ДА ПОПАДНЕШ В "СЪРЦЕТО НА МРАКА" ИЛИ ДА СЕ ОПЛЕТЕШ В "НЕЖНАТА СПИРАЛА".
Джоузеф Конрад и Йордан Радичков

Дияна Боева

web

На "мастъра" Радичков

Да попаднеш в "сърцето на мрака", е равносилна да се оплетеш в "нежната спирала". И в двата случая си изправен пред неизвестността и загадката на живота.

И още - да попаднеш в "сърцето на мрака", означава да признаеш, че съществуват необозрими тайни. А ако се оплетеш в "спиралата" и не успееш да излезеш, може би си преминал през своето посвещенско изпитание и според ритуалите на древните си достигнал до зрялост.

Капитан на морски език е "мастър". Владетел, главен, а също познавач, артист в своята работа, художник, професионалист в най-висшия смисъл - всички оттенъци на древното понятие "мастър" са събрани в представата за капитана. Водач на кораб, който, без да има определена вахта, трябва винаги да е нащрек.

Писателят маринист Джоузеф Конрад без определена "вахта", с изострени сетива за живота и морето, прави своите житейски експерименти, търсейки "материал" за творчеството си. А първото море, което вижда, е Черно море.

Съвременникът Радичков може би не е с такава експериментално-авантюристична нагласа, що се отнася до житейската му позиция, но като същински "мастър", без определена "вахта", бди по един неморализаторски начин в литературното ни битие. Сам в едно свое интервю казва, че писателите, интелектуалците, духовните хора са самотници, защото... четат книги. До подобно прозрение достига и маринистът Конрад: "Ние живеем, както и сънуваме - сами"¹, заплитайки душите си в неясни кръгове, дъги и спирали - би добавил Радичков.

Посоките на настоящата интерпретация са положени в заглавие, което по-скоро е вид творческо наблюдение на интерпретиращото съзнание, отколкото концептуално ситуирана тема. Без да претендираме за изчерпателност на всички равнища, ще се опитаме да докажем, че междутекстовата връзка между разказа на Радичков "Нежната спирала" и повестта на Конрад "Сърцето на мрака" се опира на определена общност в посланието, което двамата автори отправят към читателите.

Според нас интертекстуалността е осъществена както чрез заглавието, така и чрез общия мотив и развитието му в двете произведения - мотивът за пътя и търсенето на скритите тайни в чудото - живот. Героите в повестта и разказа сякаш навлизат в "ерата на подозрението" (Натали Сарот), където впечатленията им са скритият стимул за действията и жестовете, а всичко външно се приема и трансформира в съзнанието на Марлоу ("Сърцето на мрака") и ловците ("Нежната спирала").

Ще се опитаме също така да докажем, че персонажите са в познавателна ситуация, в която мястото на аз-а не е "регламентирано". Две ключови семи ще откроим в разказа на Радичков - гълъбът и спиралата (еквивалент на лабиринта), свързани с жертвоприношението (в първия случай) и желания изход (във втория). Изходът от "изпитанията", в които попадат героите на двете произведения е един - новият житейски статус, свързан с усещането, че "нежните спирали" в човека са най-видимата реалност.

Междутекстовата активност между заглавието на повестта на Конрад и разказът на Радичков е очевидна. В подобен тип асоциативни заглавия водещ момент е изграждането на мисловно-емоционалната нагласа, спрямо която се осъществява самата междутекстова активност². Бихме казали, че заглавието на Радичков - "Нежната спирала" по асоциативно-мисловен път насочва към "Сърцето на мрака" на Конрад (както и "Сърцето на мрака" насочва към "Нежната спирала"), защото "текстът е предположение за други текстове" (твърдението на Рифатер би могло да бъде валидно и за заглавията на двете произведения). Естествено, че тази интертекстуалност е недоказуема по отношение на авторовата инвенция. Обект на анализа е връзката от метаинтертекстуален характер. Последиците от смисловото доизграждане или трансформиране на двата текста /също и заглавия/, са валидни повече за интерпретиращото съзнание.

Сполучливо Цветан Тодоров обвързва "Сърцето на мрака" с "познанието за празното"³. Защото да търсиш и гониш детската си мечта, означава никога да не я достигнеш. И по-конкретно - вече като голям, героят Марлоу решава да изследва най-обширното бяло петно на картата: сърцето на черния континент, за да разбере опустошителната истина: тайните затова са си тайни, за да останат завинаги скрити.

Заглавието - "Нежната спирала" - носи алюзия също за неоткриваемост, неуловимост, загадъчност. Мъжете са стъписани от кръговете, които е очертала умиращата птица чрез своята кръв. Коларят само подвиква: "Дий", без да искат ловците се натъкват на едно "празно място" и страхът им се смесва с равномерното зъзвънтяване на конските звънчета. С отдалечаването им се възвръща и спокойствието, свързано с факта, че тайната, заедно с "празното място" е зад гърба им.

На пръв поглед "Сърцето на мрака" на Конрад, както и "Нежната спирала" на Радичков приличат на приключенски разкази. Марлоу е героят от повестта, той е момчето, което мечтае над белите петна по картата; вече пораснал, той решава да изследва най-обширното от тях: сърцето на черния континент, до което се достига по виеща се река. Има и цел: да се присъедини към един от агентите на компанията за събиране на слонова кост, Курц; става ясно, че пътешествието е свързано с опасности. Въпреки това обаче конвенционалното начало не оправдава очакванията ни: рисковете, които предрича лекарят на компанията, не са външни, а вътрешни. Опасността идва отвътре, от самия човек, приключенията се разиграват в мисълта на изследователя Марлоу, а не са в ситуациите, в които попада.

В "Нежната спирала" неколцина ловци внезапно се изправят пред отрупан с плодове шипков храст. Те биха могли спокойно да го отминат, но разказът съсредоточава вниманието тъкмо върху тази "среща". Конярят удря храста с камшика и така предизвиква цял сноп от реакции. В погледите на пътниците храстът се преобразява в живо същество, носещо тайнственост или защо пък не - превръща се в част от "сърцето на мрака" и неизбежността, част от загадъчността на живота.

Тръгвайки от конкретната среща, разказвачът възстановява в паметта си друга подобна среща. Тя е свързана с покойния режисьор Методи Андонов, който също е бил изправен пред загадката на шипковия храст. От сходен порядък е и срещата с ятото диви гълъби и последвалата смърт на една от птиците.

Става ясно, че приключенията на героите на Радичков и Конрад, са свързани с вътрешните им преживявания, с тяхното въображение и с това, което евентуално би могло да им се случи. Затова и младият разказвач (герой) на Радичков ще изрече: "Ако исках да намеря нещо, трябваше пак в себе си да се поровя" ("Нежната спирала")⁴. А пък Марлоу ще разбере (заедно със същия герой на Радичков), че центърът е празен, че "вътрешността" не съществува или по-скоро е необозрима, а и актът на познанието е поставен под съмнение, че животът е чудо и още - че най-многото, на което можеш да се надяваш, е да осветиш част от самия себе си или да усетеш нежните дъги и спирали - пак в себе си.

Сякаш персонажите на Радичков, оплитайки се в тези "нежни спирали", и героят на Конрад, "стигайки" до празното място, навлизат в една "нова ера" - "ерата на подозрението" - както би казала Сарот. В тази "нова ера" впечатленията са скритият източник за живота на героите. Марлоу се впечатлява от белите петна по картата и мечтае за тях. Героят пораства обаче и открива, че бялото е лъжовно и че няма нищо общо с истинското познание и че то (бялото) прикрива черния континент и се свързва с бялата слонова кост и белия човек, който е жесток и глупав. И още, Марлоу разбира, че човек желае черното.

Попадайки сред бялата пустош персонажът на Радичков - покойният режисьор Методи Андонов пък се впечатлява от бялата девствена пустош и мечтае за... театър; сякаш режисьорът внушава, че такава белота е възможна само на сцената, но не и в живота:

"Ето го театъра! - викаше той. - Чудо! Чудо!...

Представяш ли си този храст на сцената, ама съвсем истински, взет направо от гората, див, измръзнал, отрупан с ярки плодове! И цялата сцена да бъде чисто бяла, девствена, както е снегът наоколо, и да я заливаме със светлина, да пуснем сенки да пробягват през нея...!" ("Нежната спирала")

Неопределимите "движения" се "плъзгат" бързо в съзнанието на героите и в двата наратива. Те са в основата на жестовете и думите им, скритият източник на съществуването им, който поражда и вътрешния им монолог. Тези движения пораждат още и краткотрайни, но силни усещания. Затова и Радичковият храст изглежда за персонажите висок колкото "човешки ръст, разположен широко върху снега", именно за него Методи Андонов ще изрече: "Откъдето и да застанем, той все ни гледа!" А въображението човешко ще си представи дори, че стотиците му червени плодове трепват, а "очите му като разбойник заиграват на всички страни" ("Нежната спирала").

Непреодолимите "движения" се "плъзгат" и в мисълта на Марлоу, който достига до знанието, че Курц е сърцето на мрака, но това сърце е празно. И че може да се мечтае само за върховния момент на прага на смъртта, моментът на абсолютното познание ("този върховен миг на съвършено познание"). Пътешествието на Марлоу е насочено към центъра ("в самия център"), към вътрешността, към дъното: "Струваше ми се, че не пътувам към сърцето на един континент, а потъвам към центъра на земята" ("Сърцето на мрака"). Т.е. пътуването на Марлоу е въображаемо, единствено в неговото съзнание, защото просто "център" не съществува.

Днешният човек, казва Натали Сарот - е мълчание. Застанали пред страха и необятността, героят Марлоу и младият разказвач на Радичков, остават безмълвни. За сметка на това пък шипковият храст "проговаря": "Почти като човек... почти като човек - ме жегна остра мисъл" ("Нежната спирала"). Курц се оказва на дъното, но центърът е празен, там се вижда: "Една река-пустош, едно голямо мълчание, една непроходима гора" ("Сърцето на мрака").

Сякаш homo absurdus става гълъбът от Ноевия ковчег⁵, вестителят на избавлението от "бездънната празнота". Докосвайки се до този абсурд, наречен живот, ловците от "Нежната спирала" се умълчават ("умълчахме се всички"), изнизват се мълчешком "помежду аленеещия шипков храст, вторачил като вампир стотиците си червени очи". А алегорията на Конрад е вътрешнотекстова⁶ - свързана също с този homo absurdus: ако търсенето на самоличността на Курц от Марлоу е алегория на разчитането, това четене на свой ред символизира всеки процес на познанието - както например е познанието за Курц. Последният смисъл, крайната истина не се намират никъде, защото вътрешност няма и сърцето на мрака е празно или поне непознаваемо. Тази абсурдна истина се превръща в разбиране за търсача на слонова кост - Марлоу, и за ловците от "Нежната спирала".

Персонажите от "Сърцето на мрака" и "Нежната спирала" са в една и съща познавателна ситуация⁷. Тази познавателна ситуация е обвързана с въпроса за взаимоотношенията между познаващия (аз-а) - в случая, ловците от разказа на Радичков и Марлоу от повестта на Конрад, сетивните данни (опита) и познаваните неща (света). Познаващият "аз" от двата наратива отрича възможността за пълно или истинско познание за света, свят, който при всички случаи е отделен от субекта и неговия опит:

"Не посмях да пристъпя в снега, някакво особено чувство ме възпря..." ("Нежната спирала").

"... а над хаоса в лагера непрекъснато се сгъстяваше атмосфера на загадъчност" ("Съцето на мрака").

Познавателната ситуация за героите на Радичков е взаимообвързана с "живия" шипков храст и с една птица - гълъбът, който очертава спираловидни следи в небето и снега:

"Спрях се пред тези капки в снега. Те се редяха подобно спирала, правеха един кръг, после в този кръг се вписваше втори..." ("Нежната спирала").

На орела, символ на желанието за могъщество, се противопоставя съвсем естествено гълъбът⁸, символ на любовта. Независимо дали става въпрос за мистична или плътска любов, гълъбът почти винаги съпровожда женските божества. Знаем, че гълъбът е донесъл на Ной маслинена клонка. Когато Йоан Предтеча кръстил Иисус, духът слязъл над него в образа на гълъб. Оттогава гълъбът символизира третото лице на християнската троица. Той освен това е образ на човешката душа. Човешката душа и нейните преплитания символизира и гълъбът от Радичковия разказ.

Ловецът със сините очи бързо зарежда пушката си, щом съзира спокойното и плавно ято от диви гълъби. От изстрела ятото се надига нагоре "мигновено", само една птица остава встрани и се залюлява, "за да провери какъв е този гръм откъм земята и какво ли може да се е случило". Дивият гълъб, вече ранен, кръжейки, започва да изписва спираловидни кръгове в небето. При падането му никакъв звук не се чува и той... изчезва, както "внезапно" е изчезнал и шипковият храст. Нежните спирали от кръвта на птицата върху снега са единствената следа, която открива най-младият сред ловците.

Спиралите на гълъба напомнят една позната фигура в Стария свят и популярна във всички древни култури - от етруската до Египат и Китай. Това е фигурата на лабиринта, която се изобразява като спираловидна нишка с край във вид на кръст (класически лабиринт), на диск или на розетка⁹. Гълъбът от разказа на Радичков чертае своите кръгове - лабиринти, които вероятно са апликация на вечния кръговрат на живота; и изчезвайки, гълъбът недвусмислено "показва" на събралите се ловци, че е символ на движението на човека към истината и още - че тази истина не може да бъде нито унищожена, нито докрай разкрита.

Лабиринтът, който чертае гълъбът символизира вероято и небето, и подземното царство. Той е още и трудният и опасен път, посвещенското изпитание на ловците, които сред дивата природа не откриват отговор на въпроса: Човекът ли е по-див или природата е по-дива?

Запазена е рисунка на етруска ваза с конници, влизащи в лабиринт. На нея пише: "Троя". Героите на Радичков не са конници, но са с конска шейна, пътуващи в един студен зимен ден през Лудогорието. И въпреки че физически персонажите успяват да се "спасят" от "лабиринта", опасния път, те си остават завинаги там, в загадката на природата и живота. Затова и най-младият пътник се явява разказвач, който след години си спомня историята с режисьора Методи Андонов, повтаряща се някак тайнствено и в настоящето.

Ако изходим от основния митологичен смисъл на лабиринта като крепост (пещера) - първоначално митическата крепост-лабиринт е наречена "Троя"¹⁰ - бихме открили и противоположното значение на лабиринта в "Нежната спирала". Т.е. кръговете, които чертае гълъбът, са изход за героите, защото могат да се мислят и като спасение, убежище, или пък са пещерата-крепост, отбранявана и пазена от враждебния свят и стояща в центъра на света, затова именно явяваща се и убежище. Оттам и алюзията, че героите на Радичков са също в центъра на света (въпреки че центърът, "сърцето на мрака", е празен), изправени пред едно наглед обикновено обстоятелство, но носещо със себе си и след себе си много догадки, въпроси и неясноти:

"Всеки случай никой не посмя да пристъпи напред, за да разкъса или да изпотъпчи аленеещите нежни спирали на птицата" ("Нежната спирала").

Нещо откънтява в душата на най-младия в групата, по "подобие на небесна червена сълза". Самият той казва: "... душата ми започна да чертае и да усуква неясни, но нежни кръгове и спирали" ("Нежната спирала").

В епохата на Просвещението възниква теорията за естествения човек. "Човек е едно цяло - заявява Русо, - не отричам, но човекът, разкъсан от религията, правителството, законите, обичаите, предразсъдъците, обстановката, се отдалечава от своята същност...". В "Емил, или за възпитанието" той излага своята кратка програма за обновяването на човека - близостта до природата е един от нейните елементи. По пътищата на това обновление поемат и героите на Радичков. Ловците от "Нежната спирала" се докосват до мистичната сила на природата - загадка, която всява у тях страхопочитание. И в същото време "нежните спирали" помагат на най-младия в групата да се върне към "своята същност", усещайки неясни дъги, очертания и лабиринти в себе си.

Героите на Радичков биха били добри типажи за картините на Уилиам Хогарт (англ. худ. - 1697-1764) - застанали пред величието и хармонията на природата, усещащи едновременно нейната близост и отдалеченост. Но биха се вписали и в една друга картина - "Параход в снежна буря" (1812 г.) на Уилиам Търнър. "Бурята" и "параходът", "бушуването" и "морето", са във въображението на персонажите, които се докосват до нещо тайнствено и неопределимо, предизвикано от едно наглед незабележимо обстоятелсто - кръгове в небето и кървави следи в снега.

Човекът съществува (в рамките на голямата космическа триада богове-хора-животни) в една средищна позиция, която го превръща в медиатор между световете. Тази средна земя е най-опасна, защото е преходна. Тя предполага циклично нарушение на реда, връщане към хаоса и изисква жертва и периодично възстановяване на хармонията от човешка страна. Именно човекът е призван да общува с два опасни свята, да ги помирява и да е в хармония с тях. От особена важност за правилното осъществяване на всичко това е чистотата в контакта с отвъдното. Основната функция, придаваща и значимостта на жертвоприносителния ритуал, е даряването. Може би синеокият ловец се опитва да даде своя дар на боговете, убивайки гълъба. Неговата "практическа" цел вероятно е измолването от боговете на блага за човека - омилостивяване на конкретната надчовешка сила по конкретен начен с точно определена цел. Можем да открием и социалната функция на това жертвоприношение, свързано и с желанието на синеокия ловец да утвърди вече установените норми и йерархии в човешкия колектив и да запази мястото си в социума.

Основните компоненти на жертвоприношението са: свещено място (храмът с олтара - обител на боговете), недостъпно за редовия член на човешкия колектив; свещенослужител (жрец, маг) и свещен обект (жертва); както и атрибути на ритуалното действие. Какво по-свещено място за жертвоприношение може да съществува от храма на природата, обител на боговете! Природата е недостъпна за редовия член на колектива. Ловците например, са посветени хора или посвещаващи се, за да попаднат на това място и в тази конкретна ситуация. Де факто свещенослужителят е същият ловец със сините очи (повествователят набляга на цвета на очите). Жертвата е гълъбът. Свещеният атрибут за ритуалното действие е пушката, а самото действие - изстрелът срещу плавно летящото ято.

Спътниците на Одисей на остров Тринакия убиват свещени животни от стадата на Хелиос и нарушават жертвоприносителната церемония - пекат месото без дим и възливат с вода, вместо с вино. След това Зевс погубва всички, заедно с кораба. Един от възможните интерпретативни варианти може да се обвърже с факта, че божеството в Радичковия разказ према жертвата на ловците, гълъбът изчезва от земята, "изчезва тъй внезапно в снега". "Свещеният порядък" е възстановен, убийството на гълъба не се мисли като престъпление, а като жертвоприношение. Надчовешката сила е омилостивена - ловците биват "пропуснати" през "лабиринта" на Лудогорието в студения зимен ден, а жертвеното място остава зад тях. Така всяко нещо отново заема мястото си в големия космически мегатекст - горе-среда-долу; богове-хора-животни; живот-смърт-нов живот; или по-скоро - продължение на живота и начало на усещането, че спиралите не са някъде горе в небето или долу - в снега, а в душите - човешки.

В този ред на мисли не бихме могли да се съгласим с твърдението на Валери Стефанов и Александър Панов, че човекът в "Нежната спирала" е представен като "насилник и убиец" (унищажаващ растения и животни, при това понякога опасно и неосъзнато!)¹¹; неиздържано от интерпретативна гледна точка е и твърдението на двамата литературоведи, че "насилената природа е способна да отмъщава", просто, защото насилие в случая не съществува. Напротив природата - божество - нека повторим - е омилостивена и той - човекът - бива пропуснат през Лудогорието в студения зимен ден.

Противопоставянето в случая (между човек и природа), не е същинско противопоставяне, а среща, сякаш между две "същества". Животът на човека - внушава повествователят, преминава в изследване на много загадки и чудеса. Природата сякаш е една Другост - неоткриваема и затова така страховита. А храстът е демоничен, защото е различен и "виждащ". И именно тази демоничност привлича, а не отблъсква ловците. Така, както и Марлоу не може да бъде отблъснат от "сърцето на мрака", защото "мракът" се превръща в част от познавателната му същност. И най сетне - фактологично невярно е твърдението¹², че късните творби на Радичков (една, от които е "Нежната спирала") се характеризират с "нравствен патос". Радичков е явление в съвременната българска литература, именно защото не морализаторства!

В митологичните представи гората е място, обвързано с дивото, природното, света на животните. Ловците от разказа на Радичков са също в гора, която напускат след даденото жертвоприношение. Семантично гората се противопоставя на човешкия свят - на питомното, културното, равнината (града). През гората минава и пътят за отвъдното, отвъдното, в което ловците не достигат, защото дават своя "дар". Откриваме едно видимо следствие в "Нежната спирала", свързано с най-младия в групата и неговото лично преминаване през гората. Персонажът се връща като юноша оттам, усещайки вече дъгите и спиралите в себе си.

Ако трябва да изведем един общ мотив, свързан със странстващите герои на Конрад и Радичков (във връзка с разглежданите две произведения) - това би бил мотивът за пътя. В митологичните представи символиката на пътя се свързва със странстванията на героя и извършените от него подвизи. Пътят на Марлоу към "сърцето на мрака" преминава през лъкатушенето на една река (напомняща лабиринт, спирала); пътят на ловците също е обвързан с дъги и спирали, лабиринт и изход. Краят на пътя и в двата случая е един - мястото, където се съхраняват сакралните ценности, в митологичните представи центърът на света, а в произведенията на Конрад и Радичков - сърцето човешко, което съхранява сакралната ценност, наречена живот и тайнственост. Пътят на персонажите можем да оприличим с напускането на центъра - родното, свое пространство, осъзнавано от племенния колектив като ясно организиран космос и отправянето им към периферията - чуждото, непознатото, възприемано като пространство на неподредения хаос. Марлоу и ловците се докосват обаче не до един неподреден хаос, а до една загадка, наречена чудо - живот. Пътят им преминава през трудности, осеян е с препятствия - страхът, неизвестността, реката за Марлоу и зимният ден за ловците... В края на този път героите получават нов житейски статус, добиват едно ценно познание, а именно - последният смисъл, крайната истина не се намират никъде! Сякаш усуканите неясни кръгове, дъги, спирали и очертания са единствената реалност, която съществува в човешкото битие.

Персонажите на Радичков от "Нежната спирала", наблюдавайки тази "реалност", напомнят старите гърци, които също наблюдавали, но равномерното кръгово движение на небесните светила - "музиката на сферата", вярвайки, че те издават чудно хармонични звуци и ние не ги чуваме, само защото от най-ранна възраст живеем с тази музика. И обратно - там, където възниква музиката, всичко около безредието се превръща в порядък. Реципиентът на Радичков би могъл да се сравни със слушателите на Орфей. Когато митичният Орфей свирел на лира, всички негови слушатели си подавали ръка, договаряли общи закони и започвали да живеят в мир. Неясните кръгове и спирали в разказа на Радичков се превръщат в най-съвършения израз на порядъка. Равномерните кървави следи - очертания, които остава гълъбът в снега, са "съгласувани" помежду си, те "звучат" съвършено. Ако само един кръг излезе от съзвучието - цялата хармония би загинала. А там, където всичко в света е подредено до съвършенство, от само себе си, възниква музиката. Поне така са смятали старите гърци. Като същински мъдреци и ловците от "Нежната спирала" достигат до това познание. Затова и никой от тях не смее да пристъпи и "разкъса" кървавата спирала, очертана от гълъба върху снега, защото мъжете усещат невъзможността и абсурдността на подобно деяние...

Конрад като капитан на кораб е пребродил всички континенти и океани, с изключение на Атлантида и Ледовития океан. Този "певец на морето" и английски писател е роден обаче далеч от Англия и морето. За него се твърди, че създава една... конрадиана.

Радичков е роден в страна, която си има своето Черно море, същото море, което вижда за пръв път и Конрад. Нашият автор в чисто биографичен план не е пребродил всички морета и континенти, за него даже Париж има почивен ден. Критиката вече е изтъкнала своеобразието на сюжета в творчеството му (или по-скоро липсата на такъв), както и монологичността на писането му¹³. Монологичност, свързана и с по-късните му творби - "Прашка", "Лазарица" или "Ноев ковчег". Неоспорим е фактът, че Радичков създава една нашенска, българска... радичковиана... може би единствена по рода си и все още самотна в съвременната българска проза.

Да си "мастър" - на морски език означава да си владетел, главен, познавач, професионалист, артист в своята работа.

На "мастъра" Радичков - с благодарност за постоянната "вахта"! Верният - юнга!

БЕЛЕЖКИ

1. Конрад, Д. Разкази и новели. София, 1985, с. 280-375. [обратно]

2. Протохристова, К. Благозвучието на дисонанса. Опити върху междутекстовостта. Шумен, 1996, с. 82. [обратно]

3. Тодоров, Цв. Поетика на прозата. София, 1985, с. 185. [обратно]

4. Радичков, Й. Избрани произведения. Първи том. София, 1989, с. 212-218. [обратно]

5. Сарот, Н. Ерата на подозрението. София, 1998, с. 8. [обратно]

6. Тодоров, Цв. Цит. съч., с. 198. [обратно]

7. Хъндекс, М. Хронологични и тематични диаграми на философските системи. София, с. 8. [обратно]

8. Приор, Ж. Универсалните символи. Ловеч, 1993, с. 40. [обратно]

9. Николова, Д. и Черпокова, С. От разказа към мита. Пловдив, 1997, с. 200. [обратно]

10. Пак там, с. 200. [обратно]

11. Стефанов, В., Панов, А. Литература за осми клас. София: ИК Анубис, 2000, с. 226. [обратно]

12. Стефанов, В., Панов, А. Цит. съч., с. 225. [обратно]

13. Сивриев, С. Монологично писане. За мъртвите знаци на мъртвото време в "Свирепо настроение". // Литературен вестник, 2001, бр. 23. [обратно]

© Дияна Боева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.03.2002, № 3 (28)