ЗА СТАРЦИТЕ И МАЛКИЯ ПРИНЦ

Димитър Атанасов

web

Не сте ли се запитвали как би изглеждал Малкият принц като старец? Ако не сте - запитайте се, а аз ще ви помогна с отговора. Би изглеждал като момче, но с бяла коса, сламена шапка и живи, сини очи.

Може би някои от вас разпознаха Сашо Серафимов. Да, той наистина е момче, макар и с висока проба сребро в косите. Но, както казах, по-важни са очите. Човек колкото и да се променя, очите му остават същите. В тях са скрити тайните на душата. И тайните на поета. Надникнеш ли в синевата им, ще прочетеш любимото стихотворение. А ако проявиш настойчивост, рискуваш да се озовеш навсякъде.

Сашо Серафимов е парадоксален, изненадващ, сюрреалистичен. Въображението му е вихрово и заразително. Очевидно го пази и обгрижва от детството. В съчетание с присъщото му образно мислене, той създава свой свят, и е готов да го сподели с всеки, който има сетива за него. Изразните му сечива са вълшебни, затова и думите му омагьосват. Той е ваятел с лазерни мисли.

Стихотворенията на Сашо са живи. Те говорят, чувстват, дишат във водата, плуват във въздуха, сърфират по вятъра, разхождат се по издуханите улици на града, заиграват се в зелените канделабри на дърветата. Ние ги чуваме - сладкогласни птичета в тишината на душите ни. Или ги виждаме - игриви златни рибки в аквариума на очите.

Колкото и нежна да ни се струва, тази поезия не е тъй невинна и тиха, не е само ласка и любов. Тя може да милва, но може и да разтърсва, да предизвиква трусове, да събужда вулкани, да изкара хората на площадите, да провокира гнева им, да снема величия и да руши авторитети. За да покаже, че вечното е тленно. Че може да бъде създадено отново.

Тази поезия е изпълнена с тайнства. Поетът сътворява живота, както денят се излюпва от утринта. Той е Старецът-мечтател, който създава утрото, докато се разхожда с кучето си. В него бие сърцето на Малкия принц. Служителят на доброто е изпратил там, зад ъгъла на света, една хлапачка, която хвърля слънчеви лъчи в прозорците на хората, за да се отворят и техните очи. Същите хора, които утре може би ще превземат небето, ще го разделят и оградят, ще асфалтират улиците, ще поставят знаци "влизането забранено". Хората, които са притеснени от факта, че небето е толкова голямо, а няма още собственик...

Старецът-мечтател също като Малкия принц разказва за неслучилите се неща. Той има свой ъгъл, от който разглежда света. Притежава толкова, колкото му е необходимо - една планета, една градинка, една роза, лисица и сълзата на своя създател.

Малкият принц, Поетът, Художникът и Старецът-мечтател, са един и същ човек. Този, който създава света всяка сутрин, въпреки страха, че ще наруши общинските правила и наредби. И, представете си, това е само един обикновен вторник, започнал от една песен, един циганин, един банков чиновник (който мрази хартията, която не става за печатане на пари), а в това време цветята оцветяват пейзажа и къщите се усмихват, а кучетата завъртат опашки.

Да, това е животът, който се ражда всеки ден, отново и отново.

Поетът е същият този Старец-мечтател с тъгата по безкрайното, с приятелството на чашката, с мъдростта на живота. Единствен той ще забележи, че утрото блести, защото тревата плаче.

Поетът е като дете - строи мечти. И се надява някой ден да го срещне любовта.

Поетът има достатъчен повод за живот - два крака, за да извърви пътя си, две ръце - за прегръдка, една уста, за да крещи за любов, две очи, за да се радва на света, и една душа. Това му стига.

Старецът-мечтател живее като Малкия принц - подредено и правилно - както се случи. И се измъчва за красотата, мисли за нея. А жена му не разбира неговия език, неговия свят. Вечер стихотворенията му пълнят чашата в кръчмата, къпят му душата. Едно го пита: Ти ли си момчето с мечтите? А Поетът отговаря: Онова момче отдавна умря, остаря и умря. Не е вярно, то е в тебе, старците умират в края на света, казва стихотворението.

Защото Малкият принц живее още в момчето с мечтите. Живее в нас. Докато остареем, го носим в себе си. До края на света.

А любезният читател сигурно ще попита, и с право, за какво толкова си говори Поетът със старците в края на света?

Говори си, читателю, за духовния стремеж, за идеите, за вечността, за непреходното, за времето, за милостта, за любовта.

За песента, която показва пътя. Песента, която носи познанието. Песента на вечността.

Поетът я изпява за нас, за да я чуем и ние.

И се оказва, че това е стихотворението, което съдбата е написала за тебе.

Прочети го.

Сашо Серафимов. Старците умират в края на света. Пловдив: ИК "Жанет 45", 2013.

© Димитър Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.07.2017, № 7 (212)