Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КЪЛНЕЖА

Димитър Атанасов

web

Трийсет и пет години пропилях. Минаха ей тъй, докато се обърнеш и...

Наживях се в големия град. Ще кажа: Благодарим! Не съм имал кой знае какво - един апартамент. Стана тесен, като израснаха децата. На тях го оставих.

С моето учителство и да исках друго да оставя, нямаше да е нещо по-различно от напътствия и съвети. А от напътствия и съвети те отдавна нямат нужда. Научи детето да мисли, после му дай свобода - ето такава педагогика признавам.

Преподавах история близо две трети от безметежния си живот. Отскоро съм пенсионер. Претръпнал съм и на науката, и на просветата. От два месеца с жената сме на село. Колко му е, потегнах къщата на баща ми. Доволен съм, че не я продадох, както настояваше синът.

Тръгнах да диря спокойствие. А се оказа, че и спокойствие нямало. Хората ме забравили. Допреди няколко години все още идвах. Тогава имаше кого да поздравя. Сега няма.

Селянинът, ако си му гост, ще те посрещне и ще те изпрати както подобава. Но, не дай боже, съсед да му станеш. Той тутакси се променя. Става недоверчив и подозрителен. Години трябва да минат. Да се увери в тебе, да те претегли. Ако не разбираш от земеделие, гледа те отвисоко. На подбив те взема.

Селянинът сега е свирепо затворен в себе си. Някак озлобен и самотен ми се вижда. Отваря той душата си само когато го навестят децата и внуците от града. Пълни багажниците на колите. Тръгнат ли, още по-свирепо се затваря в себе си.

Иначе да речеш, че селото кипи от живот, няма такова нещо. Комай, ако се огледам, току-виж се оказало, че ние с жената сме най-млади.

Това с хората на сърце не го слагам. Поляни, гори, дивеч... Душата ти само да е отворена. Кладенците и чешмите са същите. Горите са още по-девствени. Тревата - още по-буйна. И всичко е един зелен блян, сред който по момчешки се щурат старите, заслужили ветрове...

Не ме сдържа вкъщи. Обикалям с велосипеда. Както в ония луди години, когато възрастта беше и надежда, и стихия...

Поемам за Кълнежа.

Местността е на няколко часа южно от езерото. Карам по черен селски път, ползван от стопанската механизация. Овчарите прекарват по него добитъка до егреците. Личи си, пролетта не е била дъждовна. Черните пътища са добри. Достъпни са даже за автомобил. Близо до езерото минава шосето за града. Автомобилът естествено предпочита асфалтовата настилка. А черните пътища поради рядка употреба затревяват.

Приятно е по тези места. Зеленият килим на пътя е срязан по дължина от две ивици светла, утъпкана земя, която тук-там се губи в тревите. По средата е избуяла растителност. Отстрани също.

Ако се случи да наблюдаваш отдалече човек с велосипед, ти не виждаш велосипеда. А само човека от кръста нагоре. Виждаш как пори въздуха над зеленото поле. Така приведен, той прилича на птица в бръснещ полет. Все едно дебне къде каква гадина е накацала по тревите, за да я унищожи. Синият гарван, когато кръжи над прясна угар, има същият летеж. А може би и блатното рибарче.

Пътят се губи напред. Ти гледаш да не прегазиш някой жълт смок, излегнат на слънце, фазан или яребица, подплашени от подрънкването на калниците. Минава пътят през няколко салкъмови пояса, където можеш да спреш на сянка. А ако е паднал скоро дъжд - гъби да набереш. Защото ако не хванеш риба, жената няма да има какво да сготви. Тези растителни пояси обхващат големи пространства. Залесявани са през петдесетте години, ако не и по-рано. Служат за примамка на дъжд. Задържат влагата и правят сянка за добитъка и хората в огромните равнинни нивя, целина и пасбища. Сред салкъмите ще срещнеш и плодно дърво - най-често слива. А също и дива круша. Ще срещнеш и костенурка или заек.

Ловците казват, че най-много пътеки тук има лисицата - в мъртвата коприва и гъстаците бъзак, млечка и порязана трева. Тя се промъква привечер или най-често на разсъмване в някой курник от крайните къщи. Натръшква си кокошчици и дим да я няма. Гледа да се добере по-скоро до някоя от тлъстите гори в Кълнежа, Скрипца или Карабурун.

Кълнежа е голяма долина. Започва от Дебелата върба, минава през Големия язовир и продължава чак до Дядо Вълчовия алчак, като следва течението на малка рекичка. Тя пресича шосето под моста и се влива в езерото. Ако вървиш пеша, от сутринта до пладне ще успееш да прекосиш на дължина долината. Южният склон е непрекъсната гора, която изобилства с липа, меше и ясен. Северният е пасище, нарушавано тук-там с отлъчени салкъмови горички, редки мешета, дива круша и най-често туфи глог.

Има малко лозя. Има и пчелин. Те издават човешка намеса и присъствие.

Тънката речица, чиято вода иде от Големия язовир и множеството извори след него, се разлива спокойно из камъша. Коритото е обрасло с треволяк и коренища. Това ни най-малко не пречи на водата да дава каквото може - влага, сокове, живот и смелост за живот, зеленина и тайнства.

Тайнствата в Кълнежа съвсем не са малко. Едно от тях е името.

Чичо твърдеше, че то идва от плодната земя в долината. Каквото бучнеш - кълни, казваше той. Дините ставаха големи като котли. Орехите колкото мъжки юмрук. А яйцата на костенурката - като ябълки. Виното от Кълнежа добиваше цвета на пчелен мед. Баща ми, отпил първата глътка от новото, обичаше да казва: Дяволска утроба е тази долина - и камъка ще накара да ражда.

Че имаше дяволска намеса, беше повече от сигурно.

В долината обикаляха духове. Хора и духове се познаваха и при случайна среща си даваха път. Това бяха наши духове: неспирно препускащата из долината каруца на коларката Русана; пладнуващите стада без овчари; пчеларят с маска без лице; вълкът с бялата опашка; жълтата змия от пътеката към езерото, дето ходи изправена на опашката си; и други, дето не всички знаят за тях.

Хората в Кълнежа бяха не по-малки тайнства.

Стопаните на пет-шест лозя, човекът от пчелина и овчарите от егреците не живееха в долината. Имотите и работата ги събираше тук. Всички се знаеха. Често се спираха да побъбрят за борсука, нападнал гроздето. За тази черна напаст сърджето, както наричаха коса по тия места. За вълка с бялата опашка. За ползата и вредата от пчелояда. Или дали няма възможност да се развали шлюзът на Големия язовир, че да си отядат на риба.

С шлюза се беше случвало веднъж. Не се разбра дали се беше повредил, или някой се беше погрижил за това.

Човек, ако си мисли, че е нещо, нищо не се знае другите какво мислят за него! - това бе най-философската мисъл в живота на Милтара, един от лозарите в Кълнежа. И той правеше всичко, за да се види, че пет пари не дава за другите, каквото и да мислят за него. Имаше зъл език и високо мнение за себе си. Отишъл при Чилибонка, кръчмарката, и пред всички я нарекъл курва. А тя да вземе да му удари такъв шамар, че се намерил под най-близката маса. Смях, народът изпопадал от смях. Той се измъкнал, сякаш нищо не било станало. Уж му се разминало. Обаче не навсякъде минава.

Било през онази, дългата зима. Срещнал Димо Кайряка. И неговото лозе е в Кълнежа - до нашето. То е с най-опнати телове и винаги окопано. Връщал се Кайряка от Големия язовир. Бил за риба. И Милтара, нали си е драка, взел го на подбив: не било времето за риба, а само за пиене. И наистина било толкова студено, че овцете трябвало да агнят вкъщи. Иначе агънцата измръзвали. Тоя случай съм чувал от баща ми. За да потвърди за лютия студ, той обичаше да казва: Желязо ако пипнеш, ще залепне за ръката ти, кожата ще ти отпори чак! А Кайряка - за риба. Милтара му се надсмял. Казал му, че бил абдал. Да не би да вярвал, че в това бахъресто време ще хване риба. Михаля щял да хване. И от този род... Кайряка отворил раницата. Изкарал един голям шаран и попитал: Това риба ли е? И без да чака отговор шибнал Милтара по лицето с опашката на шарана. Не му станало хубаво на Милтара. Но какво да каже, нали риба искал да види. Оттогава му останал червен белег на лицето. Във формата на рибя опашка.

Опасен човек беше Кайряка. Да не му падаш в ръцете. Нещо загази преди време. Не се разбра как му се размина. До съд беше стигнал. Едва след години, при едно от редките ми идвания, разказа този случай.

От кръчмата излязъл Димитър Златарев. Видял наблизо човек и в тъмното се приближил да иска огънче. Огънче ли, казал Кайряка, защото това бил той. Ето ти на тебе огън, да изгориш от него! И такъв бой му хвърлил, че Златарев лежал цял месец в болница. Не се обичали те, и се избягвали. Ала в тъмното налетели един на друг. Златарев завел дело в града. На делото Кайряка разказал, че преди години, когато бил още момче, Златарев бил пъдар. С децата от махалата отишли за дини. Откраднали каквото могли. Пъдарят ги усетил. Подгонил ги и те хукнали да бягат. Нали бил най-малкият, него хванал пъдарят. Толкова жестоко го бил, че три дена заеквал и не можел да разкаже какво се е случило.

Оттогава, господин съдия, казал Кайряка, отмъщението стана главната цел на живота ми. Плувах. Камъни големи вдигах. На всякаква физическа работа се хвърлях. Само и само да заякна. Да се разправя с него. Щото Златарев е мъж над сто кила. Двайсет години чакам тоя момент. И ето, дочаках го. А вие ме съдете, аз ще си понеса наказанието.

Ей така говорел Кайряка. Съдията, от двоя страна, попитал Златарев истина ли било. Той не могъл да отрече. Може и да е имало такова нещо, казал, не си спомням добре. И Кайряка минал с една лека, условна присъда. А си е джелнат по природа. Където има сбиване, той е пръв.

Една вечер му гостувах. Останах много изненадан, като ми предложи да излезем от къщи да послушаме славей. Тъкмо през май славеят пее най-хубаво, каза Кайряка. Първо пристигали мъжките. Правели гнезда и после примамвали женските.

Не знаех, че само мъжкият пее. Песента на славея е нещо несравнимо. А в тихата пролетна вечер, бликаща от тайнствените дълбини на натежалото звездно небе, тя бе направо божествена.

Тогава разбрах, че и друг път съм чувал да пее славей. Но не съм обръщал внимание. А човек като Кайряка ме накара да обърна внимание. Той, с неговата закоравяла, както мислех, душа, ме научи да различавам славеевата песен.

Всъщност никой не знае какъв човек има пред себе си. Щото човекът е неочакван и различен. Затова Милтара може и да има право със своята главна философска мисъл в живота. Особено в нейния обратен смисъл: Човек и да си мисли, че е нищо, не се знае другите дали не го мислят за нещо...

Какво има за чудене? Ние нас си не познаваме както трябва. А се залъгваме, че познаваме хората!

В главата ми е Кълнежа.

Минавам през гората по познати и непознати пътеки. А то тишина и приглушена, мека светлина. Малко ми е приповдигнато и страшно. Постоянно съм нащрек. Не се знае какво може да изскочи между дърветата.

Защото между дърветата всичко може да изскочи.

На мене ми е изскачала костенурка.

Че тя едва-едва пъпли, ще кажеш, как тъй ще изскочи?

Костенурката стъпва тежко. Ако си наблизо и чуеш стъпки, като че минава бивол, не бързай да мислиш, че е бивол. Това може да е костунерка. Тя така тежко стъпва. Ако е гъста и висока тревата и на теб ти е трудно да вървиш, за нея не е трудно. Тя пори тревата като палешник. Разгръща я и я отмята встрани. След себе си оставя диря, ще речеш копитно животно е минавало.

Освен костенурка, може изневиделица да ти изскочи и борсук. Много странно животно. Мудно уж. С дебел врат и късо, набито тяло, с жълто-кафява козина и бяла ивица през главата. Прилича на куче. Странното е в това, че колкото и безобиден да изглежда, той е един от хищниците в Кълнежа, които и на човек посягат. И то не е посягане като посягане, иначе не ти обръща внимание. Ако срещнеш борсук сред гората или в ливадите, той не се отбива от пътеката, а налита. Скача право на чатала и гледа да захапе каквото трябва в слабините на човека.

Виждал съм Кайряка да лови борсук с най-обикновен чувал от зебло. Разтваря чувала в чатала си и борсукът като налети, попада в него.

Аз борсука го ловя с примка.

В друг сезон е трудно да го откриеш. Започне ли гроздето да налива сок, идва да яде от него. Много си пада по сладките, ароматни сортове липа и зайбер. А също и по аржиляна. Сигурно щото не се пръскат. Един борсук е способен сума грозде да унищожи. И го е правил. Докато накрая ме принуди да заложа примка на пътеката, по която идваше - през царевицата. Или, както казва нашият селянин на царевицата - през гълъбите. Отивам на другата сутрин рано и що да видя - около колчето с примката от дебела медна тел, цял харман изпомачкани и нагризани кочани гълъби. Пръстта изровена на една педя дълбочина. Телта - скъсана.

Избягал с примка на шията.

Стана ми жал за животното. Щеше се мъчи. Тръгнах по следата. Намерих дупката. Наоколо се носи смрад, не се трае. Изпод земята се чува скимтене. Усетих, че има малки. Постоях така в двоумене какво да предприема. В същото време борсукът показа пъстрата си муцуна. Беше изплезил език. Дишаше тежко и непрекъснато се давеше. Измъкна се бавно и застана срещу мен. Гледаше ме в очите. Забелязах примката на врата му.

Ако не я свалеше някой, до вечерта сигурно щеше да свърши.

Този някой нямаше кой друг да бъде. Ловецът трябваше да помогне на жертвата.

Приближих без страх. Борсукът дори не изръмжа. Хванах медната тел. Разхлабих примката. Измъкнах я през главата му. Чак тогава се озъби. Помислих, че ще скочи на чатала ми. Инстинктивно се предпазих с ръце. Той обаче се шмугна бързо в дупката. Разнесе се радостно скимтене.

Тръгнах си. Борсукът изобщо не се беше озъбвал. Ами се бе усмихнал, преди да се скрие в дупката. Сигурно се бе усмихнал.

Бях доволен, че поправих сторената преди това от мене беля.

Връщах се към лозето. Забелязах отсреща стадо овце да пладнува в сянката на салкъмите. Отбих се да поговоря с овчаря. Беше горещо. Животните се бяха сврели едно в друго. Пуфтяха с ноздри, навели глави до земята. Крайните подмятаха опашки, за да се пазят от освирепяващите по обед мухи.

Овчар не се виждаше.

Седнах да почакам. Реших, че може да е отишъл до извора. Седях, седях, но не дойде никой.

Разказах на баща ми. Той възприе почудата ми за нещо нормално. Търпеливо обясни, че в Кълнежа понякога може да се види стадо без овчар. Ей така - пладнува в салкъмите или пасе по излаза на поляната. Хрупа трева, а кучетата обикалят наоколо. Може и магаре със самар да има, ама овчар няма. Овчарят бил омагьосан. Една голямата жълта змия го омагьосвала. Превръщала го в птица. Обикновено в пчелояд. Издигал се пчелоядът високо в небето и оттам наблюдавал стадото. А животните, понеже усещали присъствието му, не се паникьосвали. Пасяли си кротко.

Вдигнах глава нагоре. Над стадото се стрелкаше пъстър пчелояд. И крещеше: ка-тран-куш! ка-тран-куш! Което може би означаваше "гледай си пътя". Или нещо подобно.

Реших да си гледам пътя и да не дразня овчаря. Така би ме посъветвал баща ми.

Един ден научих истината за скитащите стада. Разкри ми я чичо. Той беше овчар. Веднъж пресякъл реката, минал от другата страна и по змийската пътека отишъл да бере липов цвят от гората. Набрал липов цвят той и нарамил торбата. Като се връщал по пътеката, някой го чукнал по рамото. Обърнал се, но нямало никого. Продължил да върви. Тогава някой пак го чукнал по рамото. Обърнал се и що да види: една жълта змия! Дебела колкото ръката му! Била изправена на опашката си! И го гледала право в очите! Толкова отблизо, че ако протегне ръка, щял да я хване за шията. Той не протегнал ръка, ами изпаднал в ужас. Изпуснал торбата с липовия цвят. Тя тупнала зад гърба му. Този шум подплашил змията. Тя направила две-три чупки в кръста. Отдръпнала се назад и продължила да го гледа в очите. После се завъртяла и го повела нанякъде. Чичо тръгнал след нея. Следвал я хипнотично. А тя се въртяла около себе си. Превела го по най-пряката пътека до езерото. И то не къде да е, а до едно тайно място. Там имало каик. Змията влязла във водата. Но не плувала по повърхността, както сме виждали да плува водната змия, а продължила да стои изправена на опашката си. Чупейки се в кръста, отцепила през водата. Чичо се впуснал след нея с каика. Така прекосили езерото. На другия край змията се изгубила. Чичо приближил брега по една водна пътека в тръстиката. Слязъл. И се озовал пред жена с медноруса коса и светлосив блясък в очите. Завела го в къщата наблизо. И там се превърнала в риба. Дишала тежко с хрилете си. Била хлъзгава и гъвкава. И не спирала да говори. Омагьосвала с думи, казвани шепнешком. Неразбираеми и далечни думи. Чичо знаел, че съществуват, но никого не бил чувал да ги употребява по този начин. Думите си играели с душата му, сякаш била восъчна.

Сетне седнали на прага. Мълчаливо гледали пред себе си тъжната тръстика на езерото и синьо-черните овали на Карабурун отсреща.

Всичко това не му давало мира. По онова време той бил заслабнал, вече не приличал на себе си. Станал нервен и избухлив. Отбягвал хората. И те го отбягвали. В очите му горяла жарава. И колкото п се запичала работата, толкова по се разгаряла жаравата в очите му. А работата се запичала. Често-често взел да оставя стадото и отскачал по оная пътека до каика. Бавел се някъде из езерото. Стадото си пасяло така, без овчар. Връщал се вечер, за да го прибере в кошарите.

Не се минало много време и чичо подал молба за напускане. И друга молба подал, за назначаване като пазач на езерото. Леля останала изумена от всичко това. Със своя тънък усет подушила, че тази работа не е чиста. Подпитала тук, подпитала там. И разбрала, че стадото на чичо пасе само из Кълнежа. Пък и как няма да усети, овцете се превърнали в хрътки. Преследвали кучетата от единия до другия край на долината. Тогава тя вдигнала целия род на крак, за да предпазят чичо от грешна стъпка. Той излязъл твърдоглав човек, решен на всичко. Не станал пазач на езерото, но не се отказал от жената-риба. Продължил да ходи при нея. Така изкарал едно огнено лято. И то едва не го изпепелило.

Застудяло. Чичо прибрал стадото да зимува в овчарника. Прибрал се и той вкъщи. Не се знае леля какво е правила тази зима. Но едно е сигурно: не е стояла със скръстени ръце. Занесла дреха на чичо при врачката Никула. Да му бае против уроки. Вещата в тия работи Никула заръчала едно-друго. Казала на леля да издебне чичо като спи. И да му върже червен конец на ухото. Свършила леля тая работа незабелязано. Чичо нищо не усетил. Цяла зима ходил с червен конец на ухото.

През май се качил отново на егреците. Не чакал жълтата змия да го потупва по рамото и да го пита къде е бил зимата. Решил сам да прескочи до вдовицата, каквато се разбрало, че е жената-риба.

Тъкмо да запладнува стадото и гледа едно друго стадо. А овчар не се виждал. Тръгнал по змийската пътека. Видял, че не била затревена, а утъпкана. Отишъл до тайното място на езерото. Каикът го нямало. Личали само пресни следи от наскоро отплувалия каик - мътни петна по водата и слаби концентрични кръгове, умъртвявани от тръстиката.

Един пеликан изкряскал зловещо.

От този момент насетне чичо кротко пасе стадото из Кълнежа. А леля се подсмихва, като се сети за червения конец на ухото му.

Оттогава са и стадата без овчари. Пасат си и вълци не ги нападат.

А вълци в Кълнежа имаше. И се знаеше, че котилото им е в Дядо Вълчовия алчак.

Една ранна утрин отивахме на лозето. Имаше малко мъгла. Стелеше се на рехави парцали. Още не се бе вдигнала. Конете бяха неспокойни. Постоянно предяха с уши, току ги свиваха назад и пръхтяха. Баща ми се чудеше какво им става на тия животни. Беше готов да се ядоса, когато те внезапно спряха. А ние замръзнахме на капрата. Иззад завоя изскочиха пет или шест вълка. Те също спряха. И се вгледаха в нас, като седнаха на опашките си. В очите им нямаше страх.

Гледахме се така известно време. Мене ми се стори страшно дълго. Най-едрият, очевидно водачът им, сивочервеникав звяр с бяла опашка, изръмжа нещо на другите. Те тръгнаха след него. Прекосиха спокойно пътя, без да отделят поглед от нас.

Баща ми каза, че ако сме били мръднали, щели са да ни нападнат. Но ние не мръднахме. Къде ти ще мръднеш - в такъв момент и мисълта ти се смразява. Добре, че конете не се подплашиха.

В ума ми изплува друг един случай в Кълнежа. С летящата каруца.

Между Дядо Вълчовия алчак и Големия язовир лежи голяма поляна с хубав припек, превърната в пчелин. Открай време е пчелин. Има и малка бяла къщичка. Пчеларят, Шомолчето му викаха, почти не сваляше мрежестата маска от главата. Прекарваше лятото там с жена си. Тя се казваше Русана. Имаше мургаво лице, тъмни очи и гарвановосиня коса. Един път седмично слизаше с каруцата до селището.

Отишла Русана веднъж за храна и не се върнала. Шомолчето чакал, чакал, пък тръгнал да я търси. Без да сваля маската от лицето. Цяла нощ търсил. Три пъти ходил до селото и се връщал. Никъде я нямало. На сутринта един от овчарите слизал на язовира. Чул цвилене и видял каруцата. Била обърната в храсталака на подпорната стена. До нея конят нервно махал с глава. Изтичал и какво да види: Русана лежи по очи. Климията била забита в гърба й!

Обадил на другите овчари. Вдигнали каруцата, изправили я. Конят това и чакал - препуснал по черните пътища из Кълнежа. И не спрял. Нещо му било станало. Напразно опитвали да го хванат. Било невъзможно. А Шомолчето не се и опитал. Той бил сигурен, че конят побеснял, защото знаел причината за смъртта на Русана.

Така конят с каруцата без коларката Русана неспирно обикаля из Кълнежа. Всеки разпознава звъна на вятъра в дизгините. И никой не се учудва, че коларката я няма. Конят понякога спира за малко до Големия язовир. Размахва глава, поглежда тъжно. И пак препуска. А Шомолчето, щом чуе плющенето на дизгините, сваля маската и избърсва очите си. След което продължава да опушва кошерите с оборски тор. Говореше се, че пчелите му ставали все по-кротки. И все по-питомни - като него самия.

По-питомен човек от Шомолчето в Кълнежа нямаше. Стопи се той като восъчна пита на слънце. Така се стопи и смали, че се превърна в дете. Някой каза, че бил видял Шомолчето със свалена маска. Бършел си очите. Обаче очи нямало. Нямало и лице. Само пчеларската маска била останала.

Накрая толкова се смалил, че изчезнал. Нищо чудно да е изтекъл през мрежата на маската в някой от кошерите.

Така в Кълнежа остана тази призрачна пчеларска маска. Тя щъкаше пъргаво из пчелина. Опушваше кошери когато трябва, зареждаше восъчни пити, вършеше необходимото за пчелите. И щом чуеше песента на дизгините от прелитащата в посока на язовира каруца, повтаряше жеста на Шомолчето с бършенето на очите.

За злополуката с коларката Русана се разказваха какви ли не небивалици. И всички от достоверни по-достоверни.

Като тази, че по пътя над язовирната стена конят се подплашил от вълк с бяла опашка и обърнал каруцата.

По-късно чух други да питат какво прави коларката на язовира, като пътят й не е оттам.

Трети, изглежда, знаеха нещо повече. Но си мълчаха.

Не мина година от смъртта й. И случаят се разплете.

Милтара вадил вода от кладенеца. Тъкмо се навел да пийне от ведрото, зад гърба му профучала летящата каруца. Той изпуснал тежкото ведро. Дървото го ударило по главата и паднал в кладенеца. Намерили го случайно. Син и подут.

Тогава се разчу, че Русана ходела на неговото лозе. И че в деня на нещастието също ходила. Но Милтара напъдил коня обратно. Не й дал да слезе от каруцата. Била му додеяла.

Така с проясняването на тази тайна любов всичко си дойде на място.

Оттук насетне никой повече не стъпи на Милтаровия кладенец. Освен призрачния кон на Русана.

Кълнежа е нещо, дето постоянно присъства в теб. Дето те владее и не ти дава да го забравиш. Нещо, което непрекъснато те вика. Ти се вслушваш в него с надежда, че ще го чуеш. Ще разбереш какво ти говори. Сега например като се вслушвам и долавям шум на вода. На отприщена вода. И разбирам какво ми говори.

Никога не съм знаел, че разбирам езика на водата.

Беше валял много проливен дъжд. Шлюзът на язовирната стена за регулиране нивото на водата се повредил. Водата изтекла, останала една педя. Кълнежа подгизнал. Плувнал във вода. Тогава се издавило стадото на чичо. Но не намерили нито една удавена овца.

Затова пък било пълно с риба. Стадото се било превърнало на рибен пасаж червеноперки с кротки, бозави очи.

Рибата се спусна да пасе из гората. И тая гора като почервеня... Вълкът, змията и друго животно, де що имаше, се изтегли на високото. Оттам изумено наблюдаваше как народът с мрежи, с кошове, кофи, дрехи лови риба. Напълни се тогава народът с риба. Само червеноперка. Каквото изловиха - изловиха. Останалото отиде в езерото.

Същата тая година езерото бе необичайно червено. И по-пълноводно от всякога.

А в Кълнежа Кайряка открил в един вир по рекичката десеткилограмова гола червеноперка. Гърбът й се виждал отгоре, над водата. Убил я с гегата. Като я натоварил на самара, опашката й се влачела по земята. Но Кайряка ламти за много. Не е човек, дето да каже стига. И да е доволен. Закарал голата червеноперка вкъщи, взел пласа и с брат си Петрика отишли отново за риба. Влезли във водата и почнали да теглят. В мрежата нищо не влизало. Имало дълбока тиня. До над коляното. Ето защо били бавноподвижни. Не можели да реагират бързо. А като се усети чукане в мрежата, трябва веднага да се вдига. Иначе рибата успява да се измъкне. Така около тях бъкало с риба, а в мрежата - нищо. И както дърпали пласата, Петрика почувствал, че другият край изостава. Но нали било тъмно, нищо не виждал. Подвикнал тихо. Кайряка не се обадил. Бая се изплашил. Как така брат му изведнъж няма да го има! Пипнешком се промъкнал до другия край на седем метровата пласа. Гледа - колът стои изправен. А Кайряка го няма. Само коркът на мрежата зловещо се поклащал. Хванал кола и задърпал. В същото време усетил, че някой дърпа кола от него. Напънал с всичка сила. Накрая измъкнал брат си. Трябвало да му бие шамари, за да го свести. Хлътнал в яма с тиня. Докато да извика и тя сякаш го глътнала.

От тинята, от рибата, или от напрежението - не знам, но Кайряка остана с червена кожа. Като да беше правен от червена печена глина. Оттам му излезе и прякор - Горещия Кайряк. Щото сякаш беше винаги нажежен до червено. Като грънчарска пещ.

Същата вечер из Кълнежа бъкало навсякъде с червена риба, духове и хора. А по рекичката брадатите върби цяла нощ се кискали. В тинята и брадиша щракали безброй капани. И ловели духове и рибари, рибари и духове. Без да правят разлика. Оцелели само летящата каруца на коларката Русана, безплътната пчеларска маска на Шомолчето и стадата без овчари. Ако не се брои чичовото.

Капаните сигурно щракат и сега. Но не вярвам някой вече да се хваща. Щото захитряха и духове, и хора. Пък и не се знае дали все още ги има. И едните, и другите.

Освен да са останали плътните сенки на духовете. И опашката на тяхната безплътна меланхолия...

Както карам велосипеда и както подрънкват калниците по неравностите на пътя, изведнъж усещам, че спиците се въртят назад. А то вече съм стигнал Кълнежа! Не знам дали е самовнушение, но ми се стори, че чувам звъна на вятъра в опнатите дизгини на летящата каруца. Взирам се напред през млечнобелия въздух. Рехава, мъглата пак тъй се стеле. На вълма, на вълма. През вълмата виждам дизгините и цялата конска амуниция да се отдалечава скоростно в посока към Големия язовир. И да се слива с мъглата. След нея дълго отзвучава звънът на вятъра в дизгините. Щом изчезна изведнъж осъзнавам, че нямаше нито кон, нито каруца. Макар да имах усещане, че ги имаше.

Мираж. Нищо повече.

Минавам покрай зеления пояс стари салкъми. И спирам. Нещо сребрее в тревата. Приближавам с известна боязън.

Излиняла жълта риза на змия! Понечвам да я взема в ръка. А тя, суха като напечена юфка. Разпада се на прах от докосването на пръстите.

Ето го и Големия язовир. Сега е съвсем пълен. Водата е като заспала. Наоколо е безлюдно. И тъжно зелено. Ни един бракониер не се вижда.

Пътят иначе е същият. Само дето е затревен. И коловозите не личат.

Отвсякъде струи една и съща приспивна меланхолия.

Тръстиката от рекичката излеко се полюшва. До слуха ми достига нежно и тъжовно просвирване. Сякаш вятърът се е уморил да продухва сухите стебла на саза.

Зад завоя са лозята, пчелинът и змийската пътека. Същата онази пътека, по която чичо тръгваше и се връщаше със своята сребърна тайна.

Колкото п наближавах, толкова по-силно лупаше сърцето.

Взех завоя и...

Бях се озовал пред висока телена мрежа. Опъната на бетонни стълбове. Отгоре три реда бодлива тел.

Пътят прекъсваше в две крила на портал с огромна табела. На нея имаше надпис:

"Резерват. Влизането строго забранено!"

Отстрани висеше груба дъсчица, на която небрежно, с разкривени букви, беше изписано: "Фазанрия".

Точно така - с изпуснато "а" по средата!

Оттук се виждаше червена тухлена постройка с навеси. Нещо като шапрон. Извиках. След малко излезе човек в лесничейска униформа. Поздрави и попита "по какво ходя насам".

А аз не знаех "по какво ходя..."

Тогава той каза: "Тука, байно, се влиза само с разрешително!" И си оправи лесничейската шапка с привично, отмерено движение.

А аз, като нямах разрешително, се почесах зад тила. Качих се на велосипеда и завъртях педалите. По обратния път. Преди да стигна завоя, спрях. Бях забравил нещо.

Обърнах се назад и потърсих с поглед пчелина.

Сините кошери и бялата къщичка ги нямаше.

На същата поляна, останала и тя зад високата мрежа с бодливата тел, се виждаше голям бял камък. Парченце от него кехлибарено проблясваше на слънцето.

Вгледах се внимателно. Останах дълго така, загледан в него.

Върху камъка блестеше капка мед.

 

 

© Димитър Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.11.2001, № 11 (24)

Други публикации:
Димитър Атанасов. Пентакон. Пловдив, 1988.