Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"МИНАЛОТО" И "ДЕСЕТДНЕВНО ЦАРУВАНИЕ".
ПО СЛЕДИТЕ НА НАМЕРЕНИЯ ЖАНР

(За това как романът замести мемоара)

Цветан Ракьовски

web | Култура и критика. Ч. III.

1. Литературната история многократно опитва да припознае някоя от белетризираните форми на високото българско Възраждане като преддверие на българската повест или като преддверие на българския роман. В 1979 г. Стефан Елевтеров се опита да определи белетризираните форми на Възраждането ни като "повест-биография", която прави най-адекватното за момента - заема принципи от преводната сантименталистка или авантюрна белетристика и то "от по-ниско стъпало" (Елевтеров 1979: 131-135). На пръв поглед самата техника на композиране на сюжета не е далеч от механизмите на биографичния дискурс. Сред тях най-важни са каузалността, хроно- и топо-логичността. (Дали ще се разказва "един живот" или събитията в една семейна история, разлика във водене на повествованието на тези белетризирани форми няма.)

Това е на повърхността на текста. Но и досега остават неуточнени "пробивите" в каузалността - т.нар. слепи мотиви, които европейската авантюрна (сензационна) проза, влияеща и върху българската, някак по инерция заема пък от приказката и от устни словесни форми като сказа.

Ако се вгледаме в похватите, в начина, по който се организира повествованието у Блъсков или у Друмев, няма как да пропуснем, че това са "повести", които не разказват, а сглобяват нарацията си от вставни новели (вж. още Аретов 1990: 20). Тогава трябва да се отговори и на въпроса - щом българската повест в своя прощъпалник се опира на похвати, принадлежащи по-скоро на устната словесна традиция, то защо тогава нейният авантюризъм или пък сантименталистки дискурс остава проблемен. Действия като че няма, няма третоличен разказ за действия, защото е останал пре-разказът. Така допусна и Светла Черпокова в статия за "Нещастна фамилия" (Черпокова 1994а: 188 и сл.) - нейната интерпретация се опира на тезата на Цв. Тодоров, че в такъв тип повествования героят няма функция. В един по-ранен текст мотивирах тази липса на функция със свръхдоминацията на идеята върху похвата, върху героя и въобще върху предсказуемостта в сюжета (Ракьовски 2001: 13-36).

Ред публикации досега намекваха за романовия силует в тези белетристични текстове (Б. Пенев 1931), за механиката на ефектите и похватите (П. Динеков 1958), за приключенския каркас на сюжета им (Й. Холевич), както и за претенцията за достоверност, която предопределя рецепцията или обратно (Л. Михова 2001), а от всичките тези особености се мултиплицира и "драмата" на жанра (Н. Чернокожев 1995).

Получава се нещо важно. В наративната схема на българската възрожденска белетристика технологията на разказване не е далеч от модела на приказката (свидетелство са слепите мотиви), но пък вставните разкази (пре-разказаните действия) от първо лице не са по приказния наративен механизъм, а са "заети" по-скоро от ренесансовата западноевропейска новелистика. (Откъде и как се заема са въпроси, с чиито отговори науката вече се е справила.)

Бурните, често пъти с нелогични обрати, събития носят идеологията на сантиментално-романтическия (и/или сензационния) дискурс1 - животът е съдбовно предопределен, пълен е с неочакваности, патриархалното битие е изпъстрено със страдания, престъпления, борба за оцеляване. Тук трябва да се съобразим с това, че Друмев или Блъсков (в случая няма значение кой) използват тази идеологическа рамка, тя е важна за тях, защото уплътнява личната авторова теза за живота "под игото" като изпълнен със страдания. Също както и "повестите" на Любен Каравелов от руския му период са събрани в книга с единен паратекст "Страницы из книги страданiй болгарского племени" (1868).

През втората половина на ХІХ в. докъм края на 80-те му години българската литература си присвоява привилегировано място сред другите ресурси на културата. За основния дял от възприемателната нагласа през ХІХ век "литература" означава не единно, а сглобено по различни показатели поле от текстове, което обхваща или замества други текстове.2 Причината е в общата идеологическа подчиненост спрямо тоталния политически въпрос. Без да настоява на своята художественост, белетризираната проза не се лута из жанровите потайности - не изживява "жанрова драма", а направо използва жанровете след подчертана редукция (и/или отваряне) на границите им. Заради това възрожденската проза недвусмислено започва да подчинява кодовете на "биографията", да имитира "историята" на нечий живот, да се организира като личен "спомен" (разказан или преразказан). И в същото време, без да държи да бъде четена през точен жанров филтър, прозата е и литература, въобразен свят, който смята за своя длъжност да артикулира един общ контекст.

Твърдението може и да се обърне - всички съществуващи дискурсивни практики (религиозни, политически, исторически, мемоарни, че дори и пътеписни) произвеждат свои текстове, но за да получат адекватно възприятие, предпочитат да се изживяват (вживяват) като литература. И всички текстове (вече без оглед на импликациите за художественост или публицистичност) имат за свое "прагматично множество" (свой идеологически концепт, според определението на Р. Монтегю) политическата ситуация, робството.

Българската белетризирана проза от 60-70-те години на ХІХ в. е предопределена да има за основен свой контекст робството. Оттам вече не е толкова важно как ще се организира наративът из подобен контекст. Важна е рецепцията: по-правилно е читателят да следи "страданията" като изпитания, като следващи едно през друго действия или като пре-разказ за тези действия. Т.е. за читателя от тези години е важно да се "намира в събитията"3 - текстовете да му създадат адекватно възприятие точно с такава организация на наратива.

Вътре в сюжетите на възрожденската белетризирана проза не влизат събития, които имат ясна историческа проективност. Има низ от интриги. Също като в живота на човека под игото. Животът на българина е низ от повтарящи се случки-изпитания на неговата екзистенциална издръжливост. Те не се поддават на сглобяване под егидата на Историческото. В ред текстове на посочените автори има точни години (особено при Блъсков: вж. Черпокова 1999б: 112), но това не е търсене на исторически контекст, защото повествованието следва не хронологията на тези времеви перспективи, а идеологията на страданието, бедите, изпитанията на българина. Повествованието има свои времеви планове, но те са концентрични, а не перспективирани. В повествованието се редуват итеративни схеми - повтаряне на ситуации. Контекстът на Историята не е нужен - чети, имена, войводи, комитети, дори Раковски (който иначе може да витае из всички фикционални полета - както става в "Чичовци", но и в почти всички мемоари на действителните поборници от Април 1876) - всички тези контексти на Историята са излишни удостоверявания.4 Белетризираната проза се нуждае от друго - да породи съчувствие, дори вчувстване у читателя. Идеологията на робския дискурс е над всичко. За да "вкара" читателя сред действието, тя изисква сноп от случки, а не каузалността на голямото събитие. Идеологията на робския дискурс е защитима в поредицата, в главоломното нанизване на действия, а не в каузалността (системата) на Историческото действие, на факта. Заради това героят сам по себе си няма функции. Напротив, той е функция на събитията и на идеологията на робския дискурс.

И ако досега се появиха не едно и две допускания, че именно в кръга на тези текстове на Друмев, Блъсков, Каравелов се зараждат енергиите на първия роман, тези допускания се оказват в клопката на методологическа грешка. В класическия за романовия жанр ХІХ век без изграждане на характер, без каузалност, с доминация на персонажния биографизъм пред неговата психология, без сложна идейна и психологическа мотивация - без всички тези важни условности пред жанра, роман не може да се очаква. Той се появява или по-точно - става възможно да се появи, когато тези липси бъдат компенсирани.

2. Парадоксално е, но в българските литературни условия тази компенсация може би става през и чрез мемоарния дискурс. И нещо важно - компенсацията може да стане, когато мемоарът се "привърже" не за робския контекст, в който (по принцип) системност на случването и разказването не са нужни, а се привърже за събитие. Достатъчно глобално събитие, че да се превърне, да може да си присвои ранга на История, която да моделира идентичността, да сглобява символиката й, езиците й. Но и събитие, което да има своя персонификация, да се олицетвори в личност, която да изиграе ролята на хронологически център, защото следва стъпките на отрязък от нечий живот.

Такова събитие е Априлското въстание. А първите книги, които с право могат да претендират за ролята да бъдат действителен подстъп към романа, са "Десетдневно царувание" на Ат. Шопов (1881 г.) и "Миналото" на Ст. Заимов (1884 г.). Трябва още тук да уточня, за да изпреваря недоразумението - нито едната книга, нито другата са безусловни романи, но и нито едната, нито другата са мемоари. За чистота на жанровете е все още рано - драма от такова жанрово миксиране не се ражда. Посочените книги обаче нямат за контекст безкрайния сюжет на живота "под игото"; с едно две изключения нямат и кой знае колко допирни точки с механиката на вставния тип организация на новелистичните текстове.

За Стоян Заимов миналото е достатъчно високо в своите значения на събития, изпълнени със смисъла на "революция". Но още в подзаглавието той предопределя неочаквана посока - тези събития няма да бъдат историо-графирани, няма да се въдворяват единствено в мемоарно-документалистки граници, върху тях няма да тегне само санкцията на достоверността. "Миналото" са ни повече, ни по-малко "белетристични и исторически очерци из областта на българските революционни движения". Белетристизмът (грозна дума, но засега дава нужното значение) нарежда тази голяма книга из сферата на литературата. И в същото време тази книга иска да бъде и "исторически очерк". Въпреки че Заимов в началото твърди как книгата е "почерпната из ... спомените (записки и лични разкази) на дейци и очевидци", достоверността се олюлява постоянно от похватите за водене на повествованието, което има по-скоро литературни, отколкото мемоарни импликации.

Атанас Шопов нарича своята книга "Дневници на един бунтовник". И книгата му не спира от началото до края си да бъде дневник, "писан" след въстанието във времето между 15 септември и 16 ноември 1876 г. "Десетдневно царувание" е дневник с всичките "пропуски" в жанра - мемоарното се самопрекъсва от епистоларното, а тези две форми пък пропускат из себе си на няколко пъти т.нар. вставни разкази. Мемоарът обаче също не издържа на условията на този тип език, защото Шопов е фикционализирал разказа, поднасяйки, както казва в края (намерен?), ръкопис на поборник без име, а само с инициал "Л.". Така заглавието и подзаглавието не оправдават очакването, защото това се оказва една напълно фикционализирана "история" с измислен герой, който на всичко отгоре не е само бунтовник, бивш диарбекирски заточеник, но още от самото начало потъва в бурни любовни патимии, които стават паралелни на бунта от Април 1876 година.

3. Защо това преориентиране на прозата не става преди Освобождението? Причината може би е в променените рецептивни нагласи, което Заимов и Шопов като да са усетили. Човекът на 80-те години на ХІХ век не само помни близките събития, но вече е станал и читател на "историите" за тях. Прекрачил отвъд времето на действителните "движения", читателят трябва да бъде въдворен не само в историческия факт, а и в идеологията му - разказът за зараждането и развитието на "българските революционни движения" възкресява памет. Или поне би трябвало да разчисти идеологически паметта за "най-славните страници от българската история" (както малко по-късно ще ги определи З. Стоянов).

Би трябвало, ако и двете посочени книги са безукорни мемоари. Но те не са. Защото и двамата автори не спазват условностите на жанра, а разсейват жанровите следи - Ат. Шопов чрез мистификацията на намерен дневник на бунтовник без име, от когото е останала възможно най-оскъдната информация - че е от Бесарабия и че инициалът му е "Л."; Ст. Заимов разсейва следите на мемоара, като изоставя едни факти, измества акцентите в други или пък измисля несъстояли се събития. И двамата, следователно, не възпроизвеждат "духа и факта" на българското въстание, а произвеждат друга действителност. И двамата избират такава повествователна стратегия, която се разминава с Историята. Но пък опитва да влезе в литературата.

Освен привързването на сюжета си за голямото събитие, Шопов и Заимов свободно ползват имената на събитието - Левски, Ангел Кънчев, Димитър Общи, Бенковски, Бобеков и всички по-важни лица на "най-българското време". Стоян Заимов умишлено романизира мемоарното - но такава форма като "романизиран мемоар" е парадоксална за 80-те години на ХІХ век. Читателят няма изградени рецептивни и идеологически нагласи нито за романа, нито за мемоара. Няма такива нагласи за отделните форми, но пък те се явяват съвместени и това като че ли улеснява възприемането. Заимов съвместява романовия код със спомена. Но това е низовият хоризонт на романовия жанр, което позволява "очерките" да се "белетризират" през призмата на сензационния, приключенския, че дори и криминалния фабулен модел на романа.

Класическите норми на "мемоара" и на "романа" са все още високи и нечетливи за възприемателя в първите години след Освобождението. Но тяхното съвместяване ще ги "снизи", за да ги направи разбираеми - снизява се не героиката, не идеологията, а механиката на водене на нарацията. Снизяват се похватите до разказване на отделните "истории" на двама функционери (Общи, Узунов) през призмата на голямата История. Така се е запазила националноосвободителната гледна точка като тема.

Другаде обосновах, че Стоян Заимов, противно на мемоарното водене на събитието, използва повествовател от романов тип (Ракьовски 2001: 60-73). Този повествовател е върховна санкция - не събитието, а субектът на разказване държи в ръцете си енергиите на постъпателността (ретардира или избързва), аспектира събития от различни гледни точки, гради характерологични доминанти, за да перспективира образите си в логиката на техните мотиви (а не в логиката на историческия факт). Така се получава единен субект на нарацията, който не може да се случи нито в един мемоар, защото в класическия мемоар има субект на действията, разказът тече през неговата гледна точка, но над всичко стои логиката на историческите "произшествия". В "Миналото" често пъти съществуват условни връзки между фактите, а другаде авторът свободно измисля факт или пък връзки, защото той се подчинява на логиката на разказваното в текста. (Както става с писмата на Левски преди провала на Д. Общи или с несъществуващото "общо събрание" на частните комитети в Ст. Загора, което "избира" Узунов за приемник на Левски.) Заимов се подчинява не на Историята, а на логиката на повествованието за нея. Това са отделни неща.

Единният субект на нарацията перспективира събитието от различни гледни точки. Това е романов похват - въвеждането на аспекти е всъщност релация на мотиви и ценностни начала. Например обирът в Арабаконак е разказан през гледните точки на Д. Общи, на Ловешкия комитет, редом с тях е позицията на предателите братя Тошеви, след това - на следствената комисия и Мазхар паша. Опитът за убийството на хаджи Ставри Примо ("Хасковското приключение") е перспективиран през позицията на Ат. Узунов, на Кощи чорбаджи и на следователя Вели ефенди. Така става и с плана за освобождаването на Левски, с изпратените "контраразузнавачи" начело с Тодор Пеев, с дългата одисея на следствията около Арабаконашкото и Хасковското приключения и т.н.

Единният субект на нарацията държи здраво нишките на хронологическата и събитийната мотивация. В "Миналото" се разгръщат два централни мотивиращи центъра - Д. Общи и Ат. Узунов. За да обоснове тяхната лидерска позиция, разказът произвежда факти, съшива нишката на главоломните събития от края на 1872 г. до пролетта на 1873 г. така, че да обясни както несъобразените действия на Общи, така и прибързаните стъпки на Узунов. Не са случайни обширните ретроспекции, които трябва да мотивират защо Общи взема еднолични и отговорни решения, въпреки забраната на Букурещкия комитет, но и защо Узунов се преструва, че не разбира турския език по време на разпита след залавянето му.

Стоян Заимов се подчинява на логиката на героя, а не на логиката на историческия факт. Заради това героите му са по-големи от факта - според "Миналото" Атанас Узунов и Димитър Общи не са функция на комитета (историческата гледна точка), а комитетът е тяхна функция. Героите са функция на самите себе си. Освен двамата, в книгата на Заимов присъстват образите на Левски, Каравелов и Раковски. Но "Миналото" не ги включва в набора от романови похвати, те не са герои на повествованието, не стават субекти на действието.

4. В своята книга Атанас Шопов използва три паратекста: заглавие ("Десетдневно царувание") и две подзаглавия - "Из Българското въстание в 1876 г." и "Дневници на един бунтовник". С тях той като че опитва да разсее още в началото съмненията в достоверността. Такава грижа явно е била нужна, но пък е останала неефективна. Защото още от първите страници избликва романтико-сантименталният код в езика на този иначе огромен текст от 319 страници. За какво става дума? Оказва се, че животът на героя Л. е осеян с несполуки - за себе си той е напълно сигурен, че е жертва на "строгата съдба" (Шопов 1881: 5, 7 и сл.). Нека подчертая - съдбата, а не робството, не обстоятелствата, сее по пътя на Л. изпитания и нещастия. Той идва от Бесарабия, воден от родолюбиви чувства, но е съден по подозрение и заточен в Диарбекир, а след излизането се установява в Пловдив. (Как става освобождаването, по какво подозрение е съден - всичко това лежи вън от мотивацията. Сантименталният дискурс предпочита "изведнъж" и "внезапно", а логиката е всъщност логика на чудесното. В неговите права е да вплете задължително частния сноп от емоции, каквато е любовната, в общия ред от събития по избухването и потушаването на въстанието.)

Мотивацията и аспектирането на събитията в този смисъл не са нужни, защото е важно да се долови още в началото струпването на нещастията - те сполетяват Л., но не подминават и въстанието. Ето тук е връзката между мемоарното и художественото (романовото). Реалното събитие е избухване на национална енергия, частното събитие е избухване на емоционална енергия. Двата плана са паралелизирани и радостта от подготовката и очакването на датата за бунта се успоредява с любовните емоции между Л. и Олга. "Десетдневно царувание" завърта големия факт, центрира историческото в плана на частното съвсем по романовата логика (вж. още Мутафов 2001: 209-210).

Романовата енергичност на фикцията довежда до преместване на акцентите от "българското въстание" върху любовното изпитание между Л. и Олга. Стига се дотам, че дневникът, който претендира да води нишката на въстанието, още преди средата на книгата се превръща в интимен, затваря хронологията на историята и се насочва към хронологията на нещастната любов. Към края дори пишещият герой съвсем ясно отсича: "трябва да намеря сили и думи..., за да изобразя последните дни от нейния (на Олга, б. м., Цв. Р.) живот" (с. 185). Казано иначе, длъжността пред записването на големия исторически факт в десетте дена от "царуването" се измества от друго - от длъжността пред святата памет на любимата.

Школуването на Ат. Шопов и преводите му от Льосаж, Шатобриан, Ламартин несъмнено са повлияли върху избора на романтико-сантименталния език. Според мен особено важно е влиянието на последните двама най-вече що се отнася до преместването на акцентите върху индивида, върху сблъсъка между индивида и съдбата. Без да заема демонстративни пози, персонажът в "Десетдневно царувание" опитва да психологизира призмата на собственото си Аз. Той разсъждава, колебае се (дори по въпроса за навременността на бунта), лута се в своите родолюбиви и любовни емоции. Нека кажа още веднъж - любовта на Л. към Олга не измества длъжността на бунтовника, а поражда психологически аспекти на действията в плана на Историята.

Жанрът "дневници на един бунтовник" не може да санкционира сантимента и романтическата струя на романовото начало - мемоарът се губи в любовната тема, едната тема потъва в другата, а не я поражда. В този план на интерпретация трябва да се отчете повишеното присъствие на дозата лиризъм в многократните пейзажни "отклонения". Влюбеният Л. вижда света наоколо не само като хронология на един бунт, а и като атмосфера, като знак за своето вътрешно състояние. Това са вече романови похвати, защото не събитието поглъща героя, а той самият възпроизвежда собствената си гледна точка (Мутафов 2001: 210).

Тази доминация на персонажната гледна точка, на неговите емоции, вътрешни състояния и колебания позволява да се композира действието. Неговото протичане не става право постъпателно по хронологическата ос, а се накъсва от аспекти, от въвеждане на перспективи във времето назад. Дали ще ги наречем ретроспекции, или ретардации, в случая няма особено значение - и двата композиционни похвата са романови и това са азбучни положения от структурата на романа.

Такива аспекти превръщат разказването в система от гледни точки, а събитията от "българското въстание" вече са организирани през друга ценностна позиция. Това не е тоталната гледна точка на Историята, а аксиологията на героя. Заради това в "Десетдневно царувание" дневникът се самопрекъсва в близо половината си обем от писма. В дните на най-трескавата подготовка за въстанието дневникът спира да следи действието, за да въведе дузина писма на Олга и баща й, изпратени до Л. Без да изпитвам силата на романовото начало, ще се задоволя да подскажа, че именно с тези "вмъкнати" писма се фикционализира дневниковото, достоверното и се разбива с помощта на друг похват (след пейзажите) Историята, нейното постъпателно протичане.

5. И така - "Миналото" и "Десетдневно царувание" не са романи, но използват романови похвати. Те не са и мемоари, защото следването на фикционални хоризонти "коригира" Историята. Атанас Шопов въвежда такъв хоризонт в началото, като избира фикционалния език на дневника и условна фигура, а в края потвърждава този хоризонт, удостоверявайки, че всъщност препредава само съдържанието на намерен (завещан, получен - не става ясно) "ръкопис". Стоян Заимов използва двама централни персонажи, които са субекти на действието с всички последствия от това. Събитията са функция на тяхната психологическа и действена мощ, на техните решения или колебания. А разминаванията с действителните факти (които един мемоар не може да допусне) стават обясними от гледната точка на персонажната мотивация.

За романов психологизъм може да се говори в твърде широк смисъл. И двете книги се държат като романи, защото използват романови ходове - остри сблъсъци, приключенски изпитания, личностен емоционален аспект, който аспектира и събитието. Този личностен аспект на персонажната мотивация извежда като доминанти не комитета, не Левски, нито БРЦК (при Заимов), нито Бенковски, Априлското въстание или Бобеков (при Шопов), а личностите на Димитър Общи, на Атанас Узунов и неуточнения Л. Това са герои, видени от частния ъгъл на техните емоции, мании за величие, самочувствие или комплекси за вина. От тях идва неочакваният зрителен ъгъл, който в "Миналото" води до противоречия с Историята, а в "Десетдневно царувание" - до превръщането на героя във величина от по-голям порядък от въстанието.

И в двете книги вече не е останала и следа от итеративните схеми, които са основа на предосвобожденската белетризирана проза. Тази проза се опира на повторението (в събитие, описание, че дори и в пейзажа) като повествователен (композиционен) похват. От друга страна, всичко, случващо се с героите на Заимов и Шопов, е неповторимо. Не само защото историческите "произшествия" са уникални, а и защото Атанас Узунов, Димитър Общи и Л. реагират, водени от вътрешната си мотивация, а не от историческия факт. Те са функция на своята психика, а не на факта или интригата. Романтико-сантименталистко-приключенската фабула е повърхността, набор от похвати. Но тези похвати организират действие, което има ясната идеология на историческото "произшествие", а не на семейното-патриархалното събитие.

Ако уважим паратекстовете, че "Миналото" е "белетристически очерци", а "Десетдневно царувание" - "дневници", търсенето на противоречия с Историята е безсмислена работа. Ако обаче видим втората част от паратекстовете - че "Миналото" е и "исторически очерци", а "Десетдневно царувание" иска да води разказ за "българското въстание в 1876 г.", изпъкват толкова противоречия с Историята, че те провалят задачата на двете книги да бъдат и мемоари или нещо, което се ползва единствено от кода на документализма. Именно литературният код на белетристиката (романа) позволява тези разминавания да съществуват.

И двамата автори, въпреки различията между двете книги, се колебаят между желанието си да следват Историята и енергията на художествения език и романови похвати. Как фикцията може да се подчини на достоверността? На практика не може. Дали двете книги коригират историческото чрез фикционалното, или обратно - зависи от гледната точка. Важното е, че те вече са текстовете, които сменят кода в българската белетристика и търсят следите на онзи жанр или жанрове, които да успокоят, да съвместят художествеността с идеологията на големия наратив за "българските революционни движения" и за "българското въстание в 1876 г.".

 

 

ЛИТЕРАТУРА:

Шопов 1881: Шопов, Ат. Десетдневно царувание. С.: Печатн. на "Български глас".

Заимов 1986: Заимов, Стоян. Миналото. С.: БЗНС, 1986.

* * *

Аретов 1990: Аретов, Николай. Преводната българска белетристика от първата половина на ХІХ в. С.

Динеков 1958: Динеков, Петър. Проблемът за романтизма в българската литература до Освобождението. // Славистичен сборник. Т. 2, С.

Елевтеров 1979: Елевтеров, Стефан. Трансформационни процеси в българската белетристика през втората половина на ХІХ в. // За литературните жанрове през Българското възраждане. С.: БАН.

Михова 2001: Михова, Лидия. Модерните потреби на Възраждането. С.: Полис.

Мутафов 2001: Мутафов, Енчо. Захари Стоянов и българската култура. С.

Пенев 1931: Пенев, Боян. "Нещастна фамилия". // Българска реч, № 2.

Ракьовски 2001: Ракьовски, Цветан. Отвъд каноните. Носталгиите на високата българска литература. С.: Абагар.

Чернокожев 1995: Чернокожев, Николай. Любен Каравелов и българското възрожденско време. С.: Фенея.

Черпокова 1994а: Черпокова, Светла. "Нещастна фамилия" - нещастията на един прочит. // Литература и Възраждане. Пловдив: УИ "П. Хилендарски".

Черпокова 1999б: Черпокова, Светла. Времето на наратива - между календара и историята. // Език и литература, № 2.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Не случайно сливам две различни идеологии и методологии в литературата. Във възрожденска белетристика те съ-съществуват една чрез друга. Това няма нищо общо с вече поизносената теза на Г. Гачев, защото смесването на жанрове е функция на идеологията на литературата - тя е санкцията, а не интернационалното заемане. Тя диктува как и доколко да се намесят сантиментално-сензационното или пък романтично-приключенско-екзотичното. Причината за миксирането на повествователни похвати и заемането от "ниските хоризонти" на европейската художественост не е само в недоразвитостта на българската словесност, а в безусловния натиск на обективистки идеологеми (оцеляване в робството, съхраняване на вярата, на националното достойнство), примиряващи различията между сантиментализъм, романтизъм, авантюрност, приключенски и прочие подобни извивки, които следва българската белетризирана проза. [обратно]

2. Тяхната разнообразност е показателна - това могат да бъдат политически, призивно-декларативни, публицистични, че дори и мемоарни текстове. [обратно]

3. Не е излишно да напомня, че това е задължителна проба за годност - за рецептивна годност - на масовата литература (романа), която става един от феномените на ХХ век. [обратно]

4. Дори в "Хаджи Ничо" Любен Каравелов не ползва името на Раковски, нито пък сюжетите с код "Раковски". Останал е идеологемният опис за неговото име, който превръща героя хаджи Ничо в своя функция (вж. Ракьовски 2001: 28-29). [обратно]

 

 

© Цветан Ракьовски
=============================
© Електронно идателство LiterNet, 14.04.2003
Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. LiterNet, 2003.

Други публикации:
Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2003, с. 62-72.