Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МИЛАНСКИТЕ “ПОЕТИ ОТ УЛИЦАТА"

Дияна Боева

web

“Сигурността изчезва.
Остава само музея
на душата ни."
Марко Грамини

Когато попитали старите гърци “Кой е вашият бог?", те отговаряли: “Ние имаме много богове". Когато ги питали отново “Но кой е главният сред тях?", те отвръщали гордо: “Дванайсетте олимпийци - Зевс, Хера, Посейдон...“. Този списък е променлив. Ако човек се разходи по центъра на Милано и попита наоколо кои са петимата от “поетичния делириум", вероятно заинтересуваните биха казали имената им без колебание или поне биха ги посочили... някъде около двете забити дъски с един пирон, върху които продават книгите си. Разбира се, това са т.нар. “поети от улицата" - Джузепе д’амброзио Анжелило, Икаро Равази, Мауро Синигалия, Роберто Лонги, Марко Грамини. Младата българска преводачка (от английски и италиански на български) Юлияна Радулова споделя, че тези мъже с “беззъба усмивка (но не и душа)", са и помогнали да разбере смисъла на поезията и въобще на изкуството...

Една от любимките на петимата е Алда Мерини (както твърди Юлияна, поради техния постоянен контакт с известната италианска поетеса, която приема безрезервно идеите им). Върху двете дъски са и нейните книги, заедно с тези на Достоевски, Блок, Лорка...

Антологията “Красивият занаят на поезията" включва поетични произведения от петимата италиански автори “от улицата" плюс текстове на Алда Мерини. В книгата усещам духа на преводачката, както и умението й с финес да се “увие" около чуждата емоция и да я превърне в своя. Усетът й към поетичното е видим и чрез начина, по който е подбрала текстовете - тематично и езиково рзнообразни, заредени с ентусиазма и желанието да се живее въпреки всичко!

На корицата е картината на Марио Салмазо - “Дъжд". Пастелните краски и тихият ромон някак протягат ръка към Алда Мерини и нейното първо стихотворение в изданието:

Колко още ще трябва да страдам, Сафо,
наистина бих искала да знам как се умира от любов,
както ти някога. (“Колко")

По естествен начин Алда Мерини ни насочва към старата митологична и фолклорна идея за особения женски език. В случая този женски глас можем да определим като таен, прикрит, скрит разговор между героинята и Сафо. Като носене на някакво особено познание през времето, което е само наше (женско) и е непознаваемо за мъжете. “Колко" звучи и като отклонение от християнската митологема (според, която обръщането е само към Единствения). Следователно е и отклонение от нормата - типично женски дискурс.

Влюбената героиня оглася света със своята песен за самотата (“Искат"), разчитайки на старата диалектика, че камшикът, цигарите, лабиринтът и тъгата ни държат будни и трезвени, а страданието прави човека силен и го извежда от “цялата тази фалшивост".

Алда Мерини казва, че Бог не е върху раменете на поета, “твърде прегърбени от страдание". И чисто по женски, поетесата вмъква автобиографичния факт за десетгодишния си престой в психиатрията (според някои изследвания автобиографизмът е повече характеристика на женския глас). Любовта се явява като покъртителна нежност и проникновеност, която може да “говори" само така:

Искат да ми сложат четири гледачи вкъщи,
пет медицински сестри
и седем прислужници.
Никой не разбира, че имам нужда
само от един мъж, който да ме обича наистина. (“Само")

Смъртта е “последна гара", а “вървящите по коридора,/ мислещи за любов", непременно трябва да бъдат оставени на мира. Толерантна и мека, Алда Мерини не ни сблъсква със своя свят, а ни го показва едва, но така че да го забележим. Тя просто ни учи да се докосваме до себе си и нещата, които ни вълнуват, внимателно и нежно.

За Джузепе д’амброзио Анджелило се казва, че е беден и неизвестен поет, който познава хората. Има повече от 50 стихосбирки. Приятелите му го смятат за луд, тъй като пише проза и философски трактати. Преди 20 години Джузепе основава собствена издателска къща, на която дава името “Acquaviva", градче близо до Бари, където е роден. Публикува малко известни автори, включително и чужди.

Може би Джузепе е един от най-директните автори в антологията. Поставя пряко въпросите за глупостта на поетите и за потъването им в бохемството, битовизма на дните и мнимата слава. Звучи някак естествено. И сякаш призовава за ненасилие над поезията, поддържа я, чувства я близка, закриля я като своя сестра или... любима. Вероятно с Джузепе бих разговаряла дълго ето за това:

Всички, които са велики поети,
още щом хванат химикалка в ръка,
написват първата глупост минала им
през главата. (“Великите поети")

Джузепе се откроява и с ироничния си похват, наблюдателност и детайлност при писането, близка до анализ на явленията. Определено на места звучи като огорчен от живота човек, който обаче намира сили да се усмихне доброжелателно на действителността. А прозренията му, изказани като на шега, ме карат да си мисля, че поезията е най-неизбежната и дълбока мъдрост:

Всеки бяга след лудостта си
с перфектно завързана вратовръзка.
Кой след жените
кой след бара
кой след чашката
кой след поезията
кой след най-лудия на земята -
самия себе си. (“Всеки бяга след лудостта си")

За Джузепе “светът е човек с душа", игра на карти, в която “печелиш възбуда, но губиш сърцето си". Животът може да се подреди и от Беатриче на задната седалка, която разказва за Рая, “а за ада вече никой не мисли". Изводът е направен отчетливо и ясно, не от някой друг, а от Джузепе - човекът, който има цели 50 стихосбирки зад гърба си: “Винаги е по-добре да съживиш някой друг, вместо един поет".

Истината, меланхолията, апатията, любовта, притворството и... проклетата душа вълнуват Джузепе и го превръщат във философа “на улицата". Надеждата му е, че доброто носи добро. И най-вероятно вечната любов си отива с всички свои прозорци... Да останеш невидян от нея, е все едно да останеш без своето огледало (прозорец). Утешението е само едно: “Понякога поезията/ е красив занаят". (Преводачката се надява скоро да видим на българския пазар и неговите романи.)

Личните ми пристрастия са за поета Икаро Равази, който продава книгите си в Брера. Джузепе казва, че той се труди много над стиховете си, “дори за някаква мизерна мъниста". А поетите били винаги тъжни..., такъв е и Икаро, “невидимият господар на града", очаквайки Богинята на Съдбата да напише за него статия в градския вестник.

Аксиомата на епистемологията е, че по пътя към познанието участват два процеса: по традиция това са процесите на мисленето и на чувстването. Според някои теории е от значение не интензивността на чувството, а организациите на неговите импулси. Разчитайки знаците на влюбеността при италианския поет, “попадаме" в нечии чужди обятия и интезивност на чувстване с ясна и необъркваща гама:

Протягам ръце към любовта ти
Фрагменти на моето влюбване
съдържат
Притеглят, преди да ти ги поднеса, към моята
история
Обвиваш ги във твоите
Музикално ги загубваш
Любяща мисъл запалват в нас
ръцете ти, а моите - съдържат любовта. (“Ръцете ти")

За Икаро нуждата да се обича е велика, вероятно тя го спасява от безразсъдството наоколо и го кара да търси отлетелите “острови на слънцето". А истината е някъде там, под белия чаршав и опаката прозявка, която понякога е и “овална":

Прозявка кръгла, помилвай
моите сънища!
АОАО (“АОАО")

Икаро ще запомня като поет с непресторена нежност и деликатност, който изискано подрежда думите, емоциите, “влакът на настроенията". Според Сюзан Лангър чувството може да се представи чрез ритуал и изразително поведение, претворени в символи. Описвайки лицето си, Икаро, е лаконичен и ясен, а символиката му е заредена с настроение и лека доза сарказъм, защото като цяло лицето му е “малко по-различно от онзи луд", който му е брат.

Мауро Синигалия е евреин, който свири на саксофон в една кръчма и се скита в своите затворени мълчания. Стихотворението му “Отворена скоба" сякаш е философска дисекция на скиталческия живот, на несретата и тъжната забрава, която очаква всички ни. Някои хора, свързани завинаги със спомена и страха от тъмното, действително са “отворена скоба":

Паметта
е черна дупка
сред моите хора,
докато аз,
свързан
със спомените -
една отворена скоба. (“Отворена скоба")

Да продаваш книги из Милано не е чак толкова непривлекателно, но ако си “вадиш хляба" по този начин, може да се превърне в неизбежен и всекидневен абсурд:

И така работя,
с четири дървени дъски,
няколко листа хартия
и пирон по средата. (“Продавайки книги из Милано")

За Мауро Синигалия оттласкването от дъното е невъзможност, мираж, защото сме “безброй риби на сухо...". И понякога не ни остава нищо друго, освен да вдигнем високо юмрук против Господ, защото “...животът е курва, но и това е магия".

Роберто Лонги е приятел на Джузепе от 20 години. Неуморим пътешественик, Р. Лонги, казва всичко, което “чувството ни за вина би искало да знае".

Истина е, че “Бог не може да бъде подкупен" и че “любовта ражда други/ любови". На старогръцки “закон" е “номос". Но тази дума е многозначна и едно от значенията и е “музикално произведение в строга форма". За гърците музиката е най-съвършеният израз на порядъка. Когато всички “звуци" са съгласувани помежду си, те звучат ето така:

На котката
съучастник безделник
подарявам един прозорец с мечти

Марко Грамини подарява капучино и стихове на всеки, който “се спре за разговор, поне за една десета от секундата". Усмихва се, но и страда все още по една “злочеста жена". Вероятно всичко може да се изкаже, с изключение на “истината" за жената. Невъзможно е да приключи и “говоренето" за Нея:

Лицето на една жена
тялото на една жена
душата на една жена
ограбват мъжа. (“На женатa")

Марко Грамини се вглежда в светлините на града и достига до прозрението, че писането е желание да откриеш разбиране. Негово е и едно от най-човешките послания в антологията “Красивият занаят на поезията":

Ако можеше да се насочи
любовта на човека
не към химери
и музи вдъхновителки,
а към циганина, негъра, калабриеца,
тогава бихме разбрали,
че дори и камъните имат свой собствен език. (“Против расизма")

Гърците обичали да съставят списъци. Великите епици били двама - Омир и Хезиод; великите трагици трима: Есхил, Софокъл и Еврипид; великите оратори десет; чудесата на света - седем. А великите лирици, приемници на Орфей и Терпандър? Те били, разбира се, девет..., по броя на деветте музи. Юлияна споделя, че Милано и Италия са щастливи, че имат своите “поети от улицата", независимо колко го съзнават... Тези поети вероятно са в моя и в твоя град... А списъкът им?... Времето ще покаже...

 


Красивият занаят на поезията. Антология. Съст. и превод Юлияна Радулова. Велико Търново: УИ “Св. св. Кирил и Методий, 2005.

 

 

© Дияна Боева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.12.2005, № 12 (73)