БЯЛОТО ЦВЕТЕ В ДЖОБА НА ДЖИНСИТЕ

Дияна Боева

web

И ми е диво и сгърбено - овчедушно до пръсване. Изтърбушено някак от сутринта.

Не ми е снощно, вчерашно ми е. Някак отдадено. Нося си твоето цвете, приятелю, в джоба на плитките джинси бели. И не питам за теб. Не дойдох снощи на срещата, не дойдох и завчера. Пак си помисли, че съм се влюбила. И не продъни телефона. Знаеш, че искам да дишам на воля, а после да поплача до теб. На пук не правя на никого, вчерашно ми е. И нещо в мен сумти и задавя онази прастара родителка моя - душата. Гузната съвест, приятелю - тя е моя сестра. Не дойдох на срещата. Нося си цветето в джоба на плитките джинси и не питам за теб. И аз съм си плитка. Или плитко устроена, ничия. Пак започвам. Ти леко примижваш и ме оставяш да бълнувам със спомени. Мои и снощни са. И девствено ми е. Целува ми се с момчета от юга с матов загар на планинци. Ходи ми се на кино, на срещи и партита. Искам пак да ми рецитираш Пушкин, приятелю - до залеза само. Не съм облачна - погълнах ги облаците. Изядох ги като сметанова торта. Небето е безцветно и зимно. Палач е то за моята съвест. Пареща пепел съм аз, нестинарка, посред есен в гората. Полето ме умори и избягах в гората. Отдадена съм на звездите среднощни и призрачни. Вяло ми е и сънено, и безразсъдно, и някак отнесено до прозявка. Прозявка зимна и сгушена по мечешки, по момичешки и момчешки. Усетих те. Ти знаеш за моите любови стари - раздели и въжделения. Кротко присядаш на калдъръма и чакаш. За какво ли - години наред, цяла вечност стоиш на този камък - приседнал, благ и красив. Забелязах го вчера - красив си. И някак дръзко самотен. Къде са жените ти? Къде е жената единствено твоя? Цяла вечност ме чакаш, а аз не разбрах. Изтърбуших пясъка и проснах белите джинси да се сушат върху него. Съблякох се гола, почувствах се тленна и девствена. Умът ми е както преди десет години. Не съм светлоока, неземна съм. Веднъж едва не умрях от любов. Ти не се смая. Подаде ми чашата с безалкохолното и запали цигара. Изчака ме - после притихна до мен. Нахранихме гълъбите. Поплака с мен. И толкова. Не ме научи да пуша цигари и да мразя не мога съвсем. Издълбах дупка в пясъка. Отнех солта морска. И като доведена сестра на морето паднах в кладенеца. Умъртвени са дупките, защото са водни и носещи прелест. Не като мен - само разлъка. Умъртвени са стъпалата на нестинарката - не ги чувствам. Боя се от вятъра и следи не оставям по пясъка. Въглено и вяло ми е, приятелю!

Ти не продъни телефона... Аз не дойдох на срещата... Изпратих ти нежност с писмо в бутилка... Нептун ти донесе възглавница и завивката моя - ушита и везана някога... Подарих ти и моето колие от елмаз... Гузната съвест ме дебне... Затова не дойдох... Влюбих се вчера... Цветето пазя в джоба си още... Не го мачкам - притискам го нежно до хълбока... Мисля за моите спомени - знаеш ги всичките, както и мен... Цветето в джоба на плитките джинси... твое е - снощно и пясъчно. Морско и свежо... изпълнено с нашите спомени. Вече. Закопнях за любов - твоята... Аз съм гузната съвест, доведената сестра на полето. Ходя по горещия пясък от снощи - овъглени сякаш са глезените ми... Нощта облада месечината, а с мен какво ще правиш... гузната... влюбена в теб - едва, едва... и от вчера... Оранжевее небето, гледаш ме... Цветето в джоба на плитките джинси... твое е... Само то не изсъхна от мен... Ето го... Оранжевее небето... Гледаш ме... Не дойдох на срещата, но ще пристигна... Може би. И ще приседна на камъка. Както някога. Може би. Гледаш ме. Не дойдох на срещата, но ще дойда. Призори чакай ме. Може би. Още веднъж. Чакай ме. Не знам дали ще е както някога на калдъръма със смях! Цветето само то бяло е вече. Остана и заскрежено. В джинсите в десния джоб е. Ето го - пазя го. Твое е.

© Дияна Боева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.08.2005, № 8 (69)