Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТРИ ПЪТИ

Дияна Боева

web

"Достатъчно съм голяма да показвам какво мисля и чувствам, без да разказвам..." - така веднъж казах на мама. Изгледа ме слисано свежо. Усмихна се прегърбено дръзко. Излезе на двора смирено. Разплаках си котката бездомна. Овално се сритах. И задкулисно намерих покой.

Мама застина до простира. Чаршафите бели са белите врани в ръцете ти, мамо. Простираш, а аз си глупея. Разказвам и питам защо умълча се така. Какво толкова сторих. Къде се е дянала твоята дръзка схватливост? Кой я пропи? В една невъзможност! Нима! Навеждаш се, изправяш се. Кръшна си. И червенокоса. Някак отбягват те дните. Не се занимават с теб. Пак се изправяш. Талията ти е почти колкото моята. Задушават ме тези чаршафи. Престани да мълчиш. Ще ме слисаш съвсем. Увива се белотата връз мен. Краката ми стенат - повиват се черно. Загръща ме вечерно премяната твоя. Мълчанието е дивото лутане - човешкия изблик на гняв и самотност. Моята - твоя самотност, мамо. Сдружихме се двете. Отдавна. Прострях си мечтите на простира. Увиснах и аз. Белотата излезе зловеща. Демонично зловеща. Страх ме е, мамо. Някой ден няма да те има и теб. До кого ще мълча и ще плача тогава? Кажи ми! С кого ще се сдуша и ще говоря унило и диво за радости, спомени и пропити надежди. Големи надежди. И без това идвам веднъж при теб вече. На Коледа. Коледна приказка е твоето момиче. Оснежено и свежо с очи впити - не в стената или в белотата, а в теб. Протеза не сложих на дните. Изрекох, че не съм сив подлистник с номера за срещи незряло-фалшиви. Скарах се с Ной. Искаше да ме вземе на кораба свой. Къде ще се дяна в тази лудница, мамо! Чешит съм за кораб зловещ с благородници. Да, скицата на моите дни е доживотен тефтер с два-три рефрена. В него няма място за Ной и заколението дето устроил на свои и чужди. Това вече го бях казала някъде. Забравих къде. Нарочно. За кратко промивам паметта си с любов. Човешки образ запазвам и някак продънвам простора с деликатните си череши в очите. Имах предвид простира за дрехи прострени. Изкъртих го. Исках да не мълчиш като мен. Запалих чаршафите бели. От дъждовете изгниха ми мислите. Загниха и листите. Но. Душата ми е пак елмазеното северняшко момиче, дето живее на юг. Казах го някъде и това. По иначе беше. Почувствах дланите ти върху мен. Някой докосна ме по челото. Леко заспала съм на хамака на двора. Сън съм сънувала. За теб, мамо. Някаква сладникава белота ме обземаше. Погалваш ме. Гледаш ме. "Достатъчно си голяма да говориш за чувствата и мислите си. Ще се научиш все някога и на това..." - изричаш ми ти, мамо. Не съм проядено дете от скука. Не ме гледай така. На теб ще разкажа. Не всичко, разбира се. Да оставим нещо и за планинците, родени на юг. Там ще си ида съвсем скоро. Ще поспя още малко върху хамака. Леко ме подритваш по кокалчето. Гъделичкаш ме. Оставяш прането на двора. Оцветки на радост проблясват в очите ни. Радост си е това, истинска. Пак ме има наоколо, мамо. В твоя свят съм си. Примамваш ме с цвете и спомен за онзи жълт кантарион... върху стълбите...

Ще трябва да вървя, мамо. Вероятно до Коледа... Пак ще се видим. Или до другото лято. В хамака си оставих надежди и спомени. Хората си ги носят в душата. Скарах се с Ной. Затова ги дарявам на теб. Съхрани ги. Галиш ме. И потретваш: "Ще се научиш...".

Сън съм сънувала... Там на хамака... Мама я нямаше...

 

 

© Дияна Боева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.02.2006, № 2 (75)