Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АЛБАНКАТА

Дияна Боева

web

В Добруджа пак е суша. Не мирише на дъжд, жегата оглася тишината като пискливо врабче, останало без майка. Майките са досадно нещо, когато си на девет години, все грачат и бдят. Много по-късно разбрах защо, когато самият аз станах баща...

В Добруджа пак е юлска жега. Жетва е. Нашето село - Котленци, е между две села. Сгушено някак. Само да не беше това усещане за безкрайност - полето го създава. Плашеща е тази безкрайност - много. Безкрайни баири, полета, царевица, ечемик... Зърното се рони от малките ми шепи, стривам го, хвърлям го нагоре и закривам за момент слънцето... Дерето повтаря след мен - ти държиш истината, в нея е и истинската любов... Истинската любов - мъхът на голото ми теме настръхва... Тя пак е пред мен - Зърница... албанката, онази - с гладката кожа и черните вранести очи.

Всички от махалата потръпваме като я видим. А моята махала е рядкост за Добруджа. В нея живеят - турци, албанци и българи. Странна смесица от обичаи и емоции... Ние сме като житно стебло - всеки е на мястото си, в единение и различие от останалите... Обединени сме от една страст - страстта е Зърница, алмазената албанка с кръшна снага и непрегърбена стойка. По нашенско жените са изправени - независимо от тежката работа и товар.

И днес си спомням само едно - Зърница и махалата, махалата и Зърница... Нещо ме задушава, не мога да започна. Зърница, още тогава беше жена, а аз дете... Късно вечер ходеше за вода на кладенеца - в края на улицата. По това време всички мъже и деца стояха навън. Жените знаеха - добруджанки са свадливи, но и хитри... не отронваха и дума... гледаха през плетовете и свеждаха глави. Зърница не е виновна, че е красива и че е... вдовица. На никого лошо не правеше, вървеше по калдъръма, а очите й не шареха, а пареха някак. Голяма болка таи тази жена... На чуждо място, но пък сред добри хора. Горделива жена - не изплака, не прокълна, не се озлоби, не продума лошо... Носеше вода за цялата махала сякаш. Развързваше кесиите на всички мъже - поглеждаше в тях и сама ги вързваше - пари не й трябваха. Толкова силно затягаше вървите на кесиите, че жълтиците изглеждаха още повече. Жълтиците искаха да бъдат подарени, дадени на Зърница. Жълтиците просъскваха тихо и заядливо - отхвърлени, неносещи истината за истинската жена. Зърница желаеше само едно - да живее спокойно именно в нашето село.

Косите на Зърница оприличавах на пиявици. Голям разнобой наставаше сред тях, когато Зърница помръднеше леко глава. В такива моменти моите момчешки мисли се пръсваха - като семките на зелените домати, с които баба правеше сладко. Мислите ми се режеха трудно като неузряла добруджанска диня. Мислите ми запустяваха - късаха се на две. Сините ми очи не отронваха и дума - забиваха се в камъните. Как го правеше това с главата си! Присвиваше очи, замижваше и... отмахваше пиявиците настрани. А мен оттласкваше далеч зад дерето, където бягах. Когато я мъчеше нещо сложно и трудно - Зърница стъпваше бързо и някак припряно. Тогава косите-пиявици тичаха подире й, догонваха се, изтриваха следите й... Оставаше само унесът след нея, унесът на красиво-печална жена, забравила да отвори вратата отново, открехнала леко прозореца обаче...

Имаше моменти, когато албанката, се усмихваше закачливо - тогава не само ни поздравяваше, но и разговаряше. Добруджанки потръпваха, сврени до плетовете... Мъжете кимаха и не издържаха, влизаха отново вътре по къщите си... Заравяха се в градините, превръщаха се в отрудени хора, засрамваха се от това, че са помечтали за албанката, за твърдата й гръд, а пиявиците се впиваха между двете им ребра.

Зърница беше най-красива, когато е унесена. Този унес я водеше далеч - продираше гърлото на ехото, потта се стичаше по лицата на мъжете... Полето се стелеше полегато, уединено, окръглено, усмихваше се, придобиваше нов пепеляв цвят и донасяше чудна вест... Вятърът пожелаваше и захвърляше нечия песен... Унесът се стелеше жълтакаво-синкав... Черните коси-пиявици пак гонеха замечтаните мъже навътре в дворовете... Жените пак се спотайваха зад чумберите... Децата се чудеха, а аз бях наясно с всичко. Носеше се слух - Зърница страда по някой мъж... Знаех, че не е така, още тогава го знаех. Чувствах Зърница като своя сестра или нещо повече, което смътно долавях, долавям го и днес...

Добруджанското поле е безспирно, плашещо, безкрайно... тръпки да те побият. Самотата озаряваше Зърница, правеше я по-млада, момиче почти. Понякога е страшно да се живее по нашенско. Албанката го усети първа.

 

 

© Дияна Боева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.12.2006, № 12 (85)