ЕСЕННИ ПАРАБОЛИ

Димитър Атанасов

web

Разказваш себе си. Приобщаваш ни към виденията си. Искаш да надникнем в твоя интимно съзерцателен свят. Да научим твоя език, за да разчитаме палимпсестите от цветове. Караш ни да те живеем.

Топосите на твоите преживявания са: октомври, храма, огъня...

Привидно спокойният ти темперамент ни води към извисяващи се бездни, въздушни подземия, куполни кратери... Към липсващи слънчеви изгреви, чиято светлина става все по-ярка. Градският пейзаж посивява от умора. Смогът е неговият махмурлук, който трудно се лекува. Лекува се само с озон. И цветове...

Ти го знаеш. Ала палитрата ти още спи. Едва е съмнало, а денят вече е повяхнал. Обаянието на природата ти липсва и те прави тъжен.

Горещникът замята отровната си опашка.

Есента е похитена, плодовете са обрани. Реколтата е винаги за другите. За теб са цветовете. А те треперят в очакване на зимното завещание на лятото. Теб те няма там, не се виждаш. Но който е наблюдателен, ще те открие. Пламъкът в камината избуява. Жив е, танцува, извива се в хавайски чупки. Топлината грее отпред, ще те опари. Отзад вее хлад. Прозират видения. Безоловният войник крачи смело към своето прераждане. Омагьосан, изпарява се. Агрегатните му състояния се умножават. Огънят омагьосва, като течаща вода е - иска те. Тегли - като височина под краката ти. Огънят, ако те хване, трудно пуска, държи те. Една искра е по-ярка от другите. Вдигнала е температура от твоето присъствие. Тя не се чувства зле, не се е залежала, няма нужда от диагнози и компреси. Разпръсква игривата топлина в очите ти. Синьото е по-синьо в червеното. Приятелско синьото...

Дневни сънища, ярки и действителни, нажежени от емоции, връхлитат и те превземат, пренасят те в игралните поднебесни зали на есента. Есенните жетони са печеливши. Играта те увлича, чиповете са цветни, цветовете са хазартни, едновременно си губещ и печеливш. Печелиш повече, отколкото си очаквал. Не можеш да повярваш, не вярваш. Затова губиш с наслада. Все повече губиш, но с все по-голяма наслада. Удовлетворен си. Постепенно, след серия задъхани оргазми, палитрата се изпразва, затихваш, успокояваш дишането, изцеждаш четката.

Последната въздишка те връща в деня.

Четвъртък е.

Ще се отдадеш ли пак на нощните си пътешествия?

На седемнайстия етаж храмът никога не свършва. Духовността е извор, а не илюстрация или наподобяване. Храмът е едновременно събуждане и акумулиране на духа. Първа стъпка - от визията към същността. От външната провокация към акта на единението. От епидермалността на ежедневието към дълбочината на бездната. Към преклонението пред познанието, на страхопочитанието към абсолюта. Контактът е неведом - като пътищата господни.

Това е твоята атмосфера. Пространството, в което си необходим, в което си. Ти си там и твоето присъствие е неспасяемо. Самоудавник в морала и философията на православието - избраният от тебе път за докосване до отвъдното. Стъпваш там, където не си бил никога - твоя духовен Еверест. Екипирал си се с цялата земна гама на вярата - охри, червени, жълти молитви, по-рядко бели, подсилени от синьото и зеленото, ей така, за да не изтече червеното... Светлите вопли потъмняват, тъмните изсветляват от ласката на прокрадващия се лъч на помилващото слънце. Сянката изгаря, пепелта е ефирно студена, сивее... Бликове превръщат пепелта на сенките в преспи оцветен сняг. Вселенските снежни полета са прорязани от знаци - следи на лутащите се души, отклонили се по пътя в търсенето на светлината.

Храмът е дематериализиран, мистичността помага за разчитането на посланията. Но те остават неразчетени - енергията изтича някъде, някъде стига, ние не знаем къде и при кого, не ни е дадено да знаем...

А храмът излъчва...

Истина е всичко, за което цветовете лъжат. Въздушни и предизвикателно нежни, но дълбоки - червеното, жълтото, охрата, пулсиращо зеленото - дишат, задъхват се...

Сърцата на твоите картини са в негоривни цветове. Те не умират. Като сърцата на осъдените книги, които огънят никога не изгаря до край.

Бил си озарен. Прочетох го в игривата топлина на очите ти. Синьото е по-синьо в червеното. Приятелско синьото, с което години наред нашите четвъртъци се срещат за разтуха сред разтоварващия звън на леда в чашите и разтърсващите вибрации на Майлс Дейвис.

Пак е четвъртък.

Небесните кръчми са много. Запазените ни места са там, където ни очакват.

Ще се отдадем ли на нощните си пътешествия?

Търсете ме, казваш, аз съм винаги сред вас, когато ме няма.

© Димитър Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.05.2004, № 5 (54)