САМОТАТА КАТО РАВНОСМЕТКА И БОЛКА

Димитър Атанасов

web

Романът "Черната роза" на Георги Стоянов е написан увлекателно и интересно, с присъщото за автора разказваческо майсторство. Структуриран е несложно, като по този начин силата от опростената композиция се прехвърля към сюжета и фабулата, а оттам към въздействието и развитието на образите. Сюжетът е разгърнат в две части и епилог. В първата част - "Бягство" - повествованието се води от името на бащата Матей Аршинков, а във втората част - "Между два бряга" - от сина, Борислав Аршинков. Този подход е оправдан и обоснован от главния конфликт в романа - старият като света сблъсък между родители и деца, антагонизмът между поколенията.

Съдбите на героите са драматични.

Матей Аршинков, или както още го наричат неговите приятели и познати Белият кичур, е пенсионер, агроном по професия. Заради проблеми със сърцето влиза в болница, но избягва от бялата самота, за да отиде на гости на снаха си Алис и да празнува Коледа с внуците. В празничната вечер няма автобуси и той трябва да прекоси пеша целия град към дома. По пътя, докато се бори със снежната буря, животът минава през главата му като на кинолента. Пиратка избухва в краката му и той губи съзнание, за да отвори очи отново в болницата. Но този път Дядо Коледа е събрал около болничното легло цялото семейство - синът, току-що завърнал се от Америка, снахата и внуците.

Борислав е едно дете на семейство Аршинкови и израства разглезен и себичен. Превръща се в разочарованието на семейството, най-вече на майката Вера, която възлага на него големи надежди и го принуждава да запише медицина. Той придобива образование за общопрактикуващ лекар, но си остава неудачник. Защото е мизантроп. Не обича хората, затова не може да лекува. Причината за неговия неуспех в живота е неговият егоизъм, разкрит чрез думите на майката: "Любовта към човека лекува най-много, а ти обичаш само себе си." Липсата на професионална реализация, разводът с Алис, издънката с втория брак, безизходицата, го подтикват към среща с другия свят, онзи, който е "по-близко до рая". И заминава на гурбет в Калифорния. В търсене на късмета Борислав дава гръб на родината като стотици хиляди емигранти в гонитба на щастието, на изгубените илюзии. Ала надеждите му за промяна бързо са попарени. Макар да е лекар по образование, работи като разносвач на пици, а в новата си кариера израства едва до санитар. Липсва му житейска устойчивост. Той не може да се приобщи към другия начин на живот, не може да се впише. Времето, прекарано в САЩ, всъщност е време за равносметка. Едва там разбира колко големи грешки е допуснал, как е прахосал живота си, как е изгубил семейството, отворил е бездна между него и родителите си… В душата му нахлува безнадеждност, изпада в депресия. И се връща.

Украинката Вера е научен работник в овощарски институт. Дъщеря на белогвардееца Виктор, който прави първите оранжерии за цветя в града и пръв селекционира черна роза. В утрото, в което черната роза разцъфтява, животът го напуска. Вера има натрапчивата и абсурдна идея, че синът й ще постигне нещо значимо. Нейната драма е нейната амбиция да направи от Борислав велик хирург, но така само обърква живота на детето. Неговият провал е нейното нещастие, което я погубва.

Романът е едно пътуване - на бащата към дома на сина, на сина към изгубения уют на семейството, което е изоставил. В неговата тъкан е вплетена тъгата на автора към безвъзвратно изгубеното патриархално време. Усеща се съжалението от смяната на нравствените ценности, от регреса в мисленето и морала на новото поколение. Между родители и деца се настанява чувство на недоверие, студ и неприязън. В стремежа за бягство на младите в чужбина той вижда самоотричане и отчаяние. На тях им е отказано щастие в родината. Причината е в продължителния преход към съмнителна демокрация, в обърканата обществено-политическа обстановка, в незаинтересоваността на държавата, в бедността и безработицата. Мозъците ни изтичат към добре уредените страни, за да бъдат впрегнати в името на печалбата…

Стоянов умее да фабулира. Вещината, с която го прави, е свидетелство за рутината на писателя. Действието тръгва от бягството на Матей Аршинков, но от този момент нататък следват реминисценции, които разкриват мотивите, социалната атмосфера и взаимоотношенията на героите, за да се стигне до взетото вече важно решение - да избяга от самотата. А при Борислав - да се завърне. В този смисъл действията и постъпките на героите са правдоподобни, житейски оправдани. На Борислав е отредена ролята на Блудния син. Накрая се завръща разкаян, а от очите му капе вина…

Щастието на героите от романа всъщност е в завръщането. В завръщането им един към друг. Или по-скоро в преоткриването на щастието след прошката и изкуплението. В този смисъл е и заглавието на епилога: "Краят може да означава ново начало." И никак не е случайно това, че на финала черната роза отново разцъфтява - този път като поличба за тяхната радост и добруване.

Другата книга на Георги Стоянов, издадена също през 2011 г., е сборникът с новели "Обречени на самота". Между двете книги се долавя известна близост по звучене и тематика. И в двете авторът е вдъхновен от съвремието, пише за обикновените хора, съпътствани от дребните радости и големите неволи, за "човека със затихващи функции". Пише за любовта, за корените на българщината, за разпада на семейството, за гурбетчийството, за сблъсъка между поколенията, между доброто и злото. И не толкова за реформите в обществено-политически план, а как се преобразява животът на хората под тяхното въздействие, как се променят и изместват нравствените ценности. И оттук онази злободневна проблемност, която е характерен белег и неизменно присъства в новелите на Стоянов. В "Ягорида" сякаш оживяват думите на стария Герак, изречени от Елин Пелин преди 100 години: "Любовта бяга от човешките сърца, хората не са вече братя!" Патриархалният български свят продължава да се разпада, а животът сякаш се изражда. Нойо има имот, голямо наследство от дядо му - къща, животни, земя, ала него го тегли в чужбина. Отиват си вече онези хора като баба Дамяна, които мислят, че ако работят, този свят може да бъде спасен. Уви, не може, сякаш въздъхва със съжаление авторът. И за да защити тезата си, наистина изпраща Нойо на тъй жадувания от него гурбет, превърнал се във фикс идея на живота му. Но лесното забогатяване, лелеяното щастие така и не стига до него - катастрофира преди испанската граница и го връщат в оловен ковчег. А Дамяна си отива от мълния, изчезва, изпарява се като сълза… В самотата си Стануш Видев от "В очакване на птиците" започва да учи английски език, за да се сближи с внуците от Америка, които не говорят български. Прави гнездо на щъркелите - като не слуша детски смях и песен в къщата си, поне да тракат клюнове, да не е сам вкъщи. Да живее заедно с птиците, да се гледат с добри очи, макар че те шарят в небето, а той гази земята… Стануш не може да се примири, че хората са изпаднали в самотия, защото са парясани от съдбата, разведени с късмета, както мисли неговият набор Рачо Политов. Той смята, че са заложници на надеждата. Защото "човек без надежда е като птица без крила - на нийде не може да тръгне, нийде не може да стигне". Впрочем и жената на Рачо Политов е в Канада, да бави внуци. "Светът се е изметнал, нищо не е на мястото си", жалва се той на Стануш срещу управията земна. Когато дъщерята се връща от Америка, Стануш е покосен от инфаркт. Тя намира тефтерчето му с английски думи, където е записал: ай лав ю. И предава посланието му на внуците, макар и късно. Птиците са дошли, но той си е отишъл.

Въпреки че са обречени на самота повечето от героите на Стоянов не са се простили с онова велико чувство, което поддържа копнежа им за живот - любовта. Макар и изправени пред изпитанията на съдбата, любовта не ги напуска до края на дните им. В новелата "Есенни минзухари" Нанко Могилков на стари години се влюбва в снаха си Дарина, която синът му е спасил в Германия от търговците на жива плът. И той е готов да зареже семейството, за да последва любовта си. Защото долавя в гласа й онези странни нотки, които го карат да звънти и затихва. Защото тя е отворила пътека към сърцето му. Защото внася усещането за неотменим празник вкъщи. И не сбърква. Дарина остава с него дори когато Нанко претърпява злополука на строежа и остава в инвалидна количка. Макар и самотни, макар и на възраст, героите на Стоянов са жадни за живот, нищо човешко не им е чуждо. Такъв е Желязко от "Сляпа копан", има имот, чувства се в силата си, работи му се, живее му се, а няма деца и жена до себе си. И поглежда към знойната и работлива Алтъна, на която "белите й зъби блещукат като люспи на пъстърва". И тя е на възраст, но природата у нея "още кълни и връзва". Интересна съдба имат героите от "Прелюбодеяния", как любовният триъгълник от младежките години оказва влияние на съдбите им и се развива във времето. Гурко Щинков загубва любовта си, отстъпвайки я неблагоразумно на най-добрия си приятел. А после така се стичат обстоятелствата, че жена му, дъщеря му, че и внучката му отиват все при приятеля му. Накрая, когато пожар изпепелява плевнята и част от къщата, бившият кмет, на чиято съвест лежат толкова прелюбодеяния, тръгва под дъжда към блесналата дъга, за да го посипе с цветния прашец на надеждата и опрощението.

Историите на Георги Стоянов, разказани в шестте новели, са вдъхновени и почерпани от действителността. Заимствани са от самия живот, такъв, какъвто е. Героите му предизвикват съпричастие, ако и да са обречени на самота. Предизвикват състрадание и симпатия, защото самотата е равносметка и болка. И защото при цялата нелепост на обстоятелствата, а понякога и безсмислие на живота, това е истината за времето, в което живеем.

© Димитър Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.12.2012, № 12 (157)