ПОРТОКАЛОВАТА ТОПКА - ПЪТ КЪМ СЕБЕ СИ И ДРУГИТЕ

Димитър Атанасов

web

Познавам Борис Минков от 6-7 години. Тъкмо се бе уволнил от казармата. Беше се прибрал в Пловдив, чудейки се кой път да хване. Пишеше. Проза. Това разбрах не от вестниците (тогава литературната преса беше заспала дългогогодишен зимен сън). В стремежа си да разтопи литературния лед Дружеството на писателите беше обявило конкурс за пловдивски автори в различните жанрове. Един от ръкописите бе на Борето. Прочетох го с голямо любопитство, бях член на журито. Признавам, изпитах удовлетворение. Разказите му бяха оригинални, странни, някак изненадващи. Рязко се отличаваха. Написани бяха със свеж и пластичен език, със завладяваща игривост. С изключително въображение. Бяха различни! Младият автор имаше безспорен талант, а Пловдив своя бъдещ голям белетрист.

Тогава нямаше как да зная, че става дума и за бъдещ литературен критик. За последното, мисля, помогна и по-сетнешното стечение на обстоятелствата.

Борис не можа да вземе награда, въпреки че в моята класация получи максимална оценка. Но аз пожелах да се запозная с него. Срещнахме се в кръчмата "Пловдив". Воден от желанието да окуража младия автор, да го накарам да повярва в таланта си, му предложих своята подкрепа и посредничество за издаване на ръкописа. Препоръчах го на издателство "Хермес". За съжаление нещата там се проточиха, стана разминаване. Но пък другата идея, която имах, се разви благоприятно. Изпратих Борето с два-три разказа при Валери Начев за публикация в списание "Страница". Валери от своя страна му предложи да се пробва с анотации за новоизлезли книги. Не след дълго анотациите бяха заменени с рецензии.

Ето как блеснаха критическите заложби на Борис Минков.

В следващите 4-5 години бях свидетел на неговото професионално израстване. Рубрика в списание "Страница", рубрика във в. "Марица", в "Литературен вестник", публикации в "Литературен форум". Между другото записа аспирантура в БАН и спечели конкурс с литературен проект за Виена. Мисля, вече го завършва. Издаде и две белетристични книги - сборника разкази "Ловци на балади" (Дом за литература, Пловдив, 1999) и романа "Животът в очакване на портокаловата топка" (ИК"Балкани", София, 2001).

Нямам какво да добавя освен извода, че макар и млад Борис Минков очевидно умее да организира живота си и знае какво иска от него.

На тази възраст също така той спечели много приятели. Но и много врагове. Което означава, че се формира като силна личност по-рано, отколкото навярно и самият той е очаквал.

А може и да не означава... ако допусне да се превърне в литературен галеник...

Моментът е подходящ да спомена критическата статия на йордан ефтимов "Роман на пубертетските дискурси" в брой 28 на "Литературен вестник" от т.г.

В приятелския чаршаф, проснат на цяла страница, единственият критически намек се съдържа в заглавието. Всичко друго е дитирамби. Намирам за мечешка услуга тази публикация. Тя даже нагарча от сладост. Това не е критика. Не е и слагачество. А обяснение в любов. Препоръчвам на Борис Минков да му обърне по-специално внимание. След текста на "евтинов" за "портокаловата топка" няма какво друго да се пише. Той затиска отгоре като надгробна плоча. Има вероятност след тази публикация книгата да премине тихо, тихо и на пръсти през литературната пустиня.

Mon cheri Boris, давам обет да почерпя твоя приятел ефтимов захарен памук на клечка, като дойде в Пловдив.

Е, аз не обещавам баданарки. Обещавам да съм искрен. И се надявам тази провокация да предизвика интереса на читателите към книгата.

Много дълго заглавие! Помнех само опредметената част от него преди да прочета романа - "портокаловата топка". Лаик като мене по отношение на тениса няма как да вдене, че става дума за тенис турнира "Ориндж боул" в Щатите - "Портокаловата топка", или може би "купа". Разгръщайки книгата, читателят разбира, че участието в този турнир е голямата мечта на Ида - един от главните персонажи. Но това може да стане едва когато навърши определена възраст. С други думи - в очакване на съзряването.

Ето го ключът към романа, закодиран още в заглавието!

Авторът сам е адресирал текста си - към тийнейджърите. Този род книги са твърде малко. Може би защото не се пише лесно за деца и юноши. Но Борис притежава едно предимство, което другите пишещи няма как да имат. Той е твърде близко до тази читателска аудитория. По обяснимата причина, че не толкова отдавна е бил част от нея. Затова няма проблеми с езика на своите герои. Техният свят му е близък. Той познава мисленето им. Познава амбициите и мечтите им. Дотолкова, че уподобява на тях и родителите им, ако и да звучи наивно. А може би го прави, защото все още не се чувства комфортно в света на възрастните. Разбира се, това не омаловажава стойността на книгата.

Нещо повече: намирам тази книга за важен етап от съзряването на самия автор.

Четенето на "портокаловата топка" извика у мен асоциации с испанския сериен TV филм "Синьо лято", излъчван по БНТ преди 5-6 години. Навярно защото адресът и темата са същите.

В този роман Минков си е поставил за цел да разкаже за живота на едно съвременно, постсоциалистическо семейство. И по-точно на две сестри, прекрачващи прага на пубертета. Взаимоотношенията в това семейство на интелигенти (баща архитект, майка преподавателка по английски) са важна предпоставка за тяхното личностно формиране. За Ида, по-малката сестра, тенисът е всичко в живота. Неин кумир е Мартина Хигинс. И тя живее като нея, подражава й, т.е. взаимства нейния модел на живот. Другата сестра - Яна, е нейната пълна противоположност - липсва й самоувереността на спортистката, по-чувствителна е, в нея надделяват минорните черти на характера. Освен че са различни, двете сестри не се понасят. Постоянно се карат, ревнуват родителите, приятелите си. Правят си номера една на друга. През цялото време изясняват отношенията си. Те са извън контрола на майката и бащата, които пък от своя страна си имат свои проблеми за разрешаване. Тяхното разминаване в живота, липсата на любов в семейството нарушават хармонията на общуването, връзките родители-деца. Семейният дискомфорт подтиква Яна към бягство от летния лагер в Балчик. Търсенето на детето се превръща в синоним на едно друго търсене на героите - пътят към себе си и пътят един към друг. Сюжетната рамка се затваря с откритието на Ида, подхвърлено от непозната старица, че Яна има друг баща. А читателят не може да не се се сети за винаги благоразположения семеен приятел Кирил Андонов. Този факт дълбоко разстройва момичето, но и го подтиква към изграждането на дълго липсващия мост помежду им.

Не може да се отрече умението на автора да композира. До степен, в която определени ходове даже стават ненужни. Като този например, че едва ли не всеки от героите си води (или си е водил) дневник. А майката пък (Соня Андреева) постоянно рови чекмеджетата, за да ги чете скришно. Звучи лексиконно, ученически. Освен ако не се приеме като пародия. Като такава приемам и дневника на бащата Михаил Симов, в който той се самоидентифицира с "великия футболист Мунди". Но т.н. роман "Усмивката на Мартина" е добър ход, макар да е повече наръчник по тенис, отколкото роман. Добро попадение е разказът за медузата и прокажения, както и любовната авантюра на певицата Камелия с поета Андрей Вознесенски. Те са вплетени умело в повествованието, макар да стоят и като самостоятелни разкази. Не се е получило обаче с ролевите и наративните игри, т.е. разговорите за секса с децата от лагера. В провеждането на изследването и анализа на анкетата авторът демонстрира владеене на научния езиков модел. Но тези страници са скучни и схематични точно толкова, колкото и всяко социологическо изследване. Т.е. те са далеч от художествената проза. Макар да звучат гротесково, това не помага на читателя да ги смели по-лесно. Същото се отнася и за "пионерската" инициатива "Млад приятел на КАТ".

Изобщо има доста неща в романа, които предполагат задължително чувство за хумор у читателя, както и сетива за гротеската, иначе трудно се възприемат (като бърсането на мъжките задници например; миризливите араби; любимото ядене на Ида у баба й - "уимбълдъ", хермафродит някакъв от Уимбълдън и имамбаялдъ; твърдението, че сестрите Малееви са крави; луканката в торбата на Иван, която била много поетична изненада и д.п.).

Към тези залитания, ако се прибави и бъбривия на места диалог, малко усложненото изразяване на някои от героите (полицаите, учителите), както и няколкото случая, намирисващи на мизантропия (полицаите мразят децата; Ида нарича цветарките "стари, превзети кокошки"; изразите "отвратителни деца", "лигли"; или пък откровението: "Яна знаеше, че родителите са често по-големи зверове и от най-отвратителната сестра, а нейната в това отношение беше абсолютна шампионка"), ако се обърне по-специално внимание на тези шупли в прозата на Минков, то нейните карати чувствително спадат.

Ето защо изхвърлянето на йордан ефтимов, че се е появил "прозаик с талант на грозен сатирик, майстор на гротесковото, владетел на черния хумор и сарказма", си е чисто и просто литературна изцепка. Това говори за липсваща обективност на критика, повлиян от нездрави подбуди, колегиални и приятелски обслуги или литературна груповщина. Една добра книга няма нужда от мечкадари като "евтинов", те едва ли ще й помогнат да се продаде по-лесно. Макар че и тя като всяка стока на пазара има нужда от хвалене. Има нужда от реклама. Стига да не е евтина и фалшива, защото иначе няма кой да й повярва...

Разбира се, романът си има и своите достойнства. Онова, в което аз се убедих, и ми се иска да убедя и читателите, е, че Борис Минков притежава добър усет за фабулиране и композиция. А това са качества, които само добрите автори притежават. Факт е обаче, че не владее действието. Докато в първа и втора част изчезването на момичето е катализатор на действието, в трета и четвърта част то почти липсва. Но пък за сметка на това много умело води повествованието, като сменя водещите герои взависимост от събитията. Знае как да изгражда образи и го прави, като някои от тях даже и се помнят. С лекота пресъздава социалните конфликти (вътрешни и външни) на различни нива. Друг е въпросът за тяхната значимост и дълбочина. (Може би и това ще дойде с натрупването на опита.) Владее пародията и гротеската, но му липсва емоцията и температурата на чувствата.

Бих си позволил следната препоръка към Борис Минков: да запази своята детска чувствителност като възприятия към живота, но да се опитва да надскочи детето у себе си. За да изпиташ удоволствието от водата, за да разкриеш тайните на дълбините, е необходимо да се научиш да плуваш. Иначе само ще се пличкаш на плиткото.

Видяхме, че Борис току-що се е научил да плува "кучешката". Наивно е обаче да го обявяваме за шампион по плуване. Той има още дълго да тренира, за да стане добър плувец. Онези, които бързат да го включат в националния отбор, нека му направят застраховка за провали. Ще му е нужна.

Борис още не е състезател. Но той е един от утрешните романисти на българската литература. В него я има тази енергия - и като интелект, и като перо. И аз най-сърдечно му го пожелавам.

© Димитър Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.10.2001, № 10 (23)