Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДЖОДИ

Димитър Атанасов

web

На Димитър Лулчев

Личното му летоброене се промени - преди срещата с Джоди и след нея.

През онзи ден пътуваше с колата до града. Денят беше най-обикновен - скучно делничен, а единственото предчувствие беше свързано със служебни неприятности.

На разклона спря. Един младеж - слаб, доволно рошав, с избеляло светлосиньо яке, метнал на рамо полупразна раница, махаше на стоп. Изпаднал някак му се стори, стърчеше като беззащитна удивителна сред грохота на трафика. Защо да не направи добро...

Свали страничното стъкло и попита:

- Закъде?

- За града.

Отговорът прозвуча вяло, едва ли не равнодушно.

Стори му се малко отнесен. Не можеше да му е все едно, нали очакваше все пак някой да го вземе...

Още преди да го покани, той отвори вратата и се настани на предната седалка. Седна и сложи раницата в скута си.

- Знаех, че ще спреш - каза, сякаш в отговор на неговите размишления.

Погледна го изненадан. Интонацията му недвусмислено внушаваше, че...

Даже не завърши мисълта си.

Някои от просяците притежаваха непогрешимия усет да разпознават кой ще им пусне нещо в паничката. Него поне винаги го разпознаваха.

Включи се отново в движението, макар и малко нервно.

Беше съвсем нормално да го предразположи. Предстоеше да пътуват заедно повече от половин час. Щеше да е тъпо да мълчат.

- Как се казваш? - попита.

Едва сега забеляза, че има права и твърда, русолява коса, издължено лице с изпъкнали скули и притулени, полуотворени очи. Големите щръкнали уши му придаваха леко комичен вид, ала в същото време предизвикваха необяснима симпатия. Тъмният, жълтеникав цвят на лицето издаваше здравословни проблеми.

- Казват ми Джоди.

- Не съм чувал такова име - не се сдържа. - Аз съм Димитър - счете за нужно да се представи. - Какво работиш?

Помълча малко, сякаш премисляше отговора.

- Щях да съм свещеник, ала не било угодно Богу.

Никога нямаше да предположи...

В това време Джоди склони глава, събра молитвено ръце пред лицето си и се наведе напред. Изправи се и пак се наведе. Като махало. Беше забелил очи и нещо ту шепнеше, ту мълвеше, като не спираше да се кланя.

Очевидно бе, че му напира отвътре, а не го прави, за да го впечатли или изплаши.

- Какъв ти е проблемът? - попита Димитър.

Не последва отговор. Сякаш беше изключил къде е, с кого е.

Странна птица.

От шума на двигателя не чуваше какво казва, но щом вдигна скорост, моторът се успокои, сякаш влезе в ритъм с монотонния речитатив на момчето, което все тъй се поклащаше в транс и редеше думите в религиозен унес. Стори му се като да общуваше с някакъв свой Бог или може бис духа на някой светец, на когото се изповядваше.

Взе да разбира, макар и откъслечно, какво припява.

- ... благодаря ти, Господи Боже, че изпрати този добър човек, да ме вземе от пътя, за да продължа моя път, за да сподели малко от пътя, който всъщност е твоя, да стигна там, закъдето съм се запътил, да свърша онова, което трябва да свърша, което не бива да остане...

Беше май каквото му дойде на езика.

За пръв път, откакто го качи, в главата на Димитър се промъкна подозрение. Защракаха разни мисли, от които косата му взе да настръхва.

Наскоро негов познат му се оплака какво беше изпатил. Отивал пеша до съседното село. Настигнала го една кола, спряла и шофьорът му казал да се качва, щял да го закара. Качил се, стигнали съседното село, подминали го. Защо не спря, попитал той. Шофьорът бръкнал под седалката, извадил брадва, цялата в кръв, погледнал го зверски и казал: А си гъкнал, а съм те накълцал! Моят познат нито гъкнал, нито шукнал, докато не стигнали града. Щом мернал полицейска патрулка веднага скочил, а ченгетата подгонили касапина. Било голям екшън, оня зарязал колата и хукнал с брадвата сред навалицата. Разгеле, хванали го. Оказал се психопат. Пуснали го преди седмица от лудницата, нямало кой да му плаща лечението. Близките му били бедни хора, откъде пари за лекарства. Нито вкъщи го искали, нито в психото. Задържали го 24 часа, пък го освободили. А неговият познат беше благодарен, че се е отървал жив, макар и сериозно раздрусан.

Сети се за тая история и по гърба му пробягаха ежавици. След миг страхът така скова крайниците му, че кракът му буквално замръзна на педала с газта. Мислите профучаваха като колите край тях, а свистенето им се забиваше в мозъка му, препускаха една след друга, застигаха се, изпреварваха се, връщаха се и пак ги задминаваха. Докато не изкристализираха в ледени предчувствия...

Ами ако младежът се окажеше наркоман, избягал от някое лечебно заведение? Като едното нищо ще извади от раницата спринцовка и ще я забие във врата му. Или пък можеше да е някой маниак. Чел беше за какви ли не секти, религиозни комуни… Самозвани гуровци, фанатизирани, даже и опасни, им мътят главите с глупости...

Неговият човек не спираше да припява, не спираше и да се клатушка напред-назад. Не беше ясно дали на него говореше, или на себе си. Ей така, в речитатив изповедно разкриваше житието-битието си.

Брат му имал проблеми, той го предупреждавал да не се жени, обаче не го послушал, и ето сега назаслужено страдал, тя не била за него, прекалено хубава била, такава самодива не можело да бъде на един мъж, вързана да я държи, щяла да намери начин да избяга...

И други такива лични истории, непрекъснато, една след друга, без почивка, като грамофонна плоча.

На Димитър какво ли не му мина през главата. Не ще и дума, сто пъти съжали, че качи този младеж в колата си. В неговите очи той беше не само наркоман, а всичко, което му хрумнеше в момента - измамник, крадец, мародер, бандит, мафиот, убиец... Убиец със сигурност. Кой да предполага... И само си повтаряше едно и също: По-скоро да стигна в града!

Чувстваше се изтръпнал от главата до петите, не смееше да го погледне. Веднага щеше да разбере, че се е досетил какъв е. И че бере животински страх.

Не осъзна точно как стана, но рошавият откачалник като че ли надуши какво изживява и изведнъж излезе от унес. Спря да припява, престана да се клати в седалката и заби в Димитър тревожните бръсначи на очите си, сякаш едва сега го беше забелязал.

Усети по шията горещи пръски като от прясно гасена вар, които на мига избиха в червени петна.

- Ти ме мислиш за луд! - каза младежът.

Знаеше, че го гледа от упор.

- А, защо да си луд, няма такова нещо - измънка пресипнало, до такава степен, че не можа да си познае гласа.

До града оставаха още десетина километра...

Не, не, бяха най-малко сто!

- Мен често ме вземат за луд. Не ми пука. Мисли каквото искаш...

Трескавата синева на погледа му придоби мистична непроницаемост.

- Аз виждам. Виждам това, което другите не могат да видят. Избран съм…

Каза го толкова сериозно, че Димитър не посмя да не му повярва.

Е, сега вече всичко дойде на мястото си.

Кой знае защо от това не му олекна особено.

- Няма лошо, такива като тебе ги дават по телевизията. Може и наистина да имате заложби...

Не беше много убедителен.

- Как ти е истинското име? - изненадващо попита Джоди.

Димитър му хвърли откровено недоверчив поглед.

Младежът се усети и побърза да попита, за да го успокои.

- Искаш ли да ти кажа какъв човек си?

Все още го гледаше напрегнато.

- Защо не? - отговори Димитър.

Тъкмо щеше да запълни оставащите минути.

Джоди пак се заклатушка напред-назад и пак взе да припява.

Отново изглеждаше, сякаш се вслушва в някой, който е някъде там горе и му говори, а той препредава казаното от него.

Дрънка празни приказки, прибързано отсъди Димитър.

Не схващаше нищо до момента, в който по-скоро инстинктивно, отколкото с ушите долови, че говори важни неща.

- ... баща ти е бил един от обявилите се в защита на евреите, бил си на две години, когато са го убили в лагер, майка ти не го преживяла, починала е няколко месеца по-късно, дали те в дом „Майка и дете”, семейство бездетни учители те осиновили...

Нито го познаваше, нито той него познаваше, за пръв път го срещаше, а всичко, което казваше, беше абсолютно вярно. Чуваше изумителни неща. Съдбовни преживявания от неговия живот, които този скитник нямаше откъде да знае. Съкровени тайни, известни само на него, закътани дълбоко в сърцето му, които не беше споделял с никой... Когато навърши пълнолетие, приемните му родители разкриха истината. Дадоха му снимки, писма, всичко, което бяха успели да съхранят.

- ... изучиха те, завърши висше, добър икономист си, наскоро си имал премеждие във фирмата, за която работиш, наливани са там чужди пари, похарчени са безотговорно, но не от теб, били са потърсени, имало е трупове, отървал си се, защото Господ ти е дал път да извървиш...

Беше сащисан. Беше едновременно шокиран и удивен. Гледаше и не знаеше как да реагира.

Джоди внезапно постави ръка върху неговата.

Усещането беше странно... Някак си потисна порива на отдръпването.

Беше навел съзаклятнически глава към него. Измежду русолявите кичури чу, че скоро му предстои промяна. И че промяната е за добро. Ще стане политик като баща си. Предречено му е да прави добро за другите. И трябва да се вслушва повече в себе си...

В един момент вдигна рязко глава.

- Орисан съм да виждам. Разбрах постепенно - Господ ми е дал дарба...

Не смеел да говори за нея, тя го правела различен. Такова нещо не можело да остане скрито, рано или късно избивало. Смятали го за луд. Изключили го от семинарията. Страдал, не разбирал, че дарбата му е дадена свише, че е награда, а не наказание. Съпротивлявал се, искал да я отхвърли, да забрави. Веднъж пътувал на стоп. Семейството на човека, който го взел, било в голяма беда - детето им изчезнало. Казал му кой го е отвлякъл, в кое село да отиде, коя къща да търси, как да я намери. Открили го живо и здраво. Тогава тръгнал по пътищата. Той си избирал кого да спре. Някак си знаел кой има нужда от него. И помагал. На един за болест, на друг за нещастие, на трети за друго. Не търсел отплата.

- Това изпълва със смисъл живота ми - каза Джоди.

Вече изглеждаше съвсем друг човек.

Димитър си даде сметка, че изпитва угризение. Само преди минутимислеше за него какво ли не.

- Всички ние сме деца на Бога - продължи младежът. - На всяка своя рожба Той е отредил да научи своя урок чрез съдбата си. А за награда ни е дал свободата. Ние обаче се стремим да направим живота такъв, какъвто на нас ни се ще да бъде. Все искаме да изглеждаме такива, каквито не сме. И все се борим, все осъществяваме някакви амбиции... А толкова е елементарно - просто трябва да прегърнем съдбата си. И да следваме нейните криволици в добро и лошо. Това е пътят, който ще ни отведе до свободата...

Вече навлизаха в града. Спря на първата автобусна спирка. Разделиха се сърдечно. Изобщо не усети кога се бяха сближили.

Джоди слезе, махна за сбогом и се отправи към рейса.

Пак изглеждаше беззащитен и отнесен. Полупразната раница на гърба сега му се стори натежала от дарбата му.

Следващите месеци и години много пъти се връщаше и продължаваше да се връща към срещата с Джоди. Неговите думи не преставаха да звучат в главата му. Те го накараха сериозно да се замисли как живее и какво очаква от живота. Взе да преоценява нещата, които му се случват. Да ги предусеща. Да взема важните решения повече интуитивно. С всеки избор се опитваше да следва себе си. По този начин знаеше, че следва съдбата.

Истинският живот е друг. Постига се, ако намериш пътя към хармонията между външния и вътрешния свят. А пътят към хармонията е пътят към себе си.

Минаха седем години. Всичко, което му каза Джоди, се сбъдна.

Всеки път, когато пътуваше за града, минаваше през същия разклон. И се оглеждаше.

Ето и сега, отдалеч видя младежа, който махаше на стоп.

Не беше Джоди. Въпреки това той спря.

Винаги спираше.

 

 

© Димитър Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.07.2010, № 7 (128)