Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕКЗИСТЕНЦИАЛНАТА ДИЛЕМА НА "БУНТА" В "КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ" ОТ ЕМИЛИЯН СТАНЕВ

Дияна Боева

web

Ако перифразираме думите на един от интересните френски мислители на 20-ти век - Морис Бланшо - бихме казали, че интерпретацията на литературната творба не е покорство пред текста1 . Тя - творбата - твърди Морис Бланшо, е “самотна", изглежда окончателно завършена и все пак е незавършена, като че ли е “неспокойна", “неуловима", съдействайки за безкрайните вариации на развитието си. В същото време художественият текст показва, че търси нови форми и “завършек", показва предразположеност към всякакви метаморфози, които го свързват с историята и превръщат собствената му отдалеченост от нея в “обещание за безгранично бъдеще"2 и разноречиво интерпретиране.

За нас, постмодерните хора, “отчитането" и изследването на тези разноречиви гледни точки за художествения текст е част от нормите, в които мислим света. А тълкуването на философския опит, който ни е завещан, свидетелства за наследствената ни обвързаност.

И ако дискурсите преди нас са пред-текст, то екзистенциализмът като позиция спрямо света също е пред-текст, който ще се опитаме да видим не само в свързаността му с битието на съвременната българска литература и преди всичко с въпроса за човека и неговото място в историята, но и в ключовото му присъствие за разчитане на посланието в повестта на Емилиян Станев "Крадецът на праскови".

Съвременният наратив определя историята като повод и поле за разкриване на “значимите етически проблематики"3: за религиозния канон и дуализма на човека (Н. Райнов, “Богомилски легенди"; Ем. Станев, “Легенда за Сибин", “Антихрист"), за вярата и фанатизма (Д. Димов, “Осъдени души"), за любовта и нейната “законност" на фона на историческата драма (Ем. Станев, “Крадецът на праскови")... Историята е именно повод, около който тези повествования надграждат символни мрежи, асоциативни вериги, интерпретации на митове в задълбочаването на едно обсъждане на човека и неговото място в историята. Каква е екзистенциалната стойност на историческото повествование, категорично показва и Гадамер: “Това, което познаваме исторически, в крайна сметка сме самите ние"4.

За перипетиите на “мисълта и духовността" у героите на Емилиян Станев свидетелстват още първите сборници на писателя (30-те и 40-те г.)5. В творчеството му се появява идеята за сбъднатите катастрофи и несбъднатите чисто човешки мечти и желания. Любовта в повестта "Крадецът на праскови" е важен екзистенциален проблем и повод за размисъл и преосмисляне на стойностите в живота. В нашата интерпретация екзистенциалната дилема на “бунта" определяме като пред-текст за “Крадецът на праскови" ("самотна" и отворена за тълкуване творба, вероятно би казал М. Бланшо), а самата повест като израз на екзистенциално поле, в което героите Елисавета и Иво са експлицирани като “разбунтувани хора" (Камю)6.

Тук можем да посочим един чисто биографичен момент от живота на Емилиян Станев. По повод седемдесетгодишнината от неговия юбилей приятелят му Йордан Радичков му пожелава нещо твърде интересно - да бъде “бунтовен". Въпросното писмо се съхранява в къщата-музей на Емилиян Станев в гр. Велико Търново. Явно екзистенциалната дилема на “бунта" представлява интерес за творческите дискурси и на двамата автори - Емилиян Станев и Йордан Радичков.

Ще се опитаме да докажем също така, че “Крадецът на праскови" е един чисто “посвещенски" наратив, разкриващ обновлението на Елисавета и Иво чрез любовта. Полковникът от своя страна също е “посветен" в суровата истина на живота.

Според Мирча Елиаде модерният човек все още е чувствителен към “посвещенските сценарии" и послания7. “Посвещението" е неразделно свързано с всяко автентично човешко същество. Това е поради две причини, допълва М. Елиаде: от една страна, защото всеки истински човешки живот включва душевни кризи, изпитания, тревоги и страхове, загуба на собственото “аз" и преоткриването му, “смърт и възкресение"; от друга страна, защото, колкото и пълноценно да е било, всяко съществуване в даден момент изглежда като неуспешно пропиляно.

Персонажите на Е. Станев от повестта “Крадецът на праскови" се обвързват с лични драматични съмнения и търсения, и то по време на Първата световна война. Светът без любовта за Елисавета и Иво се превръща в безразличен и абсурден. А свободата им, т.е. човешкото съществуване, е възможността за тяхното трансцендентиране (по Милтън Хъндекс). “Човекът изгражда сам себе си" - казва Сартр, героите на Е. Станев градят себе си чрез своето “не", противопоставяйки се на обстоятелствата и войната. Истината за тях е по-скоро екзистенциална, отколкото свързана с твърдения или факти. Истината за любовта и смисъла на живота се създава от жената на полковника и сръбския военнопленник, тя е “контексуална" и “относителна"8, а не универсална или абсолютна. По-скоро “разбунтувана", субективна и конкретна, а не обективна или обща.

Ситуацията налага “нравствения дълг" на персанажите, дълг, който няма нищо общо с ценностите и морала на патриархалния български космос, това е “дългът", който всеки човек дължи на себе си. В случая екзистенциалната форма на действията на героите е вид “ситуационна" или “контекстуална" етика9, свързана с “бунта" на персонажите.

Съзнанието на Елисавета и Иво трансцендентира света, който осъзнава, и му придава смисъл. Средата, т.е. времето на война, срещите в градината на полковника, e преобразуванa в ситуация, на която персонажите приписват някаква стойност, разбираема единствено за тях. Действието на героите (пристъпването на нормата, тяхната влюбеност, смъртта им) е израз на свободата им, защото “да действаш, означава да видоизменяш света".

Иво и Елисавета излизат извън безсмислеността на живота, извън драматичното време на война. Използват свободата си, постигат своята личностна значимост, идентифицират се с любовта и накрая избират - смъртта.

И така, кои са характеристиките на човека преди “бунта"? Според Камю основен негов атрибут е мълчанието и отчаянието, безропотното съществуване и преклонение пред “господаря". Всички обстоятелства се приемат търпеливо, човекът преди “бунта" не осъзнава човешките си права.

Повествователят Е. Станев разкрива причините, поради които полковникът в края на лятото бяга със жена си в старата колиба край Търново. В града пламва коремен тиф и “той се вцепенява под бледосиньото и прашно небе" (101 с.):

“Тогава полковникът избяга в колибата" (101 с.).10

Достатъчно е да си спомним положението на новопосветените, затворени в посвещенските колиби11, имащи форма на морски чудовища: за тях се смята, че са погълнати от него, че се намират в корема му и че следователно са “мъртви", “смлени" и на път да бъдат “родени отново". Един ден те ще бъдат изхвърлени от чудовището, т.е. ще бъдат родени зе “втори път".

Семейството (Елисавета и полковникът) се настаняват в своята хладна “посвещенска" колиба (така чудовищно непроницаема), която е само от една стая, измазана с вар и с “грамаден ключ". “Погълнати" от своята “посвещенска" колиба, Елисавета и полковникът се отдалечават от света, ограждат с бодлива тел лозето си, но не успяват да се спасят от своите екзистенциални изпитания, чрез които достигат обаче до истината за живота.

Полковникът и жена му се вписват в схемата на посвещенския мотив, свързан с индивидуалното усамотение в гората и търсенето на дух-закрилник. Елисавета е пред своя личен екзистенциален опит (в градината, аналог на гората), свързан с личната й истина за любовта и раждането й за “втори път", т.е. с постигането на друг начин на съществуване. Все още обаче жената на коменданта, пристъпвайки в колибата край Търново, е безправен, безропотен и твърде тъжен човек:

“Нейният съпружески живот не беше щастлив. Полковникът бе суров човек и неговият сприхав характер стана причина тя да се чувства самотна и преждевременно остаряла... Брачният й живот премина между три войни." ("Крадецът на праскови“, 103 с.)

Полковникът също достига до суровата истина за живота: забелязва подмладената си жена ("Странно, ти много се подмладяваш", 130 с.), реагира някак примирено на нападките й, когато Елисавета го обвинява, че никога не е живяла добре с него ("Късно го казваш, трябваше по-рано...", 132 с.) и накрая умира сам - в бедност и нищета, след като го “разжалват" и му отнемат най-ценното - военния чин (144 с.).

Повествователят Е. Станев описва Елисавета като жена, която не е в първа младост, излъчваща “уморената и презряла хубост на отминалото лято" (103 с.). В погледа й се долавя някаква твърдост и мрачност, студен израз, какъвто “имат очите на бездетните и незадоволените жени" (103 с.). Пораждането и съхранението на живота е една от основните родови ценности - Елисавета не би могла да се впише в тази нравствена повеля, защото е бездетна жена.

Седмият херметичен принцип12 е “принципът на рода", който гласи: “Родът е във всичко... той се появява на всички нива". Думата “род" произлиза от латински корен със значение “зачевам, създавам, пораждам, произвеждам". Полковникът и жена му не изграждат и не създават нищо свое - нито на духовно, нито на “физическо" ниво.

В лозето си край Търново семейството заживява усамотено, без външни контакти и посещения. Елисавета не се противопоставя на “изискванията", които мъжът й отправя към нея. Приема с “търпение" нещастливия си съпружески живот, самотата, войната и невъзможността да общува с други хора освен с ординареца и слугинята Марьола:

“В самотните часове, които прекарваше всеки ден, тя изпитваше най-силно това неизказано чувство на отчаяние и малоценност, което измъчва безплодните жени на прага на старостта" (104 с.).

Животът на полковника, Елисавета, ординареца и слугинята Марьола можем да оприличим и свържем с петия херметичен принцип - “принципът на ритъма"13. Този принцип олицетворява истината, че във всяко нещо се появява равномерно движение - напред и назад, прилив и отлив, “люлеенето на махалото присъства във всичко":

“Всяка сутрин файтонът отвеждаше полковника в града и на обед го докарваше обратно" (102 с.).

“Всеки следобед между три и пет часа ординарецът отиваше за вода, твърде далеч от тук..." (101 с.).

Една бедна жена Марьола, идваше да готви всяка сутрин и си отиваше на обед..." (101 с.).

“Елисавета прекарваше тия часове на трема, където шиеше или четеше" (102 с.).

Универсалността на петия херметичен принцип пожем да свържем и с мародерствата в лозята, които са “нещо ежедневно": “Дружини от гладни деца и бедняци налитаха на гроздето и на плодовете..." (102 с.).

И така, можем да обобщим, че преди да се срещне с Иво Обретенович, Елисавета не различава истинската си индивидуалност. Тя е “персона"14, т.е. свързана е с един “функционален комплекс", който се появява при потребност от адаптиране или за удобство. “Персоната" Елисавета в никакъв случай не е идентична със своята индивидуалност. Тя е подчинена на външния обект - полковника. Но нейните субективни, неясни, смътни и тъмни вълнения, свързани с неприязънта към мъжа й, не протичат видимо към полковника (поне до срещата й със сърбина), те се крият в “подмолната сфера на съзнанието й"15. Появата на Иво Обретенович превръща Елисавета от “персона" в личност и индивидуалност, в “разбунтуван" човек, който е в състояние да се противопостави на всичко и на всеки:

“Безгрижно?! С теб не съм живяла безгрижно - каза тя ядно" (131 с.).

Сръбският военнопленник, Иво Обретенович, се появява във времето на повестта като “крадец", като човек, който нарушава нормата и в същото време има “съзнание за своите права"16. Иво “протестира“ спрямо войната, глада, положението си на военнопленник, неговите искания са за човешки ред, независимо че той е “нарушител". За Иво Обретенович не е ясна ценността, която поставя границата. Обстоятелствата - бодливата тел, патриархалният български космос, и това, че Елисавета е жена на коменданта на града (неговия враг) - представляват преодолими препятствия за него. По един трогателен начин Иво е свързан с истинската драма на “разбунтувания човек": докато съществува човекът, е нужно да протестира, но протестът трябва да зачита границата, която се разкрива в самия теб, граница, където хората “срещайки се, започват да същесвуват" (Камю)17.

Военнопленникът не зачита “преградата" - бодливата тел, но той зачита неуловимите човешки граници в самия себе си. “Крадецът" връща откраднатото - плодовете от градината на полковника:

“Той беше се нахранил и сега стоеше замислен. Прасковите и гроздето бяха изсипани на таблата... Беше върнал откраднатото" (107 с.).

Съдбовна е срещата между жената на полковника и Иво Обретенович. Елисавета е откъсната от своята самота и от привичния си начин на живот. След тази първа среща в поведението на “персоната" Елисавета се проявяват първите “признаци на противодействието", характерни за “разбунтувания човек": Елисавета губи търпение и започва да се съпротивлява на нещата, които до този момент са били “нормални" за нея.

Жената на коменданта поканва в своето суверенно пространство, домът, един “крадец", като го моли да дойде за втори път:

“Минете пак по същото време - не по-късно и не по-рано. В същия час, когато съм сама.

Сякаш му даваше рандеву" (107 с.).

Елисавета не желае учителят да казва на мъжа й за случилото се с военнопленника:

“Когато останахме двамата, тя ме помоли да не казвам нищо на полковника" (108 с.).

Жената на коменданта си позволава да говори открито за военнопленниците ("Защо да не бъдем по-човечни?",109 с.) и най-сетне, иска й се отново да види “черните, бляскави и красиви очи, устремени в нея, голото коляно, полегатите плещи..." (112 с.).

Можем да обобщим, че след тази първа среща Елисавета започва да изисква уважение от себе си - към себе си, преосмисляйки постепенно ценностите на съществуването си и излизайки от своята посвещенска “колиба" чрез раждането си за “втори път".

Не е случайно, че Елисавета и Иво се срещат в градината на полковника, обградена с бодлива тел. Едемската градина е вероятен праобраз на градината от повестта “Крадецът на праскови". За героите тя е разбираема и символизира взаимната идентичност при еднакви условия. Нортръп Фрай казва, че Библията е “главен елемент в нашата собствена традиция и въображение"18, “установен" символ и “митологически универсум", чрез който тълкуваме и осмисляме знаците на битието.

В описанието на Едем от началото на Библията се акцентува върху образността, свързана с дърветата и водата:

“И направи Господ Бог да израстват от земята всякакви дървеса, хубави на глед и добри за ядене, и дървото на живота посред Рая, и дървото за познание добро и зло" (Битие, 2:9).

В Битие 2:9 се споменават две дървета - това на живота и забраненото дърво на познанието за добро и зло. Метафорично - твърди Нортръп Фрай - те би трябвало да бъдат едно и също дърво. Забраненото, ясно е свързано с открадването на сексуалния опит и с постигнатия баланс между персонажите Елисавета и Иво (мъжкият и женският принцип), преодоляване на тяхната Другост, и то не другаде, а в греховната градина на познанието и насладите:

“Тя чакаше на двадесетина крачки до дюлите, в напуснатото, засадено с черничеви дървета място, където растеше грамадна липа... От тоя ден тя престана да бъде тая Елисавета, която познаваше..." (125 с.).

Дърветата в градината на полковника (дюли, черници, праскови) можем да обвържем със “световното дърво", понякога отъждествявано с дървото на живота, понякога не19. Това “световно дърво", чийто символ откриваме и в повестта “Крадецът на праскови", представлява нещо като “axis mundi"20 (ос на света), вертикална перспектива на митическия универсум, в който земята често е “средна земя" между горния и долния свят. Иво и Елисавета са положени в тази “средна земя" - в това средищно положение, намирайки се между живота и смъртта. Персонажите се противопоставят на ограниченията и обстоятелствата, без да се интересуват от света около себе си. Актът на “протест" за жената на полковника и сръбския военнопленник не е абстрактен идеал, а е свързан с чувствата им, с една “пламенна част" (Камю) от тях, която осмисля битието им и ги превръща в “разбунтувани хора".

Дървото на живота би могло да бъде и дърво, горящо в огъня на живота: горящите в огъня на живота Иво и Елисавета може би са далечен образ на тримата евреи в пещта на Навуходоносор, където огънят чудотворно се превръща от разрушителен елемент в огъня на живота (Данаил, 3:25). Огънят на любовта превръща жената на полковника и сръбския военнопленник в хора нереалисти, дава им силен устрем, продиктуван от желанието им да бъдат заедно и ги поставя пред максимата на “разбунтувания човек": “Всичко или нищо":

“Задържаше го до последната минута, когато ординарецът вече си идваше, забравила своя дом, страха си, своя мъж, готова на всичко" (127 с.).

Една любопитна тема, експлицирана в цялата Библия, е идеята за спасенеето на някаква избрана част (народ). Ако направим алюзорна връзка с екзистенциалната философия, можем да положим принципа на “разбунтувания човек", който поставя на първо място някаква избрана част от себе си и я обявява за по-обичана от живота. Тя става за него “висше добро". Съзнателността и опита на Елисавета и Иво е плод на това “висше добро", наречено любов. Жената на полковника и сърбинът се идентифицират с “доброто" (опитът в градината), което внезапно са осъзнали, затова и искат да осъществят любовта си или напълно да бъдат унищожени от силата, която господства над тях:

“Трябва да ви виждам - чуваше гласа му, отекващ в самата й душа. - Тия минути ми връщат вярата в живота..." (123 с.).

“Желанието да го види придобиваше безумно нетърпима властност, тя обикаляше черничевата горичка с надежда, че той ще се появи" (137 с.).

Терминът “enantiodromia"21 (срещащ се още във философията на Хераклит) ни помага да опишем състоянието на Елисавета след срещата и с Иво Обретенович. В съзнанието на Елисавета, преди тази среща, крайно и едностранчиво доминира примиренческата философия, тя е потискана и пренебрегвана жена. И това нейно състояние предизвиква постепенно развитие на една също толкова несъзнателна контрапозиция. Добър пример за енантиодромия е Савел от Тарас и неговото присъединяване към християнството. Елисавета също открива другото същество в себе си:

“От тоя ден тя престана да бъде тая Елисавета, която познаваше" (125 с.).

Ако използваме терминологията на Карл Густав Юнг, можем да ситуираме Елисавета в процес на индивидуация,22 т.е. в процес на диференциация, имаща за цел развитието на индивидуалната личност. Индивидуацията на Елисавета е естествена необходимост, тъй като жената на полковника е била твърде дълго приравнявана към колективните стандарти, което е довело до определено нарушаване на индивидуалната й жизнена активност:

“Тя беше възпитавана в духа на тогавашния непреклонен, прост и жесток морал на търновските нотабили-полуеснафи... Сега тия покойници и се струваха като мрачни образи... и ги смяташе за измамници" (195 с.).

Елисавета сякаш е единственият член на някакво тайно, невидимо “женско общество"23. Подобни общества са осигурявали на жените магико-религиозен престиж. Елисавета (посветената в любовта жена) се “измъква" от омразното подчинение на съпруга си и се радва на свободата си :

“...това ново същество закрепяше и ставаше по-уверено и по-сигурно" (126 с.).

Според Мирча Елиаде съществува някаква мистична връзка между женските посвещения и сексуалността. В следобедите, когато остава сама, Елисавета чете или шие (103 с.). Точно преди да открие своя сексуален опит с Иво Обретенович в градината Елисавета също “продължава да шие на машината" (120 с.). Шиенето на героинята на Емилиян Станев, си позволяваме да обвържем с далечното посвещенско тъкане и предене. Символиката на тези занаяти е многозначна: тя се открива в късните фази на културата, издигната в принцип, който обяснява света24. Луната “преде" Времето и пак тя - “тъче" човешките съществования. Богините на съдбата са тъкачки. А Елисавета чрез своя избор в градината - “тъче" (“шие") съдбата - своята и на сръбския военнопленник.

Можем да обобщим, че повестта “Крадецът на праскови" определяме като един “посвещенски" наратив, в който е разположен мотивът за преосмислянето на човешкото битие (в случая чрез любовта) и преодоляването на “изпитанията", пред които са поставени персонажите. Този посвещенски наратив ни напомня за преминаването в отвъдното, за опасните “слизания в Ада" (изпитанието пред любовта на Елисавета и Иво). Когато подобни пътувания са предприети от живи същества, казва Мирча Елиаде, те непременно са някакво посвещение.

Елисавета, Иво и полковникът попадат в едно чисто “посвещенско" изпитание - лабиринтът (post mortem)25 на човешките отношения. Лабиринтът е символ на препятствията, през които преминават двамата влюбени, “опасният преход" към Земята-Майка, преход към смъртта. Човек, който е бил в Ада обаче, преминал през всички изпитания, не се страхува от смъртта (по М. Елиаде). Посветените Елисавета и Иво достигат до истината за своя живот, преминавайки през действителни изпитания: Самотата и отчуждеността от живота за Елисавета и преодоляването им; съществуването в лагера за Иво и пренебрегването на това обстоятелство; противоречието и объркването в душата на Елисавета след първата й среща с Иво и преодоляването на тези противоречия; преминаването на военнопленника, и то не веднъж, през бодливата тел; самата любов между двамата също е риск, риск, който посвещава героите в една голяма тайна, която е лична и контекстуална за тях. Този риск-любов подготвя героите за смъртта - така важен избор за персонажите от повестта “Крадецът на праскови".

Полковникът също е “посветен" човек, посветен в жестоката истина за живота: в края на повестта повествователят го представя като “уволнен" и “посочен за военнопрестъпник" (144 с.), обеднял, застарял, заживява затворен в своята къща. Лозето му е изкоренено, градината на познанието не съществува. А посветителната “колиба" е полусрутена, ненужна никому и “оставена на произвола на съдбата" (144 с.). Полковникът и жена му не успяват да се скрият от екзистенциалния опит, те са доказателство, че бягството от живота на практика е неосъществимо. Оказва се, че посвещенският дух-закрилник не би могъл да се открие в “гората", че той е във всяко живо същество.

Обезлюдялата колиба край В. Търново продължава да носи своята тайнственост и мистичност. Само едно плодно дърво надвисва над нея, “сякаш я закриляше" (144 с.). Вероятно един ден и колибата “ще бъде унищожена"- каза учителят. Полковникът също си отива от света - тихо и незабележимо, в бедност и самота (144 с.).

Смъртта за “разбунтуваните" Елисавета и Иво е равносилна на живота. Смъртта и посвещението за тях са взаимнозаменяеми; конкретната смърт на жената на полковника и сърбина (чужденеца) може да бъде отъждествена с ритуал на прехода към по-висше състояние. Посвещенската смърт на двамата става условие за духовното им обновление и в крайна сметка за “оцеляването" им, защото познанието за любовта и екзистенцията е по-ценно от самия живот.

Елисавета (както и мъжът й) е “изхвърлена" от своята посвещенска “колиба", само че тя е родена за “втори път", познала себе си, открила смисъла на съществунето си:

“Тя видя, че Елисавета се бори с мъжа си, който се опитваше да я отведе в колибата" (142 с.).

Сръбският военнопленик открива тайната на духовното обновление чрез Жената. Подобен мотив намираме в едно привидно “литературно"26 движение през 12 в., развило се в Италия, Франция (Прованс) и в Белгия. Последователите на Fedeli d’amore (въпросното движение ) образуват тайно духовно войнство, чиято цел е култът към “Единствената Жена" и посвещаването в тайнството на любовта. Посветен, намерил любовта си, Иво Обретенович достига до Истината чрез Жената, символ на трансцендентния интелект и Мъдростта.

Мъдростта (според притчи Соломонови) не е познание: познанието спада към частното и актуалното27. Мъдростта е усещане за потенциалното, за онова, което би могло да е случи, тя е по-скоро вътрешно разбиране и усет за нещата. Елисавета и Иво усещат своята потенциална истина, а именно, че не могат да живеят един без друг. И затова - “разбунтувани", родени за “втори път" - те избират смъртта.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Бланшо, М. Литературното пространство, С., 2000, с. 199. [обратно]

2. Пак там, с.212. [обратно]

3. Атанасов, В. Съвременната българска проза - проблемните полета. - В: Съвременната българска проза. Велико Търново, 2000, с. 31. [обратно]

4. Гадамер. Г. Истината в науката за духа. - В: История и херменевтика, С., 1994, с. 54. [обратно]

5. Йовева, Р. Философско-историческите романи на Емилиян Станев. С., 1981. [обратно]

6. Камю, А. Разбунтуваният човек. - В: Европейски екзистенциалисти. С., 1993, с. 54 - 63. [обратно]

7. Елиаде, М. Посвещаване, ритуали, тайни общества. Мистични раждания. Есе върху няколко посвещавания, С., 2000, с. 222. [обратно]

8. Хъндекс, М. Хронологични и тематични диаграми на философските системи, С., с. 37. [обратно]

9. Пак там, с. 25. [обратно]

10. Станев. Е. Крадецът на праскови, С., 1973, с. 91 - 145. [обратно]

11. Елиаде, М. Цит. съч., с. 105. [обратно]

12. Тримата посветени. Кабалион. Изследване на херметичната философия на древен Египет и Гърция, С., 2000, с. 119. [обратно]

13. Пак там, с .13. [обратно]

14. Юнг, К. Избрано. Книга втора, Плевен, 1993, с. 87. [обратно]

15. Пак там, с. 86. [обратно]

16. Камю. А. Цит. съч., с. 61. [обратно]

17. Пак там, с. 86. [обратно]

18. Фрай. Н. Великият код. Библията и литературата, С., 1993. с. 16. [обратно]

19. Пак там, с.185. [обратно]

20. Пак там, с.185. [обратно]

21. Юнг, К. Цит. съч, с. 92. [обратно]

22. Пак там, с. 97. [обратно]

23. Елиаде, М. Цит. съч., с. 92. [обратно]

24. Пак там, с. 82. [обратно]

25. Пак там, с. 204. [обратно]

26. Елиаде, М. Цит. съч., с. 211. [обратно]

27. Фрай, Н. Цит. съч., с. 157. [обратно]

 

 

© Дияна Боева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.12.2001, № 12 (25)