Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОСВОБОЖДАВАНЕТО И ПОВАЛЯНЕТО.
"Как ние освобождавахме България" (М. Греков) срещу "Как щяхме да повалим Турската империя" (Хр. Марков)

Цветан Ракьовски

web

Това са две диаметрално сложили се книги. Откъдето и да ги погледнем, те очертават крайности в отношението на авторите към събитията. Чисто статистически те изглеждат така: Михаил Греков е очевидец на цялото сложно и драматично време след 1862 г. (и след това), като взема дейно участие във важни със своята историческа стойност събития. Той не е публикувал приживе третата, най-обемната част (над 300 с.) на "Как ние освобождавахме България", която обхваща времето след разтурването на втората легия в Белград до средата на 1874 г. Писана е около края на ХІХ и началото на ХХ век.

Христо Марков публикува "Как щяхме да повалим Турската империя" чак в 1923 г. Това е по-скоро брошура, чийто обем е точно една кола (16 с.). По начина на водене на повествованието не може да се потвърди формулата "записки (спомени) на очевидец".

Спомените на М. Греков обхващат широк периметър на действия (Сливен, Осман Пазар, Ески Джумая, Русе, Букурещ), многопосочно очертаващи разрастването на комитетската организация - агитации, изправянето на комитетската мрежа след смъртта на Левски, контакти с БРЦК, снабдяване с оръжие, наказание на предатели. Книжката на Хр. Марков разказва за специфична "подготовка" преди Април 1876 г. в една пространствена точка - село Доспей, Самоковско. Използвам кавички, защото, както ще видим, подготовката се заключава в интересна на фона на героиката от тези месеци стратегия, изразена в странни действия и необичайни жестове. Сред тях преобладават гадаенето и, разбира се, страхуването.

В огромното тяло на спомените на Греков намират своето законно място и документите на комитетското битие, сред които изпъкват писма на Левски до Букурещ, отговори на Каравелов, прокламации, протоколи от заседания на частния комитет в Русе и на Централния комитет, съдебни решения. В "Как щяхме да повалим Турската империя" няма и следа от документален текст. Но пък има обширни гадателски текстове. За автора на "Как ние освобождавахме България" е особено важно обективното водене на повествованието и той разширява обхвата на личния спомен по събитията с многократни описания и препредаване на ситуации и диалози с Левски, Каравелов, Ат. Узунов, Ботев.

Единственият авторитет, който пресича кратичкия текст на Христо Марков, е... Мартин Задека.

Тази набързо прегледана статистика може и да даде някои посоки за интерпретация, като например чувствителната редукция на обема на спомените на Хр. Марков във време (1923), достатъчно отдалечено от събитията. Оттук пък бихме взели добър повод да изтъкнем как дистанцията във времето съкращава паметта, как половин век след драматичната епоха записките и спомените нямат вече енергията да се държат като текст, който иска да гради Миналото и манипулативно да съгражда образите на драматизма. Казано иначе, 50 години по-късно спомените като че забравят да внушат респект чрез трагедизирани визии на борбата. В "Как щяхме да повалим Турската империя" ги няма и другите два важни рефлекса - с помощта на образите на потушения бунт да се внуши чрез обратна йерархия монументалното в тази "най-славна страница" от родната история на ХІХ век.

Сериозното и пародийното. Двата текста обаче се раздалечават един от друг не само по своята статистика. Ако "Как ние освобождавахме България" е сериозният текст, който носи амбицията да разказва истините по "въстаническите движения и Освободителната война", то "Как щяхме да повалим Турската империя" още със заглавието си издава снизяващия ефект, който става водещ в "спомените" за борбата. Самата условна форма - "щяхме да повалим" - вече носи в себе си ироничен контекст. Христо Марков не е спазил най-важното и неписано правило на записките и спомените по "разбърканите времена" - те трябва да разказват свидетелски, т.е. и достоверно, но и без снизяване. Времето на самата борба вече е подпечатало своята епичност с помощта на драматизма си; и в записки като Захари-Стояновите, и в "белетризирани очерки" като Стоян-Заимовите, и в сказоподобни спомени като тези на Христо Иванов-Големия революционните движения са пресъздавани чрез повествование, чиято единствено задължителна черта е сериозният тон.

Независимо че в някои от текстовете ще открием упреци към водачите, в други - хумористични ефекти, а в трети - споделянето на такива подробности около подготовката на бунта, които оставят след себе си повече въпроси, отколкото историческа яснота - та независимо от това, изключително число от тези текстове са сериозно-назидателни, те припомнят монументалната безспорност на времето на героизма, в което се преобръща целият социален статус на предосвобожденския човек. Ако в тези записки и спомени има негативизъм или пък неутрално или укорно отношение, това не снизява общата идея да се даде на читателя и представа за събитията чрез изнасяне на преден план на най-важните сюжети - отношение към турците, снабдяване с оръжие, изграждане на общност около революционния комитет. Не на последно място в числото и идейната тежест на тези сюжети стои краят, трагическият епилог на поражението, зверствата и издевателствата на турците. Ще ги открием не само при М. Греков, но и при П. Черновежд, З. Стоянов, Н. Беловеждов, М. Марковски.

А) В спомените на М. Греков турците и въобще институционално-бюрократичната машина за издевателства над поробеното население присъстват в дългия затворнически опус за изпитанията при арестите след Хасковското приключение (1873). Сам записващият дава да се разбере, че е извървял дългия и труден път между тъмниците, конспирацията, обиските, надлъгването с турците при многократното преминаване на границата с цел участие в заседанията на БРЦК. Турците са противник, империята е огромна репресивна машина, която разпростира институционалното си тяло навсякъде - следствени комисии, каймакамство, митническа полиция, редовни военни части, безмилостна данъчна политика. И оттук внушенията са недвусмислени: робството не е само мотив за революционно "израстване" и бунт, но и пробужда постоянни опити за преодоляване, надлъгване. Михаил Греков не пропуска да мотивира образа на робството и като страдание, и като противостоене.

Книгата на Хр. Марков вече е "забравила" контекстите на робството, в нея се забелязват емблематични липси - империята и въобще политическото тяло на репресивната държава отсъстват. Те иронично са свити до един виртуален турчин, облечен в реалната длъжност на пъдаря:

Турската административно-полицейска власт в селото се представляваше от някой си Дели Узун Ахмед ага, един безконечно дълъг, т.е. висок и гърбав турчин с бяла брада модел "Муса Кеседжия", който служеше като пъдар тук. И понеже селото ни е близу до Самоков, то той го наблюдаваше оттук. Повечето време прекарваше при младата си ханъмка... (Марков 1923: 5)

Ясно става как такова дистанционно управление и такъв комичен поробител, който по-скоро влиза в ролята на фолклорния антагонист, ще бъдат израз на вече друго отношение към една от важните идеологеми на робския дискурс. Турчинът не само няма осанката и действията на политически и битиен репресивен фактор, но той вече е останал единствено в стихията на своята битова органика, разчертана от знаците "пъдар", "бяла брада", "млада ханъмка".

Няма да изглежда пресилено, ако изместя фокуса на този цитат към друг, вече клиширан от някои възрожденски текстове, образ на добрия турчин. Всъщност "спомените" на Хр. Марков носят в себе си силуета и на още един турчин - покровителя на Доспей, Емин ефенди, наречен Макако, който спасява селото от крадливите и отмъстителни набези на черкезите.

Впрочем ето накратко съдържанието на тези спомени. В Доспей е "завеял някакъв странен вятър" на опасни разговори, който "пробужда от дълбокия робски сън"1 селяните. Воглаве с единствения си интелигент бай Иванчо Валявичара и единствения си спец по военно дело, чичо Йовчо Йокпарата, доспейци стягат редиците на комитета, като предприемат мерки за обучение на бъдещите въстаници в стрелба и тактика. Едно от тези занимания събужда страха у двама крадци черкези, които предизвикват смут в селото с намерението си да го нападнат. Но влиятелният турски големец Емин ага спасява Доспей от черкезите. Паниката излиза "съвършено безосновна" и "турската империя се спасява от явна погибел".

Нека подчертая - никъде из текста на Хр. Марков не става дума за въстание или бунт, а за опит за поваляне ("как щяхме да повалим"), за "странен вятър", за "сатанински дух, който е обхванал раята". И толкоз. Липсата на ясен антагонист (това определение засега е най-подходящо) и буквално, и символно ще обезкърви повествованието откъм конфликтност. В "Как щяхме да повалим Турската империя" пародийният ъгъл на разказване по презумпция не може да овладее високите пропорции на конфликта турци - българи. Такъв няма, защото няма етническа, а оттам политическа и най-важното идеологическа основа за него.

Б) В подкрепа на това трябва да отбележа, че един от най-важните ресурси на записките и мемоарите по въстанията от 1875-1876 г. се черпи от сюжета "снабдяване с оръжие". В книгата на М. Греков съвсем по "правилата" на жанра основната тежест в този сюжет се носи от очевидеца. Той, Греков, наместникът на Русенския комитет, овладява робското пространство, опасвайки го с връзки и кореспонденция между частните комитети, които преразпределят новозакупения арсенал из потайностите на организацията. Не случайно авторът толкова ясно дава да се разбере, че кореспонденцията между него и П. Хитов, Каравелов, Стамболов бродира информация, изрича и приема заповеди по този важен проблем за бъдещото въстание.

В спомените на Хр. Марков оръжието и военната подготовка са всмукани отново в плана на пародийното снизяване. Начело на бъдещата въстаническа войска от Доспей застава бай Йовчо Йокпарата, който, "бидейки дълги години на служба у бегликчиите" (събирачи на данъка - б.м., Ц.Р.), става главнокомандващ на една пародийна войска. Военната стратегия му е като... "като играчка"; и което е по-важно - цялото "обучение става на турски език". Негов помощник е Йончо Блажов, изкусен майстор в... поставянето на ловджийски примки и засади. Оттам кумулативно се наслагват другите снизяващи похвати: цялата бъдеща войска е "обружена" с евзалии пушки и ръждиви пищови, с "коси по подобие на смъртта", а артилерията се представлява от дългобойното шишане на дядо Лазо Попов. Не закъсняват и оригинални предложения - вместо косите да се направят "копия по подобие на онова, що носи Св. Тодор Стратилат".

Ако се ограничим до качеството на оръжието, ще видим, че то е такова и в други текстове по събитията. Но Хр. Марков прави образи, иронично размества стабилността на този сюжет, един път сравнявайки го с апокалиптичния образ на смъртта ("коси по подобие на смъртта"), и втори път, отмествайки същия образ към иконографската визия на свети Тодор Стратилат. Така снизяването на оръжието функционално подготвя комичния ефект в края - именно това оръжие и тази "войска" изплашват двамата черкези, тръгнали да крадат из селото. Откъдето пък тръгва и реципрочната уплаха (плашещите сами биват уплашени), която "охлажда разгорещените глави на доспейчани". А пък Турската империя "се спасява от явна погибел".

В) Допирните точки, които всъщност оразличават двата текста, продължават в образа на Комитета. През цялото време Михаил Греков държи да очертае институционалния хоризонт на Комитета като българска институция и знак на българско правителство. Възприемайки се за важен фактор в припомнянето на Миналото, на неговата героика и драматизъм, авторът се счита длъжен да свързва подробностите: заседанията, вземането на решения, воденето на протоколи; той не може да пренебрегне смисъла на граденето на мрежата от тайни съзаклятнически центрове. Тук не е пропуснат и цялостният културен и политически контекст на сдвояването между Русенския комитет и читалището. В последната третина на спомените си Греков израства - той не е само очевидецът, а и водачът на комитета. Едва в тази част на книгата си той започва да пълни със смисъл заглавието "Как ние освобождавахме България". Сам застава начело, от този момент нататък се избистря личната, азовата му позиция като лидер. Ясно заявеното "ние освобождавахме" получава своето персонално развитие от 26 глава до края на първия том - Греков не само извайва своята пределно конкретна роля на водач на Русенския комитет и свръзка с Букурещкия БРЦК, но и гради из спомените си своето лично битие на поборник, който помни времето тогава и сега записва спомените си, обаче е и решаващ фактор в събитията, обхванати в тези спомени.

В "Как щяхме да повалим Турската империя" Хр. Марков игрово оставя комитета във висяща и деперсонализирана форма, няма го водачът, защото никой от селяните не носи в себе си и не владее инструментите на идеологическия език на бунта. Комитетът си остава "кръжок", който се "събира в Мишковата кръчма". Така и минава подготовката - в кръчмарски масали, гадания, но и във вихъра на "веселите празнични дни" между Великден и Гергьовден, когато изцежданите чаши раждат съзаклятническите думи "колкото капки, толкоз турци в земята".

Ироничното разколебаване на тези важни ресурси на въстаническия сюжет (турците, оръжието, комитета) поставя книгата на Хр. Марков в позицията на контрапункт, най-малкото контрапункт на спомените на М. Греков. Нещо повече, и двете книги ясно заявяват жанра си - това са "спомени". Обаче само текстът на М. Греков е азов, неговите повествователни идеи в общи линии не са различни от това, което следосвобожденският човек помни. Възстановявайки събитията, авторът избира да предаде своя частен ъгъл на възприемането им и изживяването им. В тях проличава наистина личностното отношение - то е и в неутралността към Каравелов, и в суровия и на места хумористично-снизходителен поглед към старите войводи, и в критичния подход към институционалната роля на БРЦК (посочените отношения са обект на интерпретация във втората част на моята книга).

На свой ред спомените на Хр. Марков тотално излизат от нормите на мемоарното, не спазват нито за момент дори и в общи линии дискурсивните хоризонти на този език. Защото "Как щяхме да повалим Турската империя" затваря големите събития с тяхната драматична образност в рамките на едно село; но и не само това - малкият обем редуцира фактите под критичния минимум за спомен от такова време. Селото е захвърлено-изоставено далеч от институционалните пътища и кръстопътища на комитетската организация и комуникации. Едва краят на въстанието се дочува като "грозни слухове за изгорели села, за избити жени и деца".

Причината за този критичен минимум на събитията и въобще на образа на въстанието е в гледната точка. Ироничната гледна точка разхвърля споменното начало из всевъзможните дебри на снизяващия език. Героите не носят нищо героическо, те са дотолкова обикновени, че започват да изглеждат като недостойни за величината на делото, в което се захващат да участват. А такава величина вече е формирана както в десетките хиляди страници със записки и спомени, така и в официалните научни текстове на историографията на Св. Миларов (1885), Г. Г. Димитров (1895), Д. Страшимиров (1907). Героите в книгата на Хр. Марков са и дотолкова тривиално-битови, че изпускат идеологическата величина на действията, вече монументализирани от Историята. С пълно право може да се твърди, че величината на действията е снизена от самия автор, което е част от общата форма на воденето на разказа.

Подобни развития ще носят други значения и ще изпразнят от съдържание най-важния момент от сюжета на въстанието - неговите причини, робската нетърпимост и безизходица. А битовизмът смила високите хоризонти на идеологията, на езика, който говори за бунт.

Езикът на комитетския човек срещу езика на бита. Ироничното разказване за Април 1876 г. е неочаквано разказване. В другите записки и спомени хумористичната стихия и иронията засягат отделни персонажи, частни случки. В "Записки по българските въстания" те са отнесени до външното несъвпадане между претенция и възможности (както с бабаитските изхвърляния на селските старейшини преди въстанието и действителното състояние на тяхната готовност), между статут и действие (както става с няколкото образа на свещеници из текста). В "Как ние освобождавахме България" М. Греков е ироничен към претенциите и действителните приноси на П. Хитов, на Т. Пеев, на Ст. Стамболов. Например П. Хитов е лукав, част е от "ония тъмни непросветни люде, които нямаха никакво нравствено влияние" (407). На друго място авторът отбелязва мудността му, на трето - неговата частна и битова страна, когато старият войвода, вместо да движи комитетските дела, се занимава с "една белградска вдовица" (719-720). Подобни са бележките и за Стамболов (702, 729).

В "Как щяхме да повалим Турската империя" иронията не е част от повествователните похвати, защото тя е единствената повествователна стихия. При това иронията не позволява да се обособи нарастването на мотивационната линия в повествованието. Целият разказ за несъстоялото се въстание в Доспей благодарение на ироничните разколебавания прави излишни интерпретациите на най-важните стъпки в хронологията на събитията. Такава няма по причина на самите събития, които са също толкова нищожни, колкото и хората в селото. Нещо повече - "събития" е силна дума, защото в Доспей нищо не се случва. Събитията са редуцирани до намерения, а още в началото се заковава фразата, че подготовката на селяните всъщност се изразява в "сериозното замисляне за провалянето на турската империя". Далеч съм от идеята, че героите са умозрителни, напротив, мисленето е само "замисляне", а оттам насетне действието се изразява единствено в говорене, гадаене, разчитане на знаците, оставени от Соломонията и Мартин Задека.

Разказването за ставащото в тази затворена битова среда не увлича уникални действия, не се спира върху неочаквани препятствия, няма за цел да върви в следите на високия бунтовнически език и да го материализира в поведението на героите си. Причината е в тоталното покритие на сюжета с цитати, които пародийно разместват и преобръщат уж сериозното намерение (замислянето на героите да повалят империята, но и намерението на автора да разкаже за това). Цитатите като че се превръщат в единствената призма към онова, което ляга в основата на нарацията. На шестнайсетте страници спомени се срещат около една дузина явни или скрити междутекстови отнасяния. Цитатническата природа на такъв текст, който иска да бъде четен като "спомен", изненадва. Оказва се, спомените постоянно търсят отдругаде своя смисъл, опитват да пренасочат действията и разговорите тук, сега, към отвъдни ценностни критерии: "сгромолясването на Турция" не се изразява в готовност за действия, а се доказва със Соломонията в ръка или пък с цитат от Мартин Задека на уста. Които обаче са извор на ироничното снизяване. Ето някои примери:

  • Още в началото става ясно, че селяните ни повече, ни по-малко "се бяха пробудили от дълбокия робски сън" (препращането към "от сън дълбок се събуди" има своето място - явно селяните вече са извършили това метафорично действие);

  • Местният турчин (единственият) има "бяла брада модел Муса Кеседжия" (фолклорният код тук само се припомня, защото друговерецът, турчинът не е противник);

  • След подлудяващия патос по въоръжаването "желанието у всекиго бе: стига робство и тиранство!" (след тази фраза логично в съзнанието ни идва "всички на оружие", но Чинтуловият контекст за еченето на вятъра и стенанието на Балкана така и остава недовършен - причините са в пълното отсъствие на тези героически шумове и топоси в текста на Хр. Марков);

  • Доказателственият материал за края на империята "можеш да си четеш като у вечния календар, пък и у Мартин Задека го има" (след като такива авторитети са предрекли края, за селяните не остава друго, освен да чакат той да се случи и без тях);

  • Авторитет се гради с познание върху историята, която дядо Лазо е усвоил по "откъслечни разкази из Паисиевата славянобългарска история" (Паисиевият текст е останал и без своята риторика, и без своето идеологическо значение, защото е вторично фолклоризиран и употребата му е като "разказ", който в сюжета на Хр. Марков има стойността на кръчмарски масал);

  • Споменът за Левски е още пресен, защото "посятото от него семе не изчезна" (явно тук "семето чудно падаше в сърцата..." има своето подтекстово място, но самият скрит цитат от Вазов антиципира значенията - внедрява ги в събитията преди те да са героизирани и епопеизирани от одата "Левски").

Примерите са достатъчни, за да подкрепят идеята за повсеместното бродиране на един свръхкратък текст от цитати, чието обилие и иронично действие затиска всички пътища към разказването-припомняне на героиката и драматизма.

Цитатите правят невъзможен високия тон в разказването, защото ироничната им функция тук на практика поставя езика на повествованието отвъд идеологията на бунта. Тази идеология не идва, не се внедрява от апостол или от пратеник на Централния комитет. Селяните и техният комитет-кръжок изглеждат странно изоставени, захвърлени в дивотата на регионалното, което дотолкова не е усвоило езика на въстанието, че постоянно подменя бунтовническото с битовото. И което дотолкова не се приема като опасно за царщината, че тя го наблюдава от дистанция, от Самоков.

Изкушавам се да допусна, че цитатническата нагласа и битовизмът са един от възможните образи на патриархалното, което не може да чете езика (текста) на бунта. Това предположение би било уместно, ако годината на издаване на книгата на Христо Марков беше някъде около 90-те на ХІХ век, когато авторът, неизкушен от монументализиращи (героизиращи) амбиции, би разказвал вдадено-сериозно от нивото на очите на обикновения участник. Но годината на писане на тези спомени е 1923-та. Едва ли петдесет години след събитията авторът е търсил подобни внушения; едва ли в книга с епиграф "спомени, писани по случай 50 годишнината от смъртта на Васил Левски", може въобще да се предположи такъв тотално снизяващ подход към великото, което, внедрено в битово-патриархалните рамки, се превръща в смехотворно.

Според "Как щяхме да повалим Турската империя" битовият човек разполага с една възможност - не да се бунтува, а да цитира. Той е усвоил всевъзможните езици, които бродират живота без никаква йерархия: народнопесенния език, библейския език, както и езика на вече фолклоризираната в употребата си История на Паисий, оттам - литературния език (на Чинтулов, че и на все още неслучилия се Вазов, защото одата "Левски" е от 1881 г.); но редом с това са езиците на вечния календар, на Мартин Задек, на гадателските практики, на притчите на цар Соломон.

Не можейки да чете езика на голямата идея за бунт с нейните знаци (прокламации, възвания, комитетска мрежа, които напълно отсъстват от "спомените"), човекът в книгата на Хр. Марков всъщност се самопоставя отвъд историята. Или поне такъв е авторовият начин да представи въстанието в Доспей като една смехотворна нереализирана идея за "събуждане от дълбокия сън".

Парадоксалното в "Как щяхме да повалим Турската империя" е пълното покриване между цитатническите поведения на персонажа и на повествователя. Героите пребивават из книгите (Соломонията, М. Задек) и из езиците на фолклора и фолклоризираната в употребата си литература (Д. Чинтулов). Но и повествователят борави с тези езици, когато разказва. Без да "влиза" в повествователното пространство като участник, той като че напуска ролята на "очевидец". Но пък надява маската на част от персонажа.

Липсата на дистанция между езиците на героя и разказвача всъщност е важен похват, който ще отдалечи частното време на селяните от обективното време на Големите Събития. Поведението на селяните се заключава във формулата "думи без дела", а поведението на водещия тези записки може да се нарече "разказ отвъд идеята" (отвъд голямата идея за българската саможертва и национално достойнство, проявени във въстанието).

Христо Марков залага още в заглавието си това парадоксално разминаване между начина, по който води разказа за това време (изобразяването му) и въплътената в самото размирно време идея за политическо освобождение. Самото освобождение е заключено в смисъла на битово-разговорното "поваляне". Помпозното "щяхме да повалим" носи в себе си отрицание на цялото си значение, което извира и от условността на фразата, и от съзнателното изчистване на заглавието от онези думи, които могат да формират контекст за монументалност и за драматизъм.

След всичко казано не е трудно да допуснем, че книгата на Христо Марков умишлено се опитва да зачеркне сама формáта на езика на спомена. Авторът не изпитва тежестта на смисъла, който събитията от "пролетта на 1876" са придобили. Не е и отговорен за това как ще ги разкаже, какъв тип внушения те ще излъчат. Плановете на ироничното и на битовизма не само свиват величината на въстанието, те го превръщат в друго действие. Липсата на героически импликации, пълното изместване на разказа към битово-патриархалното и отсъствието на азовата позиция правят тази книга неадекватна на фона на вече изработения дискурсивен модел на "записките" и "спомените".

До края на ХІХ век този модел на разказване за "най-славната страница" от нашата история се превръща в нещо като самостоен жанр, намиращ се из покрайнините на литературата. Достоверността е станала негова водеща конвенция, защото свидетелските позиции и желанието за вярност към "историческите приключения" (по думите на д-р Кръстев) са превърнали записките и спомените в литература на факта. Това е българската проза на биографично-историзираното разказване за едни драматични времена на изригване на националната енергия, но и на проява на скритите и тъмни страни в народопсихологията на българина.

Историята и ирониите. Отношението на записките и спомените към сложното и нееднозначното в изявата на националната енергия време от 1866-1876 г. е доста разнообразно. Един е подходът на З. Стоянов, който сказово (Мутафов 2001: 163) опитва да сглоби представата за разноречивата и разнообразна множественост на този период, без да бъде стриктен към хронологията му. В него има и "разказ", и "очевидци", и иронично вглеждане в детайли, и документи, и какво ли не.

Друг е пътят на Ст. Заимов, предпочел да следва "историзиращия", но и "белетризиращия" почерк, както казва неговото подзаглавие2, а от това се е получило неповторено приплъзване на романивия език редом до мемоаризиращия поглед. И двамата обаче нямат и намерение да се обличат в безусловната роля на очевидци, а това внася в книгите им сложната стилистика на неединния език. Жанрът е недоказуем, несравним, защото и "Записките", и "Миналото" не са нито мемоари, нито романизирани спомени, нито автобиографични текстове. Тяхната литературна стойност обаче е в други качества - без да бъдат чисто художество, нито пък чист мемоар, те чертаят два възможни пътя за езика, по които не литературата, а словото възпроизвежда паметта за действията.

Трети е ъгълът на разказване в огромната книга на М. Греков, който си избира пътя на действителен очевидец (хронист), следващ стъпките на събитията от първата Легия, през Втората легия, изграждането на комитетска мрежа, хаосът след смъртта на Левски, трудните години на стабилизиране на организацията след това, трусовете в нея и драматизма във връзките както с Централния комитет, така и между отделните лидери. Редом с това Греков не пропуска важни (според него) детайли от социален и психологически характер, които уплътняват образа на изпъстреното с противоречия битие на българския дух.

Трудно мога да приема формулировка като "литература на факта". Защото тя носи противоречие в термина си. Но в годините след Освобождението тази огромна книжнина смазва с обема и числото на авторите си действително прохождащата нова българска литература. Опитът й да удостовери, да "свидетелства по събитията" всъщност доказва, че истинността, достоверността могат да се припознаят като част от множеството конвенции на литературата. И понеже доста от авторите не искат да се наричат (от скромност) "списвачи" или "писатели"3, те поемат тежкия кръст на свидетели, които с искреността си не скриват нищо от "разбърканото време".

Нищо като че не скрива и Христо Марков. С тази разлика, че "Как щяхме да повалим Турската империя" вече не може да овладее езика на спомените, записките или пък "простия разказ". Но не се и опитва. Отдалечеността на книгата от няколкото модела на писане върху събитията я приближава всъщност до литературата. Парадоксално е, обаче такова твърдение не е лишено от основания, защото верността към факта (като при Н. Беловеждов), изпъкването на азовата позиция в действията (като при Н. Обретенов), субективизмът (като този в книгата на М. Греков), множествеността на живота, безаспектността на разказваното събитие и сказовото водене на повествованието (като при З. Стоянов) - всички тези познати модели са останали назад и встрани от похватите на Христо Марков. Той дори няма задачата на очевидеца, на свидетеля. В неговите "спомени" именно споменното липсва. Авторът съзнателно е излязъл от езика на този жанр, а пък ироничното начало, детайлите, точните характеристики и психологизиращи контрапункти между намерения и резултат го приближават към инструментариума на онези смехови начала, които са един от многобройните почерци на литературата.

Едва ли "спомените" на Хр. Марков могат да се нарекат "литература". Такава тежка квалификация е неуместна за тази книга. Важното е, че в нея работят предимно литературни похвати, а това запраща книгата буквално на другия полюс спрямо действителните записки и спомени. Времето на писане (и издаване) на "Как щяхме да повалим Турската империя" е отдалечено на половин век от горната граница на фактите. А времето след първите няколко години на ХХ век са поставили непреодолимата бариера пред новоизлизащите записки и спомени - рискът те да се четат през друг рецептивен филтър е голям, защото свидетелите си отиват един по един, но и защото помнещите, оцелелите вече не са фактор в четенето и издаването на подобни книги.

Настъпила е нова и коренно различна културна ситуация. Това значи натиск на други рецептивни условия - читателят от първото десетилетие на новия век като че иска повече литературност, отколкото мемоарност. Той вече е склонен да се поддава по-скоро на художествени типове манипулации, отколкото на свидетелски разкази. Раздялата с героиката от "разказа на очевидците" не трябва да се разбира като бягство от миналото или като стремеж към забравянето му. Читателят има друга нагласа и тя е в търсенето не на свидетелски-историзиращи, удостоверяващи импликации, а в избора на естетизиращи и дори философизиращи гледни точки към миналото. Едната енергия се носи вече от науката История, а другата от литературата.

След появата от края на 90-те г. на ХІХ в. и първите години на ХХ в. на Историите на Г. Г. Димитров и Д. Страшимиров, след публикациите от това време върху Българското възраждане с неговите историко-литературни и литературно-исторически хоризонти (този път ролята е на филологията) мястото на записките и спомените, на мемоарите и "простите разкази" по "най-славната страница от българската история" става все по-тясно и все по-маргинално.

Изходът е слагане на точка на "свидетелските разкази".

Рискът е - "Из спомените ми от турско време" (1927), който Иван Андонов не разчита и попада в клопката на сбъркания историзъм, смесвайки спомените си със съвременни опуси и реплики към комунистите, към помаците и към царя. А разказваното събитие започва да се лута из разностойностни идеи, които до такава степен се сблъскват в критериите си, че авторът може и да се припознае като първият пишещ, който е забравил за какво пише и как да го разкаже.

Но има и друг изход - той се нарича "Как щяхме да повалим Турската империя". Казано иначе, с повече литературност и по-малко сериозност и с почти никаква безусловна вдаденост в събитията с тяхната величина, героика и национален патос.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Умишлено избирам пасаж от текста, който тук ще намекне за цитатническата нагласа на автора. За това ще стане дума малко по-късно. [обратно]

2. Още при издаването на първата книга на "Миналото" (1884) Стоян Заимов уточнява в подзаглавие, че това са "Белетристични и исторически очерки из областта на българските революционни движения от 1870-1877 г.". [обратно]

3. Така се оплаква Тома Георгиев, че "никой от нашите списвачи не се завзе да опише въстанието...., а е било изоставено на хора като мен, със слабо перо" (Георгиев 1901: 5). [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Беловеждов Никола 1901: Записки по Коприщенското въстание. София, 1901.

Греков 1990: Греков, Михаил. Как ние освобождавахме България. София: Изд. на ОФ, 1990.

Димитров 1895: Димитров. Г. Г. Княжество България в историческо, географическо и етнографическо отношение. В три тома. Пловдив, 1895.

Заимов 1986: Заимов, Стоян. Миналото. София: Изд. на БЗНС, 1986.

Марков 1923: Марков, Христо. Как щяхме да повалим Турската империя (Спомени по случай 50 годишнината от смъртта на Васил Левски, Апостол на свободата). 1923.

Марковски М. 1976: Спомени и очерки по българските революционни движения. София, 1976.

Миларов Св. 1885: История на българский народ (679-1877). Пловдив, 1885.

Мутафов 2001: Мутафов. Е. Захари Стоянов и българската култура. София, 2001.

Обретенов Н. 1970: Спомени по българските въстания. София, 1970.

Страшимиров Д. 1907: История на Априлското въстание. В три тома. Пловдив, 1907.

 

 

© Цветан Ракьовски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.09.2003, № 9 (46)