УБИЙСТВОТО КАТО ЗАБРАНЕНА ИГРА

Димитър Атанасов

web

Когато, не дай боже, стане убийство в нашия дом, в семейството на приятели, познати, когато такава една трагедия се разиграе у съседите, на нашата улица, в квартала или в нашия град, ние не можем, не искаме да повярваме, че подобно потресаващо събитие и нещастие може да се случи с нас или толкова близо до нас.

Когато детето ти изчезне и го намерят убито, а смехът му още отеква в тебе и сетната ласка трепти в осезанието на пръстите ти, не можеш да повярваш, че го няма и никога няма да се върне.

И никога няма да проумееш защо.

Хора, които довчера сме познавали като скромни и работливи колеги или съседи, добри и съвестни, за които не сме чували нищо лошо, изведнъж им се стоварва на главата чудовищно изпитание - детето им е извършило предумишлено убийство!

И семейството не може, не иска да повярва, че това злодейство е сторено от тяхното дете!

А трябва заедно да преживеят и понесат тази покъртителна драма. Заедно да изплатят голямата вина за отнетия живот. Прекомерна е тежеста, която най-скъпото им същество е стоварило и на своите, и на техните плещи. Но те нямат избор, трябва с него да изстрадат и изкупят греха.

Защото вината е и тяхна.

С тях ни се отрежда да страдаме и ние.

Защото вината е и наша.

А покрусата е всеобща. Едно жизнерадостно момиче си отиде преждевременно от света, когато животът в цялото си великолепие все още е пред него. Две нейни връстници твърде лековерно и рано поеха своята тежка карма и се обрекоха на мъченичество. Оттук нататък то ще ги съпътства завинаги. И ще проклинат несретния си живот, щом трябва да плащат такава цена за него.

Ако старецът Зосима на Достоевски по някакъв начин се срещнеше с тях, със сигурност щеше да коленичи и да им целуне ръка, както стори с Иван Карамазов - заради страданието, на което са обречени.

Те навярно ще бъдат отхвърлени от обществото. Ще бъдат принудени да се самоизолират. Вече не могат да учат в същото училище. Не могат да минат спокойно по тяхната улица, да влязат в кварталния магазин, да отидат на дискотека. Постоянно ще чуват осъдителни подмятания, ще ги сочат с пръст и ще виждат укорните погледи на хората.

Ще им бъде трудно да живеят в този град.

Но където и да отидат, призракът на убитото от тях момиче ще ги преследва.

Как ще живеят оттук нататък? Ще напуснат ли училище? Някога ще могат ли отново да се забавляват, да почувстват сладостта на живота? Ще могат ли да създадат семейства? Да станат майки, да отгледат деца? Как ще ги възпитават?

Дали няма да ги застигне майчината клетва? Съкрушена от мъката по детето, тя някога ще им прости ли?

Такава вина човек не може сам да изплати. Ще плащат семействата, техните деца, а може би децата на децата им.

Но нищо пречистващо няма да се случи, ако не потърсим причините за това нещастно събитие. За тази трагедия. А те са в семейството, в училището, в обществото. В нас самите.

Как родителите допуснаха децата им да стигнат до най-тежкото престъпление - да отнемат човешки живот?

Нима учителите не забелязаха, че тези ученички се развиват зле, че трупат отсъствия, не учат, че се увличат по алкохол и наркотици? Че се държат арогантно? Защо не алармираха родителите, за да обърнат внимание на децата си? Или такива задължения не се вместват в техните и без това рехави заплати?

Какво интересува младите хора днес? Какви са техните ценности, към какво се стремят? Кои са моделите им на подражание? Рамбовци, франкенщайновци, кечисти, екшънгерои, мутри, сутеньори, топмодели, проститутки и всякаква фауна от сенчестия свят... Лекият живот, богатството, макар и придобито по престъпен начин, домогването до властта - ето ориентирите и ценностите, които ние им насаждаме и към които, съзнателно или не, ги тласкаме. Не може да се акламират открито злобата, агресивността, властолюбието, корупцията, безнаказаността и това да не даде отражение на психологията на подрастващите.

Децата са ревниви като гълъби, би казал Чехов, ако не беше вече го казал за поетите. Но геният на човешката душа не би оправдал нито едните, нито другите, ако това чувство поражда престъпление, а не любов.

Може ли да се възприеме едно убийство като игра? Какво значи две осмокласнички да не си дават сметка за последиците, а едва ли не на шега да умъртвят своята приятелка? Може ли да има такава жестока игра? Може ли да има игра на смърт?

Смъртта не е забавление. Това е патология. И тя има нужда от лечение. Обществото ни има нужда от лечение.

Не бива да допуснем децата ни да растат безпътни. Да надделява у тях тъмният практичен ум, който изключва състраданието, милосърдието, сърдечните взаимоотношения, взаимната любов. Да ги превзема ревност, омраза и завист към успеха на другите, чуждите постижения да вгорчават усмивките им, да помрачават погледите. И те да натрупат комплекси, да започнат да се приемат като аутсайдери - повече да не желаят да се развиват и усъвършенстват. Това е страшно.

За да бъдат достойни, за да се научат не да рушат и унищожават, а да творят, да създават, за да бъдат поклонници на прекрасното, те трябва да бъдат лишени от злоба деца, както казва Тарас Шевченко.

А такива можем да ги изградим само ние.

Защото красотата, радостта от познанието и любовта са щастието на живота. Него никой не може да подмени.

© Димитър Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.03.2004, № 3 (64)

Други публикации:
Труд (Пловдив), 17.03.2004.