ОХРИД

Димитър Атанасов

web

Пресичаме планината Галичица.

Охрид се вижда още от високото. Отдалеч личи, че е белолик, слънчев град. Бели къщи и светли сгради, червени покриви, множество куполи на църкви, а най-отгоре назъбените кули на Самуиловата крепост. На фона на синьо-зеленото езеро направо е като от картичка. Град, който усещаш тутакси със сърцето си.

Разположен е на източния бряг на Охридското езеро, на 180 км югозападно от Скопие и на 30 км северно от границата с Албания.

Прекосяваме го и излизаме от северната страна, на шосето за Скопие. На 3-4 км е нашият хотел. Казва се "Коцарев", собственост на Панде и Гордона, и е почти нов. Панде, естествено, е приятел на Матей.

Докато се настаняваме, включвам телевизора в хотелската стая. Македонска, сръбска, гръцка и албанска телевизия. Българска няма. Защо ли...

Между нас и езерото е само змийският блясък на шосето. Отсреща тъмнеят албанските планини, а петнайсетина километра в северозападна посока се вижда Струга. Червеният диск на слънцето е кацнал на гребена на планината Караорман (от тур. Черна гора). Зеленият горист склон руменее, а в синьозеленото око на езерото искри пътеката на залеза. Каква гледка!

Не ме стърпява в стаята. Вместо да разопаковам багажа и да взема душ преди вечеря, отивам да се разхождам по брега. Общувам с местните хора. Много обичам да разпитвам: тази местност как се казва, онази планина коя е, какво значи името на върха и т.н. С две думи - досадно любопитен. Но пък така научавам неща, които не са отбелязани в географските карти и не ги пише в туристическите справочници.

Най обичам да знам, както би се изразил един герой на Емил Андреев от "Ломски разкази".

В ресторанта има жива музика. Сещам се как ме изненада един рекламен надпис на "Каменица" в новия пловдивски мол "Сани" - "Жива бира". Щях да изпусна количката. Бях се шегувал, че обичам умряла от студ бира, но не съм предполагал, че наистина пия "умряла" бира. Не стигат умрелите пилета, прасета и говеда, умрялата риба, която ядем, ами сега и пивото умъртвиха. Е, тази беше полусурова, полуфабрикат някакъв - друга бира, както се казва. Трябва да се обадя на Васко Кръпката, кучешката тъга в неговия хит "Няма бира" може да бъде подсилена в припева с вопъл и вой "жива бира, жива бира...". А вицът в рекламата всъщност идваше от "жива риба". Та музиката в "Коцарев" също е жива - млад мъж с йоника сам свири и пее македонски песни. Някаква компания очевидно празнува нещо.

Кентавъра импровизира с нашия прилепски девиз, от "Защо да бидиш втор, биди прв!" го обръща на "Защо да пием три, като можем пет". И поръчва двойна лозова ракия.

Уморени от многочасовото пътуване, пийваме по една лозова, хапваме охридска пъстърва и се оттегляме по стаите да почиваме.

Все пак Ружа, Матю, Тони от Бирдас и още някои са изкарали до втори петли. При това Ружа много сериозно се заканваше да стане в пет, за да се разходи по брега на езерото...

На сутринта се жалва, че никой не я събудил.

Днес ни очаква много наситена програма.

* * *

Църквата "Св. Богородица Перивлепта"

Започваме от Самуиловата крепост. Не съм сигурен, може би е най-запазената крепост на Балканите от онова време (Х век). Ще се спра след малко по-подробно на нея, а сега се отправяме към църквата "Св. Богородица Перивлепта". Датира от ХІІІ век, реставрирана е напълно и може да се види в цялото й великолепие. "Перивлепта" (стгр. "перивлептос") ще рече "всевиждаща". Кръстокуполна, с изключително красива керамопластична украса. Декоративността й напомня с нещо на някои търновски църкви, а и на царската "Св. Никола" в Прилеп. С тухлите са постигнати невероятни художествени орнаменти, зидарията е пресечена от хоризонтални редове, вълчи зъби, карета, меандри (извивки), слепи арки. Тук през ХV век са били пренесени мощите на Св. Климент от храма "Св. Пантелеймон Плаошник" и оттогава е била преименувана на "Св. Климент", но в 2002 г., когато храмът на Плаошник е реставриран, връщат мощите и църквата пак възстановява първоначалното си име. Тя е била главен храм и седалище на Българската автокефална архиепископия. Плаща се вход, както впрочем навсякъде другаде - не повече от 2 евро. И още нещо, характерно за всички църкви - свещи се палят само на строго определени за целта места, обикновено в притвора, където са разположени свещниците и специални високи съдове с пясък и вода. Очевидно се прави заради оригиналните стенописи и скъпо струващата реставрация. Всичко това, както разбираме, е въведено от Светия синод на МПЦ и Охридската архиепископия.

Намирам момента за подходящ да отбележа, че Македонската православна църква е неканонична, тъй като се е самопровъзгласила за автокефална през 1967 г. в разрез с православната църковна йерархия и канони. До днес тя не е призната от никоя друга църква, макар че има свои владици в САЩ, Канада, Европа и Австралия. След 1912 г. диоцезите (епископиите) на Българската екзархия в Македония са насилствено подчинени на Сръбската православна църква. В рамките на комунистическа Югославия, на нарочно свикан събор, е възстановена древната българска Охридска архиепископия, но вече като национална Македонска православна църква.

Стенописите наистина са изключителни - експресивни контрастни фигури с почти живи лица, ярки и интензивни цветове. Екскурзоводката, която ни поема в "Св. Богородица", е теолог по образование с докторска титла. Тя е убедителна и емоционална, имам чувството, че и албански терористи да нахлуят, не би спряла да говори. Облечена е стилно в черно и бяло - бели ботушки и блуза, черен костюм - в очите й има особен блясък, който, съчетан с приповдигнатата интонация (като че ли изпитва оргазъм на всяка дума), навежда на мисълта за трудно овладяем фанатизъм. Но пък обясненията й за някои от стенописите и по-специално различните библейски тълкувания и тяхната художествена интерпретация са повече от удовлетворяващи.

Църквата е изписана от прочутите охридски майстори зографи Михаил и Евтихий веднага след построяването й в 1295 г. В "Тайната вечеря" Юда е изобразен със съвсем ефирен ореол, сякаш живописците са искали да внушат на зрителя съмнение в светостта му. На западната стена е зографисана сцената "Успение Богородично", в средата с Дева Мария е и Христос над нея с душата й в ръце, с множество фигури около тях, а над тях дворец с хор от ангели, над който са разтворени райските врати. В облаците по небето са вместени дванайсетте апостоли и Богородица. Силно въздействаща е сцената "Сънят в Гетсиманската градина", чиято хармонична композиция е майсторски изпълнена. Не по-малък е ефектът от сцената "Полагане в гроба и оплакване на Христа".

В края на беседата екскурзоводката получава своята заслужена награда - бурни ръкопляскания. След което изчакваме на опашка, за да влезем в една малка камера, където е стелата, под която няколко века са били съхранявани мощите на Св. Климент. Поверието гласи, че ако коленичиш и я докоснеш, отправиш молитва и се прекръстиш, тя ще бъде чута. Татко, както вече споменах, беше починал съвсем наскоро, помолвам се за упокой на духа му, а навън запалвам свещ за здраве на семейството.

Следващият обект е почти срещу църквата - Охридската иконна галерия. Такива ценни икони, толкова много, събрани на едно място, виждам за първи път. Аранжирани са хронологично, тръгваш отдясно наляво и следваш датировката - от ІХ до ХІХ век. Всички са уникални, нищо случайно няма. Включително и няколко литийни с двустранни изображения (Св. Климент и Св. Наум, ХV в.; Св. Наум Охридски и Архангел Михаил, ХІV в.; Исус Христос-Психосостис и Разпятие Христово, ХІV в., "психосостис" от стгр. значи "душеспасител"). Включително напълно запазена скулптура от дърво на Св. Климент от ХІ век, макар че по източно православния канон не е прието да се правят фигури на светци. На най-старата запазена икона са изобразени двама светци - Св. Василий Велики и Св. Никола, датирана е от 1045/50 г., с размери 110 х 74, 5 х 3,5 см, на която липсва позлатеният сребърен обков. Прехласвам се и не мога да се откъсна от големите, разкошно украсени икони с богат сребърен обков с фигури и флорални орнаменти, а някои и със скъпоценни камъни (Богородица Перивлепта, ХІV в.; Богородица Одигитрия, ХІІІ в., одигитрия от стгр. значи "пътеводителка"; Богородица Психосострия, ХІV в.). На някои от по-късните икони от ХVІІІ и ХІХ век са известни авторите - Константин Шпатараку от с. Шпат, Елбасанско, Дичо Зограф от с. Тресонче и др.

През цялото време гледам да съм около Рая, тя е на "ти" с това велико изкуство - иконописта, много неща научавам от нея. Техники, канонични образи, даже епитетите, характерни за всяка от библейските личности - пантократор (вседържец, всевладетел), психосостис, перивлепта, одигитрия, пантохара (най-възвишена) и др. И пак не мога да поема всичко. Не, тук трябва да се идва много пъти, да се разглежда продължително, с наслада и преклонение. Смея да кажа, че познавам постоянната експозиция на Иконната галерия в Старинен Пловдив, но като лаик ще споделя, че такава сбирка не знам да имаме в България. А и толкова ценни икони също. Ще се радвам, ако някой ме опровергае.

Малко по в ниското, непосредствено като се излезе от голямата порта на Охридското архиерейство, има хубава кипра църквичка "Св. Димитър" от ХІІ век. Пак във византийски стил с декоративно тухлен строеж. За съжаление затворена. Но пък от южната страна се вижда вградена ниша в стената, където можеш да запалиш свещ и да се помолиш. Никъде другаде не срещнах подобно нещо.

Охрид. Старият град

Вървим по калдъръм с мраморни блокчета. Уличките са тесни, напомнят Стария Пловдив. Вътре в крепостта има множество реставрирани или новопостроени във възрожденски стил къщи, в които си живеят хора. Животът си тече, както обичайно си е текъл преди векове, има живец в мястото, не е музейно мъртвило. Срещаме улични търговци (о, те са навсякъде!), продават бижута от охридски перли, седефени кръстчета, зодии, гривни, колиета, гердани и какво ли не. Бил съм в Пекин на Жемчужния пазар, който е впечатляващ, купувал съм перли оттам и не мога да кажа по какво охридските перли се различават от китайските. Единствената разлика, за която се сещам, е езикова.

Купувам малко подаръци - колие от перли за Венера, седефени зодиаци за децата.

Основен поминък на собствениците на къщите, както разбирам, е туризмът. Отдават стаи под наем на такива като нас. Не е лошо да отседна някой ден в Стария Охрид. Идвам със семейството, наемам един кат на къща, изкарваме поне една седмица и се връщаме, преливащи от положителна енергия, натежали от познание и приятни впечатления. Има какво да се види в този град. А освен всичко останало езерото постоянно е пред очите ти, гледката е изумителна, уверявам ви. Заслужава си.

Стръмна улица води към вътрешния, дворцовия кръг на Самуиловата крепост. Тя е почти напълно възстановена. Личат три слоя на реставриране. Цялата вътрешна част е приблизително около десетина декара. Дворцови сгради няма запазени, всичко е в руини, които са частично реставрирани. Доста е висока, на места над 15 метра. При строежа за основа са използвани естествените скални образувания и това я прави още по-внушителна. Входът с гигантската порта е откъм юг. На изток и североизток крепостта е обърната и се извисява над града, а на запад и юг към езерото.

Охрид. Самуиловата крепост

Изкачвам най-източната кула и Охрид ляга в нозете ми, сгушен в крайбрежната долина. Преброявам десетина открояващи се купола (някои в позлата) на източно-православни църкви. Това са тези, които се виждат оттук, а от западната страна на хълма има още - "Св. Климент Плаошник", "Св. Йоан Канео" и др. Неслучайно поради значението си за българската културна и духовна история Охрид е известен като Българският Ерусалим.

Местните твърдят, че оттук, от източната стена на крепостта, сърбите са ги обстрелвали, когато Македония се обявява за независима република.

- Една сутрин в пет часа се събуждаме от картечен огън - разказва очевидец.

Изненадали ги, както си спят. Помлели прозорците, покривите, нямало къде да се скрият.

- Лежиш на пода с ръце на главата и се молиш да не те улучи куршум, теб или някой от семейството - обяснява мъжът.

От вълнение гласът му хрипти, не можеш да не му вярваш.

Два часа, от пет до седем, непрекъснат картечен огън. След това се вдигат и заминават. Доскоро по сградите още имало следи от куршумите...

Удивен съм, не мога да повярвам. Но в политиката няма място за удивление. До вчера свой, от днес си враг. И все пак на фона на случващото се в Косово човек е склонен да очаква, че на такава постъпка са способни по-скоро албанците. Но не би. По ирония на съдбата нали трябва да се изправят едни срещу други славяни, брат срещу брата...

Чудна е гледката от южната и западната стена. Погледът обхваща част от града и цялото езеро, чак до манастира "Св. Наум" и Галичица на юг. На отсрещния западен бряг в далечината се вижда албанския град Поградец в подножието на Дервен планина, а на северозапад е Струга и планината Караорман. Крепостта е изключително стратегическа и непристъпна. Не знам как са били разрушени Самуиловите дворци. Може би са го сторили византийците, макар че те нямат изгода, тъй като превръщат Охрид в своя крепост. А може би през ХІV век, когато турците го завладяват...

Май отново е време да се обърнем към историята.

Най-древните племена по тези места са били фригийците и енхелейците. За първи път градът се среща с името Лихнида, просъществувал до 526 г. пр.н.е., когато е разрушен от земетресение. Преди това по време на Третата македонска война срещу цар Персей е главна база в северна Македония. Славяните заселват областта през VІ век сл.н.е., а племето берзити я колонизира изцяло до 30-те години на VІІ век. По това време от Дунавска България идват и прабългарите начело с хан Кубер и се настаняват в Долна охридска земя или Долна България. По традиция те дават на своя си език нови имена на планини, реки и градове. Тогава се появява и името Охрид - произлиза от "окхро" и означава "злато". Думата "охра" за боята с жълт цвят значи още "златен", "златист", т.е. "златният град". Близко е значението и на предишното име - "лихнидос" (стгр.) значи "лъскав", "блестящ". При цар Борис градът е част от Охридско-Деволския комитат. През 886 г. Климент Охридски е изпратен в областта Кутмичевица (територията на посочения комитат) като учител. Той става и Охридски епископ. Заедно с Наум поставят основите на Охридската книжовна школа и първия славянски университет. През втората половина на ІХ и Х век Охрид се превръща в българската книжовна столица по времето на Златния век на българската култура. При цар Самуил (Х-ХІ век) Охрид е столица на България и престолен град на Българската патриаршия. Император Василий ІІ Българоубиец превзема града през 1015 г. Крепостта след това се управлява от Иван Владислав, наследник на Гаврил Радомир, син на цар Самуил. Под византийско владичество градът е център на Охридската българска архиепископия. През 1202 г. е включен в Солунското латинско кралство. Скоро след това Иван Асен ІІ го освобождава. През 1334 г. сръбският владетел Стефан Душан завзема Охрид, Прилеп и Струмица. В края на ХІV век Баязид І го превзема и го включва в Османската империя. В 1767 г. е закрита Охридската архиепископия. През 1852 г. в махалата Месокастро се изгражда българско училище, което изгаря през 1904 г. През 1861 г. охридчани искат възстановяването на закритата преди 100 години българска архиепископия. Според Васил Кънчов в началото на ХХ век Охрид наброява 14 860 жители, от които 8000 българи християни, 5000 турци, 800 арнаути християни и мохамедани, 460 власи и 600 цигани. Християните са под върховенството на Българската екзархия. В 1905 г. в града има 1 средно и 5 основни български училища и по 1 основно гръцко, сръбско и влашко. В по-ново време споделя съдбата на Вардарска Македония. От 1980 г. градът е обявен за световно културно наследство и е под закрилата на Юнеско. В най-новата история на Република Македония тук се сключва през 2001 г. Охридското споразумение, прекратяващо бойните действия между албанските въоръжени отряди и полицейските сили на централната власт. Споразумението отваря пътя за конституционни промени, даващи повече права на албанското малцинство в Република Македония.

Със сигурност ще има македонци, които да оспорят някои от горните исторически събития и факти. Това няма да ме изненада. Години наред преди това сърбомани се стремяха да отрекат и омаловажат българското присъствие в историята на тези земи, унищожавайки и преиначавайки културните артефакти, включително и езика, а от петнайсетина години го правят македонистите в стремежа си да докажат, че имат своя история. Това безспорно е от съществено значение за идентичността на една нация, но не и когато се прави за чужда сметка.

Няма да е справедливо обаче, ако се премълчава, че напоследък има отделни пробиви в македонската историческа наука, учени, публикации, които признават и утвърждават факти и събития от общата ни история. Пример в тази посока е книгата на проф. д-р Иван Микулчик "Средновековни градове и твърдини в Македония" (Скопие: Македонска академия на науката и изкуството, 1996). В нея той прави един сравнително безпристрастен анализ на известните писмени извори и археологически артефакти от територията на Македония и достига до доста интересни изводи. Според Микулчик прабългарите на хан Кубер, брат на хан Аспарух, са се заселили в началото на VІ век в Битолско и Прилепско и създали полунезависима държава, а по-късно заели Ресен, Охрид и територии до Корча и Елбасан (днешна Албания). По-нататъшното заселване на северна Македония той свързва с хан Крум, който обновява крепостите, изоставени от римляните и построява нови. Микулчик пише и за покръстването на брегалнишките славяни от цар Борис І. И още, че "Под кнезот Борис и син му Симеон бугарската власт ке се прошири на запад до Дрина и до Ядран (Адриатика), со премолчана согласност на Византия. Новата голема држава го опфатила и подрачието на днешна Република Македония." Посочва също, че името на планината Плетвар е от прабългарски произход и означава "преграден зид", който бил издигнат от Мануил Ивац, войвода на българския цар Петър Делян. Но това, което казва за етническите процеси, е от особена важност: "Извршена е симбиоза помегу прабугари и славенските племена, кои на широкиот простор от Дунав на север до Егея на юг и от Ядран (Адриатика) на запад до Черно море на изток го прифатиле заедничкиот етникон Бугари." Някои от тезите на Микулчик са в пълно противоречие с официалните македонски възгледи. Прави му чест, че не се поддава и стои далеч от евтините пропагандистки спекулации в историческата наука. Учени като него тепърва ще се появяват, надявам се...

* * *

Вятърът ни е обдухал, а слънцето ни е ожарило, докато сновем по крепостните кули и заничаме от бойниците на стената. Направили сме доволно много панорамни снимки. Изнасяме се последни, сякаш не ни се тръгва - Запрян, Тони от Бирдас, Тони от Недкович, Таня от Балабановата къща, Радост и моя милост. И, разбира се, Рая, Ружа и Христина. Оставяме високите порти на Самуиловия град и се спускаме към езерото по една зашумена в зелена растителност пътека по западния склон.

Попадаме на археологически разкопки. Голямо платно с надпис "Национален археологически обект Първи славянски университет "Св. Климент Охридски" ни осветлява по въпроса. Разкопаното на тераси пространство, оградено от гора, сигурно е повече от пет-шест декара. Ето тук е водил своята колосална просветна дейност Климент, изпратен с мисия от цар Борис І, оттук са минали стотици, може би хиляди ученици, усвоявали са и са разнасяли после словото божие по славянските земи на глаголица, а по-късно на кирилица, тъй като една от версиите е, че именно Климент въвежда кирилицата.

Навсякъде по терасите наоколо кипи труд. Един от ръководителите обяснява, че в момента на разкопките работят 250 човека и са спрели да наемат работна ръка.

- Какво да се прави, нямаме шанс - вмята примирено Тони от Бирдас.

Ружа обаче не е толкова разочарована.

Църквата "Св. Климент и Св. Пантелеймон Плаошник"

На една от площадките на хълма Плаошник се издига църквата от манастирския комплекс "Св. Пантелеймон", построен от Климент. Когато той починал, бил погребан тук, а църквата била преименувана на "Св. Климент". Тя била разрушена от турците, като на нейно място те построили Имарет джамия. Все пак разрешили да бъдат пренесени мощите на Св. Климент в църквата "Св. Богородица Перивлепта". След 2000-та година на мястото на съборената джамия охридчани възстановяват старата църква. Сега, след наскоро завършилата реставрация, мощите са върнати, а църквата осветена. Оттогава тя носи името "Св. Климент и св. Пантелеймон". Отвън е много красива. Висока е, с два купола и самостоятелна камбанария. Вътре няма стенописи, остъклени и осветени ниши под земята и в стените показват оригиналния градеж. Гробът на Св. Климент е под стъклен похлупак, където е положен ковчегът с мощите. Както и навсякъде другаде, свещи се палят само в притвора.

Спускаме се още надолу, западно от стария рибарски квартал Канео, на самия бряг на езерото, където току от водните му пазви, на издадена навътре затревена скална тераса, се издига малката, но изящна "Св. Йоан Богослов - Канео" (ХІІІ век). И нейната външна архитектура напомня с нещо царската "Св. Никола" в Прилеп. Може би заради декоративната игра с хоризонталните редове от тънки червени тухли и бигорски камък, а също и керамичната пластична украса.

По напечената от слънцето южна стена до входа пробягва гущерче. Радост не пропуска да го снима и като дете се радва, че е успяла.

Налага се да чакаме на опашка, за да влезем, в църквата има място само за неколцина богомолци. Стари, оригинални икони от ХV-ХVІ век, в топъл, приглушен колорит. От стенописите, за голямо съжаление, са запазени само фрагменти. Макар че това никак не пречи атмосферата да е неповторимо интимна.

Оттам слизаме десетина метра още по стълби и се оказваме на пристан, където пък се издига параклиса "Св. Богородица". Наемаме лодка за по 2 евро на човек и се впускаме на круиз по Охридското езеро.

Моторницата е достатъчно голяма, побира всички. Водата е толкова бистра, че рибата се вижда. Лодководачът разпределя кой къде да седне и най-после отплаваме. Лодката се разлюлява и предизвиква масови писъци. Тони от Недкович точно тогава решава, че трябва да смени мястото си, за да снима. Христина обаче изпитва ужас от водата и конфликтът избухва. Запрян настоява да седне непременно на десния борд, за да си държи потопена ръката и да пори с нея водата. Било му мечтата в живота.

- Аз съм малък човек, не искам кой знае какво - обяснява той.

Пожелава Тони да го снима като щастливия малък човек, постигнал мечтата си.

Сцената донякъде разрежда напрежението, но Тони от Бирдас успява веднага пак да го взриви. След като лодкарят й посочва къде да се премести, за да има по-добър баланс, тя казва:

- Направете място за моето старо, приказно тяло!

Е, няма как вълната смеховки да не разклати отново лодката.

Кентавъра със скъпата си каубойска шапка, марка "трепач", е яхнал носа и като лоцман обяснява кое какво е, откъде минаваме, къде ще отидем, езерото това, езерото онова...

Охридското езеро е най-дълбокото езеро на Балканския полуостров. Достига 287 метра при площ 354 кв.км. Дълго е 30 км, а широко 14,5 км. Крайбрежната ивица е около 88 км. Разделено е между Македония и Албания, като по-голямата част, около 2/3 е в територията на Македония. В македонската се намират градовете Охрид и Струга, а в албанската - Поградец. Надморската височина е 700 метра. Планината Галичица го отделя от Преспанското езеро, което е със 150 метра по-високо. На север при Струга от Охридското езеро изтича река Черни Дрин (Црн Дрин), която се влива в Адриатическо море. Езерото никога не пресъхва, пълни се от подземни и надземни реки. Най-много подземни извори има на южния бряг, при манастира "Св. Наум". В езерото се вливат около 40 реки, като по-големите от тях са Сатеска, Коселска и Чорава. Макар че няма видима връзка с Преспанското езеро, заради по-голямата надморска височина и варовиковият състав на планината Галичица, се смята, че водите му се оттичат по подземни реки в Охридското. Температурата на водата не пада под 4 градуса С и то никога не замръзва. Водата е прозрачна и чиста. Отпадните води от района се отвеждат до пречиствателна станция Вранища, Стружко, и след обработка се изпускат в Черни Дрин. Тук се среща най-вкусната риба в района - охридската пъстърва. Понеже силно е намаляла, за да възстанови популацията си в нормално количество, преди три сезона забраняват риболова за десет години. Не се знае обаче доколко албанската страна спазва спогодбата.

Питам се как тогава македонците я спазват, когато ние снощи...

- Въпреки забраната ние снощи ядохме охридска пъстърва и пак ще ядем - прекъсва мисълта ми Матю, хванал с периферното си зрение моята иронична усмивка. - Нещо повече, довечера ще ядем змиорка - изненадва ни с ново обещание той.

Кентавъра е повече рибар, отколкото художник, или обратното, не знам. Подозирам, че хрумките за картините му идват, докато кибичи с въдица в ръка и чака рибата да клъвне.

Къщите по стръмния бряг се изнизват пред погледа ни като накацали бели щъркели, тракащи с червени клюнове. В тази си част откъм езерото градът удивително напомня Велико Търново над Янтра.

Лодката акустира на частен кей в залива, който е към едно много приятно, в никакъв случай не бих казал скъпо заведение на брега - ресторант "Момир". Това, че е скъпо, щяхме да разберем след малко, когато седнем да обядваме. А сега се впечатляваме от десетките крайбрежни заведения, досами водата, сякаш преливат едно в друго, без прекъсване, различават се само по обзавеждането и категорията. Собственикът на предпочетеното от нас - Ристе Момир, както може да се предположи, без да се сбърка, е приятел на Кентавъра. Известен е с това, че организира и финансира ежегоден частен международен пленер. Матей вече е гостувал тук, участвал е в пленер на Момир. Негова маслена живописна работа виси във вътрешния салон - божествената ръка тегли рибарска мрежа, в която вместо охридска пъстърва са уловени хора. В две от лицата на пъстървите ми се струва, че разпознавам Кентавъра и себе си. Снимаме се до нея и излизаме навън.

За съжаление в момента Момир го няма. Това не пречи за нас да е подредена най-голямата маса, под най-големия чадър, буквално до водата.

В езерото плуват лебеди. Единият, очевидно свикнал с туристи, приближава до кея, надява се да получи нещо. Свивам от масата филия хляб и го помамвам. Навярно е женски, веднага откликва.

- Как се казва на женския? - питам Радост. - Не може да е "лебедка", тази дума има друго значение.

- Може би "лебедина" - усмихва се тя.

Трапчинките на бузите й блестят като пайети.

Птицата взема хапката от ръката ми, което предизвика у мен почти детски възторг. Понеже не умее да взема от шепа, хапе пръстите ми, за да пусна хляба във водата. Доста здраво стиска с плоската си човка, ситните зъбки едва не ми разраняват кожата. Позабелва ме тук-там, въпреки това не ми е неприятно. Сигурно съм единственият, ухапан от лебед. Ще си го впиша в биографията...

Примолвам се на Радост да ме снима, докато го храня.

- Да не ти е мечтата в живота, като на Запрян - пита невинно тя.

- Не, не ми е. Но ми хрумна да сложа под снимката заглавие "Юрдека и лебедината", римейк на "Леда и лебеда" - опитвам да се пошегувам.

- Е, няма да е със същата стойност, но все пак...

От кръшния смях пайетите по лицето й трепкат.

Ружа изкривява чивията на сервитьора, поръчва три ракии наведнъж от три различни вида.

Аз - даврандисал от грипа, апетитът ми тъкмо се е възвърнал и вие стръвнишки, а жабата ми неистово кряка - пия една "бела", която после, подведен от Матю и неговия нов девиз "Защо да пием три, като можем пет", дублирам с "желта" лозова ракия, поръчвам охридска пъстърва и чаша червено вино. Пъстървата е великолепно приготвена. Дълго-дълго си облизвам пръстите и тежко пъхтя като преял и препил охридски болярин. Гледам и други се облизват.

- Какво ни пречи да идваме по-често до Охрид? - пита Весела.

Нищо не ни пречи.

Прекрасен обяд.

Сервитьорът носи сметката и сякаш ни топва в студената вода на езерото - моята 22, а на Кентавъра 18 евро. Че е надписана е повече от ясно, но перспективата за разправия пред колегите, а и пред цялото заведение, не е никак примамлива. Изпадам, меко казано, в конфузна ситуация. Парите ми са в чантата, а чантата е в буса, бях си взел само 20 евро. Викам си хайде сега, един обяд не може да струва 40 лева. Не знаех още каква грешка допускам. Оказва се, че може да струва не 40, а даже 44 лева. В новотел Пловдив ще ми легне по-евтино. След дълго ровене в джоба на ризата по някаква случайност намирам още една банкнота от два български лева, вадя ги и с надежда поглеждам Матю да ми добави остатъка. Той обаче е по-зле и от мене. Не, пари със сигурност има, но не може да преглътне голямата сметка. Изобщо не му помага познанството с Момир, нито неговото творческо присъствие в заведението - трябва да си плати и толкоз. След известно колебание натаманява там динарите, в това време Весела с приятелска жертвоготовност добавя едно евро и нещата някакси се подреждат. Ала гребенчетата ни - и моето, и на Кентавъра, нещо клюмват. Чувстваме се прецакани. На всичко отгоре се оказва, че в портфейла на колана си имам на монети повече от две евро. Просто съм изключил.

Когато най-после оставаме насаме, казвам на Матю:

- Никога повече няма да стъпя в заведението на твоя приятел!

Той само кимва мълчаливо, но с разбиране.

* * *

В ранния следобед поемаме на юг, към манастира "Св. Наум".

Не си спомням кой в Пловдив ми беше препоръчал да настоявам на всяка цена да посетим "Св. Наум". Сега, когато сме тук, разбирам какво е имал предвид.

Местността, без капка преувеличение, е най-красивото място в Македония. Малко е да се нарече така, то е приказно красиво. Сякаш Господ е протегнал шепа и в нея, сред изобилие от зеленина, бълбукат бистро сините извори на езерото, а на високия бряг като бяла птица е кацнал манастирът. Там, където множеството водни свредла на изворите вдигат витли над водата, просто е магично. Виждаш пред себе си как природата е разтворила бедра и ражда. И не се уморява да го прави постоянно. Предезерото гъмжи от риба, такова обилие, направо да се замаяш. Не е пасаж, да мине, да й се порадваш и да отмине. Бонлук, както казват турците. Явно в изворната зона се размножава и с водата се прехвърля в езерото. Няма откъде другаде да стане това, само през тясно устие, а над него има мост. Заставаш на моста, хващаш се за перилата, с часове гледаш палавата игра на рибата и слушаш бълболенето на водата, като че ли и ти се втечняваш и изтичаш с нея. Далече навътре, стотина метра в езерото, на повърхността на водата се вижда гребенът на вливащата се река. Някои твърдят, че това е Черни Дрин, чиито води изтичат през Струга, в другия край на езерото. По-склонен съм да вярвам на тези, които смятат, че тази вода по подземни реки идва от Преспанското езеро. И цялото това пространство - предезерото, островчето насред него и брега - са зашумени в пленяваща зеленина. Вековни дъбове вишат достолепни корони, наоколо е сянка и горска тишина, в която чуваш далечния подземен шум на водата и игриви птичи песни, прорязвани от любовните вопли на пауни. Сякаш си във вълшебен свят и очакваш всеки момент да срещнеш някой приказен герой. Докато не разбереш, че ти самият си този приказен герой и твоето присъствие тук всъщност е една приказка, която после ще разказваш цял живот.

Охридското езеро. Изглед от манастира "Св. Наум"

По алея край брега се отива към манастира. Отвън стои издялана от огромен дънер фигурата на Св. Наум. Навлизаш в манастирските владения, все тъй потънали в зеленина. В разкошната, добре гледана градина, щъкат пилци. Любовните крясъци на пауните стават все по-пронизителни и по-чести. В следващия момент най-после ги виждаш. Великолепието и красотата им са смайващи. Едни се разхождат из градината, други са накацали по дърветата. Джомолят нещо, викат се, търсят се. Пристъпваш като омагьосан и се питаш дали не си в Едем. Каменните манастирски стени са високи и непристъпни, както и портите. Влизаш в двора и първото, което виждаш, пак са пауни. Тайнствено и мистично място, средновековно имение, в което навред щъкат пъстри райски птици - по покривите на старата църква и стените на манастира, по дърветата - прелитат наоколо или важно и предизвикателно се разхождат, без да се плашат от хората. Мъжкарите перят пъстри опашки, чиито безброй очи се взират в тебе, а женските като охранени яребици се околисват около мъжките и гледат да им привлекат вниманието.

- Защо са толкова грозни женските? - наивно пита Тони от Бирдас.

- Те нямат значение. Мъжките са важни - обяснява компетентно Весела.

- Не е ли така и с нас? - обажда се Рая. - Трябваме им само за репродуцирането.

Не се намесвам, а и няма нужда.

В манастира "Св. Наум"

В двора на манастира се разхождат една дузина наперени паунови опашки, надвикват се, говорят си нещо, спорят. Сигурно и те ни одумват така, както ние тях.

Юрваме се да снимаме. Виждал съм пауни само в зоологически градини. Необичайното тук е, че се разхождат свободно мужду нас, сякаш открай време, назад през вековете, все заедно сме живели.

Перата си обаче не дават, пазят ги.

Манастирският комплекс се състои от конаци за живеене и помощни стопански постройки. От северната страна водата на езерото бие в подножието на крепостната стена. Толкова е висока, сякаш си в замъка Иф, затвора на граф Монте Кристо. Изумрудените води на езерото изглеждат бездънни. Оттук е невъзможно да се напусне манастира или да се проникне в него. Прекрасно романтично място за самоубийство от любов. Слава Богу, никой от нас не е толкова заслепен и заблуден, та минаваме без жертви.

Ружа успява някак да придума един по-кротък паун да дойде при нас, съблазнява го с нежност и докато той се самолюбува, ние се снимаме между очите на разперената му опашка.

Манастирът е основан в 905 година. Житиеписецът изрично подчертава, че Наум е построил манастира си "със средствата и повелението на благочестивия български цар Михаил-Борис и неговия син цар Симеон".

Църквата "Св. Архангели Михаил и Гавраил" в манастира "Св. Наум"

На някои може да не им се иска да го признаят, но това е най-старият български манастир от днес съществуващите.

Имам усещането, че преди 1100 години е бил такъв, какъвто го виждаме ние сега. В средата на обителта се издига двукуполна църква, покрита с турски керемиди, също толкова стара, посветена на Светите Архангели Михаил и Гавраил. Градежът е ред тухли, ред камък. Притворът е с градени каменни колони и арки, с входове от юг, запад и север. Двата купола, както и двете полукръгли конхи (полукуполи) са украсени с дълбоки абсиди. Първоначалната постройка е разширявана, пред нея по-късно е построена друга, с неправилна правоъгълна форма. Между тухлите и камъните има антични детайли - колони, капители и др. На пода в първата черква са открити остатъци от мозайки. Част от стенописите са запазени. За последно църквата е изписвана 1806 г. от зографа Търпо Константинов от град Корча. Централно място заемат образите на цар Борис-Михаил, на Св. Седмочисленици, на Наум, Климент, на цар Иван Владислав. В нарочен параклис на южната страна вдясно от олтара се намира гробът на Св. Наум. Съществува поверие, че ако се вслушаш в църковната тишина и чуеш да тупти сърцето на светеца, молитвата ти ще бъде изпълнена.

Аз го чух, ала не съм сигурен дали не бяха ударите на моето сърце.

Заедно със Запрян и Христина излизаме от обителта, съпроводени от птичите подвиквания, и по една указателна табела на пътеката се спускаме към параклиса на Св. Петка. Аязмото е с лековита вода. Има надпис, който указва какво трябва да направиш. Запалваш свещ, прекръстваш се, помолваш се, пиеш от водата и измиваш болното място. И си тръгваш с надеждата, че с благословията на светицата си отмил болката.

Правим каквото трябва. И отиваме на брега на езерото да събираме цветни камъчета.

Събрах цял джоб. Като се върнах в Пловдив, раздавах на приятели.

Вечерта в хотелската стая се поглеждам в огледалото и виждам, че съм изгорял от слънцето.

Беше един прекрасен, неповторим ден.

* * *

Събираме се за вечеря в ресторанта. Жива музика, македонски песни. Нашите маси са на хубаво място. Запоръчваме "желта грапа лозова". Препоръчва ни я кой? Естествено - Матю. Не е лоша.

Ружа пак забива тройка.

В този момент в "Коцарев" изненадващо се появяват Лука Станчев, шеф на Гражданския клуб и приятел на кмета на Пловдив д-р Иван Чомаков, с Димитър Димов, шеф на протокола на Община Пловдив. Няма да се изненадам, ако и самият Чомаков се появи след малко. Луката шета често насам, Охрид и Преспа са му като вилаети. Организира ежегодно пленер, само че в южния край на Преспанското езеро, в Гръцко, на остров Св. Ахил. Поздравяваме се сърдечно. Луката и Мимо си имат своя работа, сядат на съседна маса с тяхна си компания.

Ресторантът е пълен с българи, и миналата вечер, а и утре навярно ще е същото. Явно в Охрид този е "българският избор". Собственикът Панде Коцарев и той идва след малко. Млад мъж, около четиридесетте, напет, тъмнокос, с прострелващ поглед, ала като се усмихне, целият светва. Самоуверен, очевидно предприемчив, върти семеен бизнес. Матей казва, че приятелството и любовта към България идват от родителите му Люпчо и Драгица, те били от първите с български паспорти. Последните пет-шест години Панде се отдал на хотела, впрегнал цялата фамилия и наскоро го завършили. Три етажа, неголям капацитет, навярно към 50 легла. Ресторантът е с две зали, общо около 150 места. Четири звезди, не е скъпо, с прекрасна гледка към езерото. Мястото е комуникативно, на трети километър на изхода за Скопие. Явно почти винаги е пълно и почти винаги има българи.

Поканваме Панде на нашата маса. Той приема с удоволствие и почерпва десетина бутилки вино. Иначе вечерята е македонска домашна манджа, нелоша. Баба ми въртеше такава, нарязана свинска мръвка с лук и сос, нещо между кавърма и тас кебап. Ето че сервират и змиорка, Панде се е погрижил. Много от жените за пръв път опитват, някои не я харесват, други от предубеждение не вкусват. Така тримата мъже - Матю, Запрян и аз барабар с тях - без да искаме, вадим късмет, доста змиорка ни се пада.

Ружа играе сама на дансинга. После пропява. Не може да пее, ала знае текста на песните. По едно време се усеща и се провиква:

- Ако преча на някой, веднага спирам!

Ресторантът хорово отвръща, че не пречи. И тя продължава. Цяла вечер. Неуморима. До последно. Не може и да танцува, ала през цялото време не напуска дансинга. Разлага тяло с изненадващи извивки и непривични стъпки, отнесена и вглъбена, пееща си. Не й пука. Защо не? Густо й е. Нека...

Кентавъра отново прилага неговия нов девиз: "Защо да пием три..." Просто си го обича.

Аз съм умерен, поне така ми се струва - няколко танца, няколко грапи...

Сутринта на закуска шкембе чорбата и телешкото с много лютивина са на почит и уважение. С умряла от студ и самота бира...

* * *

Охрид. Робевата къща

Отново към Стария град. Този път извън крепостта, откъм югоизток. Тесни улички, магазинчета, ателиета, капанчета, ухае на кафе и на шкембе чорба. Калдъръмът от мрамор - бял, тъмносив, черен, червен, нареждан фигурално. Камъните продълговати, по-големи от нашите жълти павета, леко кълцани отгоре да не се пързаля през зимата. По-хубав от Стария Пловдив, по-поддържан. Хората си живеят там, музеите и културните паметници са някак си между тях, животът бъка, не е мъртъв градът, а това е важно. Минаваме край къщата музей на братя Робеви. Хубава, бяла, на 3-4 ката, с разчупена архитектура, еркерна, с подкоси. Приземният етаж е изграден от камък. За съжаление затворена. Матей обаче е влизал и разказва.

Робеви били стар български род. Имали търговската къща, основана през XVIII в. от Стефан Робев. Неговите синове Ангел и Атанас (Тасо) разширили търговията и открили клон на фирмата в Битоля. Търгували главно с Виена и Лайпциг. Били високо интелигентни, владеели няколко езика - гръцки, френски, немски, италиански. Поддържали връзка с много български възрожденци, участвали в борбата за българска църковна независимост. Наследниците на Робеви дарили богатия семеен архив на Народна библиотека "Св. св. Кирил и Методий".

Разглеждаме пътьом един лапидариум, някакви римски мозайки и се озоваваме пред църквата "Св. София" - най-голямата в Охрид. Двукуполна, Х век строена, превърната в джамия по-късно, едва през 1912 г. отново става православен храм. Вътрешното пространство е огромно. Иконостасът е като на сцена, на четири-пет стъпала по-високо изнесен, мраморен, но пък нисък. И доста постничък, не може да се мери с този на "Св. Димитър" в Старинен Пловдив, нашият е висок 9 метра и много красив, с каменна резба, истинско произведение на изкуството, правен от одринския майстор Каломен. Тук всичко е ново, включително и царските икони от иконостаса. Реставрацията е завършена съвсем скоро. Тече служба в момента. Има доста богомолци. Запалваме по свещ и излизаме.

Охрид. Античният театър

Античният или Антички театър, както му казват охридчани, е близо. Нагоре, по една стръмна уличка и се озоваваме при него. Разположението му е южно. С изглед към езерото. В горния край има къщи, живеят хора, а крепостта е на двайсетина метра. Впрочем около театъра навсякъде има къщи, той просто си е вписан в квартала. Но не е възстановен още, не е завършен, работата по него продължава. Сцената е разкопана, напълно липсва колонадата отзад. Доста по-малък е в сравнение с Пловдивския, но акустиката не е лоша. Запрян веднага я изпробва. Качва се и слиза нагоре-надолу по стъпалата, подвиква оттук-оттам и се връща пак при нас. Личи му, че е доволен.

- Нашият си остава най-голям и най-хубав - обобщава кратко той.

Спускаме се към брега на езерото и намираме каквото търсим - две малки църкви, разположени една срещу друга на една малка уличка - "Св. Богородица Болничка" и "Св. Никола Болнички". През средновековието, когато върлувала чумата в Охрид, тук събирали болните и ги лекували - жените в "Св. Богородица", а мъжете в "Св. Никола". Една възрастна жена, живее в съседство, ни отключва.

- Вие сте наши, една кръв сме, все сме българи, как няма да ви отворя - посреща ни топло тя.

Купуваме билети и влизаме. Малки църквици, а стенописите страхотни - Св. св. Константин и Елена, Св. св. Врачове Козма и Дамян и т.н. - от ХІІІ-ХІV век. Липсват прозорци. Чувството, че тук са лежали чумави, е много особено. Боязливо някак минаваме от едната заличка в другата.

"Св. Никола" е подобна, от същото време. Стенописите са изключителни. Ликовете на Св. Наум и Св. Климент са от 1378 г.

Какви зографи е имало навремето, какви таланти, отишли си неизвестни за света... Колко силна е била християнската вяра. Ето защо е оцелял българският народ петстотин години под турско. Духът се е съхранил, упованието в Бога никога не го е напускало, дори в най-тъмните векове...

Църквите на Охрид! Неизброими и неизбродими са. Не съм сигурен две седмици дали са достатъчни, за да се видят всички. И което е по-важно - във всеки храм, чийто праг прекрачвам, се чувствам добре дошъл. Чувствам се уютно. Навсякъде с мен е не само духът на вярата, а и духът на историята, на предците, които са строили светините с мисълта за вярата, за Бога и за България. Строили са с мисълта за нас, техните потомци.

И ние днес сме длъжни да обгрижваме тази вяра.

Ето това чувство ме накара да запиша своите преживявания, да изтегля нишката на родовата памет, за да не прекъсне тя, за да я подам на вас, моите читатели, а вие на вашите деца. Някъде четох, или може би чух някой да казва, че в Охрид по времето на Иван Асен ІІ имало 367 православни храма - по един за всеки ден от годината! Охрид е лоното на източноправославната вяра. И никак не е случайно това, че става седалище на българската патриаршия в Първата и Втората българска държава. Приемам напълно и безрезервно подкрепям мнението на академик Иван Снегаров, който сравнява въздействието на Охрид върху всеки българин с въздействието на Йерусалим на евреина и Киев на русина.

Беше станало обяд.

С Кентавъра и Запрян се разхождаме по пристана. Гледаме рибите, лебедите. Не пропускаме и младите майки.

- Така и не срещнахме хубаво македонско девойче - тюхка се Запрян.

- Те по това време спят - обяснява сериозно Матей.

Снимаме се на паметника Св. св. Кирил и Методий. Хубав, величествен паметник на създателите на българската азбука... Попадал съм на публикации, в които се твърди, че светите братя са македонци, а не българи (Георги Радулов). Гърците от своя страна твърдят, че са гърци (Н. Мартис). Покрай оспорването на българския произход на братята се сетих за арменеца Зухраб, известен зевзек от Пловдив, часовникар, франкофон. Миналото лято в Балабановата къща на премиерата на Божидар Чеков - български писател, живеещ в Париж, стана и с апломб направи едно изказване, че Кирил и Методий били арменци. Баща им се казвал Лъв, управител на Солун, или Левон, майка им Мария също била арменка. По това време и византийската императрица била арменка, тя ги покровителствала. И те измислили глаголицата от арменската азбука. Ето защо братята били арменци.

Охрид. Паметник на Св. св. Кирил и Методий

Такива работи...

* * *

В ранния следобед тръгваме за Преспанското езеро.

Пътуваме на юг, като скоро след излизането от Охрид се отклоняваме на изток към Ресен. Пътят не е дълъг - не повече от 50 км. Никак не е скучно в буса. Таня от Балабановата къща и Тони от Бирдас се джанкат непрекъснато и правят весело. Те са приятелки, през цялото време в колата седят на една седалка, в кръчма задължително сядат една до друга и се черпят взаимно, но много обичат да се дърлят, особено по служебна линия. А какъв по-подходящ случай от този...

Матей, както обикновено, обяснява ландшафта и изобщо.

Районът около Преспанското езеро е известен като Преспа с най-голям административен център Ресен. Покрай брега са разположени няколко курортни селища - Асамати, Претор, Крани. Още с приближаването се вижда, че езерото има по-голяма плажна ивица от Охридското. Пясъкът е ситен и слюдесто бял, като на островните пясъчни коси по Дунав, а на места черен, като на бургаския плаж. Отначало вземам черното за графит, но не оставя следа по пръстите, което означава, че е по-скоро желязо. Тъкмо разчистват плажа. Местните жители, хотелиери и ресторантьори се готвят за сезона. Някои от заведенията вече работят. Кипи ново строителство, не толкова интензивно като по нашето черноморие, но и тук личи частната инициатива. Хубаво е, че няма високи хотели, дано така остане.

Слънчево и топло е, ала все още е рано за къпане. Поразсъбличаме се, колкото да ни целуне слънцето. Тичаме по кея, събираме мидички по брега. Радост, Запрян и Тони от Недкович скъсват от щракане фотоапаратите. Тук е някак по-тихо и по-отворено, по-спокойно и по-лежерно, изобщо по-предразполагащо. Може би защото планините наоколо не са толкова високи, както на Охридското езеро. Водата обаче ми се струва по-мръсна, не знам защо.

Кентавъра, естествено, веднага се поинтересува каква риба излиза. Според местните най-разпространената е уклей и скобар, които тук наричат блескач и скобуст.

Преспанското езеро е на 853 метра надморска височина. Разположено е в Република Македония, Гърция и Албания, на юг от планината Галичица, която е дълга 35 км и го разделя от Охридското. Кентавъра твърди, че от връх Баба има изглед и към двете езера, но ние няма да проверяваме. Да не пропусна нещо важно - по време на Първата световна война през 1916-1918 година тук е фронтова линия, по която е заемала позиции българската армия, отбранявайки областта. На албанска земя хребетът на Галичица продължава като Суха гора. Надупчена е от множество пещери и карстови извори. Матей казва още, че преди 50 години е обявена за национален природен резерват. Тук се срещат животни, птици и растения, каквито няма никъде другаде в Македония. Има и пеликани, макар че ние не ги виждаме. Има и два острова - Св. Петър и Св. Павел, или както още ги наричат Голем град и Мал град. Това е Голямо преспанско езеро, защото има и друго - Малко преспанско езеро, което е в Гърция и Албания. През 30-те години на ХХ век гърците са ги свързали с изкуствен канал, затворен по-късно от самосебе си и сега са пак разделени. Площта на Голямото е 275 кв.км, с най-голяма дълбочина 54 м, а на малкото 48 кв.км с дълбочина около 8 м. В Малкото е остров Свети Ахил, където са руините на средновековния град Преспа, столица на Самуил.

Прибираме се в "Коцарев". Предстои ни охридска галавечеря.

* * *

Масите са събрани и специално подредени за нашата група.

Жълтата лознишка грапа се харчи като вода.

Човекът-оркестър от предишните две вечери поддържа яко темпо. Дансингът е маркирана територия за нас.

От танци и игри някои от колегите цяла вечер изобщо не сядат на местата си. Радост пощръклява, хем танцува, хем снима. Добре, че фотоараратът е цифров, не губи време да сменя филми. Ружа, естествено, отново е заета със солови изпълнения. Първа стъпва на дансинга и със сигурност последна си отива. Даже и през паузите, когато "живата музика" почива, тя пак продължава да изцежда странни и загадъчни хавайски чупки от стройното си иначе тяло. По някое време се присъединявам към нея така, като кавалер, да не е сама. Тя обаче ми пошушва в ухото, че не може да танцува. Интелигентно ме отсвирва, така да се каже, а неинтелигентно просто ме отрязва. Е, тоя път не ми клюмва гребенчето. След малко Радост ме поканва. Мъжете са малко.

А Ружа пак цяла нощ ни пее и танцува. Пак й е хубаво. На нас също ни е хубаво, на дансинга няма място.

Само Кентавъра набляга на "желтата шлякавица" и вдига все един и същи тост:

- Защо да пием три, като можем пет!

И поръчва все двойни.

Весела отприщва звънливия си смях и развява червената си коса по дансинга. Върти-сучи, гледа все около музиканта да е близо, явно й хваща окото. Той пък се наелектризирва и не откъсва поглед от нея, едни парчета нарежда, не ни дава да седнем. А смехът на Весела звъни ли, звъни.

Тони от Бирдас даже не се стърпява и става да разкърши "старото си, но приказно тяло".

Всички са там - Запрян, пухкавата добродушна Рая, смуглата Христина, хубавата Тони от Недкович, двете Гали, финансистката Хилда, апетитната Радост...

Откакто сме тръгнали от Пловдив непрекъснато се питам на кого прилича Запрян с бръснатата си глава. И чак сега се сещам на кого. На Мумията. Не, не на самата мумия, а на актьора Арнолд Вослу, който играе тази роля в едноименния филм, първожреца Имхотеп. Чисти аристократични египетски черти, само дето е със светла кожа. Нищо чудно, че и излъчването му е някак си антично, нали служи в Античния театър, той също е храм... На Мелпомена.

Някой подшушва на музиканта, че тъмнооката Христина има рожден ден. И се почват едни поздрави, едни изпълнения, едни поръчки... Панде осигурява торта. Той по някое време също се присъединява към нас и то с пълна сила.

Гвоздеят на вечерта е скромната и тиха иначе Таня от Балабановата къща. На народните хора тя си няма еша. Да не повярваш, че носи такива заложби, че е такава хороводка. Право, северняшко, дайчово, еленино, ганкино, сийкино, копаница, скачаница и всички останали, тя все начело. Вдига всички в ресторанта, заизвива се онова ти ми хоро в зала след зала, пръстен след пръстен. На ръченицата и аз не устоявам, разкършвам рамене, но съм слаба ракия пред Таня. Тя заслужено обира всички овации, ако има награди, на нея трябва да се присъдят. И Панде й присъжда - бутилка шампанско.

Изненадите обаче не свършват, ставам свидетел на още едно паметно събитие. Не съм виждал кентавър на дансинг - тази вечер и това доживявам да видя. След петата ракия Матю придобива решителност и се включва с един изключително впечатляващ танц, микс на Пинокио с Арлекин - нещо средно между изпълнение на дървен робот и механична талпа. Без ни най-малко чувство за ритъм или координация на движенията. Не танцуващият с талпа, а танцуващата талпа! Направо забележително! Какво ти, направо усмъртяващо!

Панде не издържа, поръчва цял стек шампанско. Къпем се с вино...

Море сокол пие...

Шампанското гърми, музиката се лее...

Истинска галавечеря! Даже не помня менюто какво беше...

© Димитър Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.02.2008, № 2 (99)

Текстът е част от подготвената за печат книга "Македонска тетрадка".