. Стелещо и леко припряно тя пристъпваше по улицата. По детски и обидчиво, носеше море и пясък в очите си. По женски и слисано - узаконяваше нещо с тялото си. Красиво и залисано - се възхищаваше от вечерния повей.

Може би замаяно и с финес някой й беше закопчал ципа на роклята с цвят на банан. Нещо средно между оранжево и розово е този бананов нюанс. Ухаеше на момини сълзи и одухотворяваше света с кафявите си и умни очи. Заглеждаше се нанякъде и придаваше смисъл на видяното, носеше му форми и някак го превръщаше в овали. Овални бяха и нейните форми. Стройна и схватлива - приличаше на жена, която разбира малките и семпли неща, а за великите и неземни нехае. Просто не я интересуваха. Застинала до брега, сякаш се носеше над приказките за красавици и обичливо се влюбваше в чудовища, които превръщаше в хора. Надморската височина й се отразяваше като замайване. Късата рокля с цвят на банан я правеше семпла, самотна и ухаеща. Къса, твърде къса, до порочно и не съвсем. Плъзгаше се по кея и сякаш намигаше на онемелите моряци. Не можеш да спреш тази самотно ходеща жена и да й предложиш евтин мотел. Невъзможно. Лодките я отнасяха навътре в морето, където тя разказваше приказки на Нептун. Измислиците с цвят на бриз заспиваха, докато тя пристъпваше. Самозабравяха се, изменчиво искаха да се скрият. Презрамките на банановата й рокля - бяха тон по тъмни от самата рокля. Някакъв странен скосен шев минаваше през талията и я подчертаваше. На това място роклята беше два тона по тъмна. Същият срязан шев минаваше и през гърдите й... Три пъти по-тъмна лента... Корсет с телесен цвят се подаваше съвсем леко над стегнатия й бюст. Виждаше се дантелата му - едва забележимо и оргазмено. Дантелените отрязъци се сливаха с плътта й - няколко тона по-бяла, но видимо загоряла от слънцето. Пристъпваше. Малко жени го могат това - диво, омътнено, земно, вдъхновяващо, обичливо, обидчиво, неземно и някак заедно и против небесно-земните закони. Брулените хълмове правеха мъжете - отнесени от вихъра. Излъчваше разум и страст. Най-невъзможната комбинация. Пристъпи три крачки. Този цвят й стоеше. Шапката й беше тип козирка, придаваше спортно излъчване на цялото и прикриваше едва късата й прическа. Цялото. "Цялото" - какво ли означаваше това при тази жена? Стройните й крака бяха обути в бежови сандали на босо. Тя отново се поспря и загледа. Оправи малката си чанта с рязък жест. Пак придаде форми и обаяние на пейзажа - див и пустинен без нея. Скитниците, рибарите и моряците бяха свикнали с банановата й рокля и загорялото й от слънцето тяло. Аз все още привиквах. Всеки ден очаквах нейните разходки. И не можех да си представя, че сa всекидневие или ежедневие. Красивата жена с матов загар - не би могла да е навик, нито част от навик. Разходките й бяха рядкост - всеки ден по залез. И всяко лято през август. ....

Смъртен грях се втечни по тялото ми. Изгубих си роклята по плажа. Накъсах я, нахъсах я. Обух си ковчежни обувки и в мъртвец се превърнах за теб. Любовно ти казах, че не приемам смъртта за раздяла.

.....

Занданите на моите усмивки

Занданите на моите усмивки завинаги се сбогуваха с влюбчивите мъже. Вразумено и прямо вратата на ковчега изтряска по паметта ми и наби своите гвоздеи някъде около добре прилепналите ми уши.

Занданите на моите усмивки ги няма вече. Трапчинките ми, сладостна омая, се превърнаха в удължено подобие на току-що изпразнен стомах. Наподобяват изпразнен бебешки стомах - няма ги дълбоките ями, в зандана са.

Занданите на моите усмивки не докосват брат ми. Безчувствен е и не знае къде съм вече. И защо съм го обичала винаги. До последно. Полудял е. По плешивото му теме има кръв от прободна рана. Не успя да ме защити от главозамайване и скок в отвъдното.

Занданите на моите усмивки се разкискаха на вечно неразбралата ми майка. И този път не проумя къде съм отишла. Вече не съм голяма, нито малка. Понеже ме няма.

Занданите на моите усмивки се забиха в корема на зрящия ми баща. Той вече беше ослепял - видях го. Държеше цветето, което искаше да ми поднесе за рождения ми ден - не помня кой вече. Аз го поех и смачках с умъртвените си вътрешности.

Занданите на моите усмивки не позволяват раздели. Мъжът и детето взех със себе си.

 

3. Силуетът на редактора

Добрият редактор може да възприеме и разбере различни тактики и типове писане. Дори е по-интересно, ако не твори подобно на вас, а и по-полезно. Редакторът не е съшит с бели конци, той е скроен по “нечий образ и подобие". Вероятно пише поезия, проза, литературна критика... Това не е от толкова голямо значение.

Редакторът съблюдава вашата мярка за нещата. И прави забележки, след като е разбрал идеите. Не и преди това. Редактирането е “проникване", винаги изисква и някаква доза първосигналност, усет, възбуда към другостта. Редакторът е любопитен и “влизащ" в чуждото като свое... Резултатът е ясен... дезархивиране на неслучайните идеи, окастряне на клоните и прилежно дъхане в малките пъпки до незадушаване. Редакторът е и сянка със свои силуети (автори), прикрит войн, отдал се доброволно на непопулярна игра. Вслушвайте се в това, което ви казва, но преди това, го потърсете и намерете.

 

4. Интересната рубрика

Интересната рубрика е приумица на редактора. Хрумване, което е осъществено и реализирано, въпреки формалните пречки и видимости. Имайте своя концепция за рубрикиране, уважаеми редактори! Разделете цялото на части, анализирайте “ситуацията" и поставете своя летва за “скачане", изсейте плявата от зърното и бъдете безкомпромисни към “свои" и “чужди". “Името" не прави добрия текст (то само помага). Качеството в писането изисква и други приоритети. В творчеството има добри и лоши моменти - както и в живота. И ако трудностите в ежедневието не биха могли да бъдат подминати лесно, то в писането почивката е живителна. Съветвайте в тази посока - графоманщината, осланянето, че може да се мине между другото, водят само до подценяване на читателската аудитория. Редакторът се грижи за своя и “чуждия" авторитет. Злепоставяне (двупосочно) е да излезе рецензия (да речем) на нечетена книга и да са видими пропуските. Най-малкото това не е част от пазарния механизъм! Струва ми се, че някой ден ще направя стилистичен анализ на двама-трима рецензенти и ще докажа, че пишат за всички автори едно и също нещо, променяйки леко изреченията. Проблемът ще е такъв (и по-скоро мой)... няма да има къде да бъде отпечатана хрумката ми.

Бъдете отговорни, уважаеми редактори, и гледайте сериозно на онова, което излиза “под" вашата рубрика. Ясните критерии будят уважение и разбиране - дори във вашите опоненти. Ако не можете да се справите, “отстъпете"... Обосновавайте своите решения и не се “шегувайте" с... читателя! Останалото няма значение!

...

Въобразих си, че имам какво да кажа за кратката проза, понеже и пиша такава. Бях впечатлена от замисъла и концепцията на редактора Веселин Веселинов за рубриката му. Доколкото успях да разбера, желанието му е за динамика, диалогичност, плавност, постъпателност, респект към “създаденото", последователност на определени теми (мотиви) при отпечатването на текстовете, търсене на тенденции и публикуване на “опита" да се пише кратка проза (ако тенденцията не може да се открие). Рисковано начинание, което обаче ни извежда от подценяването на “късото" писане и някак провокира към стремежа да се твори кратко и дисциплинирано.

Мисля, че в перспектива би могло да се открие “форум" за коментари на текстовете. Да бъде измислен вариант за “обратна връзка". По този начин рубриката за кратка проза, в известна степен, ще се отграничи от останалите в електронното списание LiterNet, ще придобие по-голяма самостоятелност, но и вероятно спонтанна читателска аудитория. Разбира се, читателското мнение, може да е субективно, да носи коректив или да изказва неразбиране, но пък си е своего рода опит за... “история на четенето". “История", която би могла да бъде обобщавана и поднасяна в сполучлив вариант. Възможностите затова са различни.

Отчитам и факта (май че го казах по-горе) - не съществува обособена и спореща философия за кратката проза, липсват теоретични опори. Статията ми би могла да бъде отправна точка за едно по-нататъшно изследване (независимо на кого). Желанието ми беше да представя моя опит в “късото" и споделено... премълчаване.

...

Силуетите ме подгониха по двора. Вмъкнах се в плевнята, промуших се в дилижанса, замотах се по малките камъни на калдъръма. Боде ми земята, когато тичам по нея. Илюстрирам гълъби и рисувам любими мъже. Различно е. Предадох се. Силуетна и все още ненамерена като... илюзионист, грахово зърно, малко стайно растение, вкочанясал вълк, белоснежна и неизхабена от времето мечешка кожа. Топло ми е през зимата, само когато спя по корем и се завивам с дипляната на своето щастие. Несилуетно и презимувало мое старо момичешко име... Ще ме напуснеш ли? Някога?

...

 

 

© Дияна Боева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.06.2006, № 6 (79)