БЯЛОТО ГРОЗДЕ СЪМ АЗ

Дияна Боева

web

Незряло ми е и демонично незрящо до пепел.

Зрялост, незрялост, недозрялост, заклеймено отдаване, снощните спомени. Хич не ми пука, пак те откраднах и нацелувах... Страстната седмица е през септември, октомври е после и може би имам рожден ден. Така е с всеки незрящо творящ, който слепее и немее. От снощи съм будна и потока не чух - клокочеше нещо в мен. Ей така вяло, незряло и бяло. Дъщеря ми разбра. Тя е малко ушата и повече моя. С тази бяла кожа и дуфелски поглед. Блъсна се в мен и веднага заспа. Сблъсъкът снощен обаче е зрящ и трогателно не мой. Успокой се до коледа ще ме имаш и после не знам. Ще се срещнем през юли - там ще съм и през април, който вече отмина. Изпусна ме насред киното. Филмът гледах сама и до край. Незряла съм, знаеш го - шлюпките на бялото грозде ям от дете. А вътрешното плюя - пак от дете. Гроздето задължително обаче е бяло, както и виното винаги червено. Не ме принуждавай, не обичам вътрешното на бялото грозде, не ме карай да го поглъщам - плюя го винаги. Не често, винаги. Това е моята представа за винаги - друга нямам. Затова и цялото лозе е в грозде бяло, виното обаче го пия червено, тръпчиво и старо. Не като теб. Издрънчах в джибрите бели. Всички шлюпки са мои и там. Заеми се с това, не успявам да насмогна на огъня бесен - изкопняло бялото вино ме изсмуква. Пия вино червено - вече среднощно ти го потретвам. Ям и шлюпките бели. Недей да се тряскаш в мен. Само дъщеря ми е моя. Това е моята представа за мое. Зряща съм и затова и незряла. Остави ме за малко сама. Август е твой, знаеш го и морето и паркът са твои. Аз съм ничия, само че. Сладкото птиче е моя сестра. И нея ли искаш? Тя е не твоя - тръпчичива до пръсване. Тръгвам си винаги от рано. И догонено света ме причака, погълна ме, изстрада и замая за малко. Само за малко, до после и втръсване. Това е моята представа за малко и после. Егоцентричка съм до пръсване. И философствам в момент като този, когато трудно се разбирам, и плача като гаргите безшумно. Имам нужда от време. Жена своеволна съм - дявол ме взел. Ще ме вземеш ли - днес по светло, като при първите срещи! Ще ме върнеш по мрак. Точно когато се стъмва, но не и по тъмно. Страшно е. Кучета снощни ме дебнат призори. Дъщеря ми, нощите и бялото грозде. Само те са ми близки. Това пък е моята представа за близост. Узурпатор съм аз на съня ти среднощен след срещите делнични. Непоклатимо доверие ти имам от снощи. Прибра ме навреме при мама и татко! Остави сладините и миналото. Не напомняй среднощния помен на дяволите. Те са си те. Аз питам ли те за твоите дяволи! Не, защото повечето от дяволите са у мен - съзират плътта ми до пръсване. И какво от това. Плаша се само от слънцето и... Не ме гледай, няма да кажа. И страховете са мои и твои. Плаша се само за дъщеря ми. Това пък е моята представа за страх. Изглупяла и красива съм все още. Не се безпокой. Незрящо прецизна съм - малко твоя и ненатрапчива. Питаш ли ме за филма или така ми се струва? Закъснях за срещата и те намерих приседнал на стълбите - някъде там, около поляната, с чепка бяло грозде в ръка и чаша вино червено. Вино за двама. Аз ще си тръгвам... Това е моята представа за тръгване - само дъщеря си да преваря... По изгрев ще я посрещна, ще я нацелувам и ще й простя, че е закъсняла. Ти ще ми простиш ли? Кажи? Аз на теб - да. Нямаше ме дълго време - завърнах се вчера и те превзех демонично до бяло...

Бялото грозде съм аз. Не се заблуждавай...

© Дияна Боева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.08.2005, № 8 (69)