Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ПИСМА ЗА ОРИГАМИ"

Дияна Боева

web

2.

Януари, 1951

Дияна Боева. Писма за оригамиНямам желание да водя този дневник - но знам, че миналото може да бъде спасено чрез думите и мислите. Не просто чрез нищо незначещи идеи, а чрез скрития смисъл, който гради достоверността.

Само личното преживяване е достоверно - то пробива вселената и кара света да бъде непримирим и истински. Около мен всички говорят за истина, справедливост и братство. Аз разбирам всичко това по различен начин. Сънят от снощи ми го показа и подсказа.

Като във видение ми се появи мечето от зоопарка - беше в голяма клетка, за която всички твърдяха, че е негов дом. Доведоха го отнякъде и го оставиха насред гората. Около два месеца то не излезе от дупката си. Сънувах, че го моля да дойде и че деца хвърлят камъни насред тревата в неговото местенце. Събра се цяла камара. Мечето излезе от дупката си и заплака. Камъните се срутиха върху му тъкмо когато беше решило да се покачи на възвишението. Потъна сред миража на своето детство, без да може да изкачи планината.

Събудих се. Реших да описвам мислите си, за да се предпазя от срутването на камъните върху ми.

Налага се, вече месец съм в Р.

Все още помня - в бялата ни къща в К. дойде човек с тъмносини дрехи. Почука на вратата. Отворих му. Мама и татко се изправиха - очевидно го познаваха. Аз погледнах уплашено.

Помня разговора, беше приблизително такъв:

"Момичето утре тръгва." (Изрече сухо С.)

Мама попита плахо: "Къде ще я преместите, другарю?".

Човекът със синята роба отвърна, че ще съм в село Р., било близо. Багаж даже не ми трябвало.

Излезе във виелицата. Преди това огледа дома ни, качи се по разнебитените вътрешни стълби - нямахме пари да ги оправим. Спря се на втория етаж между двете спални и попита кой спи там. Сочеше само с глава, а очите му бяха в различни посоки. Едното - наляво, другото - нагоре. Тази кривогледост до ден-днешен ми се привижда. Татко отвърна, че аз съм "тук", те "там". Спящи и чакащи с някакви намордници, които се забиват точно в челюстите ни.

Баща ми сведе глава. Очите му се притвориха леко. Наблюдавах го някъде отдолу, скрита между дъските на пода, олющен от времето. Татко пристъпи леко встрани, направи място на С., който се давеше от гняв и злоба. Накрая пожела да ни "изтреби", с викове и пяна около устата разказваше, че е спял с петте си сестри, майка си и баща си в една стая. Гледах го и си мислех, че е зяпал тайно как се събличат сестрите му. Намразих този човек още щом го видях.

Къщата ни бе стара - наследствена. Дядо и баба по бащина линия са живели тук, а сега - аз, татко и мама. Румънските мебели у дома бяха отпреди Девети септември - дървени, чамови. С времето променяха цвета си, а мирисът им се запазваше. Къщата ни е изградена от белия, елегантен, но и суров камък на К. Денят, в който дойде другарят С., бе 15.I.1951 г., току-що бях завършила училището за начални учители. Отдалече си личеше, че няма как сърцето ми да се калява наравно със стоманата.

Мълчахме на вечеря и някак неудобно се оглеждахме. Татко сумтеше и се чудеше какво да каже след посещението на С. Помоли ме да внимавам. Последните му думи на вечеря бяха: "Не се безпокой, ще си наблизо - почти до нас, Ели."

Мълчах, предчувствах, че ми предстои дълго пътуване в неизвестното. Село Р. е на не повече от 40 км от град К. в северна посока.

Къщата ни в К. е известна като Северното имение. Имаше причудлива архитектура. Мама веднъж тайно ми разказа, че баба е имала връзка с румънския архитект, дал идея за начина, по който да изглежда домът ни.

Покривът бе плосък и ламаринен, с малък израстък на купола най-отгоре. Имахме и избено помещение, и веранда, залепена за дясната страна. Живеехме на втория етаж - на първия са помещения, в които дядо водел счетоводството на фирмата си. Къщата ни е пъхната в уличка - близо до брега на морето. Винаги съм усещала дома си отделен от света, място, в което криех съкровища и тайни. Новите властници не успяха да проникнат зад стените - влизаха и излизаха - изнасяха "вражеските" ни книги. Харесваха румънските ни мебели. Татко мълчеше, затворен в кабинета си. Държеше скръстени ръцете си в скута. Имах чувството, че плачеше. А аз четях като луда "Граф Монте Кристо". Откривах смисъла в надеждата, смелостта, истината, прошката и възмездието. Чаках и се надявах да свърши преселението на вещите ни. Ровичкането започваше да ме изнервя. За по-сигурно всички онемяхме. Усещах, че татко се страхува за мен. Негови приятели бяха убити без съд и присъда. Нямам свой любим, който да ме защити - новите момчета се пазят от мен. Виждат ми се доста еднакви.

The fountains mingle with the river
    And the rivers with the ocean,
The winds of heaven mix for ever
    With a sweet emotion;
Nothing in the world is single;
    All things by a law divine
In one spirit meet and mingle.
    Why not I with thine? -

See the mountains kiss high heaven
    And the waves clasp one another;
No sister-flower would be forgiven
    If it disdained its brother;
And the sunlight clasps the earth
    And the moonbeams kiss the sea:
What is all this sweet work worth
    If thou kiss not me?1

Приятелките ми харесваха най-много прозорците на къщата ни - високи и с гипсови орнаменти. Живеех до магазин "Светлина" и старото Околийско управление, което след Девети опустя, защото Милицията е другаде. Обичах да обикалям около една от най-високите сгради наоколо - вила "Дама купа". Завършена е през 1871 г. в стил барок с елементи на готикa - била e единствената четириетажна постройка по онова време между град В. и Констанца. Впечатляващи били летите капаци с бронзови орнаменти, съчетани с камъка на К. върху фасадата. Бетонът тогава бил дефицитен, затова цялата къща е опасана с оловни пояси, които личат и днес във фасадата. Собственикът й бил гръцки аристократ, част от елита на Константинопол. По време на игра на карти той спечелил голяма сума пари, след като заложил на дама купа. При свое пътуване до К. авантюристът бил впечатлен от развитата търговия в града, но забелязал, че няма места за забавление и решил да изгради луксозен европейски хотел със салон с пиано. Нарекъл сградата "Дама купа" - на всеки етаж била вградена специална ниша с изображението й в цял ръст. Иронията е, че по-късно той губи хотела - отново на карти.

Наблизо е и Регионалният исторически музей. Tам с часове разглеждах възрожденски ръкописи, които някой отмъкна. На половин километър са двете централни улици на града. Помня имената им преди Девети - "Морска" и "Реджина Мария". Днес централните улици са "Димитър Благоев" и "Сталин".

Ниските постройки са напукани. Къщите не издържат на корозията и се срутват малко по малко. Всяка година градът ни потъва. В момента за мен това е успокояваща мисъл.

От две години в К. има Културен дом "Лиляна Димитрова". Като ученичка в местното училище за начални учители участвах в политически хор. Дни преди да завърша, ме записаха в тридневен курс с още колеги. Рояк калинки ме полазиха. Трябвало да сме бдителни и в отбранителна готовност. Нищо не разбирах - знаех от малка, че само Бог бди и ни отбранява. Там ни разясниха, че новите обществени отношения създават новата нравственост, новия морал на хората днес. Ние, учителите, ще трябва да се борим за този морал, внушавайки и на децата, че могат и трябва да живеят според заветите на другарите от СССР. Разясниха ни и ролята на семейството, като хора, на които им предстои да създадат свое. Родителите поемат с отговорност всички грижи за семейството, тяхната власт се основава върху цялата сила на комунистическия морал. Oт родителите се изисква да ръководят семейството в пълно съответствие с него. Те са съзнателни ръководители на своя малък колектив...

Мисля, че не се справям добре с пропагандата - нещо съществено ми липсва. Иначе курсът върви добре. Никой не ме забелязва и това ми харесва.

Мама, мен и татко ни наричaт кулаци.

Обичам малки дрънкулки, които издават звук. Когато посещавах курса, се опитвах да чувам гласа на старата ми кукла или парцаленото ми човече. Куклата придърпва чорапчето си нагоре, навива другото на колелце надолу. Свива на кравайче плитката си и после си представя, че пътува към облаците. Протяга ръце към майка си.

Парцаленото ми човече е покрито с малки пръски сняг - бели конци, които разрошвам винаги, когато излизам навън. Веднъж го напъхах в чантата си и отидох на курса с него. Чувах гласа му - усещах, че се задушава вътре. Нямаше как да го извадя наяве - щяха да ми го вземат. Завинаги. Опипах чантата с дланта си. Парцаливко (така го наричах) спеше сладко. Успокоих се - не беше мъртъв. Малката ми усмивка не остана незабелязана. Не предполагаха къде витая. Разтварях и прибирах пръсти. Отново опипах чантата си - този път не чух дишането на Парцаливко и изпищях силно. Никой не се обърна към мен. Помня, че момичето до мен ми направи знак да мълча. Изстинах. Изведоха ме навън, примряла от страх. После не помня. Питаха ме нещо. Мокреха ме с вода. Мъж с черни дрехи опипваше пръстите ми. Никой не обръщаше внимание на Парцаливко. Върнаха ме в стаята при останалите. Седнах до същото момиче. Сгреших - беше друго. Вдигнах ръка. Не ме забелязаха. Попитах, без разрешение, за съпричастното момиче отпреди малко. Нямало я. Парцаливко се размърда. Жив е.

Вечерта, преди да тръгна за Р., мама се разплака - качи се горе и започна да приготвя багажа ми. Стопли вода на печката и ми помогна да се измия. Някой протриваше ръце навън - чувах стъпките му. Газеше, топеше вода и миеше ръцете си. Моите пръсти премръзваха, снегът валеше в душата ми. Като малка гледах как циганите в едно близко село берат и нижат тютюн, после го закачаха на куки. Съхнеше. Миришеше силно на тютюн и на застинало мастило. Само понякога, когато пишеше, татко пушеше от голяма лула. Тези две миризми (на мастило и тютюн) се загнездиха в ума ми. Някога исках да нарежа тютюна на големи парчета - после да го стрия на ситно и накрая да го запаля. От студа ръцете ми съхнеха. За една нощ съседът през няколко улици "разряза" като с нож вилата си. Не бях виждала такова нещо. Преди Девети изработваше тенекиена посуда, произвеждаше канчета за немците. Новата власт искаше да му наложи квартиранти, заради голямата площ, която притежава. Събудихме се и видяхме, че едното крило на къщата му го няма. Съседът продължи да живее сам.

Първа започнах разговор с мама. Пожелах да разбера защо заминавам. Дългите набези над моето минало ме превръщаха в човек, на когото му предстои да бъде прероден на друго място, в друго време и сред други хора. За пореден път в няколкото мои живота се намираше кой да не хареса самоличността ми. Мислено разстлах пуха от възглавницата си, пръсна се по всички хълмове. Перушината заседна между двата свята. За себе си се чудя кой от двата да избера. Не искам да пътувам към село Р.

Мама отсече, че ме изселват заради онази снимка в София, на която не присъствам. Там се вижда паметникът на Сталин, както и колежките ми, а аз съм скрита зад фотоапарата. Не ме оправдали, че снимам. Имало събрание, на което всички приели единодушно, че съм виновна и трябва да замина. Ще замина. Или ще остана в магическото приключение, ще изчезвам, ще се появявам и ще се размина с пътуването си до Р.

Унесох се около дванадесет. Мама и татко шепнеха в дневната.

Може би към един посред нощ земята се затресе. От долу нагоре - големите полилеи на баба се удряха. Прахта от тавана засипа килима, който и без това беше посивял. Заболя ме главата - близкото море забуча. Къщата ни сякаш потъваше надолу и после излизаше нагоре. Това беше за няколко мига. Помня последния си писък, звучи в ушите ми болезнено. Цялото ми същество викаше, а гласът ми не се чуваше.

Скочих от леглото и се запрепъвах по стълбите. Татко ме чу и излезе. Явно четеше и все още не беше заспал. Свали очилата си и ме попита защо съм станала. Отвърнах, че съм усетила земетресение. Помоли ме да си легна.

Татко пипна челото ми. Беше студено и потно. Кратко ми каза: "Сънувала си, Ели, няма никакво земетресение."

Крещях силно, с колкото глас имам, че не съм сънувала.

Taтко сведе глава и тъжно влезе в стаята си. Нищо не можеше да направи.

Сутринта мама ми беше намазала филия с мед - запари и чай. Извади последното бурканче сладко от смокини. Татко мълчеше, сякаш нямаше да ме види повече. Мама пак се разплака. Виелицата беше утихнала и някакъв ситен снежец се пръскаше. Очертаваше се приятно зимно време. Можех да правя снимки на воля, но трябваше да пътувам за Р.

В късния предобед тръгнах към спирката. Видях, че табелите с надписите са изпопадали - изглеждаше, сякаш някой ги беше откачил умишлено. Или са на земята от земетресението нощес? Три залюлявания могат да направят всичко: да върнат света преди Сътворението, да унищожат буболечките, да съборят къщата ни, да измият срама от лицето на земята и моя срам, че съм буржоазен елемент. Само Дворецът в К. ще остане.

Препъвайки се, се озовах на спирката. Там ме чакаше жена на около четиридесет. Приближи се до мен. И каза, че ще пътуваме заедно. Предупреди ме да не ритам повече табелите по пътя.

Опитах се да отклоня разговора, за да не кажа, че се спъвах, хлъзгах. Глезенът ми кървеше доста от ръждясалата ламарина. Тя забеляза. Каза да седна и да си оправя крака, който беше като прерязан врат на млада кокошка. Кръвта напои земята наоколо. Жената ми подаде носната си кърпа.

Погнусих се и се обърнах на една страна. Какъв кошмар са сополите на хората. Тази беше простинала доста - ползваше кърпичка след кърпичка. Мръсните прибираше във вътрешен джоб или ги подаваше на мен. Шията на младата кокошка бе превързана. Моят живот продължаваше нанякъде.

Автобусът дойде бързо. Качихме се с още десет души. Пътниците бяха с вързопи - всички възрастни жени, които пътуваха към селата, - сушаха телата си, нанизани едни до други. Запомних жълтите им зъби и ушите, които се подаваха от забрадките. Широките им поли се разполагаха по седалката, а плетените им чорапи силно прилепваха по прасците. До една бяха обути с цървули. Миризмата на гума се разнесе навън. Автобусът спря рязко, задното колело се клатушкаше леко. Шофьорът се завайка. Всички слязохме. Извади някакви инструменти - стори ми се, че ме погледна тъжно, само аз не бях с цървули - глезенът ми се белееше. Когато се качихме, шофьора го нямаше - смяната му свършила. По средата на пътя? Странна и нелепа ситуация.

Моята спътница пак ме попита нещо за табелите. Не отвърнах нищо. Стори ми се, че ме изгледа твърде продължително.

Mълчахме до Р. Бяха ми казали, че за мен работа в К. няма, въпреки че скоро са построени нова детска градина и начално училище. Хората от промишлените цехове пращаха децата си там. Търсеха и учители. А аз бях и отличничката на випуска.

Липсваше ми всякакъв ентусиазъм, заразена бях от някаква болест на безразличие. Това правеше впечатление на колежките ми, преподавателите, директора, партийната и председателя на Димитровския съюз на народната младеж.

Днес пътувах към неизвестното. Чаках втория си живот. (Или десетия, знам ли?)

Беше ми мъчно за зимното море и делфините. Допусках, че когато се върна в К., градът ще е потънал.

Автобусът спря след близо тридесет минути. Слязохме. Жената ме подхвана леко за лакътя. Инстинктивно се отдръпнах, някак се свих. Започна да съска. Заплаши ме да не мърдам, да не шавам, да не дишам, да не говоря, да не се блъскам. Въпреки че нямаше в кого да се блъсна. Зърнах пистолета й в случайно отворената й торба. А може би си въобразих - бях напрегната.

"Не Ви ли се струва, че има земетресение?"

Тези мои думи я ядосаха много.

Поиска да ме удари през лицето, но точно тогава се засякохме с погледи. Тя за момент се поколеба - прибра ръцете си. Нарече ме влечуго, хлебарка, измет. Другото не го чух. Имах нужда от своята Хайди, с която да се разходя покрай "Синята стрела" - вилата е издигната на скала, направо над морския бряг. Баба ми е разказвала, че тази вила е строена през 1931 г. Обещавам, че няма да скоча от високото.

Вече бяхме на спирката, в близост до Смесения магазин. Аз с черната си пола и бяла блуза, с палтото на мама отгоре и леките си ботинки. Глезенът ме болеше. Тя - с тъмнокафяви груби дрехи, които имаха мирис на лой. Догади ми се.

Срещу магазина и кръчмата видях читалището. Доядоха ми се дъвчащи бонбони. На момента си представих как отвивам хартийките около малкото щастие. При многото си обиколки из Европа татко се бе запознал с Едуард Хааз, който изобретява нов вид бонбон от пресована мента, нарича се - PEZ. Появява се за първи път във Виена, оттам бяха и бонбоните у дома. Къде ли ги е дянала мама? Мъж с каскет ме избута грубо вътре. Попаднах в малък приземен етаж. Наоколо всички сновяха напред-назад - никой не ми обърна внимание. Мъжът ме подкани да вляза.

Озовах се в помещение около тридесет на десет метра. В дъното имаше бяло платно, което очевидно служеше за прожекция. Вдясно от платното висеше портретът на Георги Димитров, а вляво - на Димитър Благоев. Портретите бяха в правоъгълни рамки. Над бялото платно бе поставен в кръгла рамка Ленин. На крачка от прожекционното платно видях две бели скулптури на Георги Димитров.

Помещението се отопляваше с печка на дърва и въглища. В близост до двата бюста се виждаше дълга маса с червена покривка. На момента си представих рози, карамфили и зюмбюли - видях се мъртва, в ковчег върху тази маса. А вождовете плачеха. Как само лееха сълзи. Те бяха живи - а мен ме нямаше.

Отърсих се от мислите.

В цялата зала имаше наредени дървени столове. Когато влязох, беше шумно. Жените носеха жилетки, шубите на мъжете бяха захвърлени встрани. Жуженето и топлината ме унесоха за момент, само дето миризмата на кисело провали моментното ми усещане.

Някой ме предупреди, че събранието започва.

Кръглолика жена ми даде жилетка и пъстра кърпа. Съблече от мен палтото на мама, каза, че не е за това място. Мъжете наоколо носеха тъмносини баски или каскети - обсъждаха нещо оживено. Млъкнаха изведнъж.

Пред масата с червената покривка се появи човек с две жени. Не чух това, което казаха в началото - после чух, но не разбрах. В един момент представиха млад човек на около тридесет. Две момчета до мен зашушукаха: "Батко Златко, Батко Златко." Пред масата застана Батко Златко и заговори. За смисъла да си беден и смел, да се бориш постоянно с враговете на народа. За това колко хубаво е да си бригадир, да изпълняваш доброволно всичко, да търпиш лишения и да обичаш само и единствено... сочеше портретите. Кошмарът ми дойде, когато заговори за смъртта като саможертва в името на Партията и липсата на душата (ми). Моята. Сърцето на Данко, разсипано в искри, угаснало... Аз светех все още със своя светлина. Лошо начало!

Тогава не се бях научилa да изключвам.

За месец в Р. разбрах, че не трябва да слушам нищо от онова, което идва към мен.

Двете бели гипсови чудовища припяваха. За по-лесно си ги представях като антични същества от времето на Омир, а не като отливки на Г. Димитров. Топлината от печката на дърва и въглища ме унесе. Чух края обаче. В бригадата го наричали Батко Златко, защото бил по-голям от другите и свирел на акордеон.

После последваха други думи. Всички станаха - аз също. Започнаха да пляскат, аз - не. Ушите ми пищяха силно. Закопнях за пристанището в К. За кораба, който изпуснах. Все някъде щях да се озова на него. Вече беше късно.

Взеха ми палтото, после ми го върнаха. Преровиха багажа ми и извадиха двете книги, които носех, плюс Стария завет, който дядо ми беше подарил някога. Точно в този момент реших да започна тези страници, когато ми се отдаде възможност. Разбрах, че ще допиша Стария завет с моята Нова история. Дядо беше страдал, заради онзи румънец, и не успял да преглътне любовта на баба. Мама твърдеше, че баба никога не е обичала дядо - просто го е уважавала.

Взеха всичко от чантата ми - оставиха дребни вещи и някои дрехи без цвят. Друга жена ме поведе към новата ми къща. Каза ми, че ще имам дърва, храна и мляко.

Стори ми се дружелюбна. Малко по-приветлива от тази в автобуса. И тя носеше цветна забрадка като моята, само че цветенцата ми бяха черни, а нейните лилавееха - сливаха се с цвета на очите й, които в един момент ми се сториха змийски. Загорча ми в устата.

Спряхме до прясно боядисана портичка в гущеров цвят. Жената с лилавите цветчета отвори дървената портичка, която леко изскърца. Чух сирената на пътническия кораб в К. Видях обширен двор в сняг. Някой ринеше в двора и след като пристигнахме. Подадоха ми ръждив ключ. Разбрах къде са дървата за огрев. Да се нареждам, както мога. Утре да съм на работа. Първо ще трябва да мина през Партийната. Рано.

"В училище ли ще работя?"

Отговори, че където ме прати, където пожелае, поиска или реши - зависи от всички други и от нея самата, защото сме равни. От мен нищо не зависело. Това ми се наби в главата от първия ден: равни. Равни. Равни. Равни... Представих си редички, редички, колонки, прави линии, криви линии и никакви завъртулки.

Махна с ръка и се отдалечи. Едвам отворих вратата с ръждивия ключ. Двете миризми - на тютюн и мастило, пак се спуснаха към мен. Ръждата полази по върха на пръстите ми. Оплете се с болката в наранения ми глезен от табелите - ръждиви вероятно. Светнах лампата - имаше електричество. Пеперуда затанцува около оголеното тяло на крушката. Задържах погледа си върху този огледален свят. Не помня колко стоях така, вперила поглед към изгарящата от жегата и танца пеперуда. Нищех нечие друго съществуване.

Видях една стая с легло и малко коридорче. Имаше маса, стол и печка на дърва и въглища. Помещението изглеждаше като килия. Тук беше по-студено от навън. Оставих малкото си вещи и излязох до навеса да си взема дърва за огрев.

В тъмното се появи сянка - подаде ми дървата и си тръгна през портичката. Емоциите за деня ми дойдоха в повече - не успях да реагирам веднага. Прибрах се в къщата и преди да мога да направя каквото и да е - извиках силно, пищях като човек, на когото не са му останали живот и думи.

Запалих печката. Беше ме страх да отворя вратата и да отида до тоалетната навън. Прекарах първата си нощ в Р. присвита. Не угасих крушката - виждах сенки, бълнувах тихо, гмурках се в морето. На сутринта се успокоих - излязох до тоалетната и реших да огледам двора. Вече не валеше. Просто навяваше леко. Свих се в шубата, която ми дадоха и закрачих нагоре-надолу. Място имаше за цветя, лехи и всичко, което му дойде наум на човек. Сякаш се намирах сама в полето. Защо ли ме настаниха в толкова голям двор с малка стая? Предпочитам малък двор с малка стая.

Извадих от куфара остатъка от вещите си - сапун и малка черна фибичка, с която прибирах косите си. Тази фибичка е била на прабаба ми. Имаше кристалче в основата си, което сменяше цвета си при допир и светлина. Прабаба ми си я беше купила от Истанбул. Носела й късмет, после на майката на моята майка, а сега трябва да донесе и на мен. Наблюдавах смяната на цветовете - в душата ми преливаше особен смисъл. Спомних си как като дете ядях сладко от смокини - ухаеше особено, когато мама го вареше. Бъркаше го с дървена лъжица, която строго забраняваше да облизвам. Захаросвах сладкото всеки път, когато докосвах устни до светлокафявата лъжица. Мама познаваше винаги. Не ми се караше. Просто очакваше да порасна. На място като в Р. ли трябва да ми се случи?

Някой отвори вратата, без да почука. Стреснах се. Посочи ми пътя и тръгна. Не успях да видя дали беше жена или мъж. Тук формите на телата се губят. Тъкмо да пристъпя извън стаята... човекът се извърна - жена е.

Вниманието й се насочи към малката фибичка в ръката ми, завивах нервно пръсти около улеите й. Най-гладкото нещо, което съм пипала от няколко дни. Улеите на моята фибичка издълбаваха ями в душата ми. Пипах с пръстите си камъчето, а то менеше цвета си, като в онези арабски и турски приказки от детството ми. Вълшебството идваше към мен и ме понасяше навън с килимчето на Аладин.

Момичето - на не повече от шестнадесет - се вкопчи в дясната ми ръка. Аз стиснах в шепите си фибичката - момичето ме дереше. Заканваше се, че ще ми избие зъбите.

Отпуснах се като снощи в залата в читалището. Пръстите ми също се отпуснаха от само себе си. Момичето се докопа до фибичката ми - разтвори я рязко и двете половини изпращяха - светът се разцепи на две. Сърцето ми - също. Почувствах липсата на мама и татко. Момичето впери поглед в камъчето стъкълце и почна да го дере с ноктите си, пълни с кал. Сърцевината на малката раковина, в която светът се въртеше, се разцепи. По-лесно би съборила скала, отколкото да отцепи стъкълцето от същността му. След краткa борба камъчето от моята фибичка стана на сол. Момичето хвърли изпочупеното на пода.

По пътя непознатата се пързаляше леко. Чувстваше се победител. Тази разруха в ръцете й донесе радост и настроение. Леко докоснах джоба на полата си, там имах още една фибичка. Ако счупеше и нея, знам, че по чудодеен начин щях да получа ново съкровище - ч-а-а-к от Ханаан.

Стигнахме до читалището. Непознатата намигна снизходително и ми посочи вратата. За миг мечето от съня ми излезе и влезе в своята дупка.

Озовах се пак на снощното място - само че в малкото коридорче този път нямаше никого. И Батко Златко си беше заминал сигурно. Върху бяла маса бяха наредени няколко партийни книги, които виждах за първи път. У нас нямаше такива. Моментално се отдалечих. Споменът за циганите и техния тютюн ме разсея отново, татко не беше пушил отдавна от своята лула. Поех си въздух - усетих прашна струя в дробовете си. Разминавах се с нещо. Улавях звуци, които никой не чува.

На една по-малка маса имаше пликове с имена и снимки на деца - на всеки от тях пишеше: "Поръчение". По стената висяха различни надписи. Най-отгоре пишеше с големи букви: "Слава Сталину". Toчно срещу мен бе отворена вратата на сцената, на която снощи се проведе събранието. Вляво видях, че има канцелария, а вдясно врата, на която пише: "Библиотека". Огледах се още веднъж. От канцеларията се показа сравнително млада жена.

Каза ми да вляза. Не ме покани да седна. Уточни, че съм учител във второ отделение - на II б. Довечера ще трябва да мина със сигурност пак оттук. Другото директорът на основното училище щял да ми го обясни. Каза, че тук хората не са случайни, че се нуждаят от политвъзпитание и честност. Дали е било честно Мойсей да свали жезъла си точно когато египтяните минават? Удавили се - затрили се от лицето на земята. Толкова много хора ли е имало тогава на земята? Ами Ной, затворил се в кораба и затрил човечеството!

Огледах жената. Имаше твърд поглед. Изглеждаше по-въздържана и умна от тази, която ме доведе с автобуса и от oнази, която ми показа къщата. Тъкмо тръгнах и тя се обади пак, за да ми каже, че режимът ми е ясен. От къщата до училището, после пак при нея и обратно в къщата. Твърдеше, че ще свикна. Още тогава разбрах, че това е Партийната на Р.

Излязох на улицата. Смесеният магазин беше затворен. Пари нямах - не знаех кога ще получа нещо. Обнадеждаващо е, че ще работя. Храна щяха да ми дадат - имах и дърва. Чешмата на двора беше замръзнала - това успях да видя. Трябва да питам за чаша и вода. Исках и корито, и сапун за пране. На двора ме чакаше мъж с каскет. Тръгна към училището - аз след него. И той имаше пистолет. Аз имах фибичка - малка фибичка, която някой ден щях да забия в нечий гръклян.

Мъжът ме доведе до бялата двуетажна сграда. Наложи се да газим в снега известно време. Никой не е почистил пътя рано сутринта. Училището беше ново, строено с доброволен труд на селяните. Изглеждаше спретнато и леко страховито, заради решетките, които бяха поставени на всеки един от прозорците. Пътеката до училището бе калдъръмена. Единственото място, което е почистено до блясък. Отворих портичката. Човекът ми обърна гръб и тръгна нанякъде. Училището грейна срещу мен. Надписът се наби силно в очите ми: "Бдителността - най-сигурното оръжие срещу подривната дейност на империализма".

Пазачът каза, че Директора ме чака. Обърнах се встрани - удариха ме различни думи на Макаренко за щастието, нещастието и възпитанието. Инстинктивно опипах косите си, бяха смачкани. Някога баба ми правеше ситни плитки. Спях с тях. После развързваше възелчетата - обикновено сутрин. Много бавно вплиташе разноцветни конци от основата надолу. Така косите ми изглеждаха къдрави и леко шарени. Когато размахвах глава наляво и надясно, се виждаше малкото мънисто в края на конците. То също менеше цвета си - като камъчето на моята фибичка. Тогава един от хълмовете на К., "Селям", ми правеше поклон, а аз излапвах току-що узрелите фурми в двора.

Бях щастлива, че стисках резервната фибичка в джоба си. Носех подривен материал, който можеше да стане на пясък, ако някой реши пак да откачи камъчето от мястото му. Стиснах и разпуснах юмрук. Оголих фибичката си за момент, защото я извадих от тесния си джоб. Приближих до очите си малкото камъче. Опипах косите си - да не би баба да е забравила някой синчец там. Леко разтворих двата края на моето украшение. Можех и аз да се превърна в разрушител. Светът не е нито черен, нито бял. Нямам нужда да доказвам силата и правотата си. Прибрах бързо фибичката. Погалих двете остриета, които се забиха право в показалеца ми. Наранявах се от скука.

Коридорите бяха лъснати и чисти, навсякъде висяха портрети на вождове. Децата още ги нямаше. Миришеше на блажна боя и маджун. Напред-назад се разхождаха две чистачки. Сутрин светът е малък и тих. Хванах се за парапета и почти щях да припадна от глад. Не бях нито вечеряла, нито обядвала. Ако ще преподавам, вероятно трябва да се храня. Стъпвах бавно и леко. Леличката искаше да каже нещо, но не го направи.

На втория етаж лесно открих кабинета на Директора. Промуших се зад надписите - не исках да ги чета. Знаех от баба, че ако човек се прекланя на друг човек или на камък, може да получи наказание от Господ, когато се върне за своите хора. Аз дали ще потегля с Него, или ще се удавя като египтянин? С такива мисли неволно се спрях пред плакат - красива жена в черно, проверяваше филтър на противогаз. Следваха инструкции за предпазване на населението при атомна бомба. Държах бомбата в ръцете си - стисках я в шепи, в джоба си. Сърцето ми биеше кротко. Унасях се.

Излезе Директора и каза, че закъснявам, децата щели да дойдат.

За първи път в Р. някой ми подаде ръка. Директора Игнат Гавраилов ме погледна напряко. Добре възпитан мъж на около четиридесет. Главата му приличаше на презряла круша, сивите му очи ме стрелкаха уплашено. Кабинетът му бе нов, но обикновен. Продълговата маса - три дървени стола и едно канапе вляво до прозореца. Три портрета висяха на стената. Вцепених се. Портретът на Сталин бе изкривен. Имаше вероятност да падне върху главата на Директора. Помоли ме да седна.

Тихо промълвих (помня точно думите си): "Другарю Директор, Сталин ще падне на главата ви."

Каза ми, че си позволявам много. Изправи се с жар в очите. В този момент портретът издрънча на милиметри от Директора. Окопити се и извика чистачката. Погледна ме и изрече мило да не съобщавам на Партийната довечера за случката и падналия Сталин. Като че на някой му пукаше. Да не би да ставаше дума за паднали ангели. Животът ми не зависеше от някакъв си човек в рамка. Тогава поне мислех така.

Не допусках, че някой ще ме попита нещо по този случай, затова и нищо не отвърнах.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Пърси Биш Шели. Философия на любовта. Прев. Цветан Стоянов. // Западноевропейски поети романтици. София, 1959.

Потоците се вливат във реката,
    реките пък моретата намират,
а ветровете горе в небесата
    във сладостно вълнение се сбират
И всички те се търсят и обичат,
    от обич няма кой да ги лиши
Душите на нещата се привличат -
    защо не нашите души?

Виж как върхът целува синевата,
    вълна вълната гони и прегръща;
прокълнато е цветето, когато
    на любовта на брат си не отвръща
И милва слънцето земята росна,
    до океана, месецът трепти
Но всички тия ласки за какво са,
    ако не ме целуваш ти?

1820 [обратно]

 

 

© Дияна Боева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.08.2016, № 8 (201)

Други публикации:
Дияна Боева. Писма за оригами. София: Ерго, 2016.