Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗАПИСКИТЕ И СПОМЕНИТЕ - ПРИНЦИПИТЕ НА МАСОВОТО ЧЕТИВО
(Проблеми на рецепцията)

Цветан Ракьовски

web

Всички записки и спомени са единни, че националната драма разтърсва целия период между 1873-1878 г.: смъртта на Левски, масовите екзекуции и заточения в 1873 г., динамичното комитетско време от 1874-1876, както и Старозагорското и Априлското въстания и последвалата ги Освободителна война са онази изключителна концентрация на събития, развързала "драмата на Балканския полуостров", както би се изразил Ботев. Това е драма, която преобръща времето, а записките и мемоаристичните книги захващат особената роля да превърнат събитията в разказ, т.е. в история. Очевидците и свидетелите изживяват събитията, но, едва след като ги разкажат, ще им дадат смисъла на история. След средата на ХХ век Ханс Г. Гадамер и Робин Колингууд, Дейвид Лоуентал, Ърнест Гелнър и Дейвид Хол недвусмислено ще подчертаят, че събитията стават история едва когато (след като) се разкажат.

Разказите по историята по принцип идват след онази граница между времената, която сме свикнали да определяме като граница между традиционно и модерно общество. В българския културен контекст след началото на 80-те години на ХІХ в. тези разкази не вървят в единна историософска следа. От друга страна, някои от тях следват тенденциозно стъпките на романа. Независимо от това как разказват, записките и спомените са същинските текстове, които следват вече формиращите се европейски принципи за четиво с масов характер. Изследванията върху прозата през Българското възраждане досега някак неориентирано формираха твърденията, че краят на 60-те години на ХІХ век е времето на поява на масово четиво. Твърденията не се съобразяваха с азбучни положения като: масовата литература е функция на масовата култура; тя е сама по себе си институция, която е неделима част от добре организираната потребителска структура (освен читателя, в нея важен дял заемат издателската политика, тиражирането, изборът на автор, доминацията на пазара); като цяло масовата литература изисква друг културен модел - все едно как ще го наречем, дали индустриален или другояче.

Условия за масова култура във времето на 60-70-те на ХІХ век години у нас няма. Защото ги няма и другите важни фактори - отвореност на културата, излаз отвъд патерналистичния модел на държавата, унификация на вкуса, потребителско общество, действие на мощни институции като образование, преса, държавна машина, които да премахват натрупалите се социални и образователни различия. Това недвусмислено означава, че самата култура, която ражда феномена масова литература, вече е многоканална, а литературата й съответства, защото прониква и в образованието, но и на книжния пазар.

В края на ХІХ век и особено от 90-те години нататък, ако и да е имало "популярна литература", тя вече явно започва да става част от вече появилото се масовизиране на културата, защото горните условия вече са в ход. Това автоматично означава промяна в статуса на литературната творба - този път това не са само промени в художествеността (поетиката), нито в насочеността (риториката), нито промени на контактологията (преводи и/или заемане), а ясно откроени проблеми на рецепцията. След 90-те години на ХІХ век в България именно записките и мемоаристичните текстове споделят докрай принципите на масовото четиво. Свидетелство за това са огромното число автори, които само до края на ХІХ век са повече от сто, както и лавината от книги, които вече не могат да бъдат хванати от статистиката, защото доста от книгите търпят по няколко пъти издания на бял свят - веднъж в периодиката, втори път като самостоятелни книжни тела, трети път в допечатки. Тук е нужна уговорка - без да са същинска литература (това коментирам нататък), тези текстове стават единица мяра за един феномен, какъвто е масовата литература.

 

1. Двете лица на Големите разкази по събитията

В българския ХІХ век читателят се моделира в процесуалния разнобой на различни рецептивни условия. Този разнобой е колкото културно процесуален, толкова и частно-литературен. В 80-те години мемоаристичната литература става основополагаща за формирането и на тематичния обхват, и на езика на новата ни литература. Впрочем темата - близките събития (четите, въстанията) - регулира авторовите усилия и настояване текстовете да се четат през оптиката на достоверността. Претенциите за достоверност стават необходимо условие за изграждането на художествената условност и в същинската литература, още повече, че и тя неизбежно следва темата за националната драма на току-що отминалите събития.

Още в началото на 80-те години на ХІХ в. очевидците (поборници или само свидетели) настойчиво апелират в предговорите на своите спомени, че миналото и особено неговите най-лицеви 15 години след 1862 г. трябва да се разказва(т); че живите, оцелелите "са длъжни" да разкажат това, "що е оставило дири в миналото ни" (Бобчев 1905: 211). Още в предговорите на Петър Иванов (1884), Захари Стоянов (1884), Тома Георгиев, а и в метатекстове като "Пак старите на работа" на С. С. Бобчев и насетне се формира общо мнение, според което "не външната история", а "психологията на факта"1, трябва да стои в основата на разказа на свидетелите. Заради това и Захари Стоянов, и Тома Георгиев (избирам произволно имената) импулсивно намекват, че миналото става история само когато стане повествование "във всичките му подробности" (Т. Георгиев). Заради това чест риторически жест на уговаряне от страна на автора е "ще разказвам подробности" - ще го открием в предговора към том първи на "Записки по българските въстания", в книгите на Христо Македонски, Минко Марковски, Иван Касабов и в ред други предговори2. Сам З. Стоянов обяснява присъствието на "второстепенни и третостепенни подробности" с това, че "българските малоразвити читатели не са още в състояние да се задоволят само с голи фактове" (1983: 33).

Нека поставя въпроса - какво означава, че малоразвитият читател не може да се задоволи само с "голи фактове"? Например, че няма рецептивен хоризонт за историография? Едва ли, защото, както видяхме, историографията е един от най-активните идеологически езици още след 60-те години на ХІХ век. Многото подробности ще уплътняват "голите фактове", ще им задават един модел на езика, който твърде се доближава до сказоподобното слово с неговите ситуативни, обстоятелствени, детайлни подробности, но и с неговите парциални образи на събитието. Разказът "по..." (въстанията) не следва само "голите фактове", а безаспектните натрупвания на обстоятелства, втори и следващи планове, подробности, и то такива, каквито са се случвали в действителност. Без централизирана посока на висока идея, а безразборно.

От друга страна, невъзможността на читателя да се задоволи с "голи фактове" би могла да подсказва за усещането на З. Стоянов, че в началото на 80-те години липсва и рецептивният филтър за възприемане най-вече на хрониката и на мемоарите. Авторът избира нещо като побългарен вариант на руския превод от френското mémoires, т.е. "записки". Това (да го нарека) "жанрово" име тръгва още от Каравелов в 1867 г. в "Записки за България и българите", което излиза именно в Русия ("Русский вестник"), среща се в 1876 г. в текстове на Филип Симидов. Ще спра дотук, защото този проблем е обект на изследване в следваща глава.

Мога да поставя въпроса и така: защо не "външната история" (както казва С. С. Бобчев) и "голите фактове" (както казва З. Стоянов), а подробностите стават условие, с което се съобразяват и за което правят уговорки авторите на записки и спомени? Можем да допуснем и още по-радикално твърдение - че подробностите, детайлите, обстоятелствата, сред които потъва главният сюжет за въстанието, стават нещо като част от българската парадигма за жанр като "записки".

Без да са чели Джон Лок, авторите на записки и спомени предусещат, че едно и също събитие едва ли има едно и също значение за двама души. Казано иначе - разказът се опитва да бъде един, но всъщност тече от множество гледни (свидетелски, очевидски) позиции (както казва подзаглавието на Захари Стоянов, записките са "разказ" "на очевидци". Гледано от свидетелския хоризонт, събитието (революционизиране на народа, въстание) се "разпада" на събития, на частни и отделни действия, или както повечето от съвременниците се изразяват - на приключения. Разказът следователно има за обект набор от драматични действия, но всяко от тях пък има и произвежда различни фиксации на главното събитие (въстанието, героиката) и оттам различни оценки за него.

Въпреки че записките имат за свои автори очевидци (преки поборници или просто потърпевши в драмата на 60-70-те), в средата на 80-те г. на ХІХ век едни от текстовете стават нещо като каноничните книги - това са книгите на Захари Стоянов, Стоян Заимов, Константин Величков, независимо от всеобхватното различие между езиците им и между ролите на разказващия субект и подходите му към събитията. В последната четвърт на ХІХ век читателят и/или критикът на тези текстове не изхождат от тяхната жанрова природа (и жанров разнобой), а от фактологическата им природа. Тя се осмисля през една такава ценностна призма: колкото заслугите на автора в близкото минало са по-доказани, толкова неговите "записки" или "очерки" се приемат с по-безусловна вяра. Читателят търси достоверност в текста, вярвайки, че авторът е участник, т.е. бил е фактор в историята. Това канонизира "Миналото", "Записки по българските въстания", "В тъмница" като едни от важните (достоверните) разкази по събитията.

Книгите и авторите се диференцират именно на такъв принцип - едни от тях стават по-ценни и по-масови като тираж, критическо обращение, рецензентско позоваване, защото авторът е не само от онези "списвачи, които могат да опишат въстанието във всичките му подробности" (Т. Георгиев), но и фигура, която е произвеждала събитията преди. И продължава да бъде в центъра и да произвежда събития и сега, след Освобождението. На свой ред записки като тези на Пахомий Дряновски (18823), Никола Кючуков (1900), Гр. Лютаков или Г. Натев и ред други автори са периферни дотолкова, че върху техните записки няма не само отзиви, но те не се и преиздават и като че излизат от "голямата книга" (големия разказ) "по събитията". Може би е по-правилно да кажа, че такива книги незаслужено си остават само там, в годината на издаване. Но пък те не могат да се изключат от корпуса от записки и споменни текстове, защото също имат своята читателска аудитория, получават обращение в общия културен контекст като разкази на очевидци и най-вече като памет. Тя също е обременена с подробности и също като "Миналото" или "Записки по българските въстания" "снизява" темата за революционното израстване - първо защото разказва от отделна (очевидска) гледна точка една от посоките на големия сюжет "Априлско въстание", и второ, защото не е стегната от единна идеологическа схема за оценяване на току-що отминалото. Тази идеологическа схема тепърва има да се гради.

Причината за овластяването на "Записки по българските въстания" като каноничната книга по историята на въстанията е бързото и непосредствено свързване между един текст (първия том на "Записките") и институционалната роля на нейния автор. Той е един от "строителите" на Нова България, един от архитектите на Съединението, да не говорим за председателстването на Парламента. Но има и друго. Захари Стоянов и още по-ясно казано - "Записки по българските въстания" - са писани в условия, много напомнящи за онзи контекст, който разказват. Контекстът "Източна Румелия" в 1884 г. всъщност не може да повтори контекста "Април 76", но е на път да заприлича на него - има подобна национално консолидационна цел (Съединението), пак се създават комитети, въоръжаване, тайна кореспонденция и всички останали знаци на поборническото битие биват извадени от архива на паметта, която в същия този момент все още се опитва да се справи с тях като минало, като История. И те стават пак идеологическия опис на един език, който сякаш не иска да приключи своето действие и да се превърне в история.

Книгата на З. Стоянов не е първата в прохождащия жанр, нито е първият текст, именувал се записки4. "Записки по българските въстания" обаче е първата голяма книга, която събира всички комуникативни условия в една необичайна културна ситуация, когато след "голямата криза" (както ги наричат и мемоаристи, и редови участници - "големите приключения"), се появяват разказите за тях. Тези условия около "Записките" и З. Стоянов са приблизително следните:

Авторът е повече от участник или очевидец, защото е един от Апостолите, прекосили Дунава и заели се с организация на въстание. Той е не само "очевидец", но и институционална фигура, която е участвала в комитетски решения, тайна кореспонденция и все от този ред;

Той е бил в обкръжението не само на Бенковски, а на самата зараждаща и развиваща се идеология на бунта;

Захари Стоянов е оцелял като по чудо в засадата из Свинарската лъка, като изминава и целия трагичен път на затворите, издевателствата и сам може да служи като знак за оцеляването на българина;

Но над всичко стои новото сглобяване между роля и личност - той е пак в дъното на ново съзаклятие, което има за свое основание и цел отново националноидентификационен акт като Съединението.

Такова попълване на комуникативните условия между автор, текст, социокултурен контекст и въздействаща стратегия върху читателя никоя друга книга не успява да направи. И заради това "Записките" стават нещо като официоз, като каноничната книга "по въстанията". Виждайки следствията - в какво се превръща тази книга - а не причините за това, ред по-сетнешни автори като Минко Марковски, Христо Иванов-Големия, Иван Андонов и дори историографи като Димитър Страшимиров реагират на места с остри критически прочити и забележки към "Записки по българските въстания", към ред факти, но и несъгласия с на места ироничния начин, по който се поднасят части от тях:

Покойният Захари Стоянов в огромните си съчинения "Записки по българските въстания" описва в Троян само неговата си участ и между това в І-ви том на стр. 277 и 278 се задоволил само да иронизира над троянчаните... (Марковски 1902, Предговор).

Границата между 70-те и 80-те години на ХІХ век е критична за цялата ни култура. Прекрачвайки тази граница на своето "Ново време", българската култура се опитва да конструира идеологемите на това време. Дали ще го наречем "модерно", или с друго име - в случая не е толкова важно. По-важно е, че усещането за граница бележи цялата културна ситуация. Според тезата на Жан-Франсоа Лиотар такъв преход между традиционни и модерни общества се съпътства от т.нар. "големи разкази", защото новото време, освен всичко друго, изпитва неудържимо усещане за ценностна лабилност (Богданов 1987). Новото или модерното (в случая е все едно) изважда индивида от лоното на традицията и затвореността, но го запраща в една среда, която му създава усещане за неустановена интеграция5. Така Големите разкази ще трябва да градят и социалните връзки (разпознаване на членовете в общността като етническа цялост въз основа на разказа за общата историческа перспектива от миналото към сегашното), и идеологическата среда за новия индивид. В тезата на Лиотар Големите разкази са "текст", който трябва да свързва осъзналото се като ново (друго) време с миналото. Не да си спомня, а да го чете - вторичната митологизация тук е важен рефлекс на отношение към миналото. Но можем да я открием само в нарочни текстове6. Защото Големите разкази в българската културна ситуация след 1878 г. не са единни.

Големите разкази имат две лица - те се появяват веднага след Освобождението (самия край на 70-те г.) като записки (мемоаристични книги), но по същото време (след 1879 г.) в ролята на такъв голям наратив влиза и държавотворческата историография. И което е по-важно - това са преиздавани книги по история на България, чиито първи публикации са от средата или края на 60-те години. Което ще рече не актуализация, а опит за редублиране на масива от приноси на предосвобожденските историографии.

Държавническата намеса, преиздавайки някои от историите (Др. Манчов, Д. Войников), опитва да възпроизведе "отгоре" (чрез историографията) образа на миналото, но това възпроизвеждане става много по-масирано "отдолу"7 чрез записките и спомените, които не носят върху себе си тежестта на официалната идея миналото от близките години да се възпроизвежда само в неговите високи национални образи на героика и освободителни енергии. Записките и спомените излизат все още хаотично и нямат амбицията да свързват в едно разказ и официална идеология (като позиция към събитията).

Като голям наратив, бележещ праговата ситуация между традиционното и новото време, историографията има претенция да бъде и наукоподобен текст, и научно-популярен текст, чиято цел е ориентирана по-скоро към образованието. В 1879 г. излизат двете важни истории, които споменах - четвъртото издание на "Извод от българска история" на Драган Манчов и второто издание на "Кратка българска история" на Добри Войников. Историята на Манчов носи показателния гриф "За народни ти училища. Книжка одобрена от Отделъ-тъ на Народно то просвештение"; а историята на Войников има гриф "Одобрена от управляващий Отдела на Народното просвещение и Духовните дела". От същата тази 1879 година най-напред като главен секретар, а след това и като министър на Народното просвещение се явява младият, току-що дипломиран професионален историк, Константин Иречек. Допечатката на Войниковата история и основно преработената и допълнена откъм събития на ХІХ век история на Др. Манчов ще свържат в едно средновековие и съвременност, при което на читателя се дава представата за историята и за мястото на близката драма от Април 1876 като за континуално единно време - далечното средновековно "славно минало" резултира в славните действия в годините между 1860-1876.

Голямата идея за свързването всъщност продължава предосвобожденските опити на историографи като Др. Манчов, Д. Войников, М. Дринов, Т. Шишков, Г. Кръстевич, Д. Душанов8 - покрай наукоподобното или чисто просветителското запознаване на българския читател с далечното минало те, осъзнато или не, митологизират средновековната история. В такъв режим на отношение към събитията от втората половина на ХІХ век влизат и допълненията към Историята на Др. Манчов (в нея вече миналото е цялостно - към средновековната родна история са принадени събитийната нишка и личностите на Възраждането). Миналото на ХІХ в. е на път да се монументализира именно в историята на Др. Манчов.

Книгите на Д. Войников и Др. Манчов по история на България обаче стесняват рецептивния си обхват към "нашите младежи", към "българските юноши" и това недвусмислено подсказва, че Големият разказ сякаш не иска да бъде тотално разпознат като национална програма. А да бъде разчетен като такава само от подрастващите, т.е. от тези, които не помнят, не са били очевидци, защото са от другото, следвеличавото събитийно време.

Интересът към Историята и въобще историзмът на времето са нещо като висок стил - този стил (поради темите си от близката национална драма) обаче се разполага из учебниците и книгите по история и из низовите и маргинални литературни жанрове като записките и мемоарите. Авторите на мемоари и записки нямат представа къде са центростремителните и къде маргиналните места в литературния език.

Вторичното митологизиране на миналото най-уместно и безпрепятствено става в учебниците, в т.нар. научно-популярни текстове. Но първият опит за това е усилието на Паисий - той подготвя рецептивния свод от възможни посоки за приемане на миналото като мит, като повествование за слава, велики събития, неотразими държавници (предци). Вторичната митологизация в "История славянобългарска" е улеснена и от факта, че тя не се чете, въпреки изричния призив-клише "четете, да знайте". Преписването на "книжицата" е призив на Паисий, който обаче няма за рефлекс четене или по-скоро означава само хипотетично четене. Защото преписването (платете, да ви я препишат) вмества "Историята" в семейно-битовото пространство редом до Библията. А четенето е все още и задълго след това обективирано-околективено. Едва печатният вариант - "Царственикът" - почти 80 години по-късно има културните претенции да е предназначен за четене. Но това е "извод", вариант, редуцирана История до нейните имена.

След Паисий и особено към средата на ХІХ век никой от авторите на истории няма да повтори жестовете на хилендареца. Сменила се е културната ситуация. И по точно - четенето вече не е само заради пробуждане на гордостта, а и наистина е заради знание. В условията на бездържавност автори като Сп. Палаузов, М. Дринов, Д. Войников, Т. Шишков, Ив. Селимински, Др. Манчов, Д. Душанов, Др. Цанков развиват институционалното съзнание, че дават възможност на познанието за миналата държавотворческа енергия да стане неделима част от съзнанието на българина (все едно дали е познание от училищна програма, или е обърнато към гражданина).

Записките и спомените върху събитията от непосредственото минало отпреди по-малко от 10 години нямат толкова едри задачи. Поне повечето от авторите не си и мислят, че принасят важна полза на държавното строителство. Дори З. Стоянов, Ст. Заимов, Ив. Касабов - едни от най-лицевите фигури и в близкото минало, и в сегашното следосвобожденско време - не ориентират книгите си към държавотворчески задачи, а към моралните императиви на новото време. Но всички автори имат несъзнателна друга амбиция.

Записките и историографията от края на 70-те и 80-те години са две различни форми на истината. Наивно е да се смята, че мемоаристичните текстове9 са субективен прочит на историческите събития, а единствено историографията е обективен прочит. В този период никой от авторите на записки не подхожда към тези събития като към Голямата История. Образите на Голямата История като низ от величави актове и идеи е плод на продължително обработване на миналото, обработване на записките и спомените от гледната точка на държавотворческата позиция. Израз на това или може би резултат от това са "късните" записки на Минко Марковски (ІІ том, 1925) и на Иван Андонов (1927).

В мемоаристичните текстове действа натискът на съобразяване с непосредствено стекли се обстоятелства и случайни мотиви; в историографията - натискът на създаващата се официална държавна идея за отношение към близкото минало. И тази идея ще трябва да "изтрие срама" от неуспеха, да потисне вкуса на поражението и трагедията, разиграли се от април до юни 1876 г., като изгради величави образи за случилото се - така се създават перспективи не само в историческото познание, но и в ориентирането на собствената идентичност.

Мемоарите разказват, припомняйки; историите разказват, коментирайки, като извеждат строгата каузална връзка между причини, действие и следствия. И този коментар се домогва до спецификите на философията на историята (на близкото минало). С право Робин Колингууд казва, че философията на историята не мисли само своя обект (миналото), а има предвид и собствените си възгледи за него (Колингууд 1995: 6-7). Тя не разглежда фактите само в тяхната последователност, а и свойствата на фактите, въвеждайки ценностни хоризонти така, че да породи и идеологически ефект за ценността на миналото, за неговата компенсаторна функция спрямо настоящето и пр.

За историографията дискурсивните правила се диктуват от стремежа към наукоподобност, от опита текстът да се приема като "изследване". Показателен в това отношение е спорът между Гаврил Кръстевич и Марин Дринов за произхода на прабългарите10. Стремежът към наукоподобност не е единствен мотив, защото след 1879 г. (чрез посочените по-горе истории на Манчов и Войников) и особено след 90-те години на ХІХ век (историята на Г. Г. Димитров в 1895 г.) той се регулира от вече укрепналата и официална позиция периодът на 60-70-те години да се оценява като следващата национално безспорна кулминация в българската история. Средновековните "славни страници" остават на втори план, защото най-горе в новосформираната йерархия застава славата на националния трагизъм от въстанията.

За записките и спомените дискурсивните правила на жанра "мемоари" остават непознат или слаб дисциплиниращ фактор. Едно от по-наивните обяснения е, че със записки се захващат и хора със "силни пера", но и "слаби пера" (както казва за себе си Тома Георгиев), които произвеждат "прости разкази". За кратко време от около 15-20 години (до 1898 г.) пред българския читател се появяват не по-малко от петдесетина автори с техните над 12 хиляди страници11. Такава книжна лавина не може да се удържи в границите на жанра "мемоари". Нито може да й се внуши единна идеологическа дисциплина.

Другото обяснение за нищожното действие на жанровите норми е във вдадеността на автора в събитията. Той не записва (мемоаризира) себе си и собствения си живот въобще, което е важно условие на мемоара. Авторът прави "записки по...": записки по въстанието (в...), както прави Никола Беловеждов за Копривщенското въстание; по въстанията (като З. Стоянов), по революционните движения (като М. Марковски12). Но може да озаглави книгата си и само "записки", каквито са книгите на Пахомий Дряновски (1882) и на Никола Кючуков (1900). Нивото на очите на записващия (вдадеността му) диференцира събитието; на свой ред историографът иска да го види като единно, продължаващо, причинно-следствено свързано, нарастващо в своята идеологическа и оттам в своята национално-визионерска перспектива. Авторът на записки няма и не може да има такива намерения, защото няма такива възможности. У него събитието се разпада на множество отделни и дори частни факти. Ограничения върху това какво, как и колко да се пише няма. Често аз-ът на участника (героя-разказвач) се стопява във функциите на автора - той няма амбиция да е автор на мемоари, а автор на "записки по събитията", като ударението трябва да се търси именно върху "по".

Така двата големи разказа - историографията и мемоаристичните текстове - се разминават. Започнала с одобрения от министерството на просвещението (още в 1879 г.), след средата на 90-те г. историографията окончателно се превръща в институционална форма на отношение към близкото минало. (А и то вече не е толкова "близко", защото към края на ХІХ век между него и съвремието лежи близо четвърт век.) Като институционална форма на отношение към миналото историографията може да стигне и до следващите мерки - не само да изгражда идеологическия постамент за монументалния образ на националната драма от 1860-1876 г., но и да въвежда ред ограничителни филтри върху разказването за миналото. По-точно казано, ограничителни филтри върху снопа от детайли в събитията, защото те често са под равнището и могат да снизят вече изработения идеологически екран, от който и върху който се възпроизвеждат образите на героиката, на саможертвата, високите пориви, безукорни водачи. (Този проблем е обект на изследване по-нататък в текста.)

Ограничителните филтри могат да се тълкуват и като прекъсване на връзките между записките (спомените) и подстъпите, от които се гради национално-образният пантеон на миналото. Така записките си остават всеобхватното (но и множественото) и търсеното четиво, но за историографията от края на ХІХ век и особено за историографията на ХХ век те вече са "изворов материал". От него чрез идеологическа обработка и селекция ще се черпят и комбинират фактите - именно така миналото, в корсета на историографския език, може да стане пропедевтически удобно, може да се въвежда из различни сфери на изучаване (не защото е обработено от науката, а защото е идеологически правилно).

И тъй, записките и историографските текстове - по-силно вторите и по-слабо първите - опитват да разказват събитията от близкото минало, като ги извеждат от хаоса на случващото се. По принцип миналото е винаги хаотичен сбор от факти, които стават история именно след като тези факти се форматират в разказ. Историографията разказва, без да се вживява само в ролята си на наука, защото тя единствена гради "новите митове" на българина, както би се изразил проф. Иван Шишманов. В историята на Драган Манчов може да се долови целият комплекс от похвати: най-драматичните години на ХІХ век са посочени изрично - това е времето на църковната борба и революционната борба. Казано иначе, времето на изригването на национално-идентификационните енергии на българина. И това време си има своите центрове около личности като Паисий, Й. Соколски, Др. Цанков, Левски, Бенковски, Ботев. Новите митове са положени върху трите "кита" на ХІХ век - църковна борба, училищно дело, въстанието в 1876 година. Легии, революционни комитети, имената и фигурите на Раковски, Каравелов, Петко Славейков са извън визията на националния образ. Сюжетите, свързани с тях, липсват, защото тези моменти от миналото и личностите са множествени, разноидейни и в различен формат на идентификацията.

Драган Манчов извежда безспорното и некоментириуемото: Паисий, дейците по църковната независимост, както и Левски, Бенковски, Ботев са личностите, които центрират около себе си дадени единни цели и смисъл. Те трябва да "сглобят" перспективата на българската история - това е "извод от българската история", както озаглавява Драган Манчов книгата си. В този извод са синтезирани най-важните връзки от Симеон, Калоян и Самуил до Левски, Бенковски и Ботев. Т.е. от величавата страница на средновековната история към другата велика (блестяща, според З. Стоянов) страница от най-новата история.

На свой ред записките разказват, без да се вживяват в езика и каузално-идейните условия на историографията. Но те не се вживяват и в условията на мемоаристичния език, защото изпускат централната роля на субекта си, на този, който разказва. Той не концентрира събитието около себе си, а се разтваря в него. Субектът на разказване в книгите на З. Стоянов, Хр. Иванов-Големия, М. Кънчев, Пахомий Дряновски, Т. Георгиев, Н. Беловеждов, Д. Хаджигенчев-Бечу оставя повествованието да тече от гледната точка на очите и устата на свидетеля, очевидеца, а не от гледната точка на особено Важния деец. Такъв тип разказвач от позицията на Важното действащо лице ще открием при М. Греков, Ив. Касабов, Тодор Пеев, Тодор Икономов, Хр. Стамболски и в определена степен при Хр. Македонски, П. Хитов.

 

2. Записките и спомените из романовите потайности

В записките на първите автори събитието (комитетската дейност, въстанията, легиите, четническият сюжет) се разкрива като кръстосващи се действия на различни субекти и в различни смислови посоки, към които трудно може да се приложи каузален закон13 или една водеща идейна позиция. Дори най-важната тема - революционната активност, въстаническите действия - не се управлява постъпателно, защото записващият интуитивно усеща, че всичките драматични действия стават множествено. И разказът за тях е способен да обхване различни сюжети, ред други по-скоро "частно" разказани сюжети - предателството, събиране на пари за оръжие, сюжетът "БРЦК", сюжетът "Левски", "турските варварщини и българските опачини", както се изразява поп Минчо Кънчев. Но вътре из тях са и сюжетите за българското училище, за ритуално-празничното битие на човека, за двойния търговски данък, за това как се празнува Света Троица, как се краде мома от чуждо село, как се изпробват купените револвери по прозорците на училището и пр. Въобще разказът от този тип, съвсем по "логиката" на сказовия устен модел, съвкупява единичните истории на самия живот, които се случват безусловно. Защото те не се диктуват от идеологията на комитета, нито са предизвикани от натиска на революционния водач.

Според теорията на Лиотар големите разкази са "идеологически терапевт", който сглобява и синхронизира функциите на националния организъм, защото перспективира националната идея във величални хоризонти, отвеждащи към митологизиране на миналото. Но книги като "Записки по българските въстания", в които сказовият словесен тип е основен, трудно биха могли да митологизират миналото, защото особено при Захари Стоянов се наблюдава сложна методологическа крива - разбирам я като разминаване между предговора (на І част) и същинския разказ. В предговора авторът извежда недвусмислена йерархия: това ще бъде разказ за "най-бляскавата страница" от новата история. Но разказът не следва тази ценностна посока, а е сглобен в друг порядък, положен е върху няколко основни теми, които стоят равностойно и заради това без подчертана идейна йерархия - комитетската дейност стои редом до темата за старите войводи, сюжетът за въстанието е буквално смесен със сюжета за предателствата, а в последната част, без да се синтезира идеята за революционния взрив и израстване на националната кауза, доминира сюжетът за затворите.

В книгите на вторите автори - и особено при Михаил Греков и Иван Касабов - може наистина да се открият опити за спазване на целия режим от условности на жанра "мемоари". Няма да сбъркам, ако определя "Как ние освобождавахме България" (Греков) и "Моите спомени от възраждането на България с революционни идеи" (Касабов) като единствените сигурни мемоари в следосвобожденската лавина от споменни текстове. Но тук има важни подробности: двете книги на Греков и Касабов са много по-късни от записките на З. Стоянов, М. Кънчев, Пахомий Дряновски; от друга страна, книгата на Греков не излиза цялата, отделни глави от началото й (спомените за Българската легия в 1867) излизат по страниците на периодиката, а огромна част от нея остава в ръкопис14. На свой ред книгата на Касабов е чак от 1905 г. Онова, което ги определя като мемоари, е центриране на разказа около субекта на повествованието, поставяне на личността на автора в центъра на ставащите събития, като той е и източник на основните мотиви, движещи действието в разказа. Греков в разказа си е фактор за всичко, случващо се около русенския комитет в 1874 г. и след това; той е важната връзка между българските частни комитети и Букурещкия комитет. Така и Касабов, според разказа си, става основоположник не само на ТЦБК, но след 1866 г. е и единственият последователен опонент на Г. Раковски с неговата разточителност и театралност; според книгата именно Касабов сътворява цялата либерална идея, ориентирана към националната българска кауза върху основата на дуализма и автономия, подобна на румънската и сръбската. Тези проблеми са акценти в следващите глави.

Липсата на конвенция в българския литературен процес15 ще позволи споменатото "дестабилизиране" на повествованието, каквото се наблюдава в сказоподобния език на книгите на З. Стоянов, М. Кънчев, Хр. Иванов-Големия, Д. Бечу и другите. Поради това от началото на 80-те и почти до края на 90-те години на ХІХ век "мемоари" не само не е жанр, който да има свои отклонения, а хипотеза, защото същинският мемоарен език на М. Греков и Ив. Касабов все още предстои. С други думи, "мемоари" като хипотеза за жанр в българския културен контекст ще позволява не отклонения, а снизяване на европейския образец. И със сигурност - съобразяване с рецептивния хоризонт. Само така може да се разбере защо съществува огромната разлика между писането (разказването) на З. Стоянов, Хр. Иванов, М. Кънчев, от друга страна, Ст. Заимов, Ат. Шопов, Св. Миларов и от трета страна, типичните мемоаристични текстове на М. Греков и Ив. Касабов.

Записките на З. Стоянов, М. Кънчев, Хр. Иванов вървят в следите на сказовия устен модел на повествование; книгите на Касабов и Греков са типични мемоари. Между тях са странните от гледна точка на жанра "мемоари" книги на Светослав Миларов, Атанас Шопов, Стоян Заимов, К. Величков, Иван Евст. Гешов. Странни са от гледната точка на начина, по който се води повествованието на сюжети като "революционно израстване", "комитетска дейност" или "Априлско въстание". Защото тези автори, без да имат последователната авторова нагласа за това, влизат в наративните, а оттам и в рецептивните (те са и институционални) механизми на приключенския, сантименталния, или епистоларния романи. Те са абсолютно валидни за предосвобожденските години, имат изграден свой рецептивен хоризонт, търсени са.

"Спомени от Цариградските тъмници" (Св. Миларов, 1881), "Десетдневно царувание" (Ат. Шопов, 1881), "Миналото" (Ст. Заимов, 1884-87-91), "Записки на един осъден" (Ив. Евст. Гешов, 1890-1891), "В темница" (К. Величков, 1899) са книги, които усвояват темата за близкото драматично минало чрез романови похвати. Романът в българската литература прохожда през призмата на мемоаристичната тема. Нека уточня - прохожда не романът, а езикът. Като негова специфична повествователна подготовка се явява споменният разказ. И още нещо - записките и подобни на тях текстове не са подстъп към романа. Те обаче обработват историческите факти по нормите на романовия дискурс. Но се разминават с романа по своята концептуална схема за отношение с действителността.

Европейската култура въобразява националното като общност и чрез разказите си за историята (според Б. Андерсън) и по-специално, продуцирайки енергиите на историческото съзнание с помощта и на литературата, на романа по историческа тема. В началото на ХІХ век в Европа той става част от Големите наративи, както в сходен контекст казва Жан-Франсоа Лиотар.

Българският културен процес от последната четвърт на ХІХ век няма друга алтернатива за подготовка и дисциплиниране на историческо самосъзнание освен да:

  • продължава пътя на възрожденската историография, но без да следва изцяло нейната по-скоро просвещенско-дидактическа нагласа. Тя е мотивационен сноп, за да стане Историографията по-ефективна като "голям разказ";

  • създаде и новия дискурсивен модел на записките, спомените. По неговите сложни следи паметта ще "пренабира" спомена си чрез четене на разкази за близкото минало - най-напред сказово (З. Стоянов, М. Кънчев), успоредно с това, следвайки романови похвати (Св. Миларов, Ат. Шопов), а накрая, на рубежа на ХХ век и в същинските условия на жанра "мемоари" (М. Греков, Ив. Касабов).

Мемоаристичният текст за разлика от историографския текст е "низово четиво". С такъв скрит рефлекс го приемат оцелелите поборници, но и рецензентите. Причината е в това, че историографията е безкоментарен текст, тя е институционално регламентиращ текст, т.е. неговата достоверност не се подлага на съмнение. Докато за записките като "свидетелски разказ" е много важно да бъдат верни на "историческите произшествия". И още в този момент, когато се "проверява" вярността към станалото, се оказва, че записките вече са въведени в йерархически по-ниски редове според гледната точка, от която те подхождат към миналото. А гледната точка е лична, независимо че в едни случаи става дума за "разказ на очевидци" (З. Стоянов), а в друг - за "дневник на един бунтовник" (Ат. Шопов). Обаче записките и спомените със същия успех като историографията ще поддържат тенденцията миналото да се внедрява като консервативен, устойчив ред на социалното, ред, който ще гарантира единомислие по фундаментални ценности16.

Записките и спомените обработват историческите факти и независимо че са далече от науката и историографията, това не пречи някои от тези текстове да са по-близо в концептуалната си нагласа до литературата - да разказват по нейните модели. И то най-вече романово, в стъпките на епистоларния роман (А. Шопов) или пък в стъпките на приключенския роман (Св. Миларов, Ст. Заимов). Записките и спомените се приближават към литературата и по читателския интерес, и по езиковата си устроеност да гледат към миналото, като го разказват.

Използването на романови похвати обаче ще затрудни за втори път митологизирането на близките събития, защото епистоларният дискурс на Шопов "затваря" разказа в сферата на пределно субективното, а приключенската фабулна основа на Миларов и Заимов "отваря" повествованието, като изтрива или почти избледнява ролята и действията на субекта на текста - той почти изчезва от центъра на мотивацията за събитията. Приключенското означава обръщане към действието само по себе си. В "Спомени от Цариградските тъмници" и в "Десетдневно царувание" действието е тотално, всеобхватно, то поглъща героя (при Ат. Шопов) или тече покрай него (при Св. Миларов).

Като цяло записките - от Пахомий Дряновски до З. Стоянов, от Св. Миларов до М. Кънчев - въпреки различията в езика им, изработват езиковите структури на повествованието върху историческа тема. Миналото дава своите теми, които записките разказват. Това вече не са повествования върху "съвременни теми"17, каквито са държали да бъдат повествованията на Каравелов, Блъсков и Друмев (например теми като робството, страданията, отлъчието, нещастията на една фамилия). Това са повествования върху отминалото, върху историята - или както се подчертава често в заглавията, това са "записки по" исторически събития. Сред тях като идеологически най-важни (защо не и най-актуални?) за новото време след 1878 г. могат да бъдат не само страданията, а и героизмите, не нещастията, а животът в неговата разнопосочност, безаспектна множественост, в която страданията не са основен сюжет, а част от пълнокръвието на битието.

Разликата между повествованието на записките и на повестите е по-скоро в идеологията на разказване (в онези мотиви за разказването, които в 60-70-те години на ХІХ век са едни, а след Освобождението вече са други). Повестите инсценират достоверност, докато за записките те са естествено състояние на езика им. Там, където се докосват, е езикът на романа. Защото повестите, бивайки художествен текст18, търсят, опират се на методологията на факта (последователност, връзка на сюжета с историческия контекст и с неговите най-важни идеи за робството, страданията и непримиримостта), а записките като фактология могат да имитират, да изпробват художествени похвати - динамика в действието, сантиментализъм, изпитанията на съдбата - това са все усвоени и добре темперирани похвати на романовия дискурс.

Записките на З. Стоянов, Пахомий Дряновски, Хр. Македонски не могат да се свържат с историческия роман. Но пък следват процеса, концептуалното отношение на романа върху тема от историята. С тази разлика, че европейският исторически роман осъзнава историята, има я като вече завършен период, който се ползва през вече въдворена ценностна призма. А пък българският вариант на писане по историята (записките) все още разказва множеството събития, без да опитва да ги перспективира в посоката на единна идея. Такава романът има, защото е литература, защото има концептуално мотивирана, а и естетически (като поетика) форматирана структура. Нещо, което записките и спомените не могат да владеят. В българската културна ситуация от последната четвърт на ХІХ век този рефлекс на изграждане на ценностна призма тепърва се гради. Захари Стоянов за първи път в тази лавина от текстове въвежда йерархията - Априлското въстание е "най-бляскавата страница" от новата история. Но пък разказва тази страница без патоса на възвеличаването, а в статуса на подробностите.

Може би в несигурността на авторовата позиция - как трябва и доколко трябва да се разказва близкото минало - ще открием мотива за избора на романовия език при автори като Св. Миларов, Ат. Шопов, Ив. Гешов, Ст. Заимов, К. Величков. Зад границите на условността, гарантирана от епистоларната романова форма (записките като дневник) или от приключенската сюжетна линия, тези автори скриват своята личностна роля, извеждат себе си като очевидци и преки участници, но без да се самопоставят в центъра на концептуалното събитийно поле. По-скоро всеки от тях разказва своя живот из събитията, разказва себе си като функция на събитията. Да не забравяме, че това са автори със солидни познания по европейската литература, че за никого от тях не са тайна пътищата на европейския роман и още повече - онези по-скоро "низови" жанрове на романа, които събират читателския интерес в една посока: нещастната любов, съдбовната предопределеност, приключенията, "потайностите".

Но в 70-те години на ХІХ век за българския читател опознавателните белези на романовия език са именно такива: мелодраматични, остро приключенски, а героите биват носени на вълните на случайността и съдбовната предопределеност. Не е случайно защо във времето, когато уж вече се е окръглило лицето на българската художествена проза и читателят вече е навикнал с неговите особености, Петко Славейков и Марко Балабанов19 критикуват преводните и побългарени романи, които са "вредителни" и "нравствено опетняват". Дори за М. Балабанов науката е призвана да възпитава българина, а не литературата. Но в първите години след 1878 г. при липса на изградена основа за науката История записките и мемоаристичните текстове стават "учител по историята" (както се изразява малко след това Вазов). В една и съща година (1881) излизат двете книги на Св. Миларов20 и Ат. Шопов, в 1891 г. излизат "Записки на един осъден" на Ив. Гешов; книги - твърде обемни при това - които насочват към обект (тъмниците, въстанието), конципиран романово, а не мемоаристично. И то въпреки изричните условия в техните подзаглавия и предговори. Тук няма да се спирам на конкретна интерпретация, правя това в една от следващите глави през призмата на книгите на Ат. Шопов и Ст. Заимов. Ще се опитам само да определя защо романовото замества мемоаристичното като език, а оттам и като търсено идейно внушение.

Първият възможен отговор е, че българският читател в самото начало на 80-те години няма представа, нито рецептивен рефлекс спрямо мемоаристичния език. За това ще става дума често в следващите страници. Но пък същият този читател има у себе си като че почти завършен хоризонт на очакване за романовия език. Петко Славейков и Марко Балабанов дори се опасяват, че романът (точно тези форми, в чиито следи стъпват Миларов, Гешов, Шопов и Заимов) вече е на път да замести другите форми на нравствено възпитание. Опасението им е от гледната точка на въпроса "дава ли романът нравствен пример, или не". Защото, ако в него го няма "добрият пример" (Балабанов), ако изобилстват "лесното и лекото", романът става неправилният жанр. По-ценни са книгите на "уважаеми и любородни мъже" като историците Ат. Кипиловски, Ю. Венелин или учебникар като Хр. Павлович (Балабанов 1871). Не е в темата ми да коментирам възрожденския порив към концентрирането на всяка интелектуална дейност в точката на рационализма и утилитаризма. Но М. Балабанов и П. Р. Славейков имат своите основания да критикуват европейския булеварден роман, защото в него го няма нравственият пример. Но пък точно този тип романи е на път да форматира хоризонта на българския читател от посочения период. Защото е развлекателен, "забавителна книжка".

Това използват Миларов, Гешов и Шопов - стъпвайки върху такива похвати от низовия ред на романовия жанр, да въплътят друг идеен план (по-нататък ще видим, че този идеен план не е тясно свързан с национално-освободителния подем, а по-скоро със сюжетите за "тъмниците" или със сюжета за това как човекът става играчка в ръцете на съдбата).

Освен въпроса "защо", по-важен е като че ли въпросът "как" романовото се вмества в мемоаристичния език. Или обратното - как мемоаристичният език следва романовия. Независимо че романът е в списъка на "лошите книги", той се гради по сюжетната логика на сензационното и приключенското, а не толкова по логиката на националната идея за героизма на миналото. В "Спомени от Цариградските тъмници" на Св. Миларов тази логика напълно липсва; в "Десетдневно царувание" на Ат. Шопов тя се обезсилва от фабулата за трагичната любов; в "Записки на един осъден" Ив. Гешов дори пропуска да намекне за трагедията, защото вниманието му е ангажирано много повече с бележки за английския посланик Лейард, за дипломатическите игри между Цариград и Лондон и писаното в Синята книга за въстанието, отколкото с изживяното от самия него.

Казано иначе, авторите избират логиката на "потайностите" (Миларов), вече клишираната от С. Пелико сюжетна схема "тъмниците ми" (Гешов) или логиката на "безсмъртната любов" (Шопов) и с тези вече изпробвани и познати дискурсивни правила предлагат на читателя сюжет за току-що отминалата драма. Но в книгите им я няма национално-идентификационната идея, че трагизмът на една епоха прави тази епоха велика и че той е достоен за преклонение. В техните книги се естетизират не "революционните движения" и саможертвата в името на отечеството, а само страданието - все още е силно влиянието на Каравелов и Блъсков и този устойчив сюжетен модел продължава в началото на 80-те години да излъчва своите послания. Дори в посочените текстове може да се забележи ясно дезактивиране на историческия контекст. Независимо че подзаглавията в "Десетдневно царувание" (те са две21) опитват да прикрепят сюжета си към концептуален обект (въстание, 1876 г.), историческият контекст е изтласкан от любовната тема и свързаните с нея мотиви (раздяла, страдания, намиране на любимата и съкрушаващата й смърт).

Така е и в книгата на Св. Миларов - страданието не е свързано с разказващия субект, а с разказите на неговите събеседници (Ламбро, Борковски, Джехад чауш, Кара Мехмед и т.н.). Това са вставени разкази за забранена любов, изневери, преследване и наказание от съдбата. Пак съдбата е онази, която стоварва страданието върху главите на Олга и Л. в "Десетдневно царувание". Историята и по-точно събитието, което трябва да се разкаже и осмисли като българско действие и национален исторически образ, липсва.

Вкаран в контекста на един сюжет, който разказва частната драма на един страдащ човек, читателят много по-лесно реагира, защото повествованието е адекватно на неговата представа. Така и рефлексът на този читател е по-скоро първичен, той реагира с наивно-сантименталното в себе си. Сензационният роман, въпреки почти приказните си похвати, сред които логиката на чудесното е водеща, е на прага на и дори във реалното, както би казал Бахтин. Причината е в неговата идеология, положена върху действието на случайността и на емоционално-чувственото, което пък не позволява този жанр да борави с "тежката" материя на сериозното естетическо или философско послание. Защото няма как да ги трансформира в повествователен мотив. Оттук идва и другото - многобройните версии, използване до степен на преекспониране на клишетата в сюжета. Но нито един автор не може да бъде нарече епигон. Може би самият жанр на сензационния, булевардния приключенски роман е епигон на класика като "Дейвид Копърфийлд" и "Пармският манастир". Но това е вече друга тема.

Какво знаят, какво усещат Миларов, Гешов, Шопов, Величков и Заимов? Най-напред, че читателят на 80-те години на ХІХ век е същият читател на разказите за нещастната фамилия, за изгубената Станка, за двете сестри Добра и Грозданка и подобни на тях. Но, от друга страна, авторите осъзнават много добре, че за този читател не драмата на епохата, не героическите усилия на цял народ и трагедията на едно движение, а частният драматизъм е по-привлекателен. Защото е четивен. Причината е в това,

  • че неговата идеологическа схема е лесно смилаема - още повече, че в тези книги доминират острата фабула, изпитанията, съдбовното, което люшка човека между полюсите на живота. Те, а не голямата идея за драматичното минало са концептивната схема на посочените книги. Причината е още и в това, че

  • читателят приема близкото минало като своя лична драма. Той е съвременник, очевидец, оцелял през пожарите и клането. И приема току-що отшумелия вихър като лично страдание, като частен трагизъм, а не като страница от националната История. И отчита загубите като лична жертва, а не като следствие на "недостатъчна подготовка", "слаби комуникации между комитетите", "несполучливо избран момент" и пр. По друг начин казано, не търси причини и следствия за драматичните събития, а ги вижда като хаос, като струпване на нещастия върху частния си свят.

Четенето на романи или на повествования в структурата на приключенския роман като цитираните е вече друг рецептивен акт. Още преди 1878 г. четенето на романи се противопоставя на околективеното четене на религиозни или смесени сборници, нравоучителни книжки или дори на вестници. Семейният или кръчмарският (кафеджийският) пре-текст стават излишни, неудобни в четенето на романи, защото романът предполага друг свят, оличностен, вглъбен, частен. Той трябва да се съпреживява в затворения кръг на личностното начало - емоции, психологическа нагласа към приключенското, лични комплекси от нереализирана героика в собствения живот. Така и романовото възприемане става частно (Мангуел 1996: 149 и сл.22). И точно това частно четене е причина "тайно и полека" да се обучи и унифицира вкусът, да се канализира търсенето и съответно разбирането на текста. Без да говоря за феномена "масов читател" (за българската култура той все още предстои), трябва да уточня, че именно романовият сюжет на книги като "Спомени от Цариградските тъмници", "Десетдневно царувание" или "Записки на един осъден" са фактор за унифициране вкуса на следосвобожденския читател. Книги като тези23 всъщност сглобяват в едно търсенето и предлагането.

Според Волфганг Изер24 литературният текст е мрежа от хипотетични връзки, хипотетични контексти и хипотетични значения ("бели петна") и читателят трябва да преодолява-"попълва" мрежата на текста със смисли, изхождайки от своята културна нагласа. Романите, които се четат в 70-80-те години, не изискват декодиране или инвестиране на значения - те са смислово "непрекъснати". Фабулата е прозрачно сюжетирана - хронологически, събитийно, персонажно. Читателят не преодолява бариери по търсенето на идентичност за героите и събитието: той очаква "потайности" и "нещастна любов" с хепиенд и ги идентифицира в текста. От "чудесиите на Робинсона" до "цариградските потайности" на Миларов разликата във въздействието е нищожна. С една уговорка - Светослав Миларов "привързва" фабулата си не към литературен (С. Пелико), а към исторически контекст. В предговора си той уточнява, че, въпреки че Цариград е "извор на сензационни (впечатлителни) романи", сега той представя нещо като реални събития от "историческия час на... издишащата държава"25. Такъв тип повествование би трябвало да има нова интенция, защото контекстът "освобождение" е поставил идеологически нов праг. Би трябвало, но не става така.

Контекстът на Миларовия сюжет започва и свършва с историческа рамка - срещата с Петко Славейков (около 1867 г.) и измъкването от тъмницата, при което се мяркат силуетите на ген. Игнатиев и една паметна дата като 23 септември 1872 г. (обирът в Арабаконак). Според предговора към първото издание книгата излиза около "Нова година 1876 г.". Но силуетът на Историята не образува контекстуални перспективи за значенията в книгата, нито се превръща в организатор на идеологическите цели (послания, внушения). Книгата на Светослав Миларов се чете без съществена реорганизация на смислите си и в 1876 г., когато излиза на хърватски, и в 1881 г., когато е преведена на български. Независимо че в тези пет години са станали двете национални драми, които играят роля на вододел в историята и могат да зададат друг хоризонт на текста и друг хоризонт на очакване за читателя.

(Далеч преди Миларов друг автор - Л. Каравелов - е показал как може да стане промяната с цел адекватно реагиране на променения хоризонт на рецепция: отделните части от "Страницы из книги страданiй българского племени" претърпяват две и три редакции при всяка смяна на рецептивния филтър - вж. Ракьовски 2001: 13-35.)

Инерцията на читателската нагласа, следователно, не се е променила. Или поне Миларов, Гешов и Шопов не виждат промяна, щом си позволяват да подхождат към националните образи на Историята чрез романови похвати за разказване на приключенски сюжети. Първият автор, опитал да смени текстовата и идеологическата перспектива, е Захари Стоянов. Той преодолява романовия език, който, според него, произвежда "влюбени скелети". Но и защото З. Стоянов разбира, че този език снизява, че деформира подхода към такъв обект, какъвто са въстанията и въобще близкото минало. Захари Стоянов обаче не полага своите записки и в обхвата на мемоаристичния език, тъй като има ясното съзнание и за неговата "недостатъчност". Той остава в руслото на повествователните техники на устното (сказовото) слово, разбирайки или пък интуитивно допускайки, че това е другият мощен език, важният и познат език за читателя на 80-те години на ХІХ век26.

Читателят от втората половина на ХІХ век възприема и историографските книги и статии по рефлекса на романово-приключенското. Още К. Фотинов, а след него и М. Дринов, и Д. Войников, избирайки за исторически обект българското средновековие или още заселването на Балканския полуостров, не са далеч от романовия (а може би приказния?27) повествователен модел за изключителното, за потайностите или героизмите на събитията. Но рецепцията на историографските текстове е друга. Тя не е още частна, а околективена, в общността (в училището, кафенето, читалището, по страниците на периодичните издания). Такъв е рефлексът, завещан от архитекста "История славянобългарска" на Паисий.

Целият корпус от историографското познание28 на "История славянобългарска" се разполага в двойствена културна ситуация - историята на "миналото славно" се поглъща, не се чете, а се приема обективирано, околективено. Така, както се възприемат сборниците със смесено съдържание. Но пък този рефлекс е пред-цивилизационен, пред-литературен, защото спомага да се усвои патерналистичният модел на етноса. От друга страна, историята разказва за героизми, а не за страдания и потайности, нещо, което е в основата на преводните и побългарени, но и на оригиналните български прозаически текстове. Тяхната художественост се изгражда върху такава "конвенция" - текстът разказва "съвременни" изпитания, главоломни действия, които "удостоверяват" нещо "из живота на...", т.е. на принципа на синекдохата разказът активира вписването на читателя в цялото, в "страданията на българското племе".

По-нататък историографските текстове до 70-те години на ХІХ век ще се наложи да градят в рецепцията модели на самоидентификация, които са паралелни на самоидентификацията, предизвикана от формираната (художествената) проза. Светослав Миларов, Атанас Шопов, Иван Гешов, без да искат, сглобяват в едно двата самоидентификационни рефлекса, като превес все пак взема рефлексът на читателя, възпитан от "потайностите" и от страдалческите сюжети. Едва в "Записките" на З. Стоянов предговорът изрично ще укаже, че единственият мотив да се разказва по близкото минало е неговата историческа величина като най-бляскава страница от новата история.

Захари Стоянов манипулира възприемането, защото отказва на читателя един известен модел за образ на света (страдалческия, романовия) и му предлага друг - историческия. И за да го улесни, разказва по "условностите" на устния словесен тип. Не наукоподобно (това ще направи 25 години по-късно Д. Страшимиров), не и мемоаристично-субективно, а сказово. Така, както може да се разказва не за "влюбения скелет" (разбирай романовия персонаж), а за "мъчениците" и за всичкото в живота, който е произвел своя мартиролог. Историята на двете въстания е "страници", записани от "разказа" на "очевидците". Т.е. "без претънчване", а направо от равнището на устата на очевидеца.

Преходът от четенето на романи към четенето на записки (след средата на 80-те г.) може да се обясни през призмата на "Записки по българските въстания", като за начало пак ще използвам Св. Миларов. "Спомени от Цариградските тъмници" се държи като роман още и заради отказа на автора да следва идеологията и каузалността на големия сюжет за "источний вопрос и залеза на империята". Въпреки че заявка за това има в предговора, нататък този сюжет е подменен с вече известния за повечето образовани българи множествен сюжет за "цариградските потайности":

"Цариград е извор на сензационни (впечатлителни) романи, каквото донейде му прилича само Венеция; за него въобще доста се е писало, но рудникът на неговото очарователно и таинствено богатство едва е наченат" (Миларов 1881: Предговор).

Множественият сюжет за Цариград е романов. Така и З. Стоянов - въпреки че в предговора към том първи монументализира двете въстания като най-славните страници, нататък той не следва тази логика, а логиката на "записването" на един множествен "разказ на очевидци" - гледните точки са безконтролно разроени, сказовият словесен тип не перспективира събитията като исторически процес, няма я здравата каузална връзка на историческия (историзиращия) разказ. Най-славните страници са сведени до прости действия, до нанизване на сюжети (за това ще стане дума в една от следващите глави).

Читателят не може да се справи и с наукоподобния текст, нито с мемоаристичния, защото няма рецептори, които да приемат и разберат синтеза в тях, историческата процесуалност. Но същият този читател има повече от успешно изградени рецептори за четене на "истории". Историкът опитва да осмисли обекта на историята през водеща идеологическа призма. Той изпуска конкретните мотивации и частни причини. Записките обаче се опират на "очевидността" - не скритите механизми на събитието, нито личностите като негови лостове, а явното, жизнено неоспоримото. Не потайното и чудесното (приключенското), а явното, очевидното. Сред очевидностите са страхът, простотията, интуитивните предателства (Мутафов 2001: 122), които са редом с мъченичеството и саможертвата.

След 80-те години на ХІХ век записките и спомените стават новото популярно четиво, защото от една конкретика (романовата) чрез идеологическата манипулация на свидетелстването, истинния разказ за частната драма и героизми се стига до другата конкретика: близкото минало се разказва през личностната оптика на участника, очевидеца. И още преди да се развият механизмите на масовата култура, в началото на 90-те години се пораждат механизмите, формирали масовия читател - един близък период; всички са свидетели; чрез конкретните разкази на записките читателят се вписва този път не явно, а институционално в своето минало: читателят усеща (разчита, прозира) единение в събитието като драма на всички; усеща и открива повсеместността й и изтласква на повърхността на съзнанието си чувството за идентичност. Събитията са всеобщи, в хаоса на тези години е имало и велики личности, и велики помисли. Записките създават усещане за сцепление, те създават сетивото за героиката на миналото, за низостите му, но и за трагизма му.

3. Институционализацията: официалната ръка върху разказите

Ще започна този проблем с един интересен ракурс: някои от най-интересните текстове върху националната драма в годините между 1862-1876-та остават изцяло или в по-голямата си част в ръкопис и не се издават - не само приживе, но почти до 70-80-те години на ХХ век. Това е съдбата на записките на поп Минчо Кънчев, Димитър Хаджигенчев-Бечу, Христо Иванов-Големия, Михаил Греков, Тодор Пеев. И на още ред други не толкова лицеви фигури на комитетската и въстаническата страница от нашата история. Първото, което може да послужи като обяснение за това, е, че текстовете са писани в усамотението на следосвобожденското разочарование и смъртта на автора просто покрива записките му със забрава. Но нека се вгледаме кои са тези имена:

Поп Минчо е главно действащо лице из цяла Старозагорска околия, съден и заточен след Хасковското приключение (1873);

Димитър Хаджигенчев-Бечу е водач на Старозагорското въстание в града, участник в две войни (Сръбско-турската и Руско-турската) и сяда да пише своите записки още в 1878 година;

Христо Иванов-Големия е дясната ръка на Левски, най-дейният, безкористният, познайник и на революционерите, и на историк като Дринов, и на Богоров, и на Й. Груев;

Михаил Греков е важен деец в комитетските работи най-вече след смъртта на Левски и е фактор за връзките между Букурещ и Русенски и Ловешкия комитети, при което не случайно в негово лице някои провиждат фигурата, която ще може да довърши започнатото от Апостола;

За Тодор Пеев няма нужда от специално припомняне, освен може би това, че е един от комитетските хора на тайната организация още от времето на Левски, а и това, че малко след смъртта на Апостола е част от новосъздаденото Българско книжовно дружество.

Нека повторя въпроса, който повдига и други питания - защо тези пет книги остават неиздадени?

Тяхната съдба да си останат ръкописи почти сто години означава ли, че не са четени, че нямат онова рецептивно обращение, на което се радват записките и въобще текстовете на Захари Стоянов, Никола Беловеждов, Тома Георгиев и другите автори? Някои от тези други автори (като Никола Кючюков или Ст. Костурков) са съвсем неизвестни зад границите на селото им, в което текат съдбовните събития. Поражда се и друг въпрос:

Корпусът от мемоаристични текстове по въстанията и комитетската дейност само като реални книги ли съществува, или към него трябва да добавяме и неиздадените?

Тук ще използвам един принцип на допускането (абдукцията), на предположението, основано върху доводи от самата културна ситуация, независимо от официалните отговори на въпроса "защо книгите на тези автори остават в ръкопис?". Според мен върху този факт влияят както личностни, така и институционални причини в различно отношение.

Допускам, че "Видрица" остава в ръкопис, защото има неблагоприятната съдба да бъде един от първите споменни текстове, голяма част от който е готов още във времето до 1878 г. Части от нея познава и Ботев (1875 г.), но в абсолютни величини от обема й се е ползва Стоян Заимов при писането на "Миналото". Вече са доказани не толкова влиянията, колкото непосредствените заемки от "Видрица" в "Миналото"29. Тук не става дума за "ползването на едни и същи източници" (Възвъзова 1983: 666), а за заемане на сюжети, дори на цели снопове от текста на поп Минчо Кънчев, които пазят дори емоционалния и изказовия регистър на "Видрица"30. В годините след 1885-та Стоян Заимов е повече от публично лице - окръжен управител на Ст. Загора, на Шумен, директор на Народната библиотека, а и председател на нещо, което има пряка връзка с моята идея: Заимов е председател на Върховния комитет на поборническо-опълченските дружества. Тази пъстра и разностилова, но винаги висока позиция на Заимов в следосвобожденската действителност би могла да изтласка оригинално разказаните сюжети на Минчо Кънчев и огромният труд на поборника от Арабаджиево да остане принудително в ръкопис. Защото и след помилването, идвайки си от заточение, поп Минчо си остава "редови" човек без претенции да заема високи позиции в Нова България. Почти дословно сюжетът се повтаря и с Тодор Пеев.

Върху другите автори действат приблизително подобни причини. След 1878 г. Димитър Хаджигенчев-Бечу е набеден от своите съграждани, че е бил турско афие (шпионин) и неговият труд, практически завършен в тази година, остава за сто години в забрава. Неговият съгражданин Христо Шиваров, вече властови фактор след 1878 г., също оставя записки, в които омаловажава приноса на Бечу. Мълвата, че Бечу е бил афие, всъщност предопределя неговото "Житие на един българин" да бъде забравено.

Христо Иванов-Големия е повече от неприспособим и това се доказва от доста ясните и огласени в публичното пространство несъгласия с фактите и разказването на събитията в книгите на З. Стоянов и Ст. Заимов. На всичкото отгоре в неговите "записки" има толкова директно зададени въпроси към статуса и дейността на БРЦК, към отношението на БРЦК спрямо важния сюжет "кой предаде Левски", че едни такива спомени в края на 90-те години на ХІХ век са повече от нелицеприятни за вече формираната историографска версия за идеологическата недосегаемост и историческа монументалност на заслугите на Каравелов и БРЦК.

По същата логика и Михаил Греков ще да си е спечелил неодобрителното отношение на Захари Стоянов и на историографията: от глава 26 на "Как ние освобождавахме България" нататък разказът за времето след 1874 година е изпълнен с остри и снизяващи оценки за З. Стоянов31, за Петко Каравелов, който "забрави поробените си братя", за Ст. Стамболов, когото Греков обвинява в интригантство, за Д. Чинтулов, "чийто страх сковава действията му"; а личността и мисията на Любен Каравелов не са подчертани, нито са изведени на равнище, подобаващо за историческата оценка (това е обект на моето изследване в главата за личностите в Историята). На всичкото отгоре "записките" на М. Греков след 26 глава насетне създават впечатление, че именно Греков е основният фактор в комитетската организация на цяла северна България, че той е знаковата фигура, поела тежкия кръст на "наследник на Левски". А такова самоотъждествяване историографската гледна точка и гледната точка на хора като З. Стоянов и Н. Обретенов трудно допускат.

Нека подчертая абдуктивното заключение - записките на споменатите автори освен другите, обективните причини (които са по-слаби според мен), остават неиздадени и поради "натиска" на вече официализираното мнение в книгите на хора като З. Стоянов и Ст. Заимов, и поради вече изграждащата се позиция на историографията, спрямо която записките на тези автори "снизяват" фактите и личностите. Като казвам "натиск", съвсем не мисля, че Захари Стоянов или Стоян Заимов директно отстраняват ръкописите на другите автори. Но техните спомени са "първа ръка", те са особено важните "гласове" по събитията и бързо, още в 1884 г. се превръщат в нещо като официози.

Принципът на абдукцията не е съвсем последователен, защото при него липсват възможности за доказуемост, но той се основава именно на предполагаеми отношения между изходни факти. Тезата ми е, че цитираните записки не са загубени за времето на опознаване на миналото (до границата между ХІХ и ХХ век), защото едни от тях се ползват в ръкопис, а други, познати на определени кръгове, остават в забрава по идеологически причини.

Каквито и причини да се изтъкват, останалите в ръкопис записки са факт. Те са разказали своята гледна точка, тяхната позиция е засвидетелствана, но проблемът с рецепцията им остава висящ - обращението в читателската среда е затруднено, тях ги четат само "посветени". И налагат цензура от гледната точка на вече "освидетелстваните" събития в достойни книги като "Миналото". Така че позицията на цитираните автори, тяхната идея за развитието на действията, за участието на личностите в тях остава само из ръкописа.

Все в това време - началото на 90-те години на ХІХ век - държавотворческата енергия ражда институционално такива органи като вестниците и списанията, чиято цел е да дадат място на спомени и записки. След 1891 г. в България започват да излизат разноформатни издания, чиято идеологическа цел е една - да съхранят спомените по събитията, като публикуват записките на огромно число автори. Ще спомена само най-известните с подчертано ревностно отношение към миналото.

Едно от най-известните и дълготрайни е списание "Светлина", започнало да излиза в 1891 г. и продължило чак до 1931 г. Редактор е Й. Михайлов. Научно-популярният характер на изданието улеснява публикациите на множество спомени и записки, които са въведени в посочената в грифа "културно-възпитателна" идея. В сп. "Светлина" публикуват части от спомените си Минко Марковски, Михаил Греков ("Българският легион в Белград"), Тома Георгиев, Никола Беловеждов, Спас Вацов, Н. Начов в рубриката "Материали за новата българска история". В сп. "Българска сбирка" (осн. в 1894 г.) редакторите С. С. Бобчев и Мих. Маджаров поместват части от бъдещите книги на К. Величков, М. Марковски, Ил. Блъсков, Пандели Кисимов, П. Черновежд. Във в. "Юнак" (осн. в 1898) стават достояние на читателите части от спомените на Хр. Македонски. В "Сборник за народни умотворения наука и книжнина" (в 1901) излизат спомените на Р. Блъсков. Стоян Заимов печата части от "Миналото" в шуменското сп. "Искра", във Вазовото сп. "Денница" и дори в д-р Кръстевата "Мисъл" (1894).

Вижда се, че институционализирането на публикациите става решително чрез намесата на периодичния печат. Тези издания съвсем не изглеждат разностилови, щом отделят значително място за спомени и записки на свидетели по събитията. Но има и друго нещо. В края на 90-те години на ХІХ век започват да се основават в различни околийски центрове т.нар. "Поборническо-опълченски дружества". Особено силни и активни са онези дружества, възникнали на местата с бурна комитетска дейност - Ловеч, Русе, Пазарджик, Шумен, Ст. Загора. Известно е списанието "Поборник-опълченец" (осн. в 1898 г. в Русе), чийто "притежател и издател" не е кой да е, а Филип Симидов, съвременникът и редакторът, продължил Ботевия вестник "Нова България". Неговата задача е да "даде трибуна за биографии и спомени на живи и загинали борци-поборници за българското национално освобождение". А в 1924 г. в Ловеч професионалният историк Гено Иванов32 основава поредицата "Въстаническа библиотека". Нейна първа книжка е очеркът за Тодор Кирков, "един от войводите на тревненската чета през 1876 година". Като № 4 в поредицата през 1925 г. излиза ІІ част от мемоаристичната книга на Минко Марковски.

Създаването на нарочни органи, публикуващи предимно мемоаристични текстове по събитията, става четвърт век след тези събития. В 90-те г. на ХІХ век вече е завършена националната картина на възраждането, в която най-престижни са сюжетите на радикалните действия (идеолози на революцията, комитетска дейност, въстания). И в тази картина миналото постепенно се оказва много "по-голямо от настоящето" (Лоуентал 2002: 335 и сл.) - след катастрофизма на "най-блестящата страница от новата ни история" сегашното, следосвобожденското време изведнъж се оказва посредствено. Първият опит да се обърне перспективата, като сегашното време се внуши като нищожно, а миналото се възведе до пиедестала на преклонението прави литературата - не е случайно, че двата емблематични текста на Вазов "Линее нашто поколение" и "Епопея на забравените" се появяват в цялостен вид в една и съща година, 1883-та.

Но същинският опит за ценностно обръщане на времевата перспектива е създаването на нарочни вестници и списания, както и организирането на неправителствени структури като поборническо-опълченските дружества. Всеки от оцелелите поборници е изправен пред тази лична драма да усети новия живот като несъизмерим с миналото. Дали носталгията по героиката и активността, или социалният критицизъм са в основата на това неистово писане и издаване на спомени, едва ли имам право да коментирам. Но при всички случаи и списанията, и дружествата са опит да се въведе гледна точка, паралелна на държавническата, която да се стреми да крепи героическата идентичност, разклатена от следосвобожденския идеен вакуум.

В 80-те години на ХІХ век се очаква, че държавата ще подхване градежа на национално-идентификационния образ, продуциран в официални доктрини, които да имат своето идейно приложение и въздействие. Става така обаче, че не само държавата, а личности с държавотворчески импулси (достатъчно е да се споменат само З. Стоянов и С. С. Бобчев33) се заемат освен с всичко друго и с компенсаторни идеологически задачи - да компенсират "недостига" на централизирана идеология, като реконструират представата34 за близкото минало: З. Стоянов като автор на записки, а С. Бобчев като редактор на "Българска сбирка", сериозното списание, публикуващо постоянно мемоаристични текстове. З. Стоянов няма претенция да бъде мемоарист, нито Бобчев историограф. Но и двамата изграждат наративната среда от образи, в която има най-малко две ценности - националното освобождение и отвоюваната църковна независимост.

Ако възрожденското време се характеризира с оптимизиране на интереса към националното време, то това става чрез далечното "минало славно" на Средновековието (Стоянов 1998: 67). След 1878 г. националното време на строителството на новата държава се задвижва от образите на близкото минало. Казаното дотук е достатъчно ясно и христоматийно известно. То обаче е нужно да бъде повторено, защото спомените и записките реконструират светове (образи), които прехвърлят символните връзки между едно конкретно течащо държавно време и все повече универсализиращото се време на "най-блестящата" (славна) страница от новата история.

Петър Иванов в своите спомени ще нарече това време "разбъркано", Захари Стоянов - "най-блестящата страница". Как разбърканото време може да бъде едно и също с най-славното, това разказват спомените и записките.

Близо четвърт век след 1878 г. развитието на българския литературен процес като по правило се жалонира от записките и мемоаристичните текстове. Напоследък за този период се каза нещо от рода на "мемоаристичен бум" в българската литература. Става така, че на повърхността на литературата, а и под нея се образуват йерархизирани равнища - един маргинален по своята литературна природа език (мемоарите) дава като че най-важното лице (и име) на периода. Но това е рефлекс на литературната критика, която дели жанровите хоризонти, дели процесуалните явления в периоди, за да овладее историческия ход на литературния език. И за да наложи оценки.

Записките - като всеки граничен жанр - имат високо комуникативно обращение: граничната им позиция ги прави обратими в две сфери на езика (и познанието). Като удостоверяващ текст те са проверими през призмата на историческия факт; като литературен текст те са удобни да отговарят на въпроси от типа "как разказва..." (Захари Стоянов например) и да формират изследователска ниша в механизмите на повествователните модели на прозата. Независимо че никой критик (и тогава, и сега) не ги преекспонира върху литературния език и не търси в тях безспорен литературен потенциал, записките започват именно в 80-90-те години на ХІХ век да играят своята процесуална роля - делят периоди в следосвобожденската литература, формират жанровата констелация на литературата. Ролята им е продиктувана от факта, че те се намесват, стават причина за осмисляне и преценяване на самото понятие за литература35.

В същите години на ХІХ век българската литература изживява важни конструктивни фази в овладяването на своя език - и записките, и романът, и всички мемоаристични текстове, благодарение на засиления обмен между фикционалните и документализиращите техники, разчертават наново категориалния апарат на художествеността. Защото по нов (друг) начин подхождат и съотнасят категориите за време, за място, причинност, целност, цялостност, завършеност; по друг начин се конципира представата за персонаж, за субект-обектните свързвания, за възможността художествените елементи да бъдат в единен сглоб с реторическия аспект на езика.

При всичката огромна разлика между романа и записките, между записките в техния български вариант и европеисткото виждане за мемоари - при всичко това и З. Стоянов, и Хр. Иванов-Големия, и М. Кънчев, както и М. Греков, и Ив. Касабов, и Т. Икономов, но и Св. Миларов, и Ст. Заимов образуват хипотетични три типа в разказването на близкото минало. Първите съвсем по условностите на сказовия словесен тип, без да се изкушават от ролята на мемоаристи; вторите - в следите на жанра "мемоари", но и отклонявайки се от него; а третите използват техники на романовото разказване, водени от вече създадената инерция на читателското очакване. Всички те обаче се отнасят трансформационно към понятията за художественост - едно, защото не ги владеят, но и защото нямат намерение да "претънчват", а да бъдат "свидетели".

Автобиографичният импулс "аз в събитията" минава през националистическия импулс "събитията за историята". Той ражда записките, произвежда допълнителни ниши за очерка. Не е случайно защо Стоян Заимов избира точно този "жанр" и уточнява в подзаглавието на "Миналото", че това са не друго, а "очерки" ("исторически и белетристически очерки"). Историята и белетристиката и по-точно - историята чрез белетристиката трябва да бъде разказана, защото тя ще служи не само като алтернатива на нищожното настояще, но и ще стабилизира националното чувство, стъписано под натиска на модернизиращата промяна.

Мемоаристичната "литература" следователно ще има своите въздействени стратегии (по-точно - ще може да ги удържи) като "литература на достоверността" за около четвърт век. Спомените и записките си отвоюват две възможности: или светът на активното минало (героическо в драматизма си минало) да бъде съпоставителен към времето "сега", след Освобождението, или, обратно - разказът за "тогава" да е безотносителен към "сега". Ясно е каква ще бъде авторовата нагласа и рефлексия към собствения спомен. Но пък и читателската рефлексия ще е склонна, докато все още има "живи свидетели", да прикачва, да съпоставя разказа за света на миналото спрямо живяното настояще.

След този четвърт век, приблизително след 1905 г., самата лавина на записките отслабва, а пък и отдалеченото време ще я изпразва откъм въздействен капацитет. Записките могат да бъдат непосредствен фактор в културния и идеологическия градеж на "новото време" само при читатели, които помнят събитията. Само върху тях разказите за събитията въздействат като история, като преживяна история, като личен път в конкретни действия, но и като личен път в монолитни и героически действия. Частният читател рефлективно реагира с глобализиращо въобразяване на националното в конкретното. Така по сложния път между "прости разкази", "романоподобни разкази" и сказоподобни повествования тази "литература" изпълнява своите легитимиращи и дефиниращи задачи.

Вероятно това са част от функционалните характеристики на записките, които ги превръщат в масовото четиво след 1878 г. Масовото четиво прохожда, но не като литература, а като текст, който усилено използва ресурсите на литературния език, но и по правило са оттласква от него.

Сериозното участие на записките в културната и литературната комуникация на 80-90-те години свидетелства за три важни процеса: на първо място, от гледна точка на собствено литературните особености българската словесност се обогатява с повествователни техники (каквато е сказовата), които иначе трудно биха си пробили път в писмените реалности на художествената проза; на второ място, от гледна точка на познанието за историята се мултиплицират толкова подробности, че прохождащата следосвобожденска историография със своя високоидеологизиращ и монументализиращ 60-70-те години рефлекс се оказва пред дилемата или да се съобрази с подробностите и да накърни монумента, или да избегне подробностите, за да спаси националната идея за славната и героическа страница на въстанията. И разбира се, историографията избира втория път, като снизходително препраща записките към графата "изворов материал", който се чете селективно. На трето място, записките за първи път в българската културна ситуация на 80-90-те г. демонстрират как става релативирането на езиковото (и частнолитературното) съзнание - отношението между факт и фикция, между литература и история, между художествен език и документ: всички те подчертано казват, че социалното многоезичие и разноречие стават качествена характеристика на новата култура.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. Бобчев 1905: 211. [обратно]

2. Пълните заглавия на техните книги посочвам в края. [обратно]

3. Годината тук е условна. Пахомий, игумен на Дряновския манастир по време на събитията в 1876 г., оставя записки, които са събрани в няколко манастирски тефтера и са публикувани "на парче" - в посочената година се издава част от тях, друга част издава Йордан Попгеоргиев в "Град Дряново и манастирът му "Св. Архангел" ("Периодическо списание на БКД", г. ХVІІІ, 1906) (вж. още и Стефанов 1995). [обратно]

4. В следващата глава "Учените диванета срещу простия разказ" предлагам един примерен списък на изпробване на името "записки". По всичко личи, че това име съзнателно или интуитивно се възприема от авторите като вариант на "мемоари", но в неговия типично български случай. Ще изпреваря следващата глава, като набележа най-важното в този български "жанр": освобождаване от строгата дисциплина на хроникирането; изчезване на субекта на повествованието; тематична, а не времева логика; разбиване на единната идеологическа схема, според която историографията монументализира близкото минало. [обратно]

5. Това е важна част от интерпретацията на културологичния срез, обхващащ проблемите "нация" и "преход от традиционно към модерно общество"; той получава обхватно тълкуване от Бенедикт Андерсън, Ернст Ренан, Ърнест Гелнър, Дейвид Лоуентал (вж. посочената библиография). [обратно]

6. Вторичната митологизация на близките събития е по-трайно проведена в историографията (напр. в книгите на Др. Манчов, Д. Страшимиров), но този тип отношение към миналото не липсва и в мемоарите на Михаил Греков, Иван Касабов, Христо Стамболски. По-нататък обяснявам разликата между книгите на Греков-Касабов и З. Стоянов-М. Кънчев. [обратно]

7. Тук трябва да спомена, че този проблем в малко по-различна светлина тълкува и Вл. Трендафилов в "Класиката като вид излишък". Авторът подчертава, че в граничното време на края на ХІХ в. държавата се превръща в "централизиран излъчвател на идеологическо послание" (Трендафилов 2003). [обратно]

8. Вж. пълните заглавия, годината на издаване и евентуалните посочвания на книжарското разпространение в края. [обратно]

9. Засега все още няма да правя разлика между записки и мемоаристични текстове. Тя и не е кой знае колко голяма, ако се има предвид българският вариант на жанра "мемоари". В следващата глава ще обясня защо става така, но тук искам да кажа само, че записки - спомени - мемоари са по-скоро близки като послание, а не като дискурсивна среда. [обратно]

10. Г. Кръстевич пише своята "Българска история" в 1869 г., която предизвиква критиката на М. Дринов по страниците на "Периодическо списание" (г. ІІІ, 1872, № 5 и 6). В отговор на критиката Кръстевич издава самостоятелна брошура от 47 страници (вж. Кръстевич 1873). И това е може би първият истински спор в историята на българската наука. В брошурата Кръстевич ползва нови доводи, цитира други изследователи (Ланглоа, Жан-Батист Емин), римски и гръцки извори (Зинон Глагски, Агатангел, Моисей Хоренски), занимава се с ономастика, опитвайки да докаже етимологията на имена, на древни поселища на българите и тяхната експанзия на Балканите. [обратно]

11. Цифрата е условна, защото става дума наистина за книжна лавина от спомени, някои от които връщат читателя към отделните образи на въстанието, но също немалка част от тях разказват за още по-частни сюжети - учителстване, история на събирането на пословици, сюжети около журналистическата драма на Цариградските вестникари и пр. [обратно]

12. Заглавия като "Записки по българските въстания" (З. Стоянов) и "Спомени из българските революционни движения" (М. Марковски) до такава степен глобализират обекта си, че наистина позволяват да се разказва не само периодът, но и да се даде пространство на вече завършените собствени възгледи на авторите за него, както посочих по-горе в мнението на Р. Колингууд. [обратно]

13. В приблизително същия смисъл Херман Любе твърди, че личностите и техните действия, съставящи историята, никога не могат да се сведат до рационалистични, каузално единни мотиви, които да управляват постъпателно ставащото (вж. Плотникова 1994: 87-93). [обратно]

14. От "Как ние освобождавахме България" излиза само "Българският легион в Белград" (сп. "Илюстрация-Светлина", 1899, № 4-5; 6; 9-10; 11-12. Очеркът "Четата на Никола Войводов и Цвятко Павлович" е издаден в Пловдив през 1904 г. Частите, разказващи за събитията след 1868 г. остават в ръкопис. Което не значи, че не съществуват. На този проблем се спирам по-нататък. Публикуването на части из периодиката още веднъж дезорганизира повествованието, защото то се накъсва, появява се на части - така, на парче, без хронологически ред излизат и части от бъдещите книги на М. Марковски (от 1896 до 1905 в сп. "Българска сбирка", "Илюстрация-Светлина", "Летописи"), К. Тулешков (в 1876-1877 във в. "Български глас"), Хр. Македонски, Ф. Симидов. [обратно]

15. В годините след 1878-ма жанрът "мемоари" е далечен, поназнайва се книгата на С. Пелико - героят Л. в "Десетдневно царувание" на Ат. Шопов многократно е наричан от Олга "Силвио"; К. Величков започва своите спомени с цитат от С. Пелико, а разказвачът в "Записки на един осъден" също цитира Пелико (Гешов 1928: 53; вж. интерпретацията по-нататък на текстовете на Св. Миларов и Ат. Шопов). На свой ред българи, учили в Русия, видимо познават мемоарите на декабристите (вж. следващата глава, когато става дума за "Записки за България и българите" на Каравелов). [обратно]

16. Вж. още по проблема Дейвид Хол - за него този процес е свързан с градежа на демократизма в новите държави, при което процеси като книгопечатане, четене, комуникации имат решителен дял в сглобяването на националното. Негов фундамент е онзи сноп от консервативни ценности, който неизбежно се реактуализира от миналото в настоящето (Хол 2001: 116). [обратно]

17. Нека припомня, че подзаглавията на важни текстове настояват на "съвременността" си, на това, че разказват не само действителността, но сегашната действителност: "Изгубена Станка" - "повест съвременна"; "Je ли крива судбина" - "из Београдским живота"; както и цялостното намерение на Каравелов да пише "картини из българския живот" и да реди "страниците от книгата на страданията на българското племе". [обратно]

18. Автори като Каравелов или Блъсков знаят конвенциите на литературата, но пък не всеки от читателите е готов да се съобрази с тях. Заради това читателят иска да вярва на историите за злощастията, те да бъдат не "като на книга", а като в живота. [обратно]

19. Вж. Славейков (1870) и Балабанов (1871). [обратно]

20. Книгата на Миларов е публикувана най-напред на хърватски в подлистника на далечния за българите вестник "Обзор" в 1876 г. Публикацията в 1881 г. е плод на преводачите Спас Вацов и Хр. Белчев. [обратно]

21. "Из Българското въстание в 1876 г." и "Дневници на един бунтовник". [обратно]

22. По въпроса за "частното четене" вж. още и Даскалова 1999: 178. [обратно]

23. Както и "Въспоминания от разбърканите времена" на П. Иванов (1884). [обратно]

24. Вж. Изер 2003. Текстът му "Рецептивната теория" е сглоб от най-важните негови възгледи върху проблемите на възприемането на литературния текст. По-обстойно неговата теория е развита в "The Reading Process: a Phenomenological Approach" (Изер 1997). [обратно]

25. Споменах, че преводът е на Спас Вацов и Хр. Белчев, но тук трябва да прибавя и това, че сам Миларов показва издателски нюх, защото се опитва в новата ситуация (след Освобождението) да работи с изпитаните похвати отпреди десетина години. [обратно]

26. Да не забравяме, че още Г. Раковски усеща разликите във водене на повествованието и дели "словесността" в два големи обхвата - басноповест (художествената измислица) и повестност (исторически достоверния език). Само така можем да разберем защо смесва жанровото означаване на "Горски пътник" - подзаглавият ред казва, че това е "повествителен спев", т.е. нещо като историзиращо, удостоверяващо слово (повестност), но пък поставено в модела на спева, в ситуацията на друг културен ключ. [обратно]

27. Това изпъква отчетливо при съпоставката между историографските модели на Г. Раковски и К. Фотинов, направена от Ел. Гетова (вж. Гетова 2004, гл. ). Но и Д. Войников разказва сякаш по приказния легендарен модел в частите "Български жилища", "Разделение на българите" и "Вероисповедание на старите българе" на своята история (Войников 1879: 2-17). [обратно]

28. Тук нямам предвид "познание" в съвременния смисъл, а познание от типа на онова, което дава митът - за началата на рода, за героиката на племето и пр. [обратно]

29. Вж. бележките на К. Възвъзова в послеслова към "Видрица" (1983: 648, 666, 672), където тя ясно дава да се разбере, че книгата на поп Минчо е "ползвана като исторически извор". В предговора към кн. ІІІ на "Миналото" от 1899 г. (2-ро издание) сам Заимов сочи М. Кънчев като извор, но не и като автор ("събрахме сведения от поп Минча" - вж. Заимов, 1986: 246). [обратно]

30. Това лесно може да се сравни особено в сюжетите за: убийството на дякон Паисий, за разкритията след ареста на Д. Общи, за залавянето на Ат. Узунов и т.н. В "Миналото" и "Видрица" те са почти идентични. [обратно]

31. Ето само един пасаж за него: "Около Коля (Н. Обретенов, б. м., Цв. Р.) се въртеше още едно младо момче, което беше един вид слуга на първия; момчето се зовеше Джендаки Парго" (Греков, 1990: 646). [обратно]

32. Гено Иванов не само е дипломиран историк, но и учител по история в Ловеч и дългогодишен уредник на Ловешко-Троянския исторически музей. [обратно]

33. Двамата са абсолютно различни, но имат такива функции - Захари Стоянов като част от една несъстояла се институционална структура, каквато е Комитетът, става член на нова държавотворческа институция в 1885 г.; С. Бобчев като активен журналист, който е наясно с институционалното черковно движение, продължава и след 1878 г. да бъде трибун на национално-идентификационните задачи на Новото време. Разбира се, до Бобчев може да бъде нареден М. Балабанов или пък Др. Цанков. Но Бобчев е по-активният "списвач", който още в сп. "Наука" (1881), а след това и в "Българска сбирка" (1894-1905) и в "Периодическото списание" (1900) не спира да разказва страниците на черковната борба и на личностите в нея, като, без да звучи пресилено, става негласният историограф на това движение. [обратно]

34. Не "представите", а "представата" - не множество, а единна представа. [обратно]

35. Нещо подобно става и с епистоларния жанр - вж. Серафимова, 1999. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Балабанов 1871: Балабанов, Марко. Българският напредък. // Читалище, г. І, 1871, № 11 и 12.

Беловеждов 1901: Беловеждов, Никола. Записки по Коприщенското въстание в 1876 г. София, 1901.

Бобчев 1905: Бобчев, С. Пак старите на работа. // Бълг. сбирка, 1905, № 4.

Войников 1879: Войников, Добри. Кратка българска история. (ІІ изд.). Пловдив, Русчук, Солун: Книжарница на Хр. Г. Данов, 1879.

Георгиев 1901: Георгиев, Тома. Бележки по Средногорското въстание 1876 г. София, 1901.

Гешов 1928: Гешов, Ив. Евст. Записки на един осъден. І изд. // Периодическо списание, г. ХХХІV, ХХХVІ (1890, 1891); Също: Гешов, Ив. Спомени и студии. Второ издание. София, 1928.

Димитров 1895: Димитров, Г. Г. Княжество България в историческо, географическо и етнографическо отношение (в три тома), Пловдив, 1895.

Душанов 1872: Душянов, Д. Т. Кратка българска история. За първоначалныты училища. II изд., допълнено. Пловдив, Русчук, Бытоля: Книжарница на Хр. Г. Данов, 1872 (І изд. - 1869).

Иванов 1884: Иванов, Петър. Въспоминания от разбърканите времена. Пловдив, 1884.

Касабов 1905: Касабов, И. Моите спомени от възраждането на България с революционни идеи, София, 1905.

Кръстевич 1873: Кръстевич, Гаврил. Отговор на г. Дриновата критика върху "Българската история" на Г. Кръстевича. Цариград: печатница на "Читалище", 1873.

Кючуков 1900. Кючуков, Никола Ив. Записки 1875-1876. Сливен, 1900.

Манчов 1879: Манчов, Драган. Извод от Българска история. ІV изд. Пловдив: Печатница и книжарница на Д. В. Манчов, 1879 (І изд. 1872).

Марковски 1902: Марковски, Минко. Спомени и очерки из българските революционни движения, 1868-1977. кн. I. Враца, 1902.

Миларов 1881: Мыларов, Св. Н. Спомени от Цариградските тъмници. София, 1881.

Пахомий 1882: Стоянов, Пахомий. Записки на Пахомий Стоянов, игумен на Дряновския манастир. София, 1882.

Славейков 1870: Славейков, Петко. Що е роман? // Читалище, г. І, 1870, № 3.

Стоянов 1983: Стоянов, Захари. Записки по българските въстания. София: Български писател, 1983.

Тулешков 1997: Тулешков, Киро. Моето чиракуване в живота. Съст. Ел. Налбантова. В. Търново: Абагар, 1997.

Шишков 1873: Шишков, Т. Н. История на българскыя народ. Нов учебник в 2 части, назначен за по-горните класове из народните наши училища. Цариград: Книгопродавница "Момчилов и Cie" от Търново и Руссе, 1873.

Шопов 1881: Шопов, Атанас. Десетдневно царувание. (Дневници на един бунтовник). София: Печ. на "Българский глас", 1881.

*

Андерсън 1998: Андерсън, Бенедикт. Въобразените общности. София: Критика и хуманизъм, 1998.

Богданов 1987: Богданов, Богдан. Четенето, писането и литературният текст като проблеми на културата. // Социологически преглед, 1987, изв. брой.

Гелнър 1984: Ernest Gelner. Nations and Nationalism. Oxford: Basil Blackwell, 1984.

Гетова 2004: Гетова, Елена.

Даскалова 1999: Даскалова, Красимира. Грамотност. Книжнина. Читатели. Четене. София: Лик, 1999.

Изер 1997: Iser, Wolfgang. The Reading Process: a Phenomenological Approach. // Modern Criticism and Theory. D. Lodge (ed.). London and New York: Longman, 1997.

Изер 2003: Изер, Волфганг. Рецептивната теория. // Четенето в епохата на медии, компютри и Интернет. Съст. О. Ковачев, А. Кьосев. София: Фигура, 2003.

Колингууд 1995: Колингууд, Робин. Идеята за Историята. София: Евразия, 1995.

Лиотар 1994: Лиотар, Жан-Франсоа. Постмодерната ситуация. // Социологически проблеми, 1994, № 1.

Лоуентал 2002: Лоентал, Дейвид. Миналото е чужда страна. София: Критика и хуманизъм, 2002.

Мангуел 1996: Manguel, Alberto. Private Reading. // Manguel, A. History of Reading, N. Y.: Penguin Books. Също: Алберто Мангуел. История на четенето. София, 2003.

Мутафов 2001: Мутафов, Енчо. Българите и предателството. // Мутафов, Е. Захари Стоянов и българската култура. София: Вулкан-4, 2001.

Плотникова 1994: Плотникова, Н. С. Реабилитация историзма. Философские исследования Германа Люббе. // Вопросы философии, 1994, № 4.

Ракьовски 2001: Ракьовски, Цветан. Отвъд каноните. Носталгиите на високата българска литература. София: Абагар, 2001.

Ренан 1990: Ernest Renan. What is a nation? // Nation and Narration. London and New York, 1990.

Серафимова 1999: Серафимова, Маргарита. Жанрови идентификации на писмото. // Литературна мисъл, 1999, № 2.

Стефанов 1995: Стефанов, Павел. Две възрожденски автобиографии. // Литературен вестник, 28.06.-4.07.1995.

Стоянов 1998: Стоянов, Стилиян. Литературата на двора, София: Лик, 1998.

Трендафилов 2003: Трендафилов, Владимир. Класиката като вид излишък. // Култура, № 1-2, 2003.

Хол 2001: Хол, Дейвид. Историята на книгата. // История на книгата. Книгата в историята. Ред. А. Гергова, Кр. Даскалова. София: УИ "Св. Кл. Охридски", 2001.

 

 

© Цветан Ракьовски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.07.2004, № 7 (56)

Текстът е част от труда "Образи на българската памет. Историята. Поборниците. Записките", провеждан по проект "Изследователска и образователна програма "Българската мяра в литературата". Проектът е в системата на НИР на ЮЗУ "Н. Рилски", Благоевград.