Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ОНЕЗИ ДУМИ". ПОГЛЪЩАНЕТО НА ИСТОРИЯТА
(Автобиографичните откъслеци на Петко Славейков)

Цветан Ракьовски

web

С "онези думи" Петко Славейков нарича събираните близо половин век "достопаметни изречения". Ще ги открием навсякъде из неговото обемисто творчество. Той им посвещава нещо като мета-текст в мемоарните си откъслеци. И понеже тази статия е част от един друг текст, тук няма да изяснявам каква е разликата между мемоар и автобиография. Засега ще уточня, че в този момент идеята за различието им не е от голямо значение.

И тъй, каквото и да разказва в своите откъслеци за живота си (или за живота си в откъслеци), Славейков завърта сюжета си около "онези думи". Но не и към Историята, която иначе по правило би трябвало да присъства в жанр като този. Би трябвало, но не присъства. По-нататък ще стане ясно защо. Оттам пък ще се оформи проблемът за състоянието на автобиографичния субект и неговото отношение към Историята. Тя се търкаля около младия Петко, той преброжда почти цяла България (и отвъд), но когато, вече като "човек на години", сяда да пише мемоари, изпуска от поглед големите събития. Но никога не изпуска как и защо е събирал "онези" думи - те стават дори главният мотив за списателството му.

"Онези" думи са от оня списък-библиотека на паремийното слово, което Славейков събира цял живот и цял живот, без да усети (поне в началото), пребивава в него. Още тук става ясно, че моят текст се подвежда под терминологичната ирония на 80-те години на 19 век, когато, вече превърнал се в дядо на българската култура, Славейков се опитва да приведе в ред проблема какво всъщност е събирал. Това не са само пословици и поговорки, а и характерни изрази, и идиоми. Още тук трябва да се каже, че той събира езика си. Защото е минал през гръцкия, през турския, през славянския (както нарича черковнославянския). През чуждите езици минава, научавайки ги, а родния си език събира.

Онези думи са много странно и някак разхвърляно определяни из автобиографичните късове. Сам Славейков не знае как да ги определи. Нарича ги ту "достопаметни изречения", ту "стари" или пък "избрани думи". Накрая - без да иска - изпуска, че много пъти те вървят след уговорката "както рекъл онзи". Кой е онзи? Най-елементарното съждение е като "онзи" да се подразбира "народът". Ако заиграем с местоимението и неговото точно "място", този "онзи" е езикът.

За да изясня как "онези думи" поглъщат Историята, ще тръгна в обратен ред.

1. Авторитетът на Историята. Дори и повърхностният поглед би доказал, че мемоарният текст е обременен с идеологията на авторитета. Не случайно из всички подобни текстове в българския ХІХ век авторитетът организира около себе си патерналистичната стабилност. Тя осигурява на мемоаристичното Аз и първоначален тласък, и мотив, и цели (Молнар, 59). За някои от мемоаристите авторитет е безспорна и вече легендаризирана личност (Раковски за Хр. Македонски, Бенковски за З. Стоянов, Левски за Хр. Ив. Големия, дори Каравелов), за други - институцията (Николаевският пансион, Българският легион, Добродетелната дружина, БРЦК).

За Славейков такъв няма. Никъде по скалата на историческите ценности (авторитети) не може да се открие неговият мотив както за даскалуването, така и за началото на списователството му. Някъде в 50-те години за миг се появява фигурата на Чинтулов, но Славейков бързо преодолява заблудата си, че именно музата на сливенския даскал го е "упътила към Парнас" (както казва в писмо до него). За втори път в 60-те години такава роля изиграва мисията на д-р Лонг, но след като се закрепва в просветителските кръгове, Славейков вече не е във влиянието й.

Разказваният живот може да се генерализира като предизвикан от една история - историята на събирането на "онези думи". В дъното на мотивацията на този живот авторитетът е максимално безличен - дори не е в бащата, нито в брат му. В един момент изследователят би могъл да се подведе, че това е книгата. Но и тя се оказва променяща се стойност, защото има "дъно", според думите му.

Историята угасва като ресурс на паметта. Защото не е била ресурс на живота. Нищо по-лесно от това да се присвои някой от известните контексти на големите сюжети - заверата (покрай нея е минато на пръсти с една фраза), 50-те години на "голямата баталия на московеца", Легиите, четите, дори Каравелов или църковното движение. Славейков не вижда, нито пък чува, че Левски на два пъти е бил в Цариград - най-малкото така свидетелства Христо Стамболски, човек от близки кръгове. В "Български притчи. История на събирането им" Цариградският сюжет е уважен с една страница в почти телеграфен дискурс. Нито едно от имената, станали символ на героиката в Историята, не участва като целеполагащо. Славейков не пише нещо от рода на "Как ние освобождавахме България", нито спомени от "революционните движения". Но не защото е далеч от тези кръгове. (Макар че и това би могло да служи като ориентир - струва ми се непълноценен.) Той не се поставя и в средата на църковното движение, където, знаем, е било мястото му. Защо?

Петко Славейков пише патила и то "разказва едно на сто от патимиите си" (с. 63). Това не са "страдания", никъде в мемоарните откъслеци той няма да спази кода на Софрониевите трагически изпитания. Патимиите на младия даскал са из низовите редове на страданията, нещо като де-трагедизиран наратив. Няма смъртни опасности, няма живеене на крачка от бесилото или от смъртната угроза. Има комизъм, има "сцени доста куриозни" (с. 44). Има разбойнически сюжети, както и сюжети за бъркане из женски пазви, за бягане от разярен майстор, за това как се учи турски. И тонът им е такъв. Заради това и сюжетите извеждат в края си комичното.

Повествованието не може да сключи своята логика, не може и да върви в постъпателна посока, защото откъслеците на няколко пъти започват от една и съща точка, няколко пъти разказват една и съща история. При това хронологията се обърква - тя обаче е "объркана" и от итеративната схема "преследване - бягство". Това е глобалният модел, който подчинява всички части. Такива итеративни схеми и въобще подвеждането на едно повествование под такъв модел на повтарящи се механизми е характерно за устните форми на езика. Дали ще ги наречем митоподобни или сказоподобни, тук няма особен нюанс. И тъй, итеративната схема, механизмът на повтарящата се ситуация е неприложима в наратива на (за) историята, нито на мемоара, който трябва да удостовери Аз-а в Историята.

Откъслеците на Славейков са сказово поведение на езика, който не подрежда, а "нарежда" (разбирай разказва). Те събират случки, неорганизирани от водещи разпознаваеми фигури (както по друг повод казва Жак Рьовел), които да привързват наративния Аз в стабилността на истината за историческия факт. Славейков и не го търси. Ако си позволя още по-наедро определяне, той разказва една и съща история, елиминирайки другата, голямата История.

Нека отново се върна към Софроний. Към него Историята е била агресивна - той реагира с разказ за почти невероятно звучащи страдания. Към Славейков Историята се отнася иронично и той реагира по подобаващ начин. Въпреки че говори за "отца Паисия" и неговата история, която го тласка към размисъл "как можа да спася народа си" (с. 118-119), той следва по-скоро низовия ред на Софроний. Целта е кодът на Софроний. Но в неговия друг ред, обратен смисъл и идея (вж. още у Мутафов, 187).

За първи и последен път някой от големите мъже на особения ХІХ век разказва така живота си - като патимии в обстоятелства, не като героика в събития, а като "куриози" на ежедневието. Затварян като даскал къде ли не и за какво ли не, останал без баща, на три пъти загубвал труда на живота си, изтърпял няколко пъти спирането на вестника си "Македония" - един "голям" мемоарист (като М. Греков, например) би направил от това обилие поне два тома. Но за Славейков това са нещата от живота. Сказовата реч ги реди, нарежда, т.е. ниже ги без-аспектно. Преписът на "отца Паисиевата история" е до кръчмарски ситуации, затворническите опуси са размесени из комичните сюжети "разплащане за даскалски услуги" (те са около дузина).

За разлика от пишещите по същото време Т. Икономов, Хр. Иванов, Н. Обретенов, П. Хитов, Хр. Македонски текстовете на Славейков нямат дори минималната амбиция да бъдат "графия" на Историята. А това пък би могло да значи, че той не изработва свое минало в Историята, за да формира своя идентичност в края на 80-те години на ХІХ век. Посочените автори точно това правят - възстановяват личностен ресурс: Икономов с личностно болезнени политически цели, Хр. Иванов и Обретенов - поради гузна съвест, Хитов и Македонски - поради тщеславие. За всеки от тях е като че ли пределно известно как след 1878 г. личностният свят и Аз-ът им е застрашен от разпиляващите енергии на новата идеологема, която на всичко отгоре е и множествена. Тяхното спасяване и оставане в Историята води до рефлекса на записването, което ще ги привърже към движенията от близките години, играещи ролята на "оцелостяващи и признаващи инстанции" (Мийд, 237).

И ако Т. Икономов или М. Греков (нарочно избирам различни в мотивите си мемоаристи) създават текстове, които регистрират патоса на тяхното величие и частен избор спрямо общността (особено място в събития, които имат страхотна роля за Историята), то Славейковите мемоарни откъслеци патетично говорят за обратното. Той постоянно открива, че не е част от "ускорението" в Историята - сюжетът на бунта, на призива липсва, защото е санкциониран от абсолютно друг идеологически език. Сюжетът на бунта разподобява общността, разглобява целите й, преосновава идеологията и психологията й. През цялото време на своя живот и по-късно, когато пише или диктува мемоарите си, Петко Славейков събира разпръснати стойности и опитва да се изживява като част от патерналистичните модели, от традицията. Той постоянно сглобява общност около себе си - учейки езика на общността, всъщност той усвоява ситуациите му, речите му и се вписва в тях и в общността. Защото най-мощният патерналистичен модел е езикът.

2. Авторитетът на езика. Мемоаристи като Т. Икономов, М. Греков, Хр. Македонски си представят собствения живот като бродещ из различни светове, институции, езици. Това са големите сюжети на високата идеология - комитети, легии, църковна борба, освободително движение.

Голямата история няма място в мемоарните откъслеци на Славейков и не може да бъде контекст в неговите частни и предимно тривиални сюжети. Обратното също е невъзможно. Езикът на социалните, религиозните или революционните брожения няма допирни точки с езика на "онези думи". Бясната надпревара между "Македония" и "Турция", борбата с цензурата, освободителната война, Учредителното събрание, Държавният съвет, острите противоречия с Икономов са сюжети от държавотворчески, официален тип. Те са еднократни, уникални и с тях се занимава историографията. Такива сюжети носят и знаците на официалния държавотворчески образ - стари и млади, депутатство, либерали, консерватори, министерство, опозиция.

Всички тези събития си имат свой образ, изискващ подобаващ наратив. Дядо Славейков обаче разказва един и същ алтернативен сюжет, който като че елиминира всички други истории. Мемоарният Аз постоянно открива себе си в общността като натрупан ценностен ресурс. Независимо от фрагментарността си, мемоарният текст не се грижи за спасяването на истината в Историята. Защото спасява езика.

Няма значение как ще ги наречем - паремии, идиоми или по трети начин - "онези думи" са авторитетът, който произвежда анонимните заповеди на социалното: за поклонената глава, за това, че не всичко, което хвърка, се яде и т.н. Това са празни форми, заповеди. Те не се учат, а се живеят.

Езикът се учи по два възможни начина. Славейков учи турски и получава като награда мазна халва и кадаиф. Но своя език той не учи - стигнал до "дъното на книгата", той продължава да разпознава езика си, да го живее, опитвайки да повтаря сюжетите му. Всяка от "онези думи" е компресиран сюжет, сведен до фраза. Погледнати с по-свободно теоретическо въображение, те са метафори. (Какво друго са фрази като "пороних сълзи до земята,"закачам даскаллъка на клечката")

Славейков живее не Историята, а сюжетите на езика си, той повтаря сюжетите зад "онези думи". Собственият му живот стъпва в следите на "от трън, та на глог", минава през "закачането на даскаллъка на клечката", за да стигне до мигането "като мишка в трици". Т. е. да стигне доникъде. Църковната криза е сведена до тривиални наративи, от които остават достопаметните истини за "да би мирно седяло...", за "поклонена глава...", за "миналото се не връща, а се поглъща". Така Мемоарът не нараства, той няма за мотив психологията на наративния Аз, нито Историческите паметни събития. Заради това няма и посока. Мемоарът на Славейков не може да има композиция, нито хронология. Той постоянно се завръща към един мотив - езика.

Патимиите на героя в мемоарните откъслеци са повторение на паремиите, потвърждават ги. Частната история е повторима, безсистемна, защото е низ от ситуации. Тя се сказва, реди се в случки, които нямат друг ориентир, освен общността. Заради това в мемоарните текстове на Славейков няма и епика, няма големи жестове или пък патетични лозунгови изхвърляния, които без затруднение може да се открият при всеки от цитираните по-горе мемоаристи. Историята не присъства със своите авторитети или страхотни изригвания на националното. Тя е сведена до случки, които я пренаписват през огледалото на езика.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Петко Славейков. Избрани съчинения. Т. 2. София, 1969.

Алесдеър Макинтайър. Понятието за традиция. // Американската философия в края на ХХ век. София, 1995.

Джордж Хърбърт Мийд. Разум, Аз & Общество. София, 1997.

Енчо Мутафов. Софроний и Славейков в патилата. // Българската мяра в литературата. Т. 2. София: БП, 1999.

Жак Рьовел. Разказване и познаване: употребите на разказа в историята. // История, разказ, памет. София, 2001.

Томас Молнар. За авторитета. // Американската философия в края на ХХ век. Антология. София, 1995.

 

 

© Цветан Ракьовски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.04.2003, № 4 (41)

Текстът е четен на Юбилейната конференция в чест на 175 годишнината от рождението на Петко Славейков, организирана от БАН, София, 2002.