ДА ДОКОСНЕШ СВОЯ БЛЕНУВАН ИЗТОК

Димитър Атанасов

web

Смисълът на битието, на собственото съществуване, на избора, на вярата, стремежът към идеала на живота и пътят към него, осветен от познанието на загубите, болката на самотата, приятелството и любовта - това са закодираните отговори, които читателят може да намери, запознавайки се с поетичната книга на Вангелия Атанасова "Чудеса в полусън".

Крехката, наранима душевност на лирическата героиня се противопоставя на превратностите на живота, уповавайки се на силата и чистотата на своите чувства, на познанието и самопознанието, на опита; на желанието да се завърне като истина, след като е преодоляла границите на потискащото и елементарно материално ежедневие, след като е превъзмогнала несвободата на бита, разплела е мрежата на разстоянията и е надникнала отвъд хоризонта на човешката тленност; където се спотайват откритията за истинските, стойностните неща, заради които си заслужава да се живее. Защото, напускайки телесната обвивка, за да опипа със сетивата си пространствата на живота, тя е изненадана от повсеместното, "непобедимо и праведно", зло, което смачква самодивските й пориви за хармония и любов. Крилете са прекършени и тя ги привързва към тялото, скрива ги под одеждите на обичайния ден ("Опит за приземяване"). Страхът от самия страх, срамът от страха превръщат същите тези пориви и чувства в непреодолими комплекси. Изправят я пред залостените врати на вече чуждия и брутален живот и я карат да се съмнява в нуждата от кротката енергия, рееща се безцелно между двата полюса в безкрайното, враждебно небе... ("Сама на фона на слънчевия залез").

Загубите в живота никога не свършват... Да, те са познание, но са и все по-отслабващ стремеж към ново начало. Накрая остава само усилието, по-скоро усещането за изтощената, изразходвана енергия. Тогава идва загубата на вярата. Идва някак нормално и естествено... Обезмислена е нейната философия, тъй както са безсмислени ръкотворните светилници - тях някой ден ги демонтират ("Катарзис"). Реката на нейния / на нашия, на всеки живот тече към морето, т.е. единичното се събира в общото. Нима това е чудото на бляна? Книжното корабче, носено по течението - едно изпълнено с детско любопитство пътуване към смисъла на нашето съществуване? Нима морето е образ на онова безбрежно и хармонично човешко общество, от което имаме нужда? Което ще ни обедини в името на всеобщите ценности? Може би... ("Опит за автопортрет"). Но личното осъзнаване положително трябва да мине и през желанието за връщане към първичното, към реброто на Адама, към предначалната хармония. Пътят, който тя трябва да следва, е философията на търсенето, за да направи своя избор, да осмисли нуждата от сляпа любов или осъзната свобода, макар и белязана от самотата ("В кратката пауза"). Да сложи на везните своите копнежи и да се определи:

Искам любов и нищо повече!

Или:

Искам любов и нещо повече!

С тази алтернатива всъщност навлизаме във втория цикъл стихове "Нищо/ нещо?!/ повече". За разлика от философската тъкан на първия цикъл ("Катарзис")тук авторката бродира със словото образи, чрез които търси смисъла и обяснението на любовта в нейните различни измерения. Понякога любовта е халюцинация, която се получава само при големи височини. Лошо става, когато се срути планината от илюзии. Тогава остават само раните от падането ("Обикновена драма"). Друг път е акробатично балансиране по острието между две сърца, но това не е тъй страшно и тъй опасно, както тъмната непонятност под тях. Т.е. животът без любов. А когато я изгуби след поредното корабокрушение, нейните призиви за връщането й, за повторението на чудото, са изпълнени с надежди, които стигат отвъд хоризонта ("Всяка среща с тебе"). И в тях се долавя нещо (нищо?) повече от тъжната песен на птица, която не е сигурно дали някой чува. В съзнанието на читателя остава прекрасният лирически образ на героинята, саморазкриваща се в едно възклицание: "Крайпътно дърво с разпилени наоколо диви плодове - ето ме!", чрез който стига до обобщението, че дори и наранена, любовта е по-голяма от нея самата, по-силна и по-жива от всякога...

За съжаление поетически откровения, до каквито авторката се е докоснала в двата цикъла "Катарзис" и "Нещо повече", не могат да се открият в третия цикъл "Води ме, Господи!..." Единствено прозаично-поетичният текст "Маловерецо, защо се усъмни?" носи заряда и силата на молитвата, на съмнението към себе си в търсенето на вярата и надеждата, която ще я "преведе по люлеещият се мост над нищото"... Но в последния цикъл "Медитация" има стихове, които възвръщат самоувереността на авторката и удовлетворението на читателя. Тук срещаме още един силен и запомнящ се образ от книгата - смирението като символ на равносметката, премислено примирение, достойно като отговор, като избор, като начин на живот, като хармония, красота и любов: "Нежно обгръщам тънкото, гладко и бяло стебло на брезата/ и се уча на смирение..."("Медитация"). Изобщо това са стихове-обобщения, извлек от преживяното, поетични концентрати на чувствата, преминали вече през разума, белязани от мъдростта на опита.

Какво е животът, ако не е едно истинско стихотворение, дори и ненаписано? Достатъчно е да подишаш неговия въздух, което всъщност е нищо-всичкото, казва поетесата в "Сама на перона" между "един изпуснат и един много, много закъснял влак". Т.е. тя е направила своите открития, приема ги и им се отдава. По същия начин споделя как чрез болката откриваме приятелите, когато екстремността на живота ни притисне ("Миг на утеха"). Но програмната идея на цикъла е желанието да се завърне като истина след като е надникнала в неживота, след като е опознала и небитието, когато е погледнала "отгоре" с други очи, когато се е извисила над дребнавото материално ежедневие и е осмислила житейските криволици ("Невъзможно"). Да се усетиш безтелесен, невидим и свободен, но жив, по-жив отвсякога ("Докосване до своя изток").

Ето го стремежът на цял един осмислен живот - към извисяването, към нирваната, към идеала на съществуването.

"Чудеса в полусън" поднася поетични открития, които печелят читателя. И не се забравят нито бързо, нито лесно...

© Димитър Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.01.2004, № 1 (50)