Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОНСКА СМЪРТ ЗА КУЧЕТА

Димитър Атанасов

web

От години не си бил по тия места...

Надали щеше да се върнеш някога, ако не се беше обадил твой приятел от детинство. Покани те на гости. Взел на концесия за трийсет години най-запазената на Балканите турска крепост - Меджиди табия, строена през ХІХ век. Отвори се път нататък и ти замина. Мислеше да преспиш в крепостта и на другия ден да запрашиш обратно за столицата. Два дни далеч от академичната суматоха със сигурност щяха да се отразят благотворно на един амбициозен млад доцент по история, още повече на неговите студенти.

Седнахте около масата и, както се очакваше, цял ден не станахте. Докато пийвахте и хапвахте, обговорихте старите авери - кой къде е, какъв е. Не пропуснахте и винаги актуалната тема за старите гаджета. Естествено, обсъдихте надълго и широко неговия грандиозен бизнес план за хотел-ресторант с музей и летен театър.

Случайно се зачете в местния вестник - публикуваха данните от последното преброяване на населението. За пореден път установи, че жените са повече от мъжете. А всякога си считал, че природата балансира живота по начин, който само тя умее. Но, изглежда, на нея й е трудно да контролира човешката мисъл. Ако го правеше, щеше да намери изход от най-наболелия проблем - екологичния. И тъй като човекът без колебание, със замах отряза както свързващата го нишка с природата, така и корените със селото, същият този човечец увисна в пространството и лаш насам, лаш натам, превърна се в някакво махало на глупостта, неумолимо отчитащо времето на остатъка до края. Единствено земното притегляне го задържаше все още към майката Земя, иначе отдавна да се бе вкочанил в смразяващите дълбини на Космоса. Ала той и тази пъпна връв скоро щеше да пререже, както безразсъдно преряза корените си...

Разбира се, едно най-обикновено преброяване на населението едва ли дава основание за такива песимистични изводи. И ти нямаше да се задълбочиш толкова, ако не беше забелязал в колонките цифри да се мъдри самотно между стотиците и хилядите невероятното число две. Което означаваше, че еди-кое си село наброява само двама жители. Опули очи и тутакси дръпна с показалец хоризонтала към азбучно подредените селища.

Същото име, в графата „месторождение”, се мъдреше във вашите личните карти - твоята и на приятеля ти.

Отдавна се беше стъмнило. Нощният хлад неусетно се беше промъкнал през бойниците и зъберите на крепостната стена. Той донесе дънково яке да се наметнеш.

Селцето се гушеше някъде там, в тъмното, сред кайсиевите масиви, липовите гори и безкрая на житните ниви по заоблените хълбоци на Добруджа.

Заедно бяхте завършили начално училище. После се изселихте. И се разделихте.

Струваше ти се невъзможно да са останали само двама жители. Непростимо е. За теб, за вас, за тях, за всички, които са го допуснали...

- От лятото не съм ходил - обясни той в отговор на твоето недоумение, докато разливаше димящото кафе в чашите.

За освестяване, както бе препоръчал.

Миналата година бутнал старата бащина къща. Иначе сама щяла да падне. Закарал малко строителен материал. Направил един етаж и така я оставил, недовършена.

- Голямо мъртвило е!

Той въздъхна тежко, сякаш да покаже безнадеждността на положението, отпи от горещото кафе и продължи.

Имало още една вила. Не съм познавал човека, от друг град бил. Купил на безценица съборетина като неговата. Пролетта я вдигнал. Изриголвал градината и засадил ново лозе. Кандърдисал и него.

- Навих се... Това е - въздъхна отново той.

Не изглеждаше никак убеден, че е направил каквото трябва.

Даже не докосна кафето.

* * *

Наложи се да минеш по разнебитен дървен мост. Отсрещният бряг трептеше пред очите ти. Долу в ниското бучеше прииждащата река. Шумът пречеше да чуваш двигателя. Подкара внимателно. Усети как прогнилите трупи изпращяха. Мостът се разклати, сякаш тръгна по течението. Наведе се на една страна и бавно, като на шега изсипа колата в мътния порой. Острата леденина на водата като с нож те преряза. Пред погледа ти се спусна жълто перде, заиграха студени огнени кръгове. В същия миг те подхвана страхотен въртоп...

Кошмарът прекъсна. Последното, което се опита да запомниш, бе потъването на колата. Беше изплувал на спасителния бряг и наблюдаваше оттам.

Но това не беше ти, а душата ти. Гледаше от отвъд...

Не си сигурен дали този момент не досънува в будно състояние?

Нищо чудно. Беше те избила студена пот.

Повече не можа да заспиш. Затвореше ли очи, пред теб се явяваше същият мост, по който тръгваше отново и отново. И все не успяваше да преминеш...

* * *

Сутринта времето ме хвана в капан. Беше паднал сняг. Не много, но вятърът беше лош, североизточен. Метеорологичният бюлетин за състоянието на пътищата потвърди опасенията ми - планинските проходи бяха затворени. Нямаше как да пътувам.

Реших да отскоча до селото - така или иначе се налагаше да остана. Лекциите можеше да почакат. Едва ли познавах двамата самотници, но...

Приятелят ми не успя да ме разубеди. После се извини, че не може да ме придружи. Имаше си работа.

Завъртях ключа в стартера и запалих двигателя на колата.

Нещо ме теглеше натам. Понякога се случва краката сами да ни отведат някъде, без да сме мислили предварително за това.

Не след дълго се отделих от главното шосе. На разклона нямаше табела. Изминах към четиридесетина километра по изровен, открит път. Вятърът замиташе снега като с дворна метла. Продължаваше да върти и да бие отляво. При по-силните пориви колата занасяше. Чувствах се скапан от лошия път, бях взел да съжалявам, че тръгнах, когато погледът ми легна в ниското и видях десетина подобия на къщи.

Бях изненадан. Не исках да вярвам, че махалата пред мен е родното ми място. Отляво и отдясно на пътя в безпорядък стърчаха полусрутени зидове с оголен кирпич или тухли.

Голямо мъртво дърво ми напомни за бряста пред нашата къща.

Спрях и изключих двигателя.

Изведнъж се озовах в тишината на гробищен свят, нарушавана само от свистенето на вятъра и пресечените сигли на мисълта ми. Накъдето и да обърнех очи изпод излинелия, прокъсан чаршаф на пресния сняг се надигаха мрачни, озъбени руини.

Не изпитвах друго освен съжаление.

Два комина, раздалечени в краищата на селото, тънко димяха. Насочих се към по-близкия.

Ако не беше пушекът и ако имаше с кого, бих се обзаложил, че къщата е необитаема. Беше празна и безлюдна като всичко наоколо. Похлопах на пътната врата. Никой. Натиснах ръждивата брава. Вратата се разклати, но не се отвори. Беше завързана с тел и очевидно подпряна отвътре. По дланта ми остана мръсна червеникавокафява следа.

- Има ли някой?

Гласът ми прозвуча несигурно. Студената тишина го попи като пясък вода и го остави без ехо. Почаках за отговор, но не получих такъв. Реших все пак да направя нещо. Човекът в къщата може да лежи болен, да има нужда от помощ... Стъпих на близкия камък, за да прескоча. Изгнилата ограда се наведе под тежестта ми и застрашително пропука. Подхлъзнах се на мокра дъска и тупнах на земята, едва успях да се задържа на крака. С досада опипах ожулените си ръце.

Ниско над главата ми се разнесе присмехулния крясък на сврака.

- Майната си ли търсиш тука? - стресна ме груб глас.

Пред къщата беше застанал мрачен старец със сърдито възчерно лице. Имаше дълги бозави мустаци и също тъй бозави антерия и остър калпак. Беше обут в дънести гащи в същия убит цвят. Подпираше се на голяма овчарска гега.

- Да вървиш откъдет’ си дошъл! - размаха той сопата в ръцете си.

На неговите години да се перчи? Стана ми смешно. По дяволите, имаше зъл блясък в очите. Усмивката ми бързо замръзна, като осъзнах, че тъй както се заканва, тъй може и да удари.

Опитах се да обясня с добро.

- Чакай, недей тъй, аз съм...

- Няма к’о да чакам! - прекъсна ме троснато той. - Не искам никой в къщата си. Махай се! Ей там - посочи с ръка към другия край на селото. - Там иди. При другия. Той е по гостите. На мен не ми трябва никой. Хайдути с хайдути...

Продължи да се кара и да размахва гегата над главата си.

Слушах, без да го чувам.

Какво му стана? За крадец ли ме взе? Искаше ми се да кажа някоя добра дума, да го успокоя. Но ме възпря свъсеното му от ярост лице, което беше станало още по-черно, а поведението му непредвидимо.

Махнах с ръка и прескочих обратно оградата, този път набързо и без премеждия.

Към другия. Към последната надежда за човещина в този изоставен термитник. Ако и той е с такъв дръпнат характер, рискувах да се окажа на пътя. Все още не си давах сметка какво точно дирех насам. Бях се поддал на първия вътрешен порив да се върна, колкото и късно да е, да видя...

Какво да видя? - запитах се.

Това, което виждах, бе спиралата на суха лозова пръчка, здраво захваната с пръстените на безкръвните си ластуни за невидимата тел на времето. Последната серпантина бе увиснала наникъде...

Другият старец, предусетил някак си идването ми, бе излязъл пред къщата да ме посрещне. Беше наметнат със стара раздърпана ватенка. От дупките й се подаваха папери вътък. Крачолите на избелелите му дочени панталони с едро съшити кръпки бяха вмъкнати във високи вълнени чорапи.

Приближих. Той смъкна калпака и подаде ръка. От него се носеше миризма на дълго употребяван конски чул. Чисто бялата му коса ме изненада.

- Беше при него, нали? - каза той вместо поздрав.

Задържа ръката ми в своята, като че чакаше отговора, за да я пусне.

Избегнах погледа му.

Нахлузил бе подпетени гуми с изрязани каишки.

Направих се, че не съм го разбрал.

- Черния! - прошушна заговорнически старецът, сякаш се опасяваше, че ще го чуят от другия край на селото.

- А, при него ли? - уж най-после се сетих. - Бях, оттам идвам.

Не казах, че ме изгони.

Старецът ме гледаше постоянно в устата, сякаш се боеше да не изпусне някоя шепнешком казана дума.

Почувствах се неудобно.

Пред мен се изпречи разкривения скелет на дъсчената ограда. Всеки момент можеше да падне, но все още се придържеше от накриво побити подпорни колове. Встрани беше струпана камара от разковани дъски. Сигурно служеха за огрев.

- Влизай, влизай! - подкани старецът и тръгна напред.

Имаше отмерен жест. Беше от хората, които вдъхват доверие.

Прекрачих прага и се озовах в ниска опушена стая, многократно измазвана с жълта пръст и овчи тор. Захабена рогозка покриваше пръстения под. Наслаги от прахоляк и паяжини висяха по стените и по разхвърлените парцаливи вещи. Зиданата печка излъчваше слаба топлина. В огнището стърчеше край на цепеница. Миришеше приятно на прясно изгоряла дървесина.

Седнахме на ниски столчета около масичка с дълго употребявана захабена мушама. Имаше паница домашно сирене, глава лук, туршия, залоено парче пастърма и краешник хляб. Без да сваля ватенката от гърба си, старецът се пресегна и взе от близката лавица две от подредените там юзчета. Донесе и малкото чайниче от печката.

- Греяна - похвали се той. - Зимно време без ракийка не оставам. Имам две дамаджани, сто кила. И малко вино налях, към два тона. Няма кой да го пие, така отлежава. Не мога да насмогна.

Примляскваше на всяка дума, сякаш я сдъвкваше, преди да я произнесе. Като че ли бе отвикнал да говори и сега му струваше усилие. Речта му беше насечена и тежка.

- Наздраве и добро! - надигна юзчето. - Можеш да ми викаш бай Димо. Малко тежко чувам, ама ти, като приказваш, гледай към мене.

Казах му името си. Лютата ракия ме удари в носа.

- Не си раснал на село! - засмя се той. - Ако ракията не струва, няма кой да издържи тука. Ще кажеш: Кой ли е издържал! Само двама сме - аз и Христо Черния. Едни се изселиха, други измряха, трети... И да ти разправям, файда няма.

Млъкна и усърдно почеса брадата си.

- Всичко стана набързо, има-няма двайсетина години - продължи той.

Кимнах, но имах чувството, че разговаря повече със себе си. Навярно навик от изпълнените със самота дни.

- Няма накъде. Тука ще умра. Туй ми е наказанието. Пет години откакто сме сами с Черния. Вярвай, по-голям враг не съм имал. Стигнахме дотам, да делим селото с него...

Цепеницата в огнището изпука.

- Като казвам това, да чуеш и останалото...

Старецът погледна навън, сякаш се страхуваше да не ги подслушва някой.

- Да вземе снощи да отрови кучето!

Погледна ме, сякаш аз съм го отровил.

- Ей, че кой е той бе! - извиси глас.

Все повече се палеше.

- Кой е той да ми трови кучето на мене? Аз каквото имах, всичко продадох: овце, кози, пилета, магарето... И какво остана? Едно куче!

Той удари с юзчето по масата.

- И гълъбите...

Стана, за да направи нещо, но и той не знаеше какво.

- Синът завъди навремето гълъби... - неочаквано смени тона. - Не можа да се ожени. Запиля се преди години. Отиде и го хвана невиделицата. Не се обади жив ли е, не е ли...

Сети се за какво беше станал. Взе чайника от печката и напълни юзчетата.

- Ще ми трови той на мене кучето... Не знам какво ще направя, ама ще направя нещо...

- Наздраве! - не знаех какво друго да кажа.

- Това е наша работа - побърза да ме успокои той. - Тебе няма защо да забъркваме. А бе ти да не излезеш тукашен, а?

Спестих истината. Носех общата вина на всички, побегнали оттук.

Случайно съм насам, заблудил съм се, нямаше табели. Ако не възразява малко да отпочина, много е лош пътят...

Старецът предложи да ми покаже гълъбите. Говореше за тях като за последна гордост.

Влязохме през ниска врата в съседната стая и се озовахме в гълъбарник. Птиците веднага накацаха по раменете, главата и ръцете му. По стените бяха окачени кафези, отгоре висяха поилки. Високо до тавана няколко дупки пропускаха сноп лъчи, в чиято светлина трепкаха блестунките на запрашения въздух, раздвижван от крилете на влитащите и излитащи гълъби. Иначе заради малкото прозорче отсреща изглеждаше сравнително светло. Покрай стените беше насипан ситен пясък и пъздер, ограден с летви. Мястото служеше за птиче пепелище. Остра миризма на курешки дразнеше носа, макар да беше изринато и чисто. Личеше, че пернатите се радваха на обгрижване и обич.

Защо са на бай Димо тези птици? Нямаше никаква полза от тях. Искаха само слугуване...

- Когато синът ги завъди, в селото имаше много гълъбари - обади се той, сякаш отгатнал мислите ми.

По онова време ги гледали за гордост, за тамазлък. Надпреварвали се да имат най-много и най-хубави породи...

Някога и ти имаше гълъби. Много отдавна, луничките по лицето ти не бяха изчезнали още. Донеци, качулати, пощенци, гащати, какви ли не... Дупнишки ямалии, русенски чиболии, филибелийски тепелии, акмани... Черни, червени, жълти, бели, шарени, мавлии, бемкалии... С чембер и без чембер, с роза на гърдите, със сърцевиден щит, с червено околоочие... Нежни, грациозни, благородни...

- Боже, какви летачи, какви преметачи... - възкликна старецът и те измъкна от спомена. - Набере, набере височина, пък се преметне. До кацане на земята може да се премята. Седна пред къщи и с часове ги наблюдавам как играят....

Снежнобял гълъб биеше с криле по гърдите му, сякаш настояваше да му обърне внимание. Глупаво е, но изглеждаше, че го ревнува. Той подложи ръка да кацне и гальовно го приближи до устните си. Целуна малката червена човчица. Гълъбът пиеше от слюнката му.

Поглади нежно перата от ветрилото на опашката и го пусна да излети.

По усмихнатото му лице пробяга слънчево зайче.

- Къде ли не ходи синът - Варна, Пловдив, Шумен, Плевен - все гълъби да купува - въздъхна той, като че ли се завърна отнякъде. - До Унгария пътува. Като неговите гълъби нямаше в цяла Добруджа. Грижих се за тях, докато изкара казармата. Отслужи и си дойде, ала в селото почти не бяха останали хора. Поседя година-две, най-вече заради пилетата. Не издържа. Замина за Канада. И не се обади повече. Ни писмо, ни нищо...

Бай Димо замълча. След малко продължи, но снижи глас, сякаш искаше да ми довери тайната си.

- Гледай ги, каза на тръгване, някой ден ще се върна.

Той изтри с опакото на дланта бликналата влага в очите.

- И аз ги гледам. Като мои деца ги гледам. Пък може и да се върне, знаеш ли...

Знам ли... Не вярвам.

- Може и да се върне - казах.

Старецът също не вярваше. Но се надяваше.

Неговата любов към гълъбите крепеше надеждата му. Както и омразата към другия, с когото деляха една и съща съдба на самотници.

Независимо че бяха останали сами, двамата водеха своята малка война, която ги поддържаше живи...

Годините бяха изличили от паметта ми техните образи. Не помнех нито единия, нито другия. Но се питах откъде идва тази вражда, какво я подклажда. Не можех да си представя какво е непростимото в нея, онова, което ги разделя...

Седнахме отново край масичката. Не се наложи да подпитвам, бай Димо сам заразказва историята с Черния.

- Като младежи бяхме главатари на две тайфи в селото - от Горната и Долната махала. Момчешки работи...

Що боеве с камъни били водили, що пукнати глави имало... И защо било всичко? За някакво надмощие, дето в крайна сметка нищо не значело. Ама кой ти разбирал тогава.

- По-късно, като ергенаши, продължихме с побоищата по седенките - продължи той.

Черния с още двама бабаити една вечер откраднал момичето на бай Димо. Оженили ги. Тя не можела или не искала да му роди. Един ден дошла при него. Черния усетил... Подпалил му пластовниците сено. Обирал му лозето две есени поред, оставял го без вино. Така вървяло - единият ще открадне дърва, другият ще му обере царевицата, ще заколи агне, ще вкара добичето му в “капана” на кметството, без да има защо... И не забелязвали, че селото се изпразвало, хората намалявали все повече и повече, докато... Пръстницата затрупала жената на Черния. Върнали момчето му от Ирак в оловен сандък. Неговата и тя се споминала... Останали сами. Но и тогава не се помирили. Последният зарар бил от снощи, отровил му кучето.

- Сутринта беше още топло... - приплака старецът.

Замълча.

- Ще го отнесеш ли в конските гробища? - помоли той.

Там изхвърляли мършата. За него било далече. Сигурно не ги знам. Лесно ще ги намеря, той щял да ми обясни...

Съгласих се.

* * *

Конските гробища...

Не каза, че знаеш къде са. Нито, че си играл там. Беше дете. Копаеха ямата горе на високото, в един от топовете от Втората световна война. “Топове” казваха на петте бункера с дебели бетонни дъги, където били разположени далекобойни оръдия. След войната бяха неизползваеми и селяните изкопаха в най-отдалечения конско гробище. Беше кладенец - три-четири метра широк и трийсетина дълбок. Тъй като конската смърт не идва по поръчка, дълго време гробището стоя празно. Често ходехте там. Тайно. Веднъж децата те придумаха да те спуснат долу. Те държаха въжето, ти страхливо слизаше по него. Ставаше все по-тъмно и по-страшно. Щом стъпи на хлъзгавото дъно момчетата със смях издърпаха въжето и започнаха да те замерват с буци пръст. Не беше разбрал коварния им план. Разплака се от безсилие. Сви се до стената, закри главата си с ръце. Те избягаха и ти остана сам. Беше невъзможно да излезеш. Викаше, викаше с все сила, но глас нямаше, сякаш сънуваше кошмар. Измъкнали те в несвяст. След часове. Овчар минавал случайно. Кучето завило на умряло... Дни наред не проговори.

Конските гробища се превърнаха в най-страшния капан за скитащи кучета. Привлечени от миризмата на мърша, гладни и настървени те падаха в дупката и оставаха завинаги там, в смрадта на умрелите животни. Хранеха се с леш, давеха се, разкъсваха се едно друго, подивяваха и угасваха бавно, виейки страховито по цели нощи. В тъмнината на кладенеца се виждаха само светещите им очи, отправени нагоре с надежда за спасение. А вие събирахте в джобовете камъни и ги замервахте. Кучетата пискливо квичаха, ръмжаха свирепо и яростно лаеха. Копаеха леговища в пръстта, за да се крият от вашата безсърдечност. Беше едно от жестоките деца. Много бързо забрави, че там долу, в зловещата тъмнина, и ти беше обречен...

* * *

Бай Димо донесе ръждива тел. Привърза трупа на кучето върху две извити дъски от стара бъчва. Преля го с ракия, отпихме мълчаливо и аз тръгнах. Оставих го със зачервени мокри очи.

Излязох от селото и поех по дълбокия път край пръстниците. Вятърът беше навеял завета с преспи. Вървеше се трудно. Извръщах се често назад, опасявах се трупа на кучето да не се изхлузи от набързо скованата шейна. Беше овързано здраво. Ръждивата тел се впиваше в сивобялата остра козина.

В снега неочаквано се появиха стъпки. Наоколо не се виждаше жива душа. Започваха на няколко метра пред мен, като че ли човекът е паднал от небето и е продължил, без да се тревожи, че дотук не е оставил следи. Бяха плитки, някак безплътни, все едно са на момче с необичайно голям крак. Рохкавият сняг около тях подсказваше, че са още пресни. Опитах да ги следвам. С изненада открих, че не след дълго изчезваха по същия мистериозен начин, по който и се появиха. Оттам нататък снегът белееше все тъй непокътнат, както преди да нагазя в него.

Може би Черния? Или бай Димо? Едва ли...

Човекът, ако изобщо можеше да се говори и мисли за човек, сякаш се беше разтворил в разредения въздух. Дори ми се стори, че долавям нечие хрипкаво дишане. Затаих дъх и се ослушах.

Уверих се, че се заблуждавам, и продължих пътя си.

И все пак нещо ме потискаше. Чувствах се напрегнат. Постепенно изпаднах в състояние на смут и страх от предстояща опасност. Огледах се тревожно.

Тогава разпознах мястото.

Недалече отдясно на пътя още личеше гробищна могила, слегнала се с годините. Тук беше погребана жената, която пръстницата затрупа.

* * *

Ранната пролет дъхаше на прясна земя. Слънцето, макар и обедно, щипеше хапливо. Дълбокият път още не беше изпръхнал.

По баира към пръстниците, откъдето копаеха жълта пръст за измазване на къщите, тичаха хора. Изплашени и любопитни, децата се щураха между тях. Възрастните мълчаха. Не пускаха по-нататък, но ти успя да се промъкнеш. И я видя.

Върху изкопаната пръст лежеше млада жена, току що извадена от пръстницата. Заливаха я със студена вода. Залепнали по тялото, калните дрехи очертаваха бедрата и гърдите й. Лицето бе добило жълтия цвят на пръста. Широко отворени, очите й гледаха втренчено. В тях плуваха силуети.

Стори ти се, че забелязваш лица на непознати, които не бяха сред вас.

Беше страшно. Тя бе мъртва.

Някой ви прогони.

С вас бе детето, чиято майка бе пострадала. Да, момчето на Черния. Беше доста по-малко от вас. Не плачеше. Стоеше някак важно, всички се отнасяха към него с внимание и съчувствие. Още не знаеше какво значи смърт. Но много скоро щеше да разбере какво значи да загубиш майка.

По-късно ти винаги избягваше това място. Плашеше те могилата с кръста. По някакво внушение мъртвата оживяваше и ти се явяваше така, както я беше видял - с кални дрехи, с жълто лице и отворени очи, от мократа й коса се отцеждат кални капки вода...

Ала тя не беше онази жена. Беше смъртта.

* * *

Наблизо забелязах ситни заешки следи и утъпкана полегата пътечка. Изкачих се по нея и излязох горе, над дълбокия път. Както някога заобикалях мястото на смъртта, така и сега не исках да минавам оттам. Напряко щях да стигна по-бързо до топовете.

По откритата поляна севернякът бръснеше здравата. Твърдият сняг проникваше в незащитените пролуки по дрехите, щипеше лицето. Вдигнах яката.

Ако не беше вятърът, щеше да се върви по-леко, тук снегът беше тънък. Отдолу стърчаха заледени иглите на изсъхналата ланска трева.

Отново тайнствените следи. Този път едва-едва отпечатани в снега, но все пак личаха току-що пречупените връхчета на сухата трева.

Спрях озадачен. Невъзможно беше някой от старците да е минал преди мене. Аз избирах произволно пътя си. А стъпките сякаш ме караха да ги следвам. Водеха в моята посока.

Направих двайсетина крачки по тях и пак спрях. Следите отново изчезваха.

Бях решил, че е някаква самоизмама, когато зад гърба ми се разнесе зловещо кискане. Замръзнах на място, докато събера кураж да се обърна.

На няколко крачки от шейната две черни кльощави кучета се давеха в снега. Наведох се бързо, все едно вземам камък, за да ги сплаша. Побягнаха на различни страни. Събраха се недалече, седнаха на опашките си и се заоблизваха с дълги червени езици.

Очите им светеха.

Не, нямаше как да са излезли от конските гробища. Не бяха и на Черния.

Вглеждайки се по-продължително в тях, разбрах, че бяха по-скоро призраци на скитащи кучета.

Дръпнах шейната и тръгнах. През дънковото яке телта болезнено се вряза в рамото ми.

* * *

По същата тази поляна през лятото тичахте боси. Магарешки бодли, бутрак, жълти тръни и пиламида в тревата колкото щеш, но като бягаш, инстинктивно се предпазваш от убождане. Умение, пренесесено от човека през дивите и мрачни хилядолетия. На другия край, в големия трап до черничката, имахте скривалище. Сами го бяхте изкопали. В глината над входа някой беше издълбал: „Кокошкари”.

Бягахте презглава към конските гробища. Там имаше необичайно сборище. Приспиваха кучетата. Едно по едно ги връзваха на пилота, забит до бетонната дъга на топа. Ветеринарният с гумени ръкавици и мръснобяла престилка, опръскана с кръв, с отмерено движение забиваше голяма конска спринцовка в телата на вързаните кучета. Те изпъваха крака и вкочанясваха още там, на стълба. Друг развързваше ремъците и хвърляше труповете в гърлото на конските гробища.

Както и да го погледнеш, приспиването си беше убийство отвсякъде.

Властта беше предприела безмилостна кампания за изтребване на кучетата. Пречеха ли на някого или някой беше решил, че без кучета социалистическите села по-бързо ще станат градове, не се знаеше.

Нямаше отърване от платените кучеубийци. Влизаха по дворовете, трепеха хайванчетата на синджирите. Ако някой откажеше и го пуснеше на свобода, налагаха глоби.

Тогава се появиха скитащите кучета. След време се заглутиха и плъзнаха озверели глутници. Станаха страшна напаст, наложи се да правят хайки. Хвърляха труповете на отстреляните в конските гробища.

Очите ти се ушириха. На побития дирек привързваха вашето куче. Баща ти подаде ремъка с нашийника и намръщен се дръпна. Кучето предусети смъртта. Заръмжа, оголи зъби и свирепо залая. Искаше ти се да избяга, но преди това да разкъса ветеринарния и другите. Ненавиждаше ги, мразеше всички, но те пипаха здраво. Завързаха го. Извърна глава, за да не гледаш. Не издържа и пак се обърна. Мръснобялата престилка приближи. Неочаквано кучето пусна висока жълта струя и заджирка. Докато ветеринарният се усети, беше надрискан. Наоколо се разсмяха. Ти се разхълца и избяга. Не се прибра вкъщи. Цяла нощ плака в скривалището на кокошкарите. Рано на другия ден баща ти те измъкна, хвърли ти здрав пердах и всичко мина, забрави се.

По-късно разбра, че не са приспивали кучетата медикаментозно, както казваха. Щяло да струва скъпо на държавата. Инжектирали им бензин в сърцето.

* * *

Пред мен се появи пирамидата. На ниска могила бяха забити тройка високи дървени подпори, събрани в горния край. От тази точка нагоре се издигаше почти триметров пилон, на чийто връх, сковани от дъски, лежаха обветрени посоките на света. В центъра на основата на лакът височина се показваше зарит в земята камък с квадратно сечение. Знаех, че в средата на челото има голяма колкото яйце желязна топка.

Тези триангулачни знаци бяха строени през петдесетте години. Предполагаше се, че е възможно целта да е или секретна, или топографска, щото боядисваха посоките на света и камъка в основата бели, а самата пирамида черна, при което фигурата изпъкваше сред околната зеленина, като че специално пригодена за самолетна снимка.

Наред с топовете и конските гробища пирамидата беше едно от любимите места за игра. Изпитание беше кой ще се качи до посоките на света и ще ги яхне.

Никой от вас не подозираше, че същите бели посоки ще ви разпилеят по големия свят и ще погубите духа на родното място, подобно ветеринаря, усмъртяващ домашните кучета с инжекция бензин в сърцето...

Разчистих с ръка снежната шапка на камъка. На челото зейна черна дупка. Сякаш видях рана от извадено с нажежена жига око. Желязната топка липсваше.

Зает с пирамидата, не съм обърнал внимание, че шейната с трупа на кучето се е преобърнала. Изправих я.

В същия момент отново забелязах стъпките. Прекосяваха плитък, навеян от снега трап, навярно някогашна траншея, завиваха покрай оголените бодливи клони на висок храст кучешка шипка и изчезваха от другата страна. Няколко крачки по-нататък беше първият топ.

Имах намерение да мина през същото място!

Плодовете на дивия трендафил някак безсрамно червенееха на белия сняг.

Нагазих в пряспата. Някой ме дръпна за ръката.

Шипката беше впила шипове в якето и теглеше, готова да ме вземе в бодливата си прегръдка. Дръпнах се рязко, за да се отскубна. Ръкавът се раздра. Храстът силно се разклати. Няколко ярко червени шипки се отрониха в снега, сякаш капнаха няколко капки кръв. Парцалче от дрехата ми висеше на разлюляното трънливо стебло.

Продължих, но бях убеден, че оставих нещо повече от себе си в траншеята с още живата бодлива тел.

Строени в редица, топовете спокойно извиваха дебелите си бетонни дъги на запад. Непокътнати от времето на войната, сякаш очакваха завръщането на далекобойните оръдия. Многозначително мълчаха, както са мълчали винаги. Всъщност до стрелба така и не се стигнало. Нашата войска изненадала румънците в гръб и те се предали. Бойната техника конфискували. Претопили трофейните оръдия за плугове. Ненужните мъртви следи от войната сега пустееха.

Само единият от топовете все още таеше смърт в дълбоката си утроба. Този, който бе превърнат в конско гробище.

Към него вървях и аз.

Бях забравил за стъпките, когато се появиха отново. Този път ясно личеше отпечатакът от грайфер. Подозрението, че оставям ако не същия, то поне подобен отпечатък, ме накара да го разгледам внимателно. Стъпих наблизо и ги сравних.

Съвпадаха!

По-нататък стъпките се губеха по бетонната дъга на конското гробище.

Влязох откъм ниското през отворения край на дъгата. Кладенецът зееше открит, навеян по ръба със сняг. Най-горе се виждаше зидарията от дялан камък. Тя опасваше гърлото на три-четири метра дълбочина, предпазвайки свличането на пръстта. Независимо че беше студено, от дупката се носеше слаба, неприятна миризма на мърша. Трябваше да побързам.

Притеглих шейната и развих телта, впила се здраво в трупа на кучето. Повдигнах го с ръце и останах за малко неподвижен. Докато го държах, пред мен изплува лицето на стареца. От очите му се стичаха едри като шипките капки кръв, падаха по козината на кучето и се събираха в шепите ми. Трупът в ръцете ми взе да се затопля и отпуска.

Оживява! - помислих си.

Уплаших се. Вече сякаш пареше в ръцете ми. Направих крачка и го хвърлих в гърлото на конското гробище. Чух приглушен удар в камъните на гърловината.

В напрегнатите мигове на падането ми се стори, че от дъното на кладенеца, изпод земята, се разнася ръмжене, че долавям кучешки вой.

Не, не беше кучешки...

Залегнах, припълзях до отвора и надникнах...

* * *

Някой сложи студена длан през очите ти, сякаш искаше да познаеш кой е.

Ала ти не беше в състояние да отговориш. Думите не искаха да излизат от устата ти. Като в кошмар. Не можеше дори да извикаш.

Беше тя, която те ориса. Която те отдели от себе си, а сега е готова да приеме сетната ти мисъл. Която получи първото ти любовно писмо и не дойде на обявената среща. Която те допусна едва след като похаби запаса от смешни усилия да я имаш. Прие живота ти като гаранция за своя бъдещ. Дари те с безмислено образование, професия и служба. Изпепели желанието на духа ти, доведе те с измамните си стъпки до началото на края...

Докато падаше, можа само да изхлипаш:

- Ти ли си?...

Отдолу лъхаше смрад. Нещо там яростно се мяташе по дъното и блъскаше в стените. Чуваше се далечно цвилене и тропот на копита. Свирепият лай на призрачни кучета издаваше предчувствие за плячка. Лъчите на червените им горящи очи пронизваха тъмнината и напрегнато следяха падащата фигура.

Ти беше белязан с техния знак на съдбата...

В последния миг от падането най-после проумя - ако се върнеше по обратния път, нямаше да има други следи, освен твоите собствени.

 

 

© Димитър Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.05.2008, № 5 (101)

Други публикации:
Димитър Атанасов. Пентакон. Сборник разкази и новели. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1988 (вариант).