ЕВРОПЕЙСКИТЕ ЕЗИЦИ СРЕЩУ НОВИТЕ БЕРЛИНСКИ СТЕНИ

Димитър Атанасов

web

Преди три-четири години за пръв път получих покана и гостувах на литературен кръг "Фридрих Бьодекер-Крайс" в Германия. В края на 2001 година пътувах отново, този път за участие в международния литературен проект "Евроглот".

Сдружението е основано през 90-те години от писатели, чиито цели се вместват в идеята да се популяризира съвременната литература (не само немска!) сред децата и младежта. Стремежът е чрез срещи-разговори, литературни четения, дискусии и други форми да се провокира интереса на ученици и студенти към творбите на автори, с които се запознават на живо. Всяка година се провежда по една международна писателска среща с участници от Австрия, Холандия, Полша, Чехия, Украйна, Русия, Франция, България, Германия и др. Проявите се финансират от Министерството на културата и различни фондации. Седалището е в Магдебург, провинция Саксония Анхалт.

Международният проект "Евроглот" се проведе от 26 до 30 ноември. Представители на България бяха четирима писатели от Пловдив - Величка Настрадинова, Начо Христосков, Иван Ройдов и Димитър Атанасов. Всеки от нас получи персонална покана за участие, в която се посочваше името на немския писател, избрал ни за партньор в проекта. Мой партньор бе поетът-белетрист Кристоф Кун от град Хале. Познаваме се от години, идвал ми е на гости в Пловдив. Журналист на свободна практика, работи за "Мителдойче цайтунг", води предаване в местното радио. Роден е в Дрезден, завършил е литературния институт в Лайпциг. Член на Съюза на писателите на провинция Саксония Анхалт. Един от малкото в кръга "Фридрих Бьодекер", издаван в чужбина. Пише стихове и разкази, автор е на осем книги. Две от тях са публикувани в Австрия. Повече разбира, по-малко говори руски език, а моят немски е по-скоро школски, отколкото академичен, така че общуваме на някакъв наш си немско-руски език. Това не ни пречи да си допадаме като творци.

Посрещна ни Юрген Янковски, председател на "Фридрих Бьодекер" и автор на проекта "Евроглот". Той пое щафетата на председателството от Доротея Изер, основателка на сдружението. Известната романистка след десет години организационна дейност реши да се оттегли, за да си напише книгите. Юрген е роден в Мерсебург, също е завършил литература в Лайпциг, но после следва консерватория. Отначало работи като музикант (баскитарист), по-късно получава предложение от Литературния център в Хале и се преориентира. От две години е в офиса на сдружението в Магдебург. Бард, композитор, киносценарист, драматург, белетрист и публицист, той има отделни публикации и е включван в антологии в Австрия, Швейцария, Израел, Канада, Словакия и Румъния. Раздаде на всеки индивидуалната програма, която включваше по пет литературни четения в различни градове и международна писателска среща в Дома на изкуствата в Магдебург. Срещата беше предвидена за последния ден. Бе замислена като литературен маратон от 9 до 21 часа, всички участници от шест европейски държави трябваше да представят своите партньорски проекти.

На вечерта на запознанството бяхме представени един на друг. С някои от писателите вече се познавахме. Д-р Ян ван Коилие от Белгия, проф. д-р Ян де Пиере от Холандия, Кшищоф Залуски от Полша, Фридрих Заунер от Австрия, и представителите на домакините - Райнхард О. Хаан, Биргит Херкула, Доротея Изер, Кристоф Кун, Мартин Майснер, Торстен Олле, Конрад Потхоф, Курт Вюнш, Юрген Янковски и др.

Холандецът, интересно, определено проявяваше любопитство към българите. Постоянно питаше тази или онази дума как е на български. Повтаряше, за да я запомни, като че ли искаше да учи езика. В следващите дни с изненада установих, че наистина има това намерение. Обяснението щеше да дойде в последния ден, на литературния маратон... Иначе приличаше на ирландец - едър, рижав, с червендалесто лице. И неизменно сърдечно усмихнат. Както разбрах, млад пенсионер, на 56 години. Възползвал се от някакъв закон, който му позволявал като професор да се пенсионира по желание. Получава пенсия в размер на 80 % от университетската си заплата, при това без данъци. Сега пътува на воля по света (не се разделя с волвото си) и се занимава само и единствено с художествена литература. Гледам си творчеството, смига ми той заговорнически. Пише романи, лирика, литературна критика. И активно превежда, владее шест-седем езика.

Не по-малко интересен е полякът Залуски. На около 40, с остригана глава, дебел врат и тяло на тежкоатлет, прилича на борец, боксьор, или мафиот, но не и на писател. Завършил е политология в Данциг. Напуснал е Полша преди петнайсетина години. Белетрист и журналист. Работил и живял в Англия. От няколко години се установил в Германия, в градчето Костанция, на границата с Швейцария. От десет години редактор и издател на списание за литература и изкуство "bundesstrasse 1". Публикувал е в Полша, Германия, Холандия, Швейцария и Канада. Автор на сборници с разкази, съставител на антологии. Пътувал е 800 километра с колата си до Магдебург. Говори руски без скруполи, а немски, английски и френски без задръжки. Никаква надутост или там някаква надменност на шляхтич. Непринуден и изключително контактен. Има двама сина, гувернантката му е българка, завършила е консерватория в България, пиано... Допадаме си, явно обича българите. И не го крие. За сметка на това нещо недолюбва немците. Допускам, че е свързано с работата и отношението към чужденците...

Професор Ян де Пиере е почти неразделен със своя приятел и колега Ян ван Коилие, преподавател по литература в Брюкселския университет. Висок и слаб, почти крехък, със светлокестенява коса и брада, белгиецът притежаваше открояваща се мекота в погледа. Четиридесет и четири годишен доцент, доктор по детско-юношеска литература, той имаше непринудено държане и естествено интелигентно излъчване. Както разбрах (а и му личеше) - забележителен ерудит, много известен литературен критик и енциклопедист, шеф на Националния център за детско-юношеска литература в Белгия.

Фридрих Заунер е германист, професор във Виенския университет. Пише проза, критика, драматургия, киносценарии. Носител на престижни литературни и кино награди. Книгата му "Плодове от дървото на гълъбите" е обявена за литературно събитие на 1995 година. Президент на австрийския ПЕН-клуб.

След вечерята в ресторанта на хотел "Интер Сити", в който сме настанени (180 DM за нощувка), вечерта на запознанството прераства във вечер на бирата.

На другия ден е Мъртва неделя, т.е. Ден на мъртвите (Голяма Задушница). Лошо време, небето е мляко. Пътуваме за Хале. Градът е промишлен и културен център. Свързан е повече с Лайпциг, отколкото със столицата на провинцията Магдебург, обяснява Конрад Потхоф, нашият гид и домакин днес. В Лойна, близо до Хале, е най-голямата рафинерия в Европа, а в Буна са най-големите химически заводи в Германия. Конрад е издател, писател, журналист, сценограф, киносценарист. Много е уверен на волана. Кара някакъв спортен модел рено. Но не е доволен, ще си купува сеат за 50000 марки. Докато говори, стрелката на километража е заспала на 180 км в час, изобщо не му пука за мъглата. Да, това има обяснение. Бил е шофьор на линейка. А е завършил биохимия и философия. По време на ГДР е бил свободен писател. Станах шофьор в Бърза помощ, защото ми беше скучно, за впечатления. А след промяната го направих от необходимост, за препитание, смее се търсачът на силни усещания. Тогава написал книгата: "Die cudlose Strase" ("Улица без изход"), с подзаглавие "Между живота и смъртта". Разстоянието от 160 км по магистралата го вземаме за по-малко от час. Води ни вкъщи на обяд. Живее в стария аристократичен квартал на Хале. Къщите са от 20-те и 30-те години на века, с великолепна архитектура. Хале е напълно запазен от войната, за разлика от Магдебург. Не е разрушена нито една сграда. Конрад е купил мансардния етаж на богатска къща. Превърнал е жилището си в издателство. Стаите са обзаведени като офиси, виждат се компютрите, купове готова продукция. "Projekte verlag" е ново издателство, от четири години е, има около 40 заглавия. Издава всичко, от детска литература до романи и учебници. Но предимно проекти, подкрепени финансово от някого. Последната книга "Das Eurokampkids - Tagebuch" е получила наградата на Министерството на културата. Деца от цяла Европа представят своите страни в международен лагер, пишат си по е-mail, контактуват с други техни приятели отвън и всичко това става една виртуална книга, която Конрад издава. В издателството работи и синът му. В момента е заседнал пред единия компютър, прави Web site на някакъв доктор, общински съветник. Това е една от услугите, които издателството също предлага. Сядаме около голямата маса в уютната кухня и Конрад се залавя с обяда. Докато готви, разговорът не спира.

В "Мителдойче цайтунг" има голям негов материал на цяла страница със заглавие "Der Tod ist auch Chance", т.е. "Смъртта също е шанс". По повод Деня на мъртвите. Провокативното заглавие дава друга посока на разговора. Конрад гледа смъртта не като трагичен финал, а като едно философско преосмисляне на живота. Предлага всеки сам да си приготви и да каже какво да пише на надгробната му плоча, за да прецени как да живее оттук нататък.

Изненадва ни с признанието, че работи към погребално бюро "Последен покой" - говори с близки и роднини на покойника и държи надгробно слово. Нали е писател и философ, за него не е трудно. Научава предварително историята на живота на всеки покойник. Има специален траурен костюм, дори го показва. Изглежда като герой от "Черния обелиск" на Ремарк... Човекът, който държи надгробни слова. Трудно ми е да го приема, признавам си. Питам го това не му ли пречи на обществения имидж. Ни най-малко, напротив, реагира той. Научавал много, по този начин събирал материал за книгите си. Второ, печели добре. В Западните провинции за една надгробна реч плащат по 5000 марки. Аз още не съм от толкова добра категория, но като стана и аз ще вдигна тарифата, заканва се той. Шокиран съм, но се старая да не го показвам. Сещам се за един мой герой от романа "Сметище за надежди" - Йос. Той пък къпе умрели. Потръпвам. Просто работа... Сигурно аз изоставам от промяната... И все пак не, не мога да мисля за себе си като за утешител на покойници...

Конрад готви чудесно. Доказва го вкусът на печеното руло, кнедлите и пикантния сос с червено зеле и разни други магии за подправки. Червеното вино, марка "Dorhfelder", е толкова добро, че проверявам да не би да е българско. Не е, тяхно е, поне на етикета така пише. Колкото и да е чудно, и те имат хубави вина...

Следобеда запълваме с посещение на галерия "Marktschlöschen". Пътьом научаваме още за Хале. Разположен е на река Заале. Известен в миналото със солени извори, възникнали преди много векове след тектонично пропадане. Древните хора тук са добивали сол. Наричали се халори. Тези родове съществуват и днес като фамилии. В знак на признание от краля са получавали огромни сребърни чаши. Имали са право на собствено погребение и саркофаг. Носели са специална униформа. Те се запазват като затворена общност, в която професията се предава от баща на син. Били са нещо като пролетарска аристокрация. По онова време солта е била скъпа колкото среброто и златото. Още тогава Хале е станал много богат град. Неговият знак представлява две звезди горе и долу, а между тях луната, обърната. Звездите са кристалите на солта, а в средата е съда, в който са събирали солта.

Минаваме покрай табела с надпис: "Улица на тревата". Историята на името е странна. Някога е била построена стена и зад нея била изхвърлена чумата. Оттогава никой не минавал оттам и всичко обрасло в трева. Затова е "улица на тревата". Минаваме и покрай световно известната Marien bibliotek от ХVІІ век. Университетът в Хале се казва "Мартин Лутер" и е на 500 години. Тази година ще честват юбилея. Малко по-нататък е паметникът на Грюневалд, известен немски художник, роден и живял в Хале. Немците обичат своите творци. Така е било, така е и днес. В това се убеждавам в Музея на модерното изкуство, на изложбата на живописеца Albert Ebert (1903-1976). Огромна изложба, стотици картини. Страшно продуктивен автор. Роден и живял в Хале. Съвременник. Първите си картини давал за пиене. Подарявал. Но доживял, когато картините му стигат цени от 20-30 хиляди марки. А сега до 50 хиляди. Платната му напомнят работи на Златю Бояджиев и на Коста Форев. Като Златю рисува народни празници, тържества, и като Форето сцени от живота, но по-особено, гротесково, не с онази станимашка топлина и безобидно чувство за хумор. Съгражданите му го познават и обичат. Това личи по посещението - непресекващ поток от хора. Разглеждат, коментират, сочат познатите си по платната, смеят се, купуват... Не мога да повярвам, че в града има толкова ценители. Явно идват от цяла Германия. От чужбина. Завиждам на творци, които могат да имат такава публика!

На другия ден сме отново в Хале. Мъглата пак е ниско, иглите на катедралите я пробождат. Днес гостуваме на издателство JUCO, собственост на Райнхард О. Хаан. Придружава ни Курт Вюнш, председател на Дружеството на писателите в Хале. Райнхард е зам.-председател на Дружеството. Симпатяга. Предразполага към общуване. Постига го без капка усилие. Нисък, с очила, мустаци, дълги бакембарди и бирено коремче. Белетрист. Автор на множество романи, най-известния от които "Последната първа чаша", 150 хиляден тираж! Три години чаках да се произнесат от ЦК на Германската комунистическа партия, разказва Райнхард. Падат 14 глави, страшни съкращения. Когато романът излиза, г-жата-цензор казва: Много тежка работа имахме с вашия роман! Тя не смяташе, че авторът е имал по-тежка работа от нея - да го напише, смее се Райнхард.

Не може да не докоснем темата за алкохолизма в Германия. Най-малкото от любопитство дали има нещо общо с пиенето на българина. А защо не и на руснака, да речем, за него се разказват само подвизи. Преди промяната статистиката сочеше, че се пада по 1 литър алкохол на глава от населението, а след нея данните изведнъж скочиха - по 5 литра на глава от населението, твърди Райнхард. Причината той намира в липсата на реализация. Руснаците пият кампанийно, а германците целенасочено и системно, убеден е той. Въпреки това смята, че големият проблем в Германия не е пиенето, а дрогата. Както и тютюнопушенето.

Райнхард е пълен въздържател. Тази година чества много специален юбилей: своето двехилядно четене и 20 години без капка алкохол. А някога е посръбвал. Трябва действително да си бил лош, за да станеш добър, обяснява философията си Райнхард. Замислил е страхотен коктейл, с най-изискани лакомства и безалкохолни напитки. Целта е да покажа, че и това е начин на живот, и то по-хубавия, зарича се той. Колкото до четенията, ето нещо за завиждане. Хонорарът за едно четене в Германия никак не е скромен.

JUCO има 12 служители и затворен производствен цикъл, включително и печатница, чиято гордост е дигиталния печат. Издават всичко, много често поръчани издания. Райнхард проявява интерес към български автори и книги, макар досега да не е издавал такива. Търси контакти.

Обядваме в уютно заведение, което по интериор напомня наша механа. Курт Вюнш поддържа настроението на масата. С него не можеш да скучаеш, ако и да е университетски преподавател по информатика. Весел, топъл, сърдечен човек. С невероятно чувство за хумор. И прозата му е такава. Руският му не е съвършен, но не се притеснява да говори.

След обяда Курт ни води в Дома на изкуствата. Познат ми е отпреди три години - през 1999 непосредствено след Лайпцигския панаир на книгата тук, в залата на галерия Marktschlöschen на първия етаж, се състоя немската премиера на моя роман "Сметище за надежди" (ИК "Летера", 1997) и на стихосбирката "Пейзаж" (ДИ "Хр. Г. Данов", 1998) от Иван Ройдов. Представи ги Вилхелм Барч - поет, белетрист и литературен критик, носител на няколко национални литературни награди. Вечерта присъстваха още писателите Паул Барч, Кристине Зайдел, Конрад Потхоф, Моника и Манфред Хелмеке, Биргит Херкула, Бернд-Дитер Хюго, Юрген Янковски, Кристоф Кун, Андреас Третнер от Лайпциг, както и съпругата и внука на художника Гилермо Дейслер (живял преди това няколко години в Пловдив). По-късно, под впечатлението от романа Вилхелм Барч написа "Пасторална песен", която ми посвети. Литературбюро заема един от етажите на Дома на изкуствата. В него работят на щат трима души, също пишещи, като директорът е зам.-председател на Дружеството на писателите. Основната дейност на Бюрото е да популяризира творчеството на местните автори. Току-що беше излязъл от печат луксозен каталог на писателите от Саксония Анхалт - 300 страници, 1000 тираж. На всеки автор са отделени три страници - със снимка, къде членува, къде и кога е роден, адрес, телефони, e-mail, web, биографична справка, библиографска, награди и съответно няколко стихотворения, кратък разказ или откъс от книга. Проектът е финансиран от Министерството на културата на провинцията и от община Хале. Общината е финансирала и още един проект: поредицата "Автори на Хале". Това са почти с еднакво оформление книги, от три коли, всеки автор си подбира сам какво да включи, също с биография и библиография. Всяка година се издават максимум по десетина такива книжки, а дружеството в Хале наброява около 40 членове. Бюрото организира и премиери на книги, срещи-разговори, дискусии и д.п.

Връщаме се в Магдебург. Поуморени, едва разполагаме с час и половина време, за да отпочинем малко и да се приготвим за вечеря. Поканени сме от Доротея Изер, основателката на "Фридрих Бьодекер-Крайс", в изискания ресторант "Амадеус". Може би в отговор на жеста, който аз направих в Пловдив - заведох ги в новотела, на закриването, а после и на коктейла на международния фестивал на телевизионните филми "Златната ракла". Бяха много впечатлени. И доволни, защото немският филм за Лили Марлен взе награда в раздела за документално кино. Сега Доротея я придружаваха две дами - достолепна изкуствоведка и свенлива поетеса. Има навика да говори високо, без задръжки. Обича да се смее. Умее да се забавлява. Алтруистична натура, явно се раздава за хората, които харесва и уважава. Лидер. Наясно е какво иска от живота. И го получава. Подари ни своя нов роман.

В следващите три дни програмата беше изключително напрегната. Имах пет литературни четения - две в Хале, две във Витенберг и едно в Магдебург. Публиката - от ІХ-ти клас до пенсионери и безработни. В училища и квартални клубове. Имах доста преведени на немски текстове, които ми свършиха добра работа - едно есе, три-четири кратки разказа, новела, откъс от роман, пиеса. До големите форми изобщо не стигнах. Повече говорих, отговарях на въпроси - за България, за Пловдив, на социални и литературни теми. Но един въпрос, зададен от единайсетокласник, направо ме застреля. "У вас мразят ли чужденците?" - попита момчето. В подтекста се крият много отговори.

Последния ден, в Дома на изкуствата в Магдебург, се състоя голямата, заключителна проява от международния проект "Евроглот". Всички партньори по проекта представиха своите разработки. Литературният маратон започна в 9 часа и завърши в 21. Впечатляващ бе докладът на белгиеца Ян Ван Коилие за детско-юношеската европейска литература от 1990 до 2000 година. Ян де Пиере и поетът Иван Ройдов изнесоха рецитал: Ройдов чете на български свои стихове, а професорът ги бе превел на шест европейски езици.

Изявата ни с моя партньор Кристоф Кун беше последна. Аз говорих за международните литературни контакти и техните творчески измерения. Прочетох един разказ на Кун, преведен на български език от носителката на наградата "Пловдив" за художествен превод Ели Буздрева. Кристоф от своя страна прочете моя разказ "Матю" на немски език в превод на Манфред Еверт. В последвалите аплодисменти и изказвания пролича удовлетворението на публиката от превода на Манфред. Малко по-късно, на коктейла за закриването, Доротея Изер дойде да ме поздрави за разказа. Много топла, човешка история, разказваш я с много любов, каза тя. Главният редактор на списание "Ort der Augen" г-н Ерих-Гюнтер Засе пожела да го отпечата.

В залата на коктейла имаше изложба-базар с книги на участващите автори. Г-н Шмид, председател на немско-българското дружество в Магдебург изкупи всички книги на българските писатели.

© Димитър Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.03.2002, № 3 (28)