Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"МАЙКИТЕ" ОТ ТЕОДОРА ДИМОВА

Дияна Боева

web

"Майките" от Теодора ДимоваРоманът "Майките" е не просто социално четиво, търсещо женската легитимност, а роман, чиято идея волно или неволно надхвърля предварителното и вероятно авторско планиране. Така е с интересните книги. Усещането ми е, че се прави опит да се легитимира самата идея за живот и смисъла му, а не просто самата жена в нейната невъзможност за достойно място в този мъжки свят.

Романът е наситен с герои-деца по на четиринадесет и възрастни около четиридесетте (майки и бащи). Явора е изключението (както и бабата на Калина), тънката граница и медиаторът - между това "тук" и онова, което трябва да бъде. "Онова", което се нарича любов и липсва напълно в романа на Теодора Димова. Казвам напълно, защото дори Явора е част от липсите на децата. Възприех образа на учителката като идея, фикция, щриха, безплътна сянка с мънисто в очите и изтъркани дънки. Нищо повече. Тя е видение и недокосната красота - портрет липсва. Умишлено или не - не знам. Характер също - противоречив и същински човешки. За Явора съдим от репликите на другите, което е интересна идея. (Малко мисля за замисъла на авторите, когато създават своето - освен ако не го видя споделено някъде. Просто чета и препрочитам. Затова и в редките моменти на озарение се опитвам да пиша за съвременни творци, които не познавам лично и не мога да ги попитам за нищо. Иначе забелязвам, че в обезлюденото българско пространство откъм умове и мисъл напоследък се случва едно и също - десетина души се самопрехласват (самоцитират) и самоизпразват от красивите си реплики за приятели, сродници, баджанаци и пр.).

Харесах думите на Младен Влашки за книгата - видяха ми се адекватни и сдържани: "Майките" е покъртителна книга. Още повече тази книга не разказва по обичайния начин. Тя по-скоро нарежда, изпява, мълчи, крещи, говори, тоест използва всевъзможни начини, чрез които ангажираното слово внушава своето послание". Проблемът на романа е именно в "посланието". Не разказването е на преден план, а посланието, философията, абстракцията на битието. Погледнато от реална (не казвам реалистична) гледна точка - няма дете на четиринадесет години, което може да помисли за себе си, че душата му "кърви" и че в същото време "ослепява", мечтаейки да се роди отново заедно със сестра си близначка и то когато разведените му родители се оженят (омъжат) за други отново. Сложна мисъл - дори за голям човек. Историята с близнаците ми се стори най-неубедителна. Не искам да бъда разбрана погрешно - романът е перфектен откъм стил, мелодика, ритмика, съпричастност от страна на автора, очевидна редакторска и коректорска работа... Четивен е и е интересен. Липсваше ми младежкият говор - сленгът, достоверността. Липсваше ми присъствието на четиринадесетгодишните, за които пише авторката. Липсваше ми тяхната избуяла порасналост. Хубаво е човек да говори и пише това, което мисли, но когато създава герои и реплики, когато - портретува, навлиза в дебрите на майсторството и отделянето от собственото... Прозата е търсачество и "ровене" не само в собственото, но и в другостта на образа, човека, детето, което описваме. То (той, тя) определено не мислят и говорят като мен...

Стори ми се, че социалното в книгата е преднамерена реалност, не е втъкано в творбата, а е "хлопване" по читателя. Естествено, че комунизмът не е мечтателност, а груб прагматизъм и че липсата на лустрация у нас прави неморална всяка връзка с "другарите" от трамвая... Когато става дума за литература обаче - нямам нужда от вметки. Ако даден детайл влиза в "употреба" и се вписва - той е част от цялото и върши работа. Ако не - по добре без него. Вселенската самота на децата няма нужда от окраски. Родителите им не са чак толкова лоши - просто са неосъществени и нещастни. Виновни? Не знам.

Допадна ми майката с име Керана. Каквото и да правим, ще имаме противоречия с децата си - поколенията са други (не само строят), мечтателността си остава същата (но не и мечтите). Стремежът за взаимност и щастие ще ги има винаги. Изолацията на децата ни не е феномен и рядкост, а реалност и днес.

Стори ми се, че написаното за романа е някак отстранено: "перверзнoто майчинство", майки, чиито майки били живели по времето на комунизма и затова са осакатени, легитимацията на жената, патриархалните очаквания към майките и т.н... Сякаш написаното от Теодора Димова не се отнася за всички ни в някаква степен (майки или бащи). Иначе защо романът ще е социален и актуален?

...

В Пловдив преподавах в училището, където стана едно от убийствата между съученици, живях и до училище, където се случи друго подобно насилие. Децата не гледат в зениците учителките си, камо ли да забелязват трогателно мънистото (ми). Свити са в себе си, когато харесват нещо, им личи. А когато са тъжни, рисуват - разни драсканици, саксии по перваза, певци, абрeвиатури, надписи, дълги коси... Не съществува цял дисциплиниран или нещастен клас. Проблемите идват от различията им. Нещо, което Теодора Димова пропуска да представи, вероятно, защото създава типажи, а не пълнокръвни герои.

Романът звучи и като поезия, и като проза, и като фрагментарна отметка на сегашното, и като жест към реалността и главоломна изобличителна критика на днешното, което има своите корени. Да.

 


Теодора Димова. Майките. София: Сиела, 2006.

 

 

© Дияна Боева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.02.2009, № 2 (111)