ДОБРЕ ДОШЛИ В МАНХАТЪН:
притчата за "Дървото на катериците" от Константин Стоянов

Дияна Боева

web

В началото на ХХІ век - фикционалният човек в българската литература престава да бъде "двуизмерен", вече не е и "подвижен" (както определя критиката героите от края на 70-те и началото на 80-те години на XX век).

Съвременникът е преодолял драматизма в своето всекидневие, преминал е през трудности и крайности, за да си въобрази, че blenga (Нищото по Лиотар) е някъде в миналото. Днес светът и животът не са двуизмерни, нито нетрадиционни или дисхармонични - те - светът и животът - са такива, каквито са.

И Америка е такава, каквато е - за Константин Стоянов (емигрант, при това легален), автора на притчата за "Дървото на катериците". Катериците, които не могат да поделят големия дъб и многото жълъди. Една от тях прогонва всички останали, на това отгоре себеподобни. А себеподобните - твърде много се страхуват от нея - единствената катерица, която разпръсва плодовете, разпилява надеждите и така се чувства силна и независима.

Константин Стоянов по човешки разказва (в 1 л., ед. ч.), без да прави директни изводи за абсурдността на обстоятелствата, в които попада, и без да драматизира излишно. Сякаш това е ненужно, що се отнася до Америка. Една друга страна - Германия, носи катарзис за един друг герой - "лайненият Паско" от "Германия - мръсна приказка" на Виктор Пасков. Но Америка - страната на свободата, не би могла да предизвика толкова силни усещания - там хората работят, работят и пак работят.

С повратната 1989 г. започва фрагментарното четиво-притча "Дървото на катериците". Със своя приятел Иво героят решава да замине за... Канада. Нищо особено, фабулата е позната - малко българи има, които не желаят да отпътуват за там - дори и днес. Тони представя компилативен образ на емигранта, пътуващ към своя бряг, желаейки да осъществи надеждите си и да си намери работа най-вече. Другото е скрито за читателя - нищо, че книгата напомня за дневник, пътеводител на емигранта, или пък - разкрива кризисни моменти. Точно на най-интересното авторът замълчава, замлъква. Влизането в собственото, личното пространство е като навлизане в чуждото "платно" или еднопосочна улица, която си се стремял да избегнеш, ама изведнъж ти се приисква да преминеш по-направо - нищо, че е забранено. Америка е мечта!

Раздялата е с Еми, родината, София, дори с приятеля Иво, който не успява да замине. Австрия пък е граничното място, където персонажът очаква виза за Канада. Тони живее в емиграционен лагер във Виена и пак там, в един пансион, подобен на старата къща Гестехаус от "Германия - мръсна приказка" на Виктор Пасков. Само дето хазайка Чоке я няма, но пък собственичката на пансиона е Фрау Лонингер. В лагера в Австрия са настанени: азиатци, индийци, араби, а българите са "една шепа".

Определено се усеща лекотата и искреността (ако изобщо можем да говорим за искреност, що се отнася до фикционалното изкуство литература) на разказвача-герой. Емиграцията за него е като присадено чуждо тяло, сърцето му "понякога бие като тъпан на индиански шаман". Но при все това той издържа на обстоятелствата, защото сякаш притежава нещо повече от другите емигранти - инат и мечтателност. Инатът и мечтателността са присъщи и на "Паско - красавицата" ("Германия - мръсна приказка"). Само че повествователят от "Дървото на катериците" не желае да "разголва" душата си (или се страхува), далечни са му и онази пъкленост и абсурдност на "инфанта-цар" Виктор. Затова пък Америка е мечта. Пък и животът е такъв, какъвто е.

В Австрия мирише на смола и дърветата са красиви - напомнят за България. Но Америка е целта. Помощите и работата в хотел "Замъка" не успяват да задържат емигранта в Австрия. Визата е получена. И какво от това, че си отказал да сервираш на кмета - случва се.

Сигурно трябва да си голям фантазьор (твърди Иво за Тони), за да следваш мечтите си, целите, надеждите си и... своя живот.

А там, в Америка, човек опознава и открива себе си - твърди авторът. Претърпява разочарования - депресира се понякога (най-лошият враг за емигранта). Но пък тръпката е в изживяването да се чувстваш като по средата на пътя за Еверест, да продължиш и да се пребориш за Еми, дори. Оказва се, че небостъргачите в Ню Йорк са високи - само когато ги видиш за първи път, като звездите над Фамагуста - между впрочем.

А Тони първоначално живее в нечовешка мръсотия в Америка, няма право да боледува, а само да работи, работи... Да работи във фабрика или като чистач, бояджия, куриер, сервитьор. Дори се налага да чуе репликата: "Твърде квалифициран си за моя ресторант" ("Шератон" си е школа).

Както всеки човек, така и всеки емигрант има своя път към свободата. И тази свобода е неприкосновената вътрешна свобода, свързана с правото, което е отричала комунистическа България. Правото да избереш къде да живееш. А светът и животът, естествено, не са "черно-бял телевизор". Ама са ти нужни сетива да го разбереш и малко мечтателност и инат - като тези на Тони.

Всичко е възможно в Америка - да те отхвърлят за някаква работа, а после да те вземат и то за голям професионалист - пак на същото място - в сърцето на Манхатън.

Въпросът обаче си остава - избягах ли от България или - не? Защо съм емигрант? Все пак в България "човек може да разговаря с гората". А в Америка понякога се случва да чистиш мокета, стотици пъти, и изведнъж да прозреш - той е на шарки!

"Юниор" Паско ("Германия - мръсна приказка") прониква в нещо твърде важно - всеки има "своята Венеция", своята мечта, но понякога осъществената мечта носи разочарование и неописуемо страдание. Затова и героят си задава въпросът - кой е реалният свят? Светът в България, Югославия, Чехословакия или Германия? "Идиотът" Виктор разбира, че реалният свят е неговият вътрешен неприкосновен свят и че по-важното е не да осъществиш мечтите и желанията си, а да разбереш и съхраниш себе си, назависимо от обстоятелствата около теб.

За Тони истинската действителност е една - Еми и Америка, Америка и Еми. И за него, както и за Виктор, са по-важни не осъществените мечти, а желанието да докажеш своята необщовалидна истина: че имаш право на избор. А и да доведеш Еми с два черни печата в паспорта - пак си е тръпка и си струва да опиташ.

Притчата е за дървото с катериците. Едната - крадлата, изгонва останалите две заради плодовете върху огромния дъб, нищо, че има за всички. Само че същите две катерици бягат, в страха си от една себеподобна, без да разбират, че силата е на тяхна страна, защото са две. Пред гледката с катериците Тони чува един глас: "Та нали и ти постъпи по същия начин, подви си опашката и избяга".

П.П. Мандарините - са един от най-ярките ми спомени от преди 1989 г. Невръстна ученичка се редях и стоях с часове на опашка за вкусните малки плодове. Брат ми (по-голям, но твърде малък тогава) беше зад мен, двама-трима души ни деляха. Продаваха само по два килограма. И до днес не мога да си дам отговор на казуса с мандарините! Защо трябваше да се правя, че не познавам собствения си брат, за да си купя четири килограма от сладките плодове!? За по-лесно си представях, че всички на опашката са ми роднини и че ще донесат мандарините си у дома...!

Също като притчата за катериците, хората очакват своите два килограма мандарини (жълъди) и гледат никой да не ги пререди... Ако се окаже, че някой си няма брат, а пък си купува четири килограма, дали всички ще се разбягат като слабите катерици - пред единствената силна!

Това е казусът ми - за мандарините, катериците, жълъдите, хората и големия дъб, на който уж има място за всички.

Времето оплита в едно - желания, спомени, забрава, и мисъл... Безвъзвратно ни напуска и днешният ден, а вчера вече е минало. Надявам се никога да не мога да видя как катериците ще се разбягат...!

© Дияна Боева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.05.2002, № 5 (30)