ЛИТЕРАТУРЕН ПЛОВДИВ - 2011

Димитър Атанасов

web

Две хиляди и единадесета година е една относително добра година за българското книгоиздаване. Относително добра, защото в условията на всеобща икономическа криза не може да има върхови резултати. За радост няма и сривове. Повечето издателства намалиха продукцията си, тъй като спадна покупателната възможност на българина. Но също така е вярно, че има издателства, на които кризата не се отрази. Изобщо книгоиздаването, за разлика от другите отрасли на икономиката, се справи сравнително леко с предизвикателствата на пазара. Иначе криза на хартия нямаше, както беше преди двадесет години. И ако тогава се закриваха книжарници, днес се откриват нови. При това някои от големите издателства създават книжни борси, фирмени книжарници, търговски представителства, информационни центрове, дори собствени вериги от книжарници в страната. Категорично може да се каже, че днес книгоиздаването е бизнес, а не идеологическа дейност, обслужваща отделни власти или партии, както беше преди 1989 година.

Пловдив винаги е бил от водещите книгоиздателски центрове в страната. Така е и днес. В Града на тепетата са регистрирани 33 издателства. Ако сравним ситуацията от преди 1989 година ще видим, че е имало едно държавно издателство, в 1991 вече са 7-8, а през 1992 наброяват 20. Картината днес е сходна, защото от тези 33 издателства 1/3 издават дипляни, каталози, календари, карти, пътеводители, справочници, списания, вестници, но не и художествена литература. Т.е. ако извадим от списъка издателски фирми като „Форум”, „Бизнес лидер”, „АСОПАК”, „Агенция „Бизнес”, „Алекс-Делта Адвъртайзинг”, „Полиграфично звено”, „С.А.Н. ПРО”, „Аси”, „Стилет експрес”, „Плутон 1” и др., пак ще останат около 20 издателства. В това число влизат печатници като „Зомбори”, „Тимкомпакт”, „Ракурси” и други., издаващи спорадично отделни книги, предимно срещу заплащане от авторите или от спонсори.

Продукцията на тези 20 издателства през 2011 година е около 400 заглавия.^* За съжаление, не може да се посочи тираж, тъй като някои от издателите смятат подобна информация за конфиденциална и не предоставят данни, което е тяхно право. Но във всички случаи общият тираж едва ли надхвърля 650 000-700 000. За сравнение ще приведем отново пример от преди 20 години, когато през 1992 продукцията на пловдивските издателства е била 300 заглавия с общ тираж около 7 000 000 екземпляра! (Половината от него е на ИК „Хермес” и има връзка с феноменалната поредица „31 забравени любовни романа”). Тенденцията е очевидна - днес се издават повече книги, но в много по-малък тираж. Заглавията са увеличени с 1/3, а разликата в тиража е 10 пъти. Или, казано на бизнес език, предлагането е по-голямо, но потреблението много по-малко.

Разбира се, трябва да се вземат предвид обективните обстоятелства, че през 1992 се отвориха изключително много нови тематични ниши, например в областта на езотеричната литература, криминалната, еротичната, детската литература, книги игри, книги на ужасите и др., за които имаше глад и които буквално заляха книжния пазар. И ако тогава имаше бум в книгоиздаването, то днес не може да се каже същото.

Друга съществена разлика е, че днес книгите-сурогати (визират се книгите без редактор и коректор, с ниски художествени и полиграфически качества) са много по-малко, много по-рядко се среща т.нар. самиздат.

С най-богата продукция през 2011 година се открояват четири пловдивски издателства - ИК „Хермес”, ИК „Летера”, ИК „Жанет 45” и Университетско издателство ”Паисий Хилендарски”.

Сред тях фаворитът безспорно е „Хермес” - най-популярното издателство в България. За 2011 година то има 110 заглавия (а през 1992 е издало 30 заглавия!). От тях 25 са българска художествена, 50 детска, останалите чужда художествена литература. Миналата година издателството празнува 20 години от създаването си. Акцентът на издателската политика е художествената литература, но се предлага и друга продукция - справочна и учебно-помощна литература. Особено силен е детският отдел на издателството, като книгите за деца и книгите за възрастни са в съотношение 50%/50%. На много голям читателски интерес се радват поредиците „Мегаселър”, „Психология за всеки ден”, езотеричната серия „Оракул”, както и серията „Дъга” на Петър Дънов. Най-продаваните книги за 2011 година са „Трите въпроса” от световно известния аржентински писател Хорхе Букай; романът „Колибата” от американския писател Уилям Йънг; романът „Седмият печат” от португалския писател Жозе Душ Сантуш; будистките приказки за щастие „Отвори сърцето си” на австралиеца Аджан Брам. От българските книги добре се продават „Животът може да е чудо” от Ивинела Самуилова (наскоро имаше презентация в Лондон), „Пътят към Харвард” от Георги Вуков, сборникът разкази „Градът на жеравите” от Величка Настрадинова и романът „Черната роза” от Георги Стоянов. От 2007 година издателството провежда ежегоден национален конкурс за дебютни книги на млади творци.

„Летера” през 2011 година има 80 заглавия със 120-хиляден тираж, от които 10 българска художествена литература с 8 000 тираж, останалите заглавия са чужда художествена литература, специализирана и учебно-помощна литература. За сравнение - продукцията на издателството през 1992 година е била 15 заглавия с 230 000 тираж. „Летера” също навърши 20 години миналата година. Освен преводна и българска художествена литература издава още енциклопедични и справочни издания, учебно-помощна и литература за чуждоезиково обучение, научно-популярни поредици, луксозни албуми, пътеводители. Много добре се приемат илюстрованите енциклопедии в поредиците „Какво? Как? Къде” и „Митове и цивилизация”, както и поредиците „Приказен свят”, „Избрани романи” (включва наградени чужди романи), „Съвременна класика”, „Съвременни български автори”, „Културно-историческо наследство”. Най-продаваните книги за 2011 година са: романът „Императрицата” от китайската писателка Шан Са; романът „Истанбул беше една приказка” на Марио Леви; „Пловдивска хроника” на Никола Алваджиев; Албум „Старинен Пловдив” на Красимир Линков и Александър Пижев; „Особености на филибелийския характер” от Евгений Тодоров; стихосбирката „Когато те измислих” на Дамян Дамянов; стихосбирката „Една надежда” на Надежда Захариева. Издателството разполага с фирмена книжарница и модерна дигитална печатница в Пловдив, и още една книжарница, информационен център и книжна борса в София.

„Жанет 45” е със 71 заглавия и 71 000 тираж през 2011 година. Това е издателството с най-много българска художествена литература на пазара - 45 заглавия в 45 000 тираж; 18 от заглавията са чужда художествена литература с 15 000 тираж; останалите са детска и учебно-помощна литература. „Жанет 45” е от издателствата с най-концептуална политика. То намери своя облик в движение, като заложи на българската книга, и днес е водещ издател в страната на съвременна българска литература. Издава и художествено-документална литература, академична, публицистика и детска литература. Най-интересни поредици са „Кратки разкази завинаги”, „Отвъд” и „Индийската поредица”. „Жанет 45” отгледа и наложи много от младите автори в съвременната българска литература след 2000 година. Преди 10 години тръгнаха поредиците „Поетики” и „Гамбити” за дебютанти в българската поезия и проза, водени от поета Георги Господинов и литературния критик Борис Минков. В рамките на тези поредици излизат между 10 и 30 заглавия годишно. Много от някогашните дебютанти днес са утвърдени белетристи и поети. Най-успешните книги за 2011 година са „Твоето компетентно дете” от Йеспер Юл и „Физика на тъгата” от Георги Господинов. През 1994 година издателството учреди националната награда на името на поета Иван Николов, която се връчва ежегодно на български писатели в две категории - за цялостно творчество и за най-добра поетична книга. През 2003 година „Жанет 45” за първи път организира и проведе фестивала „Пловдив чете”, който се превърна в една от престижните национални прояви в културния календар на Пловдив. Издателството, основано през 1989 година, днес притежава книжна борса и един от най-модерните полиграфически комплекси в България.

Университетско издателство „Паисий Хилендарски” през 2011 година е издало 71 заглавия, от които 61 са учебно-помощна и 10 българска художествена литература. Това издателство е издало най-много пловдивски автори, тъй като всичките 10 книги българска художествена литература са на пловдивски творци. През 1992 година показателите са следните: 50 заглавия и 100 000 тираж. Както преди, така и сега приоритет има учебно-помощната литература. Издателството е основано през 1990 година. Днес притежава самостоятелна печатна база и две книжарници в Пловдив.

Издателство „Макрос” има 14 издания през м.г. с общ тираж 6 500. От тях 9 издания са българска художествена литература. Останалите заглавия са специализирана, учебно-помощна и детска литература. Най-продавани са детските книги. Притежава самостоятелна печатна база за малки тиражи, книжна борса и пет книжарници, две от които в Пловдив.

След тези издателства се нареждат „Коалапрес” с 20 заглавия специализирана, учебна и детска литература; и „Марк 91” с 13 заглавия, всичките детска учебно-помощна литература. След тях с по 1 до 5-6 заглавия са „Вион”, „СЕД”, „Багри”, „Зеница”, „Компас”, Общоарменски съюз „Хамазкаин”, „SM”, „Златен лъв”, „Оборище”, „Богиана”, „Еридан” и др.

Да се върнем отново 20 години назад и да видим кои са били тогава водещите издателства. Това са ДИ „Хр. Г. Данов”, „Хермес”, „Летера”, „Бойвест”, „Маг-77” и „Калем”. От тях са оцелели само две - „Хермес” и „Летера”, които и днес са водещи. ДИ „Хр. Г. Данов”, което преди 1989 година издаваше 160 заглавия годишно с около 1 000 000 тираж, фалира и остана в историята. Днес ги няма обаче и „Маким”, „Касталия”, „В. Сариев”, преименувано по-късно в „Салоон”, „Елена”, „Румена”, „Трилър”, „Волар”, „Тракия”. По една или друга причина днес не издават книги издателство „Пигмалион”, „Марица”, „Страница”, „Полиграф”, НБ „Иван Вазов”. Но за сметка на тях има нови или такива, които са се развили и разраснали. Показателен е примерът с „Жанет 45”, което през 1992 година има едва две заглавия, а днес, 20 години по-късно, издава 71 заглавия в многохиляден тираж.

Прави впечатление, че водещите пловдивски издателства също са се развили и днес притежават самостоятелни печатни бази, имат и книжни борси, и фирмени книжарници. А продукцията им ги нарежда сред водещите в страната.

В същия момент трябва да се отбележи, че малко от пловдивските издателства работят с репертоарни планове. Каталози издават само големите издателства. Те нямат проблем да издадат световен бестселър за най-кратко време - до месец-два след световната премиера, включително с процедурата по откупуването на правата. Същото се отнася (дори в по-съкратен срок) и за българската книга, макар че преди 1989 година авторите чакаха с години, докато творбата им стане литературен факт.

Издателската политика е съобразена предимно с пазара. Изключение донякъде прави „Жанет 45”, което в голяма степен меценатства българската книга. В издателските среди битува мнение, че от българска художествена литература не се печели. Но има автори като Георги Господинов, Стефан Цанев, Георги Константинов и малцина други, чиито книги надхвърлят 10 000 тираж и опровергават това твърдение.

За съжаление, ДДС обрича българската книга на висок процент данъчна тежест, наравно с другите стоки. Всички опити досега за диференцирана ставка на ДДС са неуспешни. Уви, книжовността през тези години на преход в България никога не е била приоритет за управляващите. При все това българската книга не само че оцеля, но и постигна много по-добри показатели.

Една от важните отлики в сравнение с 1992 година е именно българската литература. Тогава й е отредено твърде незавидно място - едва 13% от общия брой на заглавията са български. Днес българската художествена литература заема около 30% от общата продукция (от 400 заглавия 120 са български). И ако преди 20 години българската книга е била инкриминирана, днес съвсем не е така. Любопитното е, че от тези 120 заглавия 38 са на пловдивски автори , което е около 32% от българските книги. И това не изглежда никак зле на общата издателска карта. Най-много пловдивски автори са излезли в УИ „П. Хилендарски” (10), в „Жанет 45” (6), „Хермес” (5), „Летера” (2) и т.н. Издателство „Марк 91” има 13 книги, но те са детска учебно-помощна, а не художествена литература.

Причините за повишеното внимание към българската книга са и от обективен, и от субективен характер. В последните години Министерството на културата обяви няколко програми „в помощ на българската книга” и за попълване фонда на библиотеките със съвременна българска литература. Това безспорно стимулира издаването на български книги, но ако не се превърне в традиция ефектът ще е временен. Заслуга, макар и не от такъв мащаб, има и Община Пловдив с Програмата за финансиране книги на пловдивски автори, по която са издадени 27 книги за последните три години.

* * *

А сега да видим какви са литературните търсения на пловдивските автори през предходната 2011 година и какви са художествените стойности на издадените книги. Задачата на този обзор е да се обхване колкото е възможно в по-голяма степен литературния живот на Пловдив и в частност да се подреди пъзела на литературните факти през изтеклата година. В този аспект издадените книги ще бъдат разгледани в различните направления - белетристика; поезия; художествена документалистика, публицистика, краезнание, езотерика; литературна история и критика. Ще бъдат анализирани всички книги, излезли през 2011 година, без каквито и да е ограничения или съображения. Без значение дали са поръчани или спонсорирани, дали са самиздат или финансирани като литературни проекти по различни програми. И също така без значение в кое издателство са издадени. Ако има пропуснато заглавие, причината е, че книгата просто не е предоставена.

Както вече беше отбелязано, през 2011 година са издадени общо 38 книги на пловдивски автори, които се разпределят по следния начин:

Белетристика - 14; Поезия - 12; Художествено-документална литература, публицистика, краезнание и езотерична литература - 9; Литературна история и критика - 3.

І. БЕЛЕТРИСТИКА

„Градът на жеравите” от Величка Настрадинова (ИК „Хермес”), е една приказна книга, която обаче не съдържа приказки, а разкази. Сборникът обема 25 бивалици и небивалици от близкото минало, разказани тъй сладкодумно, сякаш сме на матине в хола на авторката в Кючюк Париж. И тя свири на пианото, а в паузите си спомня случки от някогашното ежедневие на Града на тепетата, за хората от квартала, за съседите или за своите колоритни лели, които знаят всичко за всички и нерядко участват в събитията, предизвикани от тях самите. Героите на Настрадинова са обикновени, все хубави хора - шофьор на такси, майстор строител, градинар, предприемач, хорист в Певческото дружество, учител, чадърджия, чиновничка в Спестовна каса, чистачка, хазяйка, тютюноработник, шивачка, пазач, латернаджия, цирков артист... Но се срещат и истории за кметове, художници, генерали, поети. И всеки е неповторим, както казва Силвестър, „всички са невероятно ценни, защото са венец на природата и са връх на постиженията й” („Притежател на света”). Някои от разказите са несериозни (привнесени от „Несериозни разкази”, издадени от „Хр. Г. Данов” през далечната 1985), а други, макар и сериозни, в междуредията им се прокрадва, едва доловимо, тънко чувство за хумор. И са написани с аристократизъм, въображение и една особена романтична нагласа, без която атмосферата не би била същата. И всички са обединени от чувството за доброта и човеколюбие, от любовта към хората и живота. Да, в разказите на Величка Настрадинова всички заслужават любов. Любовта дори жеравите може да превърне в хора („Градът на жеравите”). И всичко, за което става дума, уж е минало, а всъщност живее и сега, по някакъв начин е част от нас. И то не само като памет, а като опит, като вяра, като преживявания и акомулирано познание. Не случайно една от любимите лели на Настрадинова възкликва: „Човек сам може да си направи живота ад или приказка. Аз предпочитам приказката”. Авторката наистина го е постигнала - написала е една приказна книга. Която се нарежда сред най-добрите заглавия от книжовната продукция за 2011 година.

Романът „Черната роза” на Георги Стоянов (ИК „Хермес”) е написан увлекателно и интересно, с присъщото за автора разказваческо майсторство. Структуриран е несложно, като по този начин силата от опростената композиция се прехвърля към сюжета и фабулата, а оттам към въздействието и развитието на образите. Сюжетът е разгърнат в две части и епилог. В първата част - „Бягство” - повествуванието се води от името на бащата Матей Аршинков, а във втората част - „Между два бряга” - от сина, Борислав Аршинков. Този подход е оправдан и обоснован от главния конфликт в романа - старият като света сблъсък между родители и деца, антагонизмът между поколенията. Съдбите на героите са драматични. Романът е едно пътуване - на бащата към дома на сина, на сина към изгубения уют на семейството, което е изоставил. В неговата тъкан е вплетена тъгата на автора към безвъзвратно изгубеното патриархално време. Усеща се съжалението от смяната на нравствените ценности, от регреса в мисленето и морала на новото поколение. Между родители и деца се настанява чувство на недоверие, студ и неприязън. В стремежа за бягство на младите в чужбина той вижда самоотричане и отчаяние. Стоянов умее да фабулира. Вещината, с която го прави, е свидетелство за рутината на писателя. Щастието на героите от романа всъщност е в завръщането. В завръщането им един към друг. Или по-скоро в преоткриването на щастието след прошката и изкуплението. В този смисъл е и заглавието на епилога: „Краят може да означава ново начало”. С дълбоко символно значение е натоварен финалът, когато черната роза отново разцъфтява - този път като поличба за радост и добруване.

Другата книга на Георги Стоянов е сборникът с новели „Обречени на самота” („Екобелан”). В двете книги се долавя известна близост по звучене и тематика. И в двете авторът е вдъхновен от съвремието, пише за обикновените хора, съпътствани от дребните радости и големите неволи, за „човека със затихващи функции”. Пише за любовта, за корените на българщината, за разпада на семейството, за гурбетчийството, за сблъсъка между поколенията, между доброто и злото. И не толкова за реформите в обществено-политически план, а как се преобразява животът на хората под тяхното въздействие, как се променят и изместват нравствените ценности. И оттук онази злободневна проблемност, която е характерен белег и неизменно присъства в новелите на Стоянов. Историите на Георги Стоянов, разказани в шестте новели, са вдъхновени и почерпани от действителността. Заимствани са от самия живот, такъв, какъвто е. Героите му предизвикват съпричастие, ако и да са обречени на самота. Предизвикват състрадание и симпатия, защото самотата е равносметка и болка. И защото при цялата нелепост на обстоятелствата, а понякога и безсмислие на живота, това е истината за времето, в което живеем.

„Всичките мои лъжи” от Пламен Панев (ИК „Хермес”) е като бяла лястовица в общата продукция за 2011 година. Личи, че авторът е изпитвал наслада, той очевидно се е забавлявал, докато е писал тази книга. Хубаво е, че издателят му е повярвал или просто му е допаднала първичната естетика на текста. Иначе книгата е сложно замислена и перфектно изпълнена, макар че на пръв поглед сякаш е асоциативно построена - теглиш един край от кукувичата прежда и тя сама се разплита. Обаче не е така. Идеята за композицията произтича от факта, че разказвачът е роден пет дни по-рано от датата, на която е записан в държавните регистри. И оттук започва каламбурът как той е излъгал държавата едва ли не още с появата си и оттам нататък животът му протича лъжа след лъжа. Разбира се, в случая не става дума за измами, заблуди или каквито и да е користни цели и грозни постъпки, а за един напълно осъзнат естетически подход, който ни кара да се смеем и да изпитваме удоволствие, че ни лъжат по такъв начин. Авторът повтаря Създателя ден след ден с идеята, че всеки човек с раждането си повтаря сътворението на света. И че при раждането се отделяме от Бог и ставаме различни от Него, а в безименната материя сме едно цяло. Докато отново не отидем при него. Сюжетът е построен върху безброй шарлатании, ала по-внимателният прочит откроява 6-7 фундаментални лъжи, преплетени и разказани като забавни истории. Най-впечатляващата между тях е историята за големия сом в Дунава със забитата дръжка на коса в окото и изчезналата сватба барабар с духовата музика насред замръзналата река, след като сомът изрязал леда с косата. Друга запомняща се история е за жената-жена, наричана така, за да се различава от жената-мъж, тръгнала да дири мъжа си, който пък тръгнал след свинята, която тъкмо се е опрасила и се хвърлила в реката, а оттам през една пещера се оказала в едно село, досущ като тяхното, всичко било едно и също, само че наопаки. И жената-жена се притеснила, че в този огледален свят мъжът й ходи при друга жена, с която толкова си приличали, че все едно ходел при нея. Другата разтърсваща история е за сваления израелски пътнически самолет от българските военни, цялото държавно лъготене около този случай и стремежът да се потули истината. Начинът на разказване на Пламен Панев има много допирателни с хумора и самоиронията на Ивайло Петров в „Преди да се родя и след това”. Има и радичковско мислене, но съвсем друг език. Посланието на автора в крайна сметка е: Рано или късно разбираме, че животът е една лъжа. Но лъжата ни прави хора. Целият свят лъже и живее в лъжа, така че защо да не се посмеем над себе си... „Всичките мои лъжи” е сред най-успешните книги на 2011 година.

Издателство „Летера” има две книги на пловдивски автори за м.г. - сборникът разкази „Световъртежи” на Димитър Атанасов и публицистичната „Тайни писма до Бойко Борисов” от Евгений Тодоров. По обясними причини „Световъртежи” няма да бъде анализирана, а „Тайните писма” ще бъдат разгледани в раздела за художествено-документална литература и публицистика.

Сборникът „Айсберг в пустинята” на Елеонора Пенева (ИК „Жанет 45”) включва разкази на съвременна тема. Необичайни истории, разказани необичайно. Макар и четивна, книгата е леко „хард”, което е изненадващо за женска проза. И което е още по-интригуващо - на авторката това сякаш й прилича. Тя има разюздано въображение и цветист език. Често е тросната, цинична, безпардонна. И в същото време оригинална, забавна, освободена. Печели симпатиите на читателя, и то без усилие, с безпардонното си чувство за хумор, особено със самоиронията. Притежава и едно рядко срещано качество - умее да оживява предметите, да одухотворява неодушевената природа. Има нещо в стила й, което я приближава до Венедикт Ерофеев („Валпургиева нощ”), а понякога и до Андрей Платонов. „Айсберг в пустинята” е открояваща се, физиономична книга, която заслужава да бъде акламирана.

Романът на Иван Георгиев „Спомен от минало несвършено време” („Екобелан”) е роман равносметка. Авторът очевидно е преживял голямо изпитание в живота, свързано със здравословното му състояние, и това е послужило за тема на романа. Автобиографичното доминира, изповедността съпътства читателя от първата до последната страница. Повествуванието се води в първо лице единствено число, а главният герой се казва също Иван и е учител, което подчертава автентичността на случващото се. Това обаче не означава, че е останал до преживяното, до обикновеното от ежедневието. Художествеността е безспорна, Георгиев умело пресъздава действителността и надгражда над нея. Героите са психологически уплътнени, действията им са оправдани и мотивирани, в тях няма нищо изкуствено. Авторът е прозаик от старата школа, словото му тече като спокойна река, личи работата върху изречението, а също и пристрастието му към красотата, обича да пресъздава и насища атмосферата на действието. Освен психологизма присъща му е и онази повествувателна асоциативност, която му позволява да преминава с лекота от разказ в разказ, от спомен в сън или обратното. Композицията на романа е съвсем опростена, разработена е в две части: „Началото” и „Четвърта, трето”. В първата е разказът за голямата любов на живота му с Милица, а действието във втората се развива вече в „четвърта стая, трето легло” в болницата. Всъщност действието е твърде статично - бегли взаимоотношения с другите лежащо болни в стаята и с медицинския персонал, в хода на които научава истината за своята обреченост. Но тук пребиваването му всъщност е някак си условно, защото Иван духом съвсем не е там, болестта му като че ли е последното нещо, което го интересува. Той живее с миналото си, с детството, със спомените за най-близките хора, със сънищата за Милица, която си отива от света твърде млада и го оставя сам. Оттук произтича неговата драма - той не може да надживее тази самота, предал се е и не намира смисъл в живота. „Докато човек се научи да обича, и животът свършва. И се примирява...”, разсъждава учителят. Той е загубил интерес към света много преди да дойде болестта, преди да разбере, че му остават два-три месеца живот. Загубата на Милица го опустошава. Затова търси себе си чрез спомените, а сънищата го пренасят през времето. Той си дава сметка, че едва ли ще намери отговор на въпросите как е живял. И че усилията му да отдели доброто от лошото, красивото от грозното, светлината от мрака, са напразни. Равносметката е твърде тъжна. Въпреки това във финала има нотки оптимизъм - резултатите от изследванията са по-добри, а когато в коледната нощ медицинският екип го връща към живот, изтръгвайки го от кома, докато духът му лети над разцъфтелите ябълкови градини, търсейки Милица, д-р Мишева казва: „Може и да не му се иска, но ще се наложи да поживее още.” В този момент в болничната стая се долавя мирис на ябълков цвят... Същото подсказва и заглавието - животът продължава, макар и в минало несвършено време. Уви, написаното не се отнася за автора, който си отиде преди да види книгага си издадена. Романът, ако и да е автобиографичен, е написан честно, с една подкупваща откровеност, която печели симпатия и съпричастие, но без излишна сантименталност.

Другата книга на Иван Георгиев, сборникът разкази „Един живот разлика”, е издадена също от асеновградското издателство „Екобелан”. Кодът на заглавието се разчита още преди читателят да е разгърнал страниците - от оформлението на корицата ни гледа един човек с две лица - младостта и старостта. Именно в този портрет се крие посланието за разликата от един живот. В сборника са намерили място седем разказа. Действието на всички се развива в известното вече от романа „Минало несвършено време” село Ракелица. Не се наемам да гадая дали е измислено или наистина съществува такова село в тракийското поле около Пловдив, ала се надявам да не сбъркам, ако изкажа предположение, че то е Ивановото село Ягодово. Това не е толкова важно, по-същественото е, че авторът е пресъздал един свой свят, населил го е със свои герои и им е вдъхнал живот. Така се запознаваме с хубавата Ана от „Трите любови на Ана”. Тя много напомня Сарандовица на Йовков, с тази разлика, че зеленият огън в очите й променя Ракелица, като внася цветност в иначе сивия живот на селяните. Или пък Осми Кольо от едноименния разказ, който преди време отива в магазина на Джерфелето да си купи цигари осмо качество, защото неговият син му е изкупил тютюна на безценица, оценявайки го на осмо качество, макар че няма такава разценка. И в деня, когато прибира богата реколта от ягоди, същият този син на Джерфелето, сега търсен от полицията избягал затворник, го убива... Запомняща е срещата с Барима от разказа „В гонитба на сляпото куче”, който, докато дебне пакостника в градината, защото му яде цвеклото, не може да престане да мисли за разрива с дъщеря му Тина, след който тя бяга в Италия, после в Ню Йорк, пише им, че живее добре, и че има семейство, а всъщност ги лъже. И двамата с Левена знаят, но не смеят да споделят един с друг. Сляпото куче всъщност е в него, яде го отвътре. Потресаващ е разказът за Папанко („Качулка от сезал”), който излиза в полето да коси трева, идват при него двама цигани, той ги нахранва, а те за благодарност го връзват, нахлузват му чувалена качулка и му вземат каруцата с коня. А полето е пусто, мъртвило е легнало над нивите, селяните са ги изоставили, но всъщност са напуснали себе си, защото човещината се е отдръпнала от тях. Любопитно е преживяването на седмокласниците Кирил и Кипра, чиито първи любовни трепети са примесени с лицемерната обществена покруса от смъртта на Сталин („Кипра”). Последният разказ „Между ада и рая” е връзката с романа „Спомен от минало несвършено време”, тъй като е зает оттам (или може би обратното?). В него се разкриват различните житейски пътища на дядото и бащата на героя, единият сложил край на живота си заради масовизацията на земята, а другият пребит, защищавайки до последно същата тази масовизация. Селото е разделено на две - половината обича и тачи дядото, но ненавижда бащата, другата половина обратно - закриля бащата, но не може да оправдае дядото. А техните вини се прехвърлят върху внука... В „Един живот разлика” Георгиев отново доказва, че е добър разказвач и органичен художник. А любовта към хората, към родното място, земята и природата е присъща не само за тази, а за всяка от книгите му.

„Дива любов” на Хубен Хубенов („Нитон медия”) съдържа 10 разкази и новели, обединени от един разказвач - д-р Хико Хрелков, чиито начални букви на името подсещат за автора. Вторият събирателен кръг е мястото на действието - поликлиниката на католишкото село Сърненци. А третият е епилогът, в който повечето от съдбите на героите имат своето завършващо продължение. Навярно тези опорни съждения дават основание на д-р Хубенов да определи жанрово книгата си като „роман в новели”. Което е спорно решение, тъй като горните обстоятелства не са достатъчни, за да се покрепи идеята за роман. Може би авторът го използва като една метафора, или по-скоро като разговорно обобщение, че животът на един доктор е цял роман. Е, в случая донякъде може да се съгласим, но с уговорката, че зависи от доктора. Иначе има вълнуващи истории от лекарската практика на д-р Хрелков, има пъстър калейдоскоп от драматични съдби, които често хващат за гърлото. Но има и мелодраматизъм, сърцераздирателни битови истории, поднесени разговорно, тук-таме с не съвсем удачни примеси на диалектни думи и изрази. Езикът е малко тромав, неизчистен, не е работено достатъчно върху изречението, често се срещат паразитни думички, тавтологии. А това говори за липса на прецизност, на висока самовзискателност. И още една осезателна липса се усеща - на редактор и коректор. За мен е непонятно как един автор на 33 книги, както е записано в творческата биография на д-р Хубенов, може да си позволи да не уважава тези професии. Но това е за негова сметка. И, разбира се, за сметка на читателя.

Сходна е ситуацията със сборника разкази „Горчилка в росата” на Добринка Йончева (ИК „ВАП”). Познавам авторката, тя е добър човек, личи от нейните разкази, интелигентна е, бивша учителка, достойна за уважение, но това няма общо с художествената стойност на книгата. Освен че е закъсняла с 40 години, че и повече, книгата професионално не е изпипана. Нито редакторът си е свършил работата, ако и да е автор на един от двата предговора, нито пък Йончева е погледнала сериозно на това издание. Какво значение има, че в творческата й биография ще бъде вписано още едно заглавие, ако то не е на ниво? На книгата й липсва концептуалност. Йончева си е поставила творческа задача да направи сборник разкази от нейната учителска практика. И в това няма нищо лошо. Но веднага идва компромисът - включила е два художествено-документални разказа, които изобщо не се вписват в композицията. Първият („Виждам ви, братушки”), написан с възрожденски плам, се отнася за участието на учителя Сава Попевстатиев от Стрелча в Априлското въстание, и последният („Смъртта на художника”) - за учителя по рисуване Младен Гърдев, починал през 80-те години. Включително и стихотворението „Балада за художника”, посветено на Младен, което е чудесно самo за себе си, но също не му е мястото в тази книга. Да не говорим, че нито един от останалите разкази не е надскочил дребнотемието от училищното ежедневие. Авторката като че ли не може да отдели важното и значимото от обикновеното, делничното. Тя остава капсулована в спомена, липсва художественото обобщение, извеждането на идея от дадена случка или ситуация. А и езикът е постен, суховат. Похвално е, че умее да рисува и се е нагърбила с илюстрирането и оформлението на книгата, навярно би могла да води и часове по рисуване на децата от началния курс, но талантът й не стига, за да бъде илюстратор. Така изданието е придобило любителско, самодейно звучене, което не прави чест нито на автора, нито на редактора, още по-малко на литературния критик, който заявява претенциозно в предговора, че с тази книга Йончева „е попълнила много бели петна в българската литература”. Аз мисля, че тези бели петна са навсякъде другаде, където той не ги търси. И си стоят незапълнени...

Няма как читателят да не почувства удовлетворение и емоционална приповдигнатост след като е прочел „Островът” на Александър Секулов (ИК „Сиела"). Особено ако е във възрастта на първите любовни трепети. Знае се, че в България има празна ниша за детско-юношеска литература. А от тази книга струи светлина и чистота, ухае на смокини и лавър, на море и лято, на вълшебство - човек може да се самоизолира в един мечтан свят, особено ако е дете. Действието се развива на едно малко островче в Егея, убежище за приключенията на три момчета от различни краища на Европа. Всичко има в романа - любов, омраза, съперничество, самодоказване, гняв, наранено честолюбие, изпитания, героизъм, благородство. Сюжетът е интересен, напрежението постепенно ескалира, за да се стигне накрая до щастлива развръзка след преживяната буря и крушение. Едва тогава премеждието и бедата се превръщат в приключение. Езикът е изящен, жив, пластичен и свеж, не е претрупан с метафори. Стилът е елегантен и изискан. Няма прагове в изреченията. Диалогът е много добър, без излишности, с премислени ремарки, които не натоварват, а привнасят атмосфера, подчертават детайл, допълват с мимика, жест, интонация. Образцова книга отвсякъде. И нещо изключително важно - конвертируема. В нея се долавя предчувствие за отличия и скорошен превод в чужбина. „Островът” е най-добрата книга на пловдивски автор за 2011 година.

„Малката Божана в нощта на чудесата” от Божана Апостолова е чудесна книжка за подарък на дете. А защо не и на родител. В нея сякаш всичко е празнично - и илюстраците, и пъстротата, и падащите звезди, и чудесата на нощта, и приказната разходка с малката Божана - не, тя не е завладяваща, тя просто е вкусна и може да зарадва всяко дете. Авторката е успяла да влезе не в главата, не в кожата на малката си внучка, влязла е в душицата й. А детското въображение Божанино няма хоризонт, необятно е като небето или като дългата вълшебна нощ. Тайните и чудесата са й близки, тя ги опитомява с дума, с поглед или ласка. Иска да опознае света, да го разбере, но не всичко й се открива с лекота. За някои неща трябва да порасне. Но пък винаги е готова да направи жест, да зарадва някого. Учи се да върши добро и това я прави щастлива. Иска да види невидимото в мрака, любопитна е. А любопитството е път към познанието. Да мислиш и да знаеш е най-хубавото нещо на света. Но какво е да знаеш? Тя знае само да играе и да пее. А да чете ще се научи. Обича да прави щуротии. С кого? С баба й, разбира се, с кого друг... Тази приказка хем е сериозна, хем е смешна. Хем е умна, хем е... Не, не е глупава като нас. Само малко... И е познавателна - детето научава нови неща за света, за живота, за света на живота и живота на света... Това е книга прегръдка. Книга ласка. Тя милва с думи. Има топлота в тези думи. И нежност, и загриженост. Има усмивка, игривост и палавост... А художникът е нарисувал такива живи картинки, сякаш се прегръщат с думите на Божана... Изобщо, хубава приказка, ефирна и нежна. Като полъх от крило на чухълче...

ІІ. ПОЕЗИЯ

Двутомникът „Събрани страници” от Веселин Сариев е прекрасно издание на „Жанет 45” и като съдържание, и като оформление, и като полиграфическо изпълнение. Самият Весо като човек на изкуството имаше силно развито чувство за естетика и креативност и със сигурност щеше да го хареса. Изданието е посветено на 60 годишнината от рождението на поета. Първи том включва пет от приживе излезлите поетични книги - „Здраво утро”, „Пред края на кръга”, „Съзвездие от мигове”, „Горски дух” и „Златна клонка”. Те са познати на неговите почитатели, били са обект на внимание и на литературната критика. Ценното е, че са включени и експерименталните му търсения в областта на визуалната поезия, които не са толкова популярни - творби от издаваното от писателя списание „СВЕП” и отделни публикации, както и необнародвани произведения. Тук са намерили място и негови незавършени творчески проекти - стихосбирката „Опити”, отделни цикли, поемата „Балканите”. А също и трудно определимата като жанр „Дворът”, в която събира днешни и вчерашни, отишли си вече творци, „дишащи змейове и мълчаливи ангели”, както той ги нарича. Хора с митично и мистично присъствие в изкуството, с които дели духовното пространство - Димчо Павлов, Николай Кучков, Наско Хранов, Бояджана, Димитър Киров и Слона, Румен Жеков, Стоян Цанев, Михаил Неделчев и други. Сюрреалистичният Двор, заедно с „Къщата като образ на Вселената, който представлява нейното живо тяло, заедно с Дървото на живота и Чешмата с живата вода, която ще пречисти душите, водата на безсмъртието, ще напомни за тленността, а водата на познанието ще ни проговори...”

Стихосбирката „Снежна къща” на Мария Николова (Издателство „Български писател”) е една от малкото концептуални книги. Заглавието е изведено от цялостната тематика на творбата и малко или много присъства почти във всички стихотворения. Повечето от тях са изпети песни за възхвала на любовта, за събуждащата се любов, за безкрайната любов, за късната любов, за любовта-игра, за бленуваната любов, а в по-общ план жаждата за пролет, за живот; и много по-рядко за тъгата по лятото (т.е. по младостта), за раздялата, за самотата... Зимата като образ, като последен сезон от календарния цикъл всъщност символизира извечния проблем за преходността на живота. Финализира едно творческо усилие. Тя е знак за равносметка. Демаркационна линия, отвъд която се случват преражданията. Времето на този сезон е време на заника, на носталгиите. Животът си отива, любовта също. И точно тук авторката противопоставя на регреса и самотата т.нар. късна любов, която е способна да съживи въглените, да разгори огъня на тялото, така че обичта да топли в студената зима. Защото любовта няма възраст, въпреки белите преспи в косите, тъй както старото вино кипи, влюбените отново летят, трудностите в живота се топят като пролетен сняг, капчуците пак звънят, а любовта е игра, игра на живот. („Игра”). И все пак има известна двойственост у лирическата героиня. От една страна, зимата е символ на студа, на самотата, на безпомощност и безнадеждност, на липсата на уют, тя е хищница. Но от друга, в същия този момент, когато любовта възкръсне, зимата е красива, луда и игрива, снегът е топъл, лилав, снежинките танцуват, обичта е бяла, вишните цъфтят въпреки студа... Т.е. любовта променя света, събужда го към живот, прави го по-уютен за живеене. Вън светът е студен, животът е труден, но нейната снежна къща е топла, любовта е в сърцето й („Като птици”). Тази снежна къща е метафора, нейният блян за любов. Там в планината, скрита под снега, далеч от суетата на живота, да се усамотят само двамата с любимия. Само те и любовта им, далеч от всичко и от всички („Снежна къща”). „Как жива съм, когато ме обичаш!” е нейният вопъл за живот, когато тъжи за любимия, когато всичко наоколо е студ, бяла пустош, когато най-много се нуждае от взаимност и закрила, иска да избяга, да се избави от самотата („Върни се”). Затуй, когато са заедно, няма да говорят за раздяла, че е станала грешка помежду им. Ако трябва, ще мълчат, ще запазят любовта си. Макар и за една нощ... („Звезден пръстен”). Бялата „снежна къща” на Мария Николова е пълна с уют и нежна поезия. И тя раздава с шепи топлина от нейния сняг на читателите.

„Петата стихия” на Румяна Николова (Издателство „Български писател”) е много особена книга. За тези от читателите, които са далече от окултното познание, се изисква известно усилие и допълнително ровене в езотериката, за да вникнат в нея. Т.е. изисква се ако не посветеност, то поне известна осведоменост. Почти всички творби имат някакъв скрит смисъл, предполагащ връзка с нематериалната реалност. Сякаш авторката ги е писала преди всичко за себе си и не е смятала да ги споделя с публика. Но от това не бива да се правят прибързани изводи, че стихосбирката е предназначена за ограничен кръг читатели. Тя несъмнено има своите достойнства, от които най-ценното е, че провокира четящият да разгадава кодирана информация и да търси скрити послания. Енигматичността е заложена още в заглавието. Неговото тълкувание има различни значения. За едни „петата стихия” е „петият елемент” в алхимията, за други това е „петата същност”, за трети - „квинтесенцията” или най-горният слой на въздуха, наричан още „ефир” в античната и средновековна митология и философия. Ефирът е най-тънкия слой на въздуха, който дишат боговете. Петата стихия е противопоставена на останалите четири - вода, земя, огън и въздух. Емпедокъл е създателят на учението за четирите стихийни елемента, а Аристотел добавя към тях петия - ефирът. Четирите стихии съставят подлунния свят, могат да се преобразуват една в друга. Те са в постоянно движение. Небесните тела, които се намират в Космоса на нивото на Луната и над нея (в надлунния свят), се състоят от ефир, който е вечен и не се превръща в други стихии. „Петата стихия” всъщност е метафора, това е пространството, в което се раждат идеите, мислите, даващи началото на света, в който живеем. В ефира се ражда поезията, вдъхновението идва оттам. А може би и любовта като алхимия на чувствата. За тези, които са напред в езотеричното познание няма да остане в тайна философската нишка, която държи композицията и присъства повече или по-малко осезаемо и в трите условни цикъла - „Саможертва”, „Петата стихия” и „Прераждане”. Става дума за обзетостта на авторката и нейната склонност да възприема и проанализира действителността от позицията на шаманизма. Това духовно течение има стремежа да обедини и обясни видимото и невидимото в различните светове чрез специфични вярвания и практики, посредством които се постига връзка с духовния свят. Шаманът е жрец, предсказател, разказвач на митове, мъдрец и лечител. Характерно за шаманизма е съществуването на духове и общуването с тях. Жрецът осъществява посредничество между материалния и духовния свят чрез медитация и изпадане в транс. Само избрани и посветени хора (шамани, магьосници, друиди) могат да влизат във връзка с невидимите сили и духове, които населяват видимия свят и влияят върху живота на човека. Склонността към обобщения е характерна за Николова. Не може да й се отрече, че с интуитивна лекота борави със сложни философски понятия като движение („Живот-трамплин”; „И завихрени в кръг”), пространство и време (”Не те ли събуди”), път („Почувстваш ли се беден”; ”Ти пак се заиграваш с мен, море”; „Преследват мислите следите ти”), дух и душа („Подводни камъни”), прераждане (едноименната творба), мъдрост, безсмъртие („Саможертва”) и др. И го постига с впечатляващ уравновесен изказ, в съзнателна липса на лукс и лъскавина. Няма я онази натруфеност на стиха, присъща на празнословието и кухата словесност. Често използва контрасти, неочаквани обрати. Нейните метафори са приглушени, понякога дори скрити под повърхността на първоначалното възприемане, защото даден образ е използван за друго внушение, което не се схваща веднага. Слогът e модерен, авторката не слугува на познати и утвърдени форми, на измъчени рими, води се преди всичко от усета си, за да създаде най-добрата форма на съдържанието, изразено с чувства и емоции, но и с мъдрост. Някои тристишия звучат като хайку, но не са, просто авторката има афинитет към афористичния изказ. Всички стихотворения в книгата „Петата стихия” на Румяна Николова напомнят завещани руни - следи от птичи стъпки по мокрия пясък, които вълните на времето отмиват. Но разчетеното остава...

Още една от различните, отличаващи се книги за м.г. е „Отстояния” на Николай Славов (Издателство „Зеница”). Сполучливо заглавие, обема в себе си тематиката и съдържанието на творбите, включени в стихосбирката. Поетът все остава на разстояние от случващото се, дистанцира се от днешното сега, за да го представи по-скоро като свидетел, отколкото като участник. Позицията е оправдана, по този начин печели доверието на читателя. Авторът представя своеобразни визии за любовта, приятелството, пътя, града, семейството, детството, тъгата, самотата. Така изгражда с лекота своя самобитен художествен свят, населен със значими за него образи, предава състояния, които прокарват пътя на поетическата мисъл, осъществяват без усложнения комуникативността между автора и читателя („Завръщане”, „Следи” и др.). Мимолетните преживявания са повод за изразяване на екзистенциалните измерения на вътрешния свят на поета, на надеждата за отмиване на умората от битовото ежедневие, на бягството от дома, където „вината е неподелена”, от камшиците на мълчанието, в търсене на истинската любов, която да укроти неговото вечно непокорство, да го приюти и пречисти („Пристан”). В някои от стихотворенията се нищят причините за студенината в брака, след като любовта си е отишла, за раздялата, тогава идват резонните въпроси „кога и къде се е пропукал крехкият лед над тихата синя вода”, а поетът е готов да отстъпи и да си отиде - искрен и ничий („Последно и първо”). Узрял е за промяна, осъзнавайки, че зад себе си оставя само печал. Не се разделя с надеждата, той знае, че неговият влак ще дойде призори („Възможен завой”). Стига да не го изпусне... Едно от най-стойностните стихотворения в книгата е „Компас”, посветено на Христо Фотев. Тук водещите мотиви са поезията, пътят, морето, жените, фарът. Пътят е граничен, т.е. знае се накъде води - до отвъд. Жените, любимите, са необичани. Само светлинното око на фара съзира следващите пристанища - като медитативни прозрения в тъмнината на непредсказуемите превъплъщения след смъртта. Защото поетът го няма... Дори вятърът е загубил интерес към себе си, липсва му хъс да се заиграе с вълните. Високо и категорично „поетът на града” заявява бунта си срещу битовото ежедневие, срещу сивата повторяемост на цикличното безсмислие, срещу едно и същото днес, вчера и утре („Махленска песничка”). Много достойно и мъжки звучат думите: „Наздраве с моите пари,/ а вие - с вашите проблеми.” Освен че засвидетелстват дързост, в тях се оглежда бохемският тип творец, разкъсван между носталгиите на своята мъжественост и склонността към драматизъм, между желанието за противопоставяне и желанието за разрушаване на стереотипите. Поетът през цялото време търси любовта и все не я намира, оказва се, че тя е на някакво непреодолимо отстояние. А може би вината за това е негова... Поезията на Николай Славов е неординерна, сугестивна и директна, мачовска, макар и леко енигматична, но това само подсилва нейното въздействие и физиономичност. Лирическите състояния са освободени от всяка изкуственост, което се дължи на бягството на автора от скуката на тривиалния изказ. В ямбичните му стихове има високо напрежение, поддържано от инжекциона на езиковата и мисловна компресия. Книгата е много интелигентно оформена. Специфичният формат, както и илюстрациите на Панайот Добрев сякаш допълват и доразвиват Аз-а на поета. „Отстояния” отстоява докрай своята различност. И е колоритен акцент в поетическата палитра на пловдивските творци за миналата година. Изключително приятната изненада, особено ако се има предвид, че стихосбирката е дебютна.

По-друга бленда е стихосбирката „Разказвам тишини” от Евелина Кованджийска (ИК „Оборище”). Тя очевидно е съобразила светлопропускливостта на своята чувствителност и е постигнала добра експонация и качествена поезия. Това, което я отличава от другите, е наративността, нейното предпочитание да разказва истории в стихове. Търсенията й са насочени в различни пространствени и времеви пластове от ежедневието. Оттам и богатството на тематичния регистър - широта и разнообразие на палитрата от настроения и чувства. Водещите мотиви са обвързани с любовта, тишината, пътя, самотата, тъгата, поезията, смъртта. Творбите й са изпъстрени с изненадващи образи, словосъчетания и метафори (крива луна, стъпки, миршещи на чай, лилави гълъби и др.под.). Пътят е добър съюзник, а думите ухаят на любов („Когато тишината се провеси на прозореца”). Тишините и мълчанията са постоянно съпътствие в живота на поетесата, навярно затова са изведени като доминанти в много от творбите й („Мълчаха ме”, „Слез от високото”, „Градът подслушва”, „Изтичат думи”). Тук-там се среща и т.нар. словотворчество (напр. „осамотях”). Всичко това говори за малко странен, но интересен стихопис, за една сюрреалистична атмосфера и въздействие, която не е често срещана в съвременната поезия („Шепоти”). Емоционалните поетически състояния са наситени с чувства, с надежди за любов, с творчески трепети и съмнения („Спор”). За да стигне до прозрението, че поезията се ражда от светлина и вино, от мисъл за любов... („Молитва”). Или до друго прозрение - че самотата е бряг за удавници. И поетът я приема като избор и смирение. Но в същото време тя е открила рецепта срещу самотата - поезията („Небето ме обича”). Чрез нея поетесата предприема пътуванията към себе си („Остарях от приумици”). И към бленуваната свобода. Игривата метафорика е характерна за „тишините” на Кованджийска. Както изненадващите пластически решения и богатството на художествени инвенции. С малки изключения, където се долавят мелодраматични интонации („Хаос от думи”), повечето творби изобилстват от поетически находки. Важното е, че отвъд екзистенциалната анатомия на стиховете у читателя остава естетското преживяване от срещата с поезията на Евелина Кованджийска.

Куриозното в случая със стихосбирката „Мигове” на Веселина Здравчева (Издателство „Ракурси”) е, че съм я рецензирал преди двадесет години в обзорния преглед „Литературен Пловдив 1992”. Тогава съм я определил като недоносена книга. „Очевидно за авторката е било важно да издаде по-бързо нова книга, отколкото да направи това по-достойно.” Днес оценката не е по-различна, макар че, както се разбира от текста на гръбчето, става дума за „трето преработено и допълнено издание”. С изключение на няколко стихотворения („Изповед І”, „Родословно дърво”, „Сезони”, „Приятелите ми”) останалите не са за публикуване, камо ли за стихосбирка. Включително и нововключените творби. Някои от стихотворенията дори да се прочетат многократно, пак нищо не се разбира („Ребус”, „Хвани мига”, „Полет”). Просто авторката нищо не казва. Наредени думички, които не се съешават. Някакво безсмислено каканижене. Ето как започва например стихотворението „Път”: „Пиленце пее в мъгла сребриста,/ клонче люлее и чака писта.” На читателя само като прочете началото и му идва да захвърли книгата. И пак римата „сребриста” - „писта” ще го преследва. Цялото стихотворение е структурирано (а не изградено, защото би трябвало да има градеж, а то няма такъв) от безмислици. Само последният стих си струва: „мъглата е кратка, а слънцето вечно.” Добре, но един стих, уви, не стига. Пример за пошла рима е и „взор” - „укор” („На поклонение”). Дори да преместим ударението на втората сричка в „укор”, пак не става. Или да се спрем на друго стихотворение - „Весели залези”. Впрочем то е интересен опит за автопортрет. Но тук пък един стих отравя всичко: „Комарена хватка в характер укрила.” Има някаква инвенция с „хапя” и „жиля”, но е казано толкова апоетично, че предизвиква снизходителната усмивка на читателя. Иначе няма лошо - „весела казват била Веселина.” И на читателя му става весело като прочете стихотворението „Изгревът не се забравя”, където Здравчева казва: „Прецежда млечния ни път/ сурватката и къпе ни земята”. Съжалявам за авторката, но не я виждам като спасителка на думите, за каквато иска да се представи в стихотворението „Във бурното море”. В тази скромна, меко казано, книга, ако и да е трето издание, поезията си остава все тъй ефимерна и далечна, както в първото.

Не са по-различни обстоятелствата около детската книжка „Лик” на Веселина Здравчева, издание също на „Ракурси”. Читателят се препъва в праговете на стихчетата. Не знам дали авторката е чувала за „ямб” или „хорей”, изобщо за стихотворна стъпка. Очевидно е, че подрежда думичките интуитивно, но за съжаление, тя самата не се усеща, когато интуицията я подвежда. Липсват й сетива за апоетичното, иначе би избегнала недоразумения от рода на това, че зайченцето „мирише морков и храни специални” или „В кафеза врякат папагали свидни”. Със сигурност читателят ще изпадне в умиление, щом прочете стихотворението „Братлета”: „Срещнали се две кутрета/ до казаните зад блока./ Там на кокали мирише,/ но котак ги гледа свише...” Всъщност има нещо хубаво в тази книжка, това са картинките за оцветяване, дело на художника Константин Анастасов. Другото е за домашна употреба...

Единственият поетичен сборник за миналата година със заглавие „Квантова поезия” (Издателство „Еридан”) включва творби на членовете на литературен кръг „Квант” и приятели. Съставители са Розалия Александрова, Михаил Хинев, Румяна Николова, Димитър Димитров. Ядрото автори, които участват с по-голям брой стихотворения са назованите вече плюс Елена Диварова, Магдалена Маринова, Николай Славов, Евгения Тагарева, Мария Дулова, Мария Велева, Вангелия Атанасова. Малко е претенциозна заявката от вътрешната страница на корицата, че това е „първият по рода си в света сборник с квантова поезия”. Струва ми се, една такава констатация повече задължава, отколкото да носи някакви литературни дивиденти. Интересен е предговорът „Изповед на един поет” от Розалия Александрова за пътя, който следва литературен кръг „Квант”. При все това от този текст не става ясно какво „виждащите” за разлика от „зрящите” влагат в понятието „квантова поезия”. Все пак се подразбира, че е подвластна на мига, на красотата, минава през душата и извиква видения, на сливането на Аз-а с непостижимото и безграничното, мигновено пътуване на мисълта и чувството. Всъщност повече от ясно е, че не може ясно да се дефинира понятието „квантова поезия”, още по-малко да се определи нейният вид и същност. Това е, останалото можем да научим от послеслова на Розалия (кой знае защо той е след съдържанието, т.е. извън книгата). Квант е най-малката единица за излъчване на енергия. Пътят за създаването на поезията минава през идеята, волята да се формира мисъл, и вълновият резонанс или т.нар. полеви вихри. Тази енергия пренася информация чрез полевите вихри, а авторът превръща полевите вихри в поезия. Ще спра дотук, който иска да навлезе по-дълбоко в проблема да разгърне сборника. Композицията е структурирана в осем цикъла, три от които осъществяват въздушни мостове към същността на квантовата поезия („Прашинка вечност”, „Холограмна приказка” и „Енергии за бъдещето”). В съдържанието срещаме имената на доста автори, които просто са приобщени, а това неизбежно води до компромиси в селекцията. В този смисъл изданието може да има не само добронамерени читатели, а и опоненти. Особено в лицето на тези, които не приемат (или приемат със скепсис) съществуването на квантова поезия. Това, разбира се, е тяхно право, както и участниците в сборника са направили своя свободен избор да споделят творческите търсения на „Квант и приятели”. Според мен те са повече поети и по-малко ексцентрици, които се увличат по езотерика и физика на торсионните полета. Анализи на отделните творби няма да правя, но ще опитам да щрихирам обединяващите ги черти, макар че авторите отстояват своята различност. В тях доминират визии за пътя, светлината, познанието, любовта, смисъла на живота, дух и душа, пространство и време, които са ключови думи и значения в поетиките на авторите. Пътят и светлината пренасят енергия и свързват микро и макросветовете, те са ефирни мостови конструкции. Водещо е пътуването към себе си с цел да се открие и види невидимото, да се вникне в екзистенциалните измерения в границите на Аз-а. Оттам проекциите в различните пространствено времеви пластове и рефлексиите на познанието към световете. Стиховете се отличават с особена образност, с лапидарност на изказа, съзерцателност и мисловност, специфична символика и емоционални състояния, наситени с позитивна енергия. В този смисъл сборникът „Квантова поезия” е интересен и открояващ се мажорен нюанс в палитрата на поетическата продукция на пловдивските автори.

Стихосбирката на поетесата Елица Стоянова „Предсказана" (ИК „Хермес”) е отличена с националната литературна награда „Хермес”, което означава, че е дебютна, тъй като идеята на този конкурс е да стимулира младите (под 30 години) автори с неиздадени още книги за постигане на тяхната творческа реализация. В този смисъл е разбираемо, че стиховете на Елица не са разгърнати в широк тематичен регистър, а са предимно за любовта, за раздялата, за очакването и самотата, и отделни мотиви за протеста на младия човек. Общо взето стихописът е такъв, какъвто е тонът в стихосбирката - минорен, с почти еднаква честота, с леко приглушен тембър в случаите на по-особените поетически състояния, в които авторката възприема влюбеността като състояние на духа, или се самоанализира и търси своето вътрешно Аз. Много често стиховете са възхвала на любимия, който е „смисъл, слънце, вяра, вятър и огън” („Вечна”), или пък се появява на седмия ден като Бог, за да излекува болката от раздялата, от самотата и страданието. С него идва светлината, слънцето, връщат се смехът и мечтите. Светът се променя. И тя се ражда отново, отново диша, диша живот („На седмия ден”, „Улици”). Животът е кръговрат от раздели и прошки, от надежди и очаквания. Оттам и раздвоението на поетесата, която тепърва разкрива добрата и лошата половина у човека („Метаморфоза”). Но тя намира сили и вяра в себе си, за да преживее неприятностите, които ”идват като облак и си отиват като болка” („Облак върху миглите”). Романтичната нагласа на поетесата се усеща особено силно в идеята, че тя живее в едно предсказание за любов, което се сбъдва. Тя е предвидена за Него, за Любимия, когото очаква, когото търси. Но тя си остава Ева, жената, която се страхува, че може след време да бъде предсказана за друг. Защото нетрайна и измамна е любовта, тя идва и си отива, ако не съумееш да я задържиш, ако не я заслужиш („Предсказана”). Една от емоционалните и смислови поанти в книгата е стихотворението „Белег за завръщане”, в което авторката навлиза дълбоко в драмата на съвременния човек и в проблемите на модерното живеене. Тя заявява своето бунтарско, феминистично Аз, изразявайки протеста на младите срещу сивата повторяемост на ежедневието, че всичко е едно и също, всеки ден, а социалният хаос убива мечтите. Елица Стоянова умее да води изискан разговор с читателя, въпреки склонността към съзерцателност тя не се страхува да сподели своите чисти пориви, да довери страховете си от бъдещи отговори. Ако и да е млада, тя владее енергията на поетическото внушение и го постига с една свободна метафорика, с различния колорит на лирическото съдържание и не на последно място с тихо изказани изповеди. В този смисъл дори да не е толкова близко до изящната поезия, все пак тя остава усещането за лекота, за можене и буди доверие.

Може би най-особената книга и като форма, и като съдържание в цялата литературна продукция за 2011 година е „Авантюра” на Венета Архангелова (Издателство „Златен лъв”). Поне по отношение на експеримента тя наистина е „чиста авантюра”. Авторката си е поставила амбициозната творческа задача да напише книга азбучник - използвайки българската кирилица, да състави стихотворение за всяка буква, като всички думи в него започват със същата буква. На пръв поглед - едва ли е постижимо. И все пак - защо пък не? А дали си заслужава? - ще попита може би изкушеният читател. Въпроси на които ще си отговори всеки, ако си направи труда да прочете книгата, без да е задължително да изпитва увлечение или тръпка към авантюризма. Авторката използва допълнителни аргументи в композицията, като започва с азбучен акростих. Нейният текст има молитвено изповедна характеристика, но е с висок творчески заряд. А може би е заклинание. Тя разголва душата си, споделя преживяната болка на отлъчения. Осъжда клеветниците и се бунтува срещу дребнодушието, срещу мълвата, срещу предателството, срещу тези, които я осъждат и отхвърлят. Тя е жена и иска да я приемат като жена. Не може и не иска да бъде фалшива. Иска да е себе си. И ще остане такава, каквато е. А на тези, които са я унижавали, ще се явява в сънищата им. И наяве. Стихотворението, поставено в началото, има програмно звучене. Следвайки азбуката, в някои от стиховете поетесата е втъкала фолклорни мотиви, в други библейски, а в трети мистика и окултни навеи. Добре се е измъкнала с еровете, като е подбрала думи съдържащи, а не започващи с Ъ и Ь. Това, което впечатлява в поезията на Архангелова, е ритмиката. Тя безспорно притежава добра стихотворна техника. Това личи и по външния, и по вътрешния строеж на стиха. Много често използва силаботоническото стихосложение в трисрични ритмически стъпки. Достатъчно е да прочетем стихотворението „Будно”, за да усетим красотата на дактила: Българка бяла безкрая бродира./ Бухват божури, бръшлян и босилек. Или да вземем друга творба, изпълнена също в тристъпен дактил: Вълчото време връхлита. Вихрушка/ вихрено вихри. Върхарите вият. (Време). А също и стихотворението „Чуваш ли”: Чуваш ли, чуваш ли чудните чанове?/ Чуваш ли? Чаткат чакмаци в чаира. Едни от най-сполучливо намерените творби, освен споменатите, са още и „Авантюра”, „Имаше ме в извора на Искър”, „Нарисувай”. За съжаление, се срещат и неубедителни стихове, в които търсенията на авторката са останали на нивото на опита. ("Цигулката и цафарата”, „Шевицата - шарена, ширена”, „Ще има щастие”, „Юртата на ювиги”). Докато други са станали само наполовина. „Тъмна е къщата” например от средата нататък има нужда от „акордиране”. В този смисъл книгата е неравностойна. Въпреки това рискът си е заслужавал - тя е не само експеримент, тя е предизвикателство. И за авторката, и за читателя.

Следващата стихосбирка със заглавие „Синкопите на луната” от Диана Павлова (Издателство „Шапил”) е написана в съвременните традиции на постмодерната българска литература. Нека да видим първо какво е синкоп (лат: sincopa). В медицината sincopa е припадък, предизвикан от намален приток на кръв вследствие на силни емоции. В музиката е сливане на слаба част от време със следващо силно време, вследствие на което акцентът преминава върху слабото време. В езикознанието е съкращаване на отделни звукове в думата. При Павлова „синкопите на луната” вероятно са първите две значения, защото думи със съкратени гласни не срещнах. В случая може би става въпрос за промяната в настроенията и състоянията на лирическия Аз взависимост от влиянието на луната. Със сигурност има такава връзка, защото луната, под една или друга модификация (лунната пътека, млечния път, синя луна и др.под.) присъства като образ почти във всяка творба. Поезията на Павлова е асоциативна, със сюрреалистични и метафизични навеи. Тя предлага различни визии на духовното, като търси и се позовава на ключови думи и значения - пътят, разума, зачатието, вярата, времето, посоките на движение. Има нелош, макар и особен стихопис, а също и тежък слог, но силата й е в дълбочината на подтекста. Сигурно затова разчита на изненадващи образи и неординерни метафори, на заиграването с езика, а също и на езиковата и мисловна компресия („Някой”, „Кураторът”, „По голите вейки”, „Суетата”, „Непобедимият”). Важна роля в нейните поетически внушения имат пътят и светлината като свързващи или пренасящи конструкции, докато мислите са дестинации на чувствата („Минзухар”, „Мислите”, „Заслушваме”, „Скулптурирана”, „Изпраната”). Характерен белег за нея е, че бяга от скуката на тривиалния изказ. Безспорно книгата е различна, друг е въпросът доколко това ще допадне на читателя. Въпреки че не е висока поезия, трябва да признаем, че „Синкопите на луната” е стилна и единна книга.

„По тихия път на тревите” от Антоанета Караиванова-Павлова (ИК „Светулка 44”) е трета книга за авторката. И наистина, усеща се известен художествен капацитет и овладяност на похватите в поетичния изказ, в школувания стихопис. Тази увереност се пренася и във вярата в силата на думите. Павлова е далеч от елементарното съчинителство. Тя е рефлективна, с изострени сетива и деликатна чувствителност. Нейната поезия е наситена със завладяваща емоционалност, но също и с дързостта и неспокойствието на отрицанието. Това личи от реакцията срещу глобализацията, в защитата на природосъобразния живот, който е водила в детството, и който сега е изгубен. Личи от съпротивата й срещу процеса на обезличаване сред множеството безличия: Векът е нов - изкоренява, не засажда./ По магистралите - посоки сивота,/ тревожни клаксони потъват без следа. („Ливади мои”). Друг тип социални несъгласия са изразени в стихотворението „Емигранти” - за децата на България, които отлитат на Запад, а с тях отлита и радостта, и е толкова глухо и тихо... В този смисъл не е изненада, че лирическият Аз изпитва страх от изпитанията на живота, а промяната в него е станала някак неусетно с натиска на годините („Сега изпитвам страх от всичко”). И е нормално да се запита кой властва над нея - съдбата или нейният избор. И все пак, уповавайки се на таланта си, е готова да говори, а не да мълчи. Може да е малко, но е добър избор („Талант”). Тя е разбрала - животът е борба, животът е немилостив, немилосърден, и всеки ден е битка. Уви, битка на осъден... („Нещастието дебне и намига”). Нормално е човек да бъде обзет понякога от черногледство, да се остави на песимизма да доминира в него, да прегърне самотата. Да, трудностите на живота не се преодоляват лесно, но нима ще се остави да не прилича на себе си? („Повтарям, че не е важно”, „Деца в реката - празник в рая!”). И все пак тези униния са временни, може да се надмогне над тях. В цикъла „Сълза от обич” настроението е съвсем друго. Любовта преобразява, връща смисъла на живота, зарежда с позитивна енергия. Тогава големите препятствия изглеждат малки, трудностите - преодолими. Тихата социална чувственост е отстъпила място на радостта от живеенето, от празниците на обичта. А лирическият Аз се дистанцира от бита, превръщайки го в битие. Павлова умее да прави поезия от ежедневието, от малките радости, в които намира смисъл и упование. Тя е искрена и непосредствена, дори земна, интелектуалните пози не са й присъщи. Нейният самобитен художествен свят е привлекателен, симпатичен и уютен. Може би затова се получава диалогът й с читателя.

ІІІ. ХУДОЖЕСТВЕНО-ДОКУМЕНТАЛНА ЛИТЕРАТУРА, ПУБЛИЦИСТИКА, КРАЕЗНАНИЕ И ЕЗОТЕРИКА

Втори том на „Събрани страници” от Веселин Сариев обема художествено-документални творби. Най-ценния текст в този том безспорно е историческото изследване „Диарбекир и българите. По следите на заточениците”, върху което той работи дълги години. Книгата имаше голям успех и му донесе признание. Интересно е и изследването „Българското време в Света гора”, откъси от което бяха публикувани в периодиката. Сариев имаше нюх за документалното и мощно увлечение към историята на своя роден град. Той съумя да превъплъти колекционерската си страст към стари картички в коментарни текстове, събрани за пръв път толкова цялостно в раздела „Скици от Пловдив”. Изобщо съставителите на изданието, Михаил Неделчев и Катрин Сариева, заслужават адмирации, защото са вложили много труд, много любов и голяма прецизност, за да ни представят възможно най-цялостно и пълноценно творчеството на Веселин Сариев. Надали друг някой би могъл да го направи по-добре от тях.

"Европа ли? Европа я!” на Живко Иванов (ИК „Хермес”) представлява „Записки на колумниста” или сборник с публицистични текстове, публикувани от 2004 до 2010 година в петъчната рубрика „Европа ли” на вестник „Марица”. Темата е обвързана с подготовката и присъединяването на България към Европейския съюз. Това са доста текстове, които авторът очевидно е прередактирал и обобщил да не звучат съвсем журналистически, да не са прекалено злободневни, т.е. леко е упоил нерва. Едновременно с това ги е пренаредил, изоставяйки хронологичния принцип и обединявайки ги в нова композиция, включваща пътеписни есета, политически коментари, проблемни материали за прехода, за обществото, за идентичността на българина, за това къде сме ние и къде отиваме. Книгата е разделена на три части - „Европа ли?”; „Европа я!” и „Вечен календар”, като във всяка от тях са изведени циклични заглавия, които групират есетата по определени признаци. Всеки от текстовете повдига даден проблем, поставя някакъв въпрос и го интерпретира. Като например какво значи „наша земя” от древното минало досега („Продажба на земя”); кои са „нашите чужденци” и защо младите напускат страната; с какво бихме могли да се отличим днес ние, българите („Виенско колело”); защо младите хора в Европа са малцинство, а старите се увеличават все повече и повече („Европа и нейният ден”); за българските протести срещу вдигането на акциза и затварянето на казаните за ракия („Ракията и брюкселското зеле”); за квотите за производство на домати и за строителството на пътища, за смисъла от „Четене на договори”; или защо трябва да спрем да крадем в България („Как да четем евродоклади”); рецепти за честни избори и кога трябва да се гасят свещите; защо езикът ни загрубява и излиза извън контрол („Езикът ни”) и т.н., и т.н. Всяко нещо, което е впечатлило автора, той го свързва с нещо негово си, обговаря го от своя гледна точка. И следва принципа, че „всеки лично преживява големите събития чрез накакви малки и значими за него неща.” „Европа ли? Европа я” е полезна и мъдра книга, най-малкото защото е важно свидетелство за времето от преди и след присъединяването ни към ЕС, за надеждите, очакванията и съмненията ни, за проблемите и решението им, за въпросите, които поставяхме и отговорите, които търсехме тогава и продължаваме да търсим сега.

Публицистичният сборник „Тайни писма до Бойко Борисов” от Евгений Тодоров (ИК „Летера”) е сроден донякъде на „Европа ли? Европа я!” на Живко Иванов, що се отнася до тематиката на творбите. Или поне в неговата първа част - „Несекретни коментари и прогнози”. Текстовете са публикувани предимно в блога на Тодоров в период от 2007 до 2011 година. Авторът се спира на различни актуални събития и злободневни теми, които вълнуват българите по това време. Например за обграждането на политическите лидери с тълпи от поклонници, които им поднасят това, което им се иска като информация („Стената”). Или класирането на Христо Стоичков и Азис сред първите в анкетата за „100-те велики българи”. Или за предбрачните булчински трепети на българина пред прага на Европа („Синдромът на булката”). Но така също и за неонационализма в България, за Цар Киро и агресивния национализъм; пловдивските дертове със Столипиново и циганите; защитата на домашната ракия; за фалшивите бандероли; увеличението на пенсиите; полезни съвети и указания към политиците за обещания по изборите; как да се купуват гласове по избори; трябва ли турците да се извинят за петвековното робство; отново и за кой ли път за бъдещето на Альоша; за идентичността на българина и др.под. Повечето от текстовете са с пловдивски адрес, но нали е знайно, че „това, което се случва в Пловдив, след това се повтаря в цяла България”. Текстовете са поднесени свободно, аналитично, с леко чувство за хумор, без авторът да натрапва личното си мнение. Интересно хрумване са приписките, заимствани от средновековната агиографска литература, с цел да се актуализират някои от тях към дата на издаване и да се отбележи като факт сбъдването на някои от прогнозите. С по-различен замисъл и по-интересна (поне за мен) е втората част от книгата, озаглавена „Секретна секция. Текстове от флашката.” Алюзията с българския „Уикилийкс”, разбира се, е по-скоро рекламен ход. Всъщност тази е по-литературната част на книгата, в която текстовете съдържат публицистика с художествени елементи и се отнасят за личности или конкретни политически събития, предмет на обществена критика и недоволство, поради което имат памфлетно и фейлетонно звучене. Тук с голямо въображение и с по-особен, фикционален стилистично-изобразителен похват са разработени секретни грами, оферти за изборни измами, секретни писма, молби, жалби, рапорти, ходатайства, сигнали, доноси, записи от разговори, направени със СРС. Адресата им най-често е Бойко Борисов, но има и такива за Цветан Цветанов, Вежди Рашидов, Мирослав Найденов, Сергей Станишев, американския посланик, Яне Янев, та дори и за Славчо Атанасов. Подателите са агент Спас, Ганчо Балкански, баба Радка, Пешо бакалина, телевизионен зрител, военен старшина, профсъюзен деятел, общественик, правозащитник и др.под. С две думи - опасна книга. Затова не пренебрегвайте предупреждението на издателството - да я държите заключена, така както се държат оръжие, отрова за мишки и опасни лекарства.

Художествено-документалната „Из Пловдивъ в друго време”, чийто автор и съставител е историкът Емил Стоицов, е от онези книги, които се определят не само като полезни, а и „важни за Пловдив”. Тя е плод на тригодишно търсене и селекциониране на материали от старите вестници и списания, съхранявани в Народна библиотека „Иван Вазов”. Авторът е успял да направи възстановка на Града на тепетата с наличните писмени документи, снимки и картички, да очертае облика и да предаде атмосферата от началото на миналия век. Структурата на книгата е изградена от различни компоненти - антрефилета, подбрани от пресата преди 100 години, подредени по-скоро в тематични гнезда, отколкото хронологично. Те са двадесет на брой и се отнасят за какво ли не - за спора, подновяван на всеки сто години, в коя година започва новият век; за това, че Пловдив, макар пъстър и весел, в началото на ХХ век запада и изостава като развитие; за контрабандата, многоженството и политическите боричкания; за пороците на пловдивчани и за липсата на писоари; за пловдивските кокони и т.н., до войните, как сме започнали с победи и защо стигнахме до национална катастрофа. В текста е вмъкната уж незначителна информация - реклами, обяви, съобщения, писма, хроники, публикации за политически събития, които обаче неусетно ни пренасят 100 години назад. Стоицов улавя стила на изразяване и ползвайки лексиката от онова време се вписва много добре и много компетентно с коментарните си намеси. А и рефлективното чувство за хумор, което очевидно притежава, прави още по-достойно неговото авторско включване. Бие на очи, че много неща от кръговрата на живота, много от грешките, които са допускали нашите предци, се повтарят и днес. И поуките, които са си взели, и те са валидни, ала няма кой да се съобразява с тях. „У насъ всичко добро пропада въ вражди, наместо да се върши работа. Заради това днесъ всичкий образованъ святъ смята нашия народъ за най-последен въ Европа.” Това са думи на големия български учител и книжовник Христо Г. Данов, един от най-успешните кметове на Пловдив. Уви, 100 години по-късно нищо не се е променило, те са актуални и днес.

„Под знака на седемте тепета” авторът Стефан Станев (STOVI) е определил като спомени и портрети. И книгата наистина се вмества в рамките на документалистиката, мемоара и публицистиката. Съдържанието включва двадесет и три портрета или спомени за известни пловдивски дейци на културата и изкуството - художници, писатели, музиканти, актьори, отишли си от тоя свят в последното десетилетие. Проф. Станев е доказал, че е ерудит не само в своята област - биологията, той е популярен колекционер на изкуство, но също така и почитател на литературата, театъра, операта, поради което се радва на широк кръг приятелства и познанства сред пловдивските творци. С всяка от портретуваните личности той е имал пресечни точки в живота, с едни очевидно се е познавал по-отблизо, с други по-бегло. От втория вид познанства са например тези с писателите Николай Казанджиев и Йероним Тянков, с поетите Иван Николов и Добромир Тонев. Казаното за Казанджиев - че не са били близки приятели, не са си ходили на гости, не са спорили на политически и литературни теми, не са бивали на маса, се отнася повече или по-малко и за другите трима. Може би затова портретите им са малко постни, усеща се липсата на фактологически материал, в отделни моменти има излишъци от слово, сламата сякаш идва в повече от зърното. Не е така обаче при художниците, където има по-образно мислене и изразяване, борави се с много по-богата фактология. Приятелството с Димитър Киров, Слона, Начо Културата, Колю Витковски, Гилермо Дайслер, Здравко Захариев, с оперния певец Георги Велчев и актьора Марио Маринов се надушва дори в междуредията. Срещат се и доста добри попадения, особено когато цитира по някой афоризъм на своите герои, когато разказва анекдоти за тях или весели случки от живота им, на които е бил свидетел. Би било добре тези цветни моменти да са повече, а не авторът да се позовава какво е казал Яко Молхов в „Пловдивски силуети” или еди-кой си изкуствовед в еди-кое си издание. Освен това езикът на Станев е някак ежедневен, липсва разнообразието на художествени изразни средства. Така повечето писания остават на ниво обикновени спомени за тези хора, отколкото портрети или очерци за тях. Иначе е хубаво това, че вмъква лични съждения, коментари на дадени проблеми, събития или оценки за отделни творби. И, трябва да се признае, в „Под знака на седемте тепета” има пловдивски дух, има я онази филибелийска атмосфера, която често наричаме неповторима. В крайна сметка скромната цел, която си е поставил автора - да възкреси поне отчасти спомена за тези ярки и даровити личности, е постигната.

„Огледало за обратно виждане” на журналиста Стефан Северин е публицистично-мемоарна книга, в която авторът се връща назад в годините, в спомените си за известни личности, които е познавал, и към своето детство. Роден в Полски Тръмбеш, живее и работи в Габрово, София и Пловдив, повече от логично е около тези опорни топоси да се завърти калейдоскопът с цветните фигури на неговите преживявания. Книгата се състои от две части, като първата е озаглавена „Автографите”, а втората носи заглавието на книгата. Любопитна е композицията на първата, изградена от очерци за големи български писатели, дарявали на Северин свои книги с автограф. Авторът повече или по-малко се познава с всеки един от тях, но по-важното е, че има какво да каже за всеки от тях. Особено силни и завладяващи са текстовете за писателите, живели в Боженци - Орлин Василев, Станислав Сивриев, Андрей Германов. Разказаното за тях е до голяма степен неизвестно, но и любопитно като подходи и приноси за осветляване на отделни страни от техния живот и някои от творбите им. Авторът е съумял да ги разкрие като образи и характери, начинът им на битуване, техните творчески търсения. За Орлин Василев например казва, че е обичал да брани истината, а това е карало неговите колеги да го отбягват. Затова и живеел в самота - един срещу всички. А Станислав Сивриев не приемал намеците, че е избягал от столицата в Боженци. Напротив, смятал е, че е точно там, където му е мястото. Дори не му липсвала любимата Родопа планина, ако и да е роден в Златоград. А на чешмата в двора му имало издълбан надпис: "Камъкът е по-траен от нас, а водата вечна!" Не по-малко интересни са текстовете за Стефан Продев, Васил Попов и Иван Радоев. Читателят определено има какво ново да научи за тях. Ето един от дертовете на Иван Радоев: когато по нареждане на Тодор Живков свалят от сцена „Човекоядката”, Тодор Колев, който изпълнява ролята на Топузов и имитира жестове на Живков, ходил в ЦК и обявил, че се разграничава от пиесата и посланията на героя. Или митовете за бохемските изпълнения на Васил Попов, „най-модернистичният писател” за ония години. Изобщо, първата част на книгата е чудесна - четивна, увлекателна, пъстра. Тази пъстрота я правят личностите, за които Северин пише. Уви, такава цветност във втората част няма. В нея са спомените за детството на автора, разказани твърде сухо, скучно, схематично и безинтересно. Очевидно, докато е пишел първата част е работил с удоволствие, а във втората е отбивал номер, макар че е поставил себе си в центъра на повествуванието. Всъщност втората част няма място в тази книга, тя е като изкуствен придатък. Въпреки това още веднъж искам да подчертая удовлетворението си на читател от „Автографите”.

„Човек без род - дърво без корени” на Райна Каблешкова (Издателство "Богианна") e монография, която проследява историята на Каблешковия род от Копривщица на основата на богат документален и снимков материал, като акцентира на неговия най-виден представител - Тодор Каблешков. Авторката, която е потомка на Каблешковия род, предлага изданието на книжния пазар през 2011 г., за да съвпадне със 160-годишнината от рождението на Тодор Каблешков. Книгата започва с кратък предговор, който подчертава значението на подобно четиво. Тук тя разкрива как в близкото общуване с дядо й Недко Дончов Каблешков се поражда интересът й към изучаване историята на рода. В началото на изложението отделя място на „будната бунтовна Копривщица, на красивите й природни забележителности, един завършен модел на възрожденско селище, създало свои институции и своя специфична култура, родила такива забележителни люде, каквито са Каблешкови”. Следват три отделни части, проследяващи родовата история на трите клона на Каблешковия род, чийто основоположник Никола Каблешков е роден през 1720 г. Пословично е старанието, с което Каблешкова е събирала данни за стотици имена, за техния личен, обществен и професионален живот. Така се стига до интересни страници от нашата история през изминалите два века и читателят има възможност да се натъкне на любопитни и малко известни факти. В постиженията на наследниците на Каблешковия род се вижда как идеите на революционера Тодор Каблешков за свободна и независима България намират продължение в следващите поколения, включително и извън границите на България. Един от тях, Бруно дел Ре, д-р по философия, прави много да се популяризират в Западна Европа имената на изтъкнати български писатели като Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Атанас Далчев, Асен Разцветников, Емилиян Станев. Книгата завършва с приложение, в което са публикувани документи, изказвания за Тодор Каблешков, копие на съкратен вариант на родословното дърво и 39 фотографии, някои от които малко известни. Тук четем откъс от писмо на младия революционер: „Веднъж да видя Отечеството си свободно, та нека бъда първата му жертва, стига да се удостоя и върху част от моя гроб се издигне основата на скъпата ни свобода...” Друг документ ни запознава със завещанието на проф. Антон С. Каблешков - юрист, който дарява през 1920 г. двадесет хиляди лева на БАН, от лихвите на които да се образува фонд за вечни времена, за премия на научни трудове по право.

Сред изказванията на видни българи за Тодор Каблешков четем думите на Вазов: „Каблешков, чието име ще бъде завинаги едно скъпоценно достояние на нашата история, беше един от мъчениците за народното освобождение, които можаха да изпълнят своята велика мисия, можаха славно да умрат... Произнасяйки името на Тодор Каблешков, всеки българин чувства някакво благоговение и почит...” Важна и полезна книга е „Човек без род - дърво без корени” на Райна Каблешкова, хвала на труда й.

„Структурата на Вселената според траките херметици” авторът Константин Каменов определя като „научен труд” или „научно изследване”. Аз няма да разглеждам характера и принадлежостта на книгата, само ще отбележа, че има допирателни с доста научни области и течения - история, антропология, философия, религия, литература, математика, физика, окултизъм, езотерика и др. В тази книга Каменов отново разработва проблема за българската народност като пряк наследник на древните траки. С тази тема той се занимава от години, тя е основна и за други негови книги. Новата проблематика в случая е тезата за културата на отворения херметизъм на траките. За да вникне читателят в идеята, трябва да е наясно (неслучайно в книгата на няколко пъти се казва, че е за посветени) с учението за херметизма. В неговата основа е египетският бог на мъдростта Тот, чийто аналог в древна Елада е Хермес, наричан още Трисмегист (Трижди велик). Херметизмът е комплекс от философски и религиозни идеи за Всемогъщия Ум, пречистеното възприятие на Бога, Космоса и Личността. То е еманация на търсенията на Духа, култа към познанието е най-открояващата го характеристика. Още в древността се възприема като елитарно учение и като философия на свободните. Един от последователите на Хермес е Орфей. В отделните глави Каменов се занимава с началото и вечността на Вселената, с истината, живота, науката, творчеството и т.н. Той твърди например, че в херметизма познанието не се предава писмено, а се поддържа от т.нар. „хора-книги”. Любопитно е, че същото се отнася не само за траките, а и за келтите. Носителите на познанието при тях са жреци, наречени друиди. Някои от важните възгледи на траките херметици са: „Това което е на небето, това е и на Земята”; „Човекът е по божий образ и подобие”; „Всеки човек е една малка Вселена”. В книгата е събрана изключителна по обем информация за исторически факти и събития, предания, природни феномени, открития, както и за издания по темата от древността до днес. Някои от тезите и твърденията на автора не се приемат лесно и със сигурност ще бъдат дебатирани, а други просто предизвикват скептична усмивка. Например, че в миналото са съществували цивилизации, познаващи атомната енергия. Че траките херметици използвали ядрено оръжие срещу китайските племена. Говори за това, че древните хора са знаели за „кристалния скелет на земята, който определя енергийните точки на планетата”, за наличието на засекретено висше познание, че гръцката писменост е тракийска, за пътуване във времето хилядолетия преди Христа. Прави с лекота анализи на шумерски език, на санскрит, арамейски, кашмирски, иврит, турски... И все пак, право на читателя е да приема с доверие или недоверие поднесената му информация. Крайният извод на изследването е поднесен като съждение, според което „тракийският херметизъм е бил правилният начин за живот на Земята, който значително е бил изпреварил прагматичната човешка мисловност, дори от съвремието ни.” Още веднъж се връщам на думите, че книгата е за посветени. А такива читатели със сигурност има...

„Прорицания” на Христо Нанев („Факел”) е книга за свръхфеномена Слава Севрюкова (1903-1991), за уникалната й природна дарба да вижда бъдещето, за нейнните необикновени способности и предсказания, сравнявани с тези на Нострадамус, Едгар Кейси и Ванга. Впрочем самата Ванга нееднократно е заявявала, че Слава е по-добра от нея. „Много ми е дадено, сестра Слава, но на теб е още повече” - казва тя. Това е петата, последна книга на Христо Нанев за пророчицата, навярно затова има антологичен характер. Интересни, често изненадващи са нейните виждания за историята и миналото на човечеството, и още по-интересни за България и българите. Тя например смята богомилите не за атеисти, а за изпреварили своето време църковни реформатори. Нейно е предсказанието за свалянето на Тодор Живков от власт. На въпроса „Ще дойде ли да царува Симеон ІІ", тя отговаря: „Не по-рано от 2000 година, но яви ли се, няма да е цар. Ще опита нещичко да стори, ала без успех.” Както и в действителност се случи. А за Прехода казва: „Това, което ще дойде, няма да е онова, което очаквате. А и толкова млади хора ще емигрират, че ще бъде обрулен цветът на нацията.” Утешително е друго нейно пророчество: „Не се бойте, България никога няма да се изгуби от света, за разлика от други държави.” За европолитиката ни предрича: „Тъкмо България ще влезе в Европа и светът ще тръгне на зле. Но ние тогаз вече ще сме на завет за онова, което иде...” На въпроса колко ще трае глобалната икономическа криза, тя отвръща: „На половината от времето на Втората световна война.” - т.е. около три години. Ще спра дотук с предсказанията, все пак изданието е на пазара и би било добре да се купува. А то определено се купува. Сигурно няма да сгреша, ако кажа, че „Прорицания” е най-продаваната книга от пловдивски автор за 2011 година.

ІV. ЛИТЕРАТУРНА ИСТОРИЯ И КРИТИКА

Във внушителното двутомно издание на Огнян Сапарев „Критически илюзии” (Издателство „Захарий Стоянов”) са включени книги и отделни публикации от четиридесетгодишната творческа дейност на известния литературен и кинокритик, литературовед, културолог и философ. В първи том са избраните критически илюзии на Сапарев, в него си съжителстват някои от първите му рецензии с докторската му дисертация за литературната комуникация. Във втори том професорът предлага по-малко литературна критика, повече кинокритика, медийна теория и практика, разработки върху масовата култура у нас, както и едно от първите български изследвания на научната фантастика като литература. Той пише стегнато и афористично, без тлъстини и излишна витиеватост. Мисълта му е безупречно ясна, внушенията директни и градирани, с напластяване на напрежението към поантата. Композициите на неговите текстове са логични и убедителни, предварително обмислени в детайли и затова може би построени с лекота. Владее словото до виртуозност, често хваща читателя за гърлото още с първите изречения, оттам нататък прави с него каквото си иска. Умее да предизвиква интерес с всяка тема, която подхваща. Не натрапва научно теоретичната си подготвеност, поради което текстовете му обикновено изглеждат с по-широк адресат. Неговите интерпретации и изводи са пластични и, макар и колоритни - аргументирани, и в крайна сметка меродавни. Това се отнася както за по-глобалните изследвания върху комуникацията и фантастиката, така и за публикациите, насочени към класически или съвременни автори. Огнян Сапарев очевидно не чувства свенливост, когато посяга към оперативната критика. Много често го виждаме да подхожда към класиците като към живи автори, подлагайки ги на задълбочени анализи от съвременна гледна точка и преосмисляйки техните произведения. В рецензиите си за отделни книги избягва шаблоните на оперативния жанр, а се уповава повече на своя вкус първи да открие, да посочи, да обърне внимание, да утвърди или отхвърли даден автор или някакво явление, феномен, същностна тенденция или посока на развитие. Това особено проличава в раздела „Литературна критика и теория”, където задълбочено изследва явленията в по-широк социокултурен и естетически контекст, и достига до класификации от рода на: „Не е необходима кой знае каква социологическа подготовка, за да стане ясно, че рецензетството зависи от конюнктурата, а тя се пречупва в механизмите на литературния бит...” Днес, ако съществуваше рецензетство в истинския смисъл на думата (а то не съществува), може би щеше да е същото. Или да вземем друго твърдение: „Няма нищо лошо в това, че определени произведения са средна литература. Лошото е, когато им се ръкопляска публично в лицемерен захлас...” Наистина удивлява актуалността на тези думи днес, когато паралитературата доминира. „Критически илюзии” идва във време, когато литературната критика се е снишила до неузнаваемост. Идва, за да покаже, че барут в барутницата има, търси се кой да подпали фитила...

„Пътят на Неофита” от Мими Михайлова (Изток-Запад) е сборник с литературно-критически изследвания върху творчеството на Елин Пелин и Йордан Йовков. Кодът на заглавието е в семантиката на думата „неофит” (лат. - neophitus; фр. - neophyte; гр. - неофитос; рус. - неофит), която значи „новопосветен”, „новопокръстен езичник”, „новак, неопитен”, оттам „пътят на новопосветения”. Когато човек е изправен пред изпитание или желае да вникне в дълбочината на дадена тема или проблем, той подхожда със съзнанието на новопосветения, на откривателя. В книгата се анализират отдавна известни и значими творби на двамата български класици - повестите „Гераците” и „Жътварят”, и разказа „Бялата лястовица”. Новото и различното, което Михайлова предлага, е интерпретацията на тези творби в контекста на архетипите като образи и инвенции на колективното подсъзнателно, както и характерните типологии на Аз-а. В съжденията си тя не случайно се позовава на учението за архетипа и Аз-а на Юнг и Фройд, онтологията на историчността и ероса на Маркузе, тотемизма, фолклора и психическото единство на човечеството на Джеймс Фрейзър, митологичното мислене, религиозния символизъм и мистиката на Мирча Елиаде. Нейният стремеж е да разкрие идеите, прозренията, вярата и ценностите на двамата майстори на словото, начинът, по който се опитват да обяснят в своите творби ставащото сега и ако могат да коригират бъдещето като очакване. В „Кризата на прехода” обект на изследването е механизмът, по който се изживява кризата в рода на Гераците и промяната, идваща след нея. А същността на кризата е преходността на живота и смяната на поколенията. Сама по себе си смъртта съдържа в себе си предпоставки за прехода. Със смъртта на баба Марга си отива половината от Герака, от неговия мистичен образ. Нататък следва моментът на преход между свое и чуждо, между ред и хаос, между власт и безвластие. Михайлова обича да разлага изречението на думи-образи, образите в понятия, а понятията в символи. Те от своя страна са мостове между миналото и сега, между модела на идеалното „там” и осъществяването му „тук” и сега. Този подход тя прилага и в четирите статии. В „Гераците” например авторката разкрива разгърнатия модел на света според космогоническия мит - по хоризонтала и вертикала. Кичестият бор в двора символизира световното дърво и връзката „горе” - „долу” или Небе, Земя, Ад. Дворът е кръг, вечно пораждащ се, брънка от спиралата, която носи в себе си прехода, промяната. Кръгът се затваря в точката на настоящето, което се изживява, а миналото и бъдещето го отразяват като идеал и проектират като надежда. Пътят на каруцата в разказа „По жицата” следва посоката на надеждата по кръга на земното страдание. Пътят горе и пътят долу - телеграфната жица, която свързва хората духовно, и пътят долу, който се вие като змия, в края на който човек открива своя собствен глас като ехо на всичко, което вече е било. Пътуването е пространствено-времеви код на вътрешното движение, което строи в човека храма на себепознанието. Много интересно и много успешно авторката оголва словото до тъканта, до основата, и го прави по един оригинален начин, стигайки до структурата, до темела на текста и оттам до сърцето на градежа, което прави работата й не само новаторска, но и изключително стойностна.

„Знаци от духовната биография на Стефан Памуков” от Георги Райчевски (Литературен салон „Алеко Константинов”) е бенефисна книга. На тази идея навежда годината на раждане на Памуков, през 2012 навършва 80 години. За юбилейно издание говори и подходът на съставителя на сборника Райчевски, ако се вникне по-внимателно в съдържанието и композицията на книгата: започва с отзиви в българската критика - по едно-две изречения от известни писатели и литературни критици като Димитър Шумналиев, Драган Ничев, Симеон Хаджикосев, Атанас Свиленов - извадки от публикации в различни периодични издания през различни години; следва въвеждащ текст от Шинка Дичева-Христозова, преподавател в ПУ „Паисий Хилендарски”; след което е вътрешното заглавие за І част - „Страници, посветени на Стефан Памуков; ІІ част - „Избрани фрагменти от книги на Стефан Памуков; и за финал - послеслов на съставителя. Така че книгата може да се чете и отзад напред, без това да навреди на нейните качества. Стефан Памуков е последният мохикан в българската литературно-историческа наука. Неговите постижения в изследването на българското епистоларно класическо наследство, събрани в десет тома, надали ще бъдат повторени от някого. Както и откритията на писма и ръкописи, считани завинаги за изгубени или унищожени. Най-малко заради доминацията на новата е-литература и кореспонденция. Всички е-писма от мрежата един ден ще се разпаднат, ще се изгубят в ефира и този род памет ще изчезне. Навярно ще се отвори голяма празнина в литературно-историческата наука, но нека да не пророкуваме. Във всички случаи вече има наболяла нужда от нов тип изследователи, които да работят с интернет мрежата. Това ще са изследователи от ново поколение, следовници на писатели като Стефан Памуков. Ала неговите книги с неизвестни писма на Лора, Мина, Елин Пелин, Тодор Влайков, Димитър Бояджиев, издирените неизвестни ръкописи на Лора, ще останат като събития в българската литературна история на ХХ век. Тепърва обаче ще се оценява изключителният като замисъл, изпълнение и значимост литературен проект на Памуков от последното десетилетие, включващ многотомното представяне на малко познати интимни преживявания и драматични моменти от живота на западноевропейските класици. Досега излязоха „Енциклопедия на италианската литература” (2001), „Енциклопедия на английската литература” (2002), както и свързаните тематично с френската литература „Любов и трагизъм” (2003), „Знаменитият ХVІІ век” (2004), „Съдби” (2005), „Дух и страсти” (2006), „Моят Париж” (2008), следвани от „Шведска литература” (2010), а също и „По върховете на италианската литература” (2012). Откъси от повечето от изброените заглавия са включени във втората част на „Знаци”-те. А в първата част са събрани рецензии за отделни книги на Памуков от Симеон Хаджикосев, Атанас Свиленов, Владимир Янев, Емилия Каменова, Драгомир Шопов и др. Не е за подценяване и фактът, че изданието е с превъзходно оформление, с твърди корици и е пример за висококачествен полиграфически продукт. Достойно издание за достолепен юбилей!

* * *

Анализът за дейността на пловдивските издателства и прегледът на издадените през 2011 година книги на пловдивски автори дават обилен материал за размисъл и сравнения, за известни обобщения и открояване на тенденциите в развитието на литературния процес и книгоиздаване на предела между двата века от 1990 година насам. Бързото щрихиране на картината от преди 20 години показва свръхпроизводство на художествена литература (1992 г. в Пловдив са издадени 300 заглавия в 7 000 000 тираж). Причините се крият в отпушването на пазара, в бързото натрупване на капитали и инвестиране в нови заглавия, в бързия оборот на средства и преследване на високи печалби. Издават се книги в големи тиражи, за да се задоволи масовия вкус. Само за година-две книгоиздаването се превръща в бизнес. Но промяната става за сметка на качеството по отношение на художественото ниво. Кризата за хартия от началото на прехода повече не се повтори през следващите 20 години. Което показва, че е била изкуствено предизвикана. От нея се облагодетелстваха определени кръгове, които имаха преди това привилегията да разпределят средствата за производство. Днес виждаме новото лице на българското книгоиздаване. След бума преди 20 години сега книжният пазар е улегнал, а производството урегулирано. Все по-рядко се срещат книги с ниски полиграфически качества, без редактор и коректор. "Самиздат"-ът почти липсва. Водещите издателства нямат проблеми да издадат световен бестселър до 1-2 месеца след неговата световна премиера. С авторски права и всичко останало, както си му е редът. Нещо повече - на пазара от години няма книги без авторски и издателски права, няма литературни бракониери. А в официалните програми на международните панаири на книгата в Лайпциг, Франкфурт, Болоня, Москва и др. все по-често се включват и представяния на български книги. Днес водещите издателства печатат луксозни и скъпи копродукции в Индия, Китай или Западна Европа. За разлика от годините в началото на прехода днес не се закриват книжарници. Впрочем тази тенденция се запази до около и малко след 2000 година. Сега се разкриват нови и нови. Видя се, че книгоразпространението е твърде значимо за издателския бизнес. Много издателства с възможности инвестираха във вериги от книжарници, фирмени книжарници, информационни центрове, книжни борси, търговски представителства. Пловдив продължава да е водещ книгоиздателски и литературен център в страната с 33 издателства, с продукция около 400 заглавия на година и 700 000 тираж. Днес се издават повече заглавия, но в много по-малък тираж, отколкото в началото на прехода. Заглавията са се увеличили с около 1/3, а тиражът е 10 пъти по-малко. Тази тенденция се наложи не само заради икономическата криза, тя ще се запази и в бъдеще - все повече заглавия и все по-ниски тиражи. За 20 години оцеляха някои от водещите издателства. Повечето фалираха и бяха закрити, но на тяхно място възникнаха нови. С най-богата продукция са издателствата "Хермес", "Летера", "Жанет 45" и Университетското издателство на ПУ "Паисий Хилендарски". Само те работят с репертоарни планове и издават каталози. След тях се нареждат "Макрос", "Коалапрес", "Марк 91", "Вион" и т.н. Около големите издателства гравитират литературни кръгове от писатели и преводачи, които са своеобразен филтър на пошлостта. Сред тях са и консултантите на издателите.

Водещите пловдивски издателства сами търсят и издават български автори и не се занимават с поръчани издания. Единствено те финансират издания на български автори и изплащат хонорари на творците. Най-голям издател на българска литература е ИК "Жанет 45". Днес, за разлика от преди 20 години, има повишено внимание и интерес към българската книга и от страна на издателите, и от страна на читателите. За все повече издатели българската книга се превръща в индулгенция за престиж. Всички активно работещи издателства издават българска литература, като в 80% от случаите става дума за художествена литература. Българската художествена литература днес заема около 30% от общата продукция на пловдивските издателства (от 400 заглавия 120 са български), а в началото на прехода този показател е бил едва 13%. Което означава, че днес българската книга е с равностойно и престижно присъствие в издателските каталози и на книжния пазар. И нещо много важно и в същото време показателно: книжарят вече не крие под щанда българската книга. Този факт е в категорична подкрепа на констатацията, че статутът на българската книга е променен. За съжаление, ДДС все тъй тежи и пречи за развитието на българската книга. Падането му би облекчило и издателите, и потребителите. Самата книга като продукт ще поевтинее, а ще се вдигне броят на заглавията и тиражите. Остава да се надяваме, че моментът за това е назрял и държавата най-после ще откликне и ще реши проблема. Програмата на Министерството на културата "В помощ на българската книга" и Програмата за финансиране книги на пловдивски автори на Община Пловдив определено стимулират издаването на българска художествена литература. Ще бъде жалко, ако не продължат в идните години при смяната на властта. Любопитно е, че през 1992 година 39 пловдивски автори са издали книги. Днес те са също толкова. Това означава, че писателите не пишат повече, нито са се увеличили. Някои се оттеглиха от литературата заради липсата на материален стимул и заради спада на обществения интерес към творците, но на тяхно място дойдоха нови, без това да означава непременно млади. Интересни са сравнителните данни за тиражите - 80 000 преди 20 години, което прави средно над 2 000 тираж на заглавие, докато днес общият тираж е около 35 000, като се пада под 1000 бройки на заглавие. Което показва, че намаляването на тиражите е очебийно, докато броят на заглавията остава почти същият. И това е в контекста на общата тенденция.

Общо взето белетристичните книги се издават в тираж около 1000, а поетичните от 200 до 500. Тази картина не е от днес или вчера, а от десетина години насам. Т.е. наблюдава се известна устойчивост в развитието на издателската дейност по отношение на българските автори. С малки изключения, разбира се, тъй като сравнително малък брой автори надскачат горните тиражи. Делът на пловдивските автори в продукцията на пловдивските издателства за 2011 година е 32% (38 от 120 заглавия). Което е нормално за Града на тепетата, в който традиционно се подкрепят местните творци, без това да означава нито подценяване, нито поощряване на графоманията. В плана на ИК "Хермес" за 2012 година например влизат 8 селекционирани заглавия на пловдивски автори, което не е никак малко. Като количество съотношението проза-поезия е изравнено - по 13 книги. Но в художествено отношение превес има белетристиката. Пет от тринадесетте книги са конкурентноспособни и могат да съперничат на национално равнище, а някои от тях са конвертируеми и в чужбина. Като най-добро от продукцията за миналата година бих отличил две заглавия - "Островът" на Александър Секулов (Издателство "Сиела") и "Всичките мои лъжи" на Пламен Панев (ИК "Хермес"). Те притежават неоспорими качества и спокойно могат да защитават престижа на българската литература навсякъде по света. До тях се нареждат книгите на Божана Апостолова "Малката Божана в нощта на чудесата" (ИК "Жанет 45"), "Градът на жеравите" на Величка Настрадинова (ИК "Хермес") и "Айсберг в пустинята" на Елеонора Пенева (ИК "Жанет 45"). Друга е ситуацията в поезията. Около средното и над средното ниво (което никак не е лошо) са 4-5 заглавия, ала за нито едно не може да се говори като за постижение на национално равнище. "Снежна къща" на Мария Николова (Издателство "Български писател"), "Отстояния" на Николай Славов (Издателство "Зеница"), "Предсказана" от Елица Стоянова (ИК "Хермес") и "По тихия път на тревите" от Антоанета Павлова (Издателство "Светулка") имат качествата да задоволят вкуса на множество читатели и може да са постижения за своите автори, но не и в национален план. В областта на художествената документалистика, краезнание и езотерика по-специално внимание заслужават книгите на Живко Иванов "Европа ли? Европа я!" (ИК "Хермес"), на Христо Нанев "Прорицания. Свръхфеноменът Слава Севрюкова" (Издателство "Пламък"). Останалите не могат да надскочат обичайната и често срещана консервативност и регионалност. Включително и книгата на Евгений Тодоров "Тайни писма до Бойко Борисов" (ИК "Летера"), която надали ще постигне онзи читателски интерес, на който се радваше предишната му книга - "Особености на филиберийския характер" (ИК "Летера"). Две от заглавията в областта на литературната критика имат приносно значение - двутомникът "Критически илюзии" на проф. Огнян Сапарев и "Пътят на неофита" от Мими Михайлова.

Отличените книги не са бестселъри, но и не е необходимо да са. Достатъчно е читателят да попадне на някоя от тях, за да се увери, че българската литература е жива и следва своя път на развитие.

© Димитър Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.06.2012, № 6 (151)

Докладът е четен на 10.06.2012 г. в рамките на годишния преглед на изданията на пловдивските автори, организиран от Дружеството на писателите - Пловдив.