ЛАБИРИНТЪТ КАТО ЖИТЕЙСКО И ТВОРЧЕСКО ЛУТАНЕ

Димитър Атанасов

web

В края на 90-те, когато повечето от българските писатели не искаха, а други не можеха да се разделят с допотопните си пишещи машини и не смееха да помислят за компютър, Стефан Бонев вече беше превзел литературното интернет пространство. Няма да е преувеличено, ако кажа, че почти във всеки български литературен сайт са публикувани негови разкази. Скоро след това направи и личен сайт, където за пръв път обнародва електронното издание на сборника "Разкази за двама", макар и не във варианта на хартиения носител* (или поне не веднага).

Оттам дойде и пробивът в чужбина: американката от български произход Зоя Маринчева, живееща в Остин, Тексас, хареса негови творби и ги преведе на английски език. Не след дълго разказът "Сирене" се появи на страниците на престижното американско списание "Two lines" ("Два реда"). В краткия отзив за автора се казва, че е "майстор на делничната сатира", продължител на литературната традиция не на кой да е, а на Гогол.

Малко по-късно други три разказа в превод на същата преводачка излязоха в алманаха "Thresholds", (Тексас). Тоя път авторът е представен редом с разказвачи от Русия, Уругвай, Италия, Венецуела, Мексико, Мароко, Дания. Андрю Хърли, преводач от световна величина, се изказва твърде ласкаво за разказите на нашия сънародник, определяйки ги като "кафкиански", със "слово непринудено и кристално чисто като у Борхес". Както е известно, такъв ефект не се постига само от качеството на превода, ако липсва силата и въздействието на оригинала. А тази сила и въздействие разказите на Бонев очевидно притежават. И неговият пробив навън не е никак изненадващ, а по-скоро прелюбопитен факт от досегашната му творческа реализация, липсваща на много от творящите литература в България. Още по-логичен би бил пробивът на Стефан Бонев и в националната ни литература. Моделът "признание първо в чужбина, а после у нас", е проверен и гарантира резултат.

Представяйки творбите си в личния сайт на адрес <http://www.stefanbonev.hit.bg>, авторът казва: "Предлагам ви да прочетете разказите, които написах през съзнателната част от своя най-обикновен живот. Или по-точно казано, разказите които написах, докато се опитвах да осъзная кой съм, дали имам някаква мисия в този вавилонски свят, и дали тази мисия е по-специална..."

Сборникът включва трийсет и един разказа. От една страна, това са обикновени истории, с каквито навярно е изпълнен и животът на самия автор, и необикновени в художествения смисъл на понятието литература. Те са незначителни случки от ежедневието, някои от тях на пръв поглед толкова делнични, че читателят с пълно право може да се запита има ли литература в даден текст. Обект на изображение най-често са елементарни преживявания, картини и случки от рода на момичето в дъжда, загубата на една котка, вали сняг, минаващите влакове, прането на отсрещния балкон, претъпкания трамвай, опашката в магазина, скитникът с кафето и ракията менте, дори предмети и вещи като телефона, куклата на клоуна, снимките за спомен и др.под., които никак не впечатляват. Ала те по един или друг начин оказват някакво влияние върху живота на героите. И разказваческата магия, патент на Стефан Бонев, започва оттук нататък. Влюбеният герой, съзерцавайки прането на студентката от отсрещния балкон, се превъплъщава в розовата й блузка, от което метаморфозите следват една след друга, за да се стигне до забременяването й от неговия вътрешен глас ("Пепито"); Мокрото от дъжда момиче идва, когато ни стане студено и ни хваща за ръката, за да спре времето и прогони самотата ("Дъждовното момиче"); Парцалите сняг се оказват късчета хартия с откъслечни думи, които ни засипват, натрупват преспи от думи ("Топъл и горчив"); Момчето, живеещо в един самотен кантон, се преражда във влак и се връща в реалния живот едва когато любимото му куче се жертва заради него ("Чарли"); Трамвай № 129 разговаря със своя любим пътник и споделя с него мечтата си да отиде на море или поне на кино ("Трамваят"); Бащата отива да купи сирене за кръщавката на дъщеря си и се нарежда на една необикновена опашка, на която минава животът му - губи работата си, жилището, преживява кончината на жена си, а в това време дъщеря му пораства, завършва образование и го прибира, за да го гледа на старини ("Сирене"); Скитникът Джимито си отива от света, но димящата чаша кафе и плоската бутилка с ракия остават до входа на хлебарницата, където помага и получава в замяна храна, а когато авторът-герой отпива, се преражда в него и го продължава ("Истинското име на един човек"); Телефонът проговаря, щом изберем собствения си номер, но разбирайки колко много тайни знае за нас, го изхвърляме, за да си купим нов апарат с бутон "mute", т.е. безмълвен ("Телефонът"); Куклата на клоуна, с която той танцува пред публиката в цирка, оживява в леглото му, а гласът й е тънък и свеж като дъжда, който ръми навън ("Романс за двама"); Портретните снимки на героя и любимата му, наредени на библиотеката, изведнъж повеждат разговор ("Да поплачем заедно"); и т.н., и т.н...

Ето тези чудеса от ежедневието, случващи се само в авторовото съзнание, докосват чувствителността на читателя и правят разказите значими, вълнуващи, ангажиращи и интересни. В този сборник няма скучен разказ. Може някой да не ни допадне, може да отхвърлим друг от прекалена чувствителност заради сцени на ужаса, пресъздадени в стил "Мизъри" на Стивън Кинг, ала това ни най-малко няма да ни разочарова или откаже от прочита на книгата. Авторът печели и с неусложнената си, непретенциозна изказност, с уважението към простото изречение, стигащо до преклонение, с честото одухотворяване на най-обикновени предмети, вещи, мебели, машини, апарати и други неодушевени обекти.

Дори в еротиката Бонев запазва bon tone ("Маргарита"), защото естетиката и емоцията на чувствата надделяват. В "Разкази за двама" и изневярата изглежда невинна. За любовта няма бъдеще и минало, а само безконечно настояще, безкрайно разтеглен фаустовски миг на удоволствие и забрава. Семейството, жената, децата - колко делнично звучи, колко ежедневно. И в същия момент най-невинно, най-наивно авторът задава въпроса: Настоящето е безкрайно, наистина, но докога...

Друго качество на разказите е ненатрапчивият психологизъм. Героите на Бонев не са марионетки, те стигат трудно до дадено решение или действие. Пример за това са колебанията на университетския преподавател, разкъсван между любовта и научната си кариера ("Рожден ден"); угризенията на семейния мъж, възползвал се по време на командировка от случайната среща със своя състудентка ("Уморени вълни"); дилемата от избора на свободата и пуританската същност на по-делничните герои.

В много от разказите буквално блика авторовото неподправено чувство за хумор. Едни от най-често срещаните изразни средства са гротеската и самоиронията. В "За автора и неговите музи" при героя от време на време идва музата, докато в един момент съкращават щата и тя остава без работа, тогава той от съжаление сключва брак с нея, но вдъхновението му секва, връща се едва когато дъщеря им завършва колеж за музи, тогава става известен, богат, изобщо - сбъдва се неговата "американска мечта".

Няма да е справедливо ако подминем успеха на Бонев в силните му социални разкази ("Сирене", "Надежда за пролет", "Формулярът" и др.). Те са още непожълтелите снимки на времето, в което живеем. И страхът да не се завърнат доскорошните опашки по магазините, празните витрини и рафтове в тях, претъпканите трамваи и автобуси, високите цени, мръсотията, немотията, голямото политическо надлъгване, празните обещания... И въпреки всичко понякога хората се отдават и на добри помисли. Радват се, че имат деца, надяват се поне те един ден да живеят в хубави жилища и да гледат здрави внуци, на които да не им липсва нищо. Хората вярват, а това все пак е нещо... ("Надежда за пролет")". Живеят в очакване на голямата вода, която ще нахлуе по улиците на града, ще измие всичката мръсотия, наслоена през годините, ще отнесе тоновете формуляри, доклади, преписки, а с тях и чиновниците - директори, секретари, счетоводители, инспектори, печати и подписи на важни и маловажни личности. В песента на птиците се казва, че щом дойде пролетта, всичко ще има - и олио, и масло, и мед, и мляко, и хляб... И много, много автобуси, все нови и чисти. Всеки ден ще бъде осигурен... Стига да не дойдат пак нови политици и нови чиновници с нови празни обещания... Този разказ е писан преди шестнайсет години, но това няма значение, тъй като звучи актуално и днес.

В личния си сайт, впрочем, авторът споделя още: "Не съм намерил отговор на много въпроси, затова и разказите могат да ви се сторят малко хаотични, объркани или нелогични. Искам да ви уверя, че творческите ми лутания са резултат единствено на житейските ми такива. Неотдавна навърших четиридесет, а когато погледнах зад себе си, видях една оплетена пътека, която повече ми напомня лабиринт. Лабиринт, който сам бях създал и в който не бих могъл да се ориентирам по-добре от който и да е друг представител на човешкия род."

Търсейки изход от лабиринта или може би продължавайки го, следвайки житейските и творческите си лутания, Стефан, струва ми се, е открил своята мисия - да пресъздава живота. А дали тази мисия е по-специална ще покаже бъдещето, ако авторът не изневери на себе си.

4.04.2005,
Пловдив

© Димитър Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.04.2004, № 4 (65)