ИЗИ АБРАХАМИ: ИЗКУСТВОТО ТРЯБВА ДА ДАВА НАДЕЖДА

интервю на Димитър Атанасов

web

Изи Абрахами е световно известен кинодокументалист, но малцина знаят, че е натурализиран американец с български произход. Роден е в София. Напуска България на десетгодишна възраст. Живял е в Израел, Ливан, Палестина, Англия, Франция, Норвегия, Ирландия, Холандия и САЩ. От 25 години се е установил в Ню Йорк, но пътува и до Амстердам, където също има дом. Не е забравил българския език. Търси приятели от детството, има намерение да снима филм за своя живот. Изключително продуктивен театрален и кинорежисьор. Поставял е на сцената на "ГЕЙТ ТИАТЪР" в Дъблин, "NYE" в Осло и различни театри в Израел. Най-известните му филми са: "Просто човек", "Рокът на Израел" /2000 г. URTI Гранд при за документален филм/, "Лято, есен, ВОЙНА, пролет" /Първа награда на филмовия фестивал в Барселона/, "Утопия за истината", "Арсенал 8", "Рофра", "Нямаме песни за войната", "Изобретяването на паркингметъра" /Специална награда на Уърлдфест, Хюстън/, "Израел - другата реалност", "Акции от времето", "От А до Я" и др.

- Живеете в Ню Йорк и Амстердам, а сте роден в София. Може ли да се каже, че сте жител на света?

- Много хора говорят за своите корени. За мене дървото има корени. Човекът има крака. И трябва да ходи, да гледа. Аз съм живял в Ирландия, Франция, Норвегия, 15 години в Холандия, а в Америка живея от 25 години. В България и Израел съм живял като дете. Човек трябва да живее със света, а не с една родина или една култура. Трябва да се докосне до много култури, за да може да твори пълноценно. Тогава неговото творчество ще бъде по-дълбоко, по-богато и по-истинско. Ако е затворен на едно място, ще бъде с ограничен кръгозор.

- Означава ли това, че нямате родина?

- Аз наистина нямам родина. И вярвам, че това е много хубаво. Когато няма родина, човек няма и врагове. Аз участвах във войната за независимост на Израел, бях командос. Не искам да убивам за която и да е страна. Всички страни са мои. Където се чувствам добре, на сърцето ми да е уютно, там където мога да творя свободно, там е моята къща - в главата ми, в душата ми. Да имам родина означава да има политици, които да ми казват как да живея, какво да правя или да не правя. Не искам никой да има такава власт спрямо мен. Аз също не искам да имам такава власт над някого. Всеки трябва да бъде и да се чувства свободен.

- Защо напуснахте България?

- Роден съм в 1930 година в София. През 1938 година баща ми получи писмо от Ататюрк, те бяха големи приятели. Пишеше, че трябва да напуснем веднага, тъй като Германия ще дойде в България. Имам брат, баща ми го изпрати в легална емиграция, качи го на парахода за Палестина и Израел. Ние останахме още три години. Майка ми имаше аптека. Баща ми беше търговец, Несим Аврамов Аронов му е името, а на майка ми - Виктория Алкалай. Тя имаше девет братя лекари. В 1941 година, когато германците вече бяха в България, успяхме все пак да вземем визи за Турция и с влак за Цариград напуснахме страната. Германците обаче спряха влака и ни взеха паспортите, парите, писмото на Ататюрк, всички документи и ценности, които носехме. Но ни пуснаха да пътуваме. Приеха ни в двореца на Ататюрк. Останахме няколко дни, след което ни осигуриха квартира в Цариград. След година отидохме в Бейрут, там чакахме дълго, за да получим от англичаните виза за Палестина. За тези мои преживявания сега ще правим с Българската национална телевизия документален филм. Ататюрк беше две години в България военен аташе. Тогава и се запознава с баща ми. Беше влюбен в дъщерята на генерал Ковачев, министър на войната по онова време. Искаше да се ожени за нея, но тя не пожела да сложи фередже. Ататюрк й обеща да не слага, но генералът не позволи този брак.

- Нещо във вашата съдба напомня за Елиас Канети. И той е напуснал България долу-горе на вашата възраст...

- Канети го познавам лично. Той ми е далечен роднина. Почина в Лондон. Като се видяхме последния път, не вярваше, че ще умре. Говорихме много за книги, за световната литература...

- Скитайки по света, смогнахте ли да завършите образование?

- Учих за режисьор в Англия, в Олдвик - най-известната театрална школа. Поставях в различни театри в Норвегия, Израел, Ирландия, Ню Йорк. След това започнах да снимам документални филми. В Израел също учих театрална режисура.

- Кои филми ви донесоха най-голяма слава? Те ли са най-скъпи на сърцето ви?

- Миналата година на фестивала "Златната ракла" моят филм "Рокът на Израел" взе награда. С него разкривам ситуацията в Израел чрез песните, които се пеят - арабски песни срещу евреите и еврейски срещу арабите. Този филм взе първа награда и в Монте Карло, трета награда в Рим, награда в Америка. Много ми е скъп на сърцето. Един друг филм разказва за един клас ученици в Босна - мюсюлманчета от град Зеница. Босненци, сърби, хървати... Учителят им говорил за Ана Франк и те писаха писмо до дома й в Амстердам. Че живеят като нея затворени, а около тях - бомби. Отидох да направя филм за тях. Попитах ги какво са научили от войната и те казаха: Научи ни да не вярваме на никого. Стана ми болно. Бяха само единадесет деца. Другите ги нямаше. И никой не знаеше къде са. Взехме тези единадесет деца с нас в Амстердам. Те дойдоха и видяха един друг свят. И малко по малко започнаха да се усмихват. Започнаха да вярват, че може да има и друг живот, други хора. Започнаха да вярват на хората. Този филм също взе много международни награди. Казва се "Лято, есен, ВОЙНА, пролет".

- Новите ви творчески намерения?

- Вече казах, че с БНТ подготвяме един филм за мен и Ататюрк. Още два филма ще снимам в Америка и Франция. Единият се казва "Където парите и изкуството се срещат". Милионерът Франсис Гринбургер направи една колония за художници и писатели на 60 километра от Ню Йорк. Той кани творци, защото няма нищо в сърцето, а има пари. Кани творци от цял свят за три седмици да пишат или рисуват, като им осигурява всички условия за това. Другият филм е за играта "Петанк". Играе се с железни топки, нарича се "Жьо де бул", а филмът се казва "Хомо луденс", т.е. играещият човек. Принц Алберт от Монако много обича тази игра.

- Бяхте член на журито за документални филми на "Златната ракла". Мнението ви за последното издание?

- 99 % от филмите бяха много тъжни. Направо трагични, без капчица надежда. Аз вярвам, че изкуството трябва да даде сила на човека да продължи да живее. А не, че всичко е лошо. След тези филми светът изглежда толкова тъжен, че не ти се иска да живееш. Всички филми, които аз съм правил и правя, дават кураж на човека. Така че на тези, които се занимават с кино, искам да кажа да правят филми, в които да има лъч надежда. Ако няма, защо ги правят?

© Димитър Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.10.2002, № 10 (35)