ЖИВОТЪТ Е НЕ САМО ЛЮБОВ, ЛЮБОВТА Е НЕ САМО ОБИЧ

Димитър Атанасов

web

Георги Ангелов влезе в литературата като първомайски поет (роден е в Първомай - градът на Караславовци). В този смисъл извади късмет, защото можеше да влезе и като първоаприлски. Тогава щеше да е за малко, колкото за литературните борби. А той остана и след борбите. Извади късмет и затуй, че не е от априлското поколение, а от чирпанското. Първо - защото априлското отдавна се разсъхна и много от писателите се отметнаха от него; и второ - самото поколение се отметна от останалите. А Георги влетя в литературата като майски бръмбар (с намигване към “Бийтълс”). Дойде и отиде, та се не виде от първомайско към чирпанско.

Иисус, както е известно, има 17 години, които му се губят. Не на него, на изследователите му. За този период се говори, че той бил в Тибет и Индия, за да се подготви за мисията си. Така и Георги - едва загърбил Христовата възраст, той заби в Чирпан и Зетьово, покри се дълбоко и написа своите книги.

Повярвайте, аз съм посещавал неговото зетьовско обиталище, пристъпвал съм прага на неговата литературна пещера, работен кабинет, литературен хол, литературна спалня, литературна всекидневна, литературна кухня, литературна работилница и всичко останало, на което можете да оприличите една стая, постлана с черги, но с голяма библиотека и интернет връзка. И съм виждал неиздадените му ръкописи - преди две години бяха двайсет и два! (Като чу тази цифра той за малко да се обиди и побърза да ме поправи, че завършените били само девет). Сега му предстои да се завърне в литературата като месия. До дълбока старост може изобщо да не пише и пак през две-три години ще му излиза нова книга.

В Зетьово ангелът на Георги се зае не само с литературна, ами и с подривна дейност. Изплете той своя литературна паяжина, нишките в която свързаха Зетьово с Чирпан, Хасково, Кърджали, Стара Загора, Бургас, Варна, Пловдив, София и т.н. Аз лично съм чувал апокрифни истории, които разкриват, че в тая паяжина са пропадали поети като Валери Станков, който счупил преден мост на древната си Лада по зетьовските дупки и останал цяла седмица на ремонт и зетьовска гроздова; чувал съм за четиридесет и осем часови нелитературни запои с Неделчо Ганев и компания; за среднощни литературни разговори с Димитър Данаилов и Яворов; за набези на хасковски поетеси, на пловдивски литературни хъшове и какви ли не още анекдоти. Посветени разказват, че зетьовският Ангел-ов (тук алюзията с граф Дракула е по-силна, отколкото с “Ангелът на Шартр”) поддържа тайни и явни връзки с тайни и явни литературни и виртуални общества като: Първа литературна лига “Стига”; литературен кръг “Декември”; “Южна есен”; “Черноморски лефер-атори”; “Малките големи ер-ове”; “Литернет” и др. под.

Така е, Зетьово хал-хабер няма от “варварина с иронична усмивка”, който с любовните си стонове “взривява съня на невинните жители”, който “пътува на автостоп в два през нощта и е адски съмнителен”. Който се е заселил по тия чирпански земи и ще си тръгне оттам сигурно едва “когато огньовете в него изстинат”...

И понеже отгърнах първата страница на захарийстояновския “Жерав над снега”^*, да продължа и нататък.

Напоследък свикнахме да четем любовна лирика предимно от прехласнати по изгорите си каканижещи поетеси. Не слагам в сметката изключения като Дамян Дамянов и Евтим Евтимов, които имат запазена територия в жанра. Книгата, за която говоря, е много мъжка, дори се опасявам, че лириката в нея е повече мъжка, отколкото любовна. Особено днес, когато литературата ни доста динамично се евро-геи-зира. И все пак на мен стихове като:

Но е жадна плътта и е светъл животът на виното -
те ще го викат по прашния път към зенита.

ми стоят по-близо до бохеми като Кирил Христов и Борис Христов, отколкото до гореспоменатите поети. У Георги Ангелов има една подкупваща първичност, която обезоръжава читателите, може би особено читателките. Чужд на прословутата изнеженост на парниковите поети, Георги е страстен и непосредствен, дори бих казал опасно искрен (имам предвид стихове от рода на: “Спят в тази нощ жените, с които съм бил...” - ... и с които ще бъда, позволих си да го допълня аз, но не казвайте на никого...).

Неговият лирически герой е скитник, несретник, но и луда глава, странник, бохема, авантюрист, но не Дон Жуан, а по-скоро печорински тип. Той е Одисей, който странства в своя литературен свят, за да се завърне към три през нощта, помамен от светлите сигнали на своята Пенелопа, чийто дъх го пази дори когато спи, сякаш дневната нежност, която му дава, не стига... (”Дъхът ти ме пази”). Но също е и онзи мъж, който обича да сяда под лозницата на двора и да потъва в далечината... (”Струва си така да поседим”). Или пътникът, който ще те поздрави и ще покани:

До мен край огъня седни,
за да послушаме щурчето -
под мъртвите наглед главни
все още огънчета светят.

И ти ще му повярваш. Защото той е от мъжете, на които може да се вярва. Които излъчват сигурност, обещание за закрила и защита, но най-вече обещание за любов. Както е например в едно от най-хубавите стихотворения в тази книга:

Преди да ме скрие дълбоката нощ, преди да прекрача,
облян в светлина, контура изваян на здрача;

преди да се срине светът ми, преди да намери
пътека душата към вечно звучащите сфери;

преди да потънат очите ми в цвете от лотос
и сметка поиска за нашите стихове Злото;

преди и след туй, и никога нека не влиза
във теб силуетът на нечия жажда за близост.

Защото ме има! За кратко натам ще замина.
Нищо няма да взема за път - само нашето минало.

Дотогава не викай скръбта. По-нататък е лесно:
щурците ни чакат в параклис от струни небесни.

Ще те грабна и нека след туй да се гмурнем във здрача.
И ще видим смъртта как изпуска, безсилна, бръснача.

За любовта може да се говори не само в превъзходна степен, не само да се възпява и възхвалява. Любовта носи разочарования, сривове, отчуждаване, студенина и раздели. Любовта, тази светла лъжа, е шагренова кожа, която битът и годините смаляват с “чудовищна и сляпа упоритост”.

Какво остава после ли? Мълчи.
Това единствено децата знаят.

...казва поетът. Има и тъжна любов, в нея лирическият герой на Ангелов се чувства неуютно. И възкликва:

Студеното слънце във нас докога ли ще грее
над ненужните вече, отдавна безводни земи?
... А ни трябваше капка роса за из пътя. Нагоре.

“Любовта си отива”, както се пее в онази популярна песен на Мишо Белчев. В унисон с преживяванията на героя са сезоните, дните, празнотата на дома и живота му, обезмислен от нейното отсъствие. И той остава насаме в самотата си със своята тайна и тъга, без да се пита как и кога се е случило така, че:

светът с такова яростно старание,
с такъв възторг и гняв ни ослепи,
че стана нещо тъжно с любовта ни.

Има в книгата едно великолепно стихотворение, всъщност не само едно, много от стиховете се запомнят на мига, но това като че ли е върхът на алиенацията, героят е на крачка от полудяването след раздялата, буквално гипсиран от самотата. И при все това не губи последната си надежда, защото знае, че пролетта, тоест любовта, винаги идва, отново и отново.

Ти ли, зима, надничаш през влажните нощни стъкла?
Нея отдавна я няма. Замина. А ти си дошла,

тъй както тя си отиде оттук - мълчешком.
Влизай, зима. Ето ти чаша коняк. Ще ми бъдеш ли дом?

Твойте бели пространства познавам. Суровия вятър.
Животът - девет десети си ти. Но си струва едната.

Нека твоите преспи дъха ми сега да затрупат -
нещо в мен ще остане да чака, стаено в хралупа,

и когато си тръгнеш, ще скрие земята в зелено.
Чакай, зима... Къде? И на теб ли ти стана студено?

Какво да се прави, животът е не само любов. А любовта е не само обич, нежност, страст и наслада. Тя е и болка, и раздяла, и ревност, и тъга. Един друг поет от брега на Сена казва, че любовта е като бързо течаща вода. Може би затова е прекрасно, че след нощта идва денят, а след луната изгрява слънцето. И самият живот е една бързо течаща река.

Прав си, Георгий, малка любов няма. Или ако има, тя е за малките хора. Това го знаят само истинските мъже. Ще го знаят и тези, които разлистят твоя “жерав”.

© Димитър Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.07.2007, № 7 (92)