Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЙОВКОВ - ЧИТАТЕЛ НА ЯВОРОВ
(Поетическите опити на Йордан Йовков в сп. "Художник")

Цветан Ракьовски

web

Това заглавие може да бъде и във варианти: "Йовков - читател на Цанко Церковски"; или "Йовков - читател на Елин Пелин", но и "Йовков - читател на М. Садовяну". Първо, защото в най-ранните публикации на негови стихове (1902) определено личи влиянието на Ц. Церковски, що се отнася до сюжета за учителя водач (вж. стих. "Под тежкия кръст"1). Второ, защото в стихотворението си "Съдба" (19052) Йовков - по подобие на сюжета "смърт на браздата" - следва друга форма, този път оставена от Ел. Пелин, чийто разказ за умиращата Сивушка е от предходната 1904 г.; но пък сюжетът за нивата се среща освен при Ел. Пелин, още и у ранния Яворов, като не забравяме, че същият сюжет е част от големия разказ на народническата литература. Трето, заглавието може да бъде "Йовков - читател на М. Садовяну", защото в 30-те г. на ХХ в. Йовков видимо чете и прилага сюжета за магическия хан на кръстопътно място, около който сякаш се завърта светът на мъжете3. И на четвърто място е Йовковият опит за летене (1907-1909) из символистичните полета на образите - този път в стилистиката на Яворовите "Безсъници"4.

Посочих четири следи от вече известни други "почерци". Интересът ми обаче не е към "заемките и влиянията", които често анализираме несръчно в интерпретациите си. Четенето на ранния Йовков може би трябва да се разбира като овладяване на езиците - езика на художествения изказ, но и овладяване езиците на жанровете. Защото в 1902 г., когато Йовков прохожда в публичното пространство, той все още не знае какви са формите на литературния (респ. "поетическия") език, но и - по-важното - докъде стигат границите на тези форми. Защото в началото неговият поетически изказ е критично близо до границите си с прозата.

Този текст е далече от амбицията на юбилейното четене да издига на степен юбиляря и неговите трудове. Този текст обаче няма и да критикува. Ако все пак се прокрадне нюанс на оценка, тя ще бъде принципна - т.е. какви са принципните недостатъци на поезията, създавана от епигони. (По-долу ще се върна на думата "епигон".) Говорейки за стиха на Й. Йовков, аз мога да отнеса тезите си и до поезията на Хр. Силянов или Владимир Попанастасов, или младия Н. Райнов. Или до всеки от групата на т.нар. не-канонични автори, които окръжават с творбите си публикациите на Йовков между 1902, 1905 и 1909 г.

В литературната ни история текстовете на такива автори изглеждат объркващо хаотични. Причината? - Те не чертаят началото на нова мода в естетиката, нито стават водачи на школа (направление) в литературния процес. Поети като Вл. Попанастасов-Пепо (р. 1883), Гр. Чешмеджиев (1879), Хр. Силянов (1880), К. Поборников (Н. Райнов, 1889) към началото на ХХ в. не разместват вече създадени йерархични редове. Те търсят свой образ в литературата, но не създават асиметрии спрямо традицията - така, както това става с публикациите на Яворов или на Траянов в сп. "Мисъл" и в сп. "Художник". И заради това днешната литературна история неглижира поезията на Йовков5. С изключение на Й. Ефтимов6 другите изследователи отбелязват само фактите около първите опити в литературата на младия Йовков.

Една от задачите на литературната история е да открива и реконструира подобни литературноисторически сюжети: те съдържат идеите, синтезирали чувствителността на конкретното време. Идеите имат давност. И тъй като историята на българските литературни форми (топоси, конвенции, мотиви) не е продължителна, някои от тези "общи места" (тежка чужбина, криворазбрана цивилизация, смърт на учителя, нещастна фамилия, смърт на животното) са и кодове на цели периоди в културата ни. Подобни топоси или общи места "се явяват едновременно и исторически, и литературни" (Компаньон 2001: 241). Това е, защото освен контексти, топосите са и херменевтични модели. Например такъв проблем, имащ статуса на общ контекст, е "смъртта на учителя" (благодетеля, духовния водач). Той започва още в 1839 г., когато Георги Пешаков написва "Ридание на смертта Юрия И. Венелина". Нататък българската литература свързва учителя с нивата (на просветата примерно), но и с "борба неуморна": това е един от рефлексите на народническата литература. Като неин адепт Ц. Церковски превръща учителя в ратник, привнася в образа му героическия смисъл на бореца (както става в стихотворения като "Спиш ли", "Напред", "Пред оран"). Бидейки също учител като Церковски, Йовков видимо товари ролята на учителя със свръхочаквания. Той е и водач, но и "бди", героически отстранен в "хладна самота" (вж. "Един той бди" - в. "Съзнание", 25 март 1909).

Това са кодове, произведени от литературата. Те са своеобразни устойчиви семантични схеми за определен период. Тяхната давност обаче има значение - извадени от контекста си, тези топоси имат свойството да губят качествата си на послания. С други думи, изчерпят ли се историческите им хоризонти, подобни литературни творби изглеждат без контекст. В очите на по-късен читател като нас тези творби са без стойности, дори наивни. Подобно нещо се е случило с поезията на Йовков.

От тази гледна точка - начинаещият литературен историк е изправен пред един важен въпрос: не как да интерпретира поезията на Йовков, а дали въобще да я включи в полето на интересите си. В първата си публикация ("Под тежкия кръст") авторът ползва мотива за смъртта на учителя; във втората - мотива "смърт на животното" (вола, кравата). На пръв поглед като че ли Йовков изпробва таланта си в едни модели, които поезията вече е преодоляла. Но това е и неговата естетическа "грешка", защото читателят - особено на поезия - е променлива величина. Още в началото на ХХ век, т.е. още в първите публикации на автора читателят среща една ниска степен на организираност (това се все още несръчни творби) и висока степен на повторителност (на вече известни контексти): те улесняват чисто повествователното поведение на текста.

В първите Йовкови стихотворения личат слабости в ритмиката, защото са грамадни пропуските в метрическата организация на текста. Това унищожава стихотворната интонация - текстът като че разказва; той не играе, езикът не се скрива зад причудливите образи на метафората. Само така може да се обясни защо в тези творби е трудна, дори невъзможна поетическата автоматизация на изказа. Вижда се от приложенията, че липсва не само конструктивен синхрон, а и оригинална рима: римуването на "белоснежни" с "едроснажни", на "държиме" с "вървиме", на "непосилен" с "усилен" и пр. говори за несръчност. Но и не само - Йовков не умее да конструира лирическа монотония, а тя е основа на музикалната мелодия (Невзглядова 1998). Това прави целта на лирическото изказване различна. Знайно е, че правилната метрика отвежда смисъла отвъд съобщението, отвъд думите.

В своите стихотворни опити до 1905 г. Йовков въплъщава в текста си не мелодия, а дразнещо послание, съобщение - смъртта на народния учител, смъртта на вола и пр. Това са текстове на смъртта. Само че Йовков все още не е овладял технологията на художественото обобщение: как от един отделен трагичен факт да изведе послание за трагиката на света - както става по-късно в "Другоселец". Тези стихове (заедно с "Един той бди", 1909) не позволяват да се четат иначе, освен като назидателни речи. Авторът все още не познава похватите от езиковите "игри" на поезията.

Ранните текстове на Йовков насочват своя изказ към ясен получател - това са осиротелите след смъртта на учителя селяни, това е орачът и пр. Младият поет избира наивната техника да ги превърне в читатели. Какво става? - това затваря литературното общуване само в посочения (селски) кръг така, че гражданинът (примерно студентът или счетоводителят) няма какво да открие за себе си в стихотворението. Текстът е лишен от възможност да бъде над конкретиката на даден читателски кръг. Така обаче се разрушава фикционалната "маска" на езика на поезията. Авторът не влиза в ролята на универсалния говорещ Аз (не става лирически субект), а започва да разказва - също като повествователя в прозата.

В двете си първи стихотворения Йовков описва; над поета в него определено доминира разказвачът. Така че в първите две стихотворения напълно липсва интимното, споделящото говорене за сметка на констативното говорене. И още нещо: в "Под тежкия кръст" и "Съдба" не откривам нито една оригинална метафора. По-внимателното вглеждане ме убеждава в ритмическия недоимък на творбите: в тях няма вътрестихови паузи, които иначе лириката ползва, за да създава интонационна среда. Когато в стиха няма вътрешни паузи, той стои монолитно, т.е. прилича на зле римувана проза. Защото паузите (и апосиопезите7) разчленяват изказа, правят невъзможен повествователния ефект на изказа. А Йовков точно това не е овладял.

 

Почти 10 години той публикува поетическите си опити - мястото на публикациите говори за видимо израстване: от браншовите издания (в. "Съзнание"), през обществено-политически издания (сп. "Пробуда" и "Ново общество") до илюстрованото литературно-художествено сп. "Художник". По пътя към елитарното издание на Генадиев-Радев-Балабанов 25-годишният Йовков разделя в себе си Учителя от Поета. А това значи, че вече излиза от почерка и мотивите на народничеството.

В "Художник" той интуитивно (скрито) следва Яворов. Потискането на авторовата енергия (респ. на учителската енергия) освобождава текста. Той става и по-интимен, и все по-далечен на публицистичните тоналности. Изчезването на автора особено между 1907-1909 години поставя Йовков в процесуалната решетка8 на символизма. Едва тогава той ще разбере, че художественият (поетическият) текст е динамика, че е семиозис - пораждане на значения от/около един символ, име или мотив. Ще се съгласи, че мимезисът ражда скучен и еднозначен свят. Сигурно заради това първата прозаическа творба на Йовков ("Овчарова жалба", 1910) носи и мистиката, и символите, и играта с образа, и двуплановостта, които са характерни за него от войните насетне.

В "Художник" (особено след 1907 г.) поетът Йовков попада в обкръжението (освен на Вазов, Ел. Пелин и К. Христов) и на Тр. Кунев, Т. Траянов, П. Яворов, Л. Стоянов, Ем. Попдимитров. Това са съвременници, автори, чиито имена трайно свързваме със символизма. В този период Йовков публикува предимно цикли: "Обкичена с подранили цветя" (г. ІІ, 1907, бр. 6, с. 2), "В безоблачната сутрин на мойте младини" (г. ІІ, 1907, бр. 9-10, с. 59), "Ноемврийски вечери" (г. ІІІ, 1909, бр. 4, с. 6), "Пред сфинксовете" (г. ІІІ, 1909, бр. 5-6, с. 46) и цикъла "Когато пролет дойде", "Погинал блян" и "Requiem" (г. ІІІ, 1909, бр. 8-9, с. 23). Това вече са пълноценни поетически творби - ако откриваме нечии контексти, то те не сочат реалността (смърт на народния водач или осиротял селянин след загубата на работен добитък), а сочат други текстове. Примерно текстове от Яворов ("Сфинкс", "Може би"), от Л. Стоянов ("Върби"), от Т. Траянов ("Regina mortua").

Читателят на списание "Художник" след 1907 г. насетне вече има изградени свръхочаквания. След по-еклектичната първа годишнина (1905/1906) Павел Генадиев и Александър Балабанов публикуват все повече и все по-обемно символистични текстове. Така например още в началото на втората годишнина (бр. 1 от 20 септ. 1906 г.) читателят среща първо пътеписа "Костенецкия водопад" на Вазов и веднага след това на стр. 4 е цикълът "Предчувствия" на Яворов. Редакторите поместват нататък във всеки брой творби от посочените автори.

Новото за младия Йовков в "Художник" е, че открива любовта не само като тема (все пак той е на 25 г.), а и като един необичаен фикционален свят, в който всичко е възможно. Най-напред отпада задължението на поета да посочва един сигурен, видим и достоверен образ (примерно - отчаян селянин след смъртта на вола му). Яворов му е подсказал с цикъла "Предчувствия" (20 септ. 1906), че любовта е особено драматично, а може да бъде и трагично нещо. Т.е. в художествената творба диапазонът на естетическото може да включва страданието (като в "Под тежкия кръст"), отчаянието (като в "Съдба"), но и любовта. Тя е неизчерпаем източник, генериращ необятни модуси на субективното. Особено когато става дума за смърт на надеждата в любовта. А когато се прибави и смъртта на любимата, човешкото отчаяние може да бъде безмерно (както би казал Едгар Алън По).

Това вече е сигнал - през септември 1906 г. Йовков разбира какво се иска: въздъхваща нощ, кърваво сърце, кървава луна, желано щастие, сънят спасение... На 20 февруари 1907 г. в бр. 6 на "Художник" виждаме един преобразен поет, който, без кой знае какви творчески драми, е изоставил един стил и неговите образи и се е вгледал в абсолютно друг тип художествен език. Ето част от инструментите на този език: сломена мечта, въздъхваща нощ, плаха душа, очи от сълзи ослепени, скършени криле, несбъднат блян, простирам слаб ръце, новородено щастие (вариант - мъртво щастие) и пр. Излишно е да се вглеждаме и търсим следи от конкретни стихове на Яворов или на Траянов. Това са вече новите "топоси" на модерната лирика. Навсякъде ще открием следи от тези инструменти, обработили така литературния език, че той вече не само е мелодичен, но и дълбокосмислен, подчертано метафоричен, изплъзващ се и не на последно място - с осезаем мистичен полъх.

Както казва Ролан Барт - около името на големите автори се пишат учебниците по литературна история. Спомняме си, че около името на Вазов литературната история гради сюжетите на българския реализъм и национален романтизъм; около името на Яворов обаче тази история подрежда разбърканите понятия за модернизъм. Не става така с името на поета Йовков. Още със "Сън" (1899) или "Нощ" (1901) Яворов дава да се разбере, че поезията не е диалог с читател. Тя е монолог, в който читателят е хипотеза и няма допирни точки с текста. До 1905 г. Йовков допуска една важна грешка - поставя лирическия си обект като огледало пред читателя. Така диалогът Автор - Лирически герой бързо и неправилно се превръща в диалог Автор - Читател. Внушеното отчаяние след смъртта на вола трябва да засяга, да бъде вчувствано от всеки читател. Но не става така.

След 1907 г. Йовков поправя езика си и фикционалните си светове. Неговата поезия, вече изчистена от грешките на прозаизацията и на народничеството, става повече от образцова - Йордан Стефанов Йовков пише като своите връстници Пейо Тотев Крачолов, Георги Стоянов Златарев, Панайот Тодоров Христов и Емануил Попдимитров Попзахариев. Йовков не променя името си както диктува декадентската мода, но и не продължава в нейните естетически извивки. Между 1909 и 1910 г. би трябвало да е завършило творческото и стилово превращение на този поет. Ама не е! - В края на март 1909 г. се случва творчески рецидив: Йовков публикува отново текст с позната тема от учителския "дискурс". "Един той бди" е стихотворение, излязло пак във в. "Съзнание" (г. ХІ, бр. 32, 25 март 1909, с. 1). Това редуване на два типологично различни поетически почерка има свое обяснение: нестабилен творчески Аз, който е характерен за епигона.

От април 1909 година следват три особено добри публикации в сп. "Художник". Йовков пише само в цикли, което е знак за нарастваща инвенция, за "продължаващ" (развиващ се) художествен свят, чиито граници са сложното единство между отделните части на цикъла. Неговите "Ноемврийски вечери" и "Requiem" са достойни за антологичното лице на "нашата поезия от Вазова насам", както гласи подзаглавието на "Българска антология" на Дебелянов и Подвързачов. Но в тази представителна извадка на българските поетически таланти са връстниците Яворов, Траянов, Л. Стоянов, Ем. Попдимитров, Гр. Чешмеджиев, а Йовков е оставен за доузряване на таланта.

Йордан Йовков - Предъ сфинксовете

Сп. "Художник", г. ІІІ, 1909, бр. 5-6, с. 46

През ноември 1909 г. (бр. 8-9) Йовков излиза от ролята "поет" с няколко добре научени урока: 1) че поетическият текст, както и всеки друг литературен текст, не може да бъде прочит на реалността: посланията му не са проверими по скалата за истинност; 2) че четенето никога не може да бъде обективно, защото литературната творба е мозайка, която се преподрежда при всеки акт на четене; 3) че текстът озвучава различни чужди гласове - сега му казваме интертекст, цитат, пастиш.

За времето от началото на ХХ век Йовков не получава критическа оценка като поет. Не му обръщат внимание нито в елитарни издания (като "Мисъл" или "Демократически преглед"), нито в партийни издания (като "Ново общество"9) и браншови вестници (като в учителския "Съзнание"). Отминават го като автор, който повтаря следите на други текстове, без да внедри нова идея, т.е. отминават го като епигон. Струва си да припомня най-важното значение на тази дума - епигон значи "наследник". Най-напред Й. Йовков наследява жестовете на граждански поет, сетне поема ролята на поет, следващ модерна методология. И двете заслепяват автора, защото му липсва зрелост. Заради това той не разбира кога инструментариумът му се изчерпва, недовижда, че всяка естетическа идея може да артикулира бързо оригиналността на художествените си образи и да се капсулира.

Йовков попада в капана на литературния процес. Като учител в Добруджа той няма как да живее сред специфичните поколенчески прегрупирания в столицата. Недовижда персоналистичните сенки из българския културен живот - тук не става дума само за сянката на Вазов и Пенчо Славейков и техните почерци. По същото време се формират силуетите на литературните личности на Яворов, на Траянов, на Балабанов, на бохемата и най-младите около Дебелянов. Те обаче не са наследници, не епигонстват, а разрушават един модел в името на друг.

Войните всъщност са точката на пречупване на творческото Аз. Йовков избира оптиката на този тотален и хаотичен свят, за да види универсалния Субект в прагова ситуация. И избира да го разкаже.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Стихотворението е публикувано във в. "Съзнание", 1902, бр. 9 (26 окт.), с. 3. Вестникът е орган на Българския учителски съюз (ред. Т. Влайков и Гр. Чешмеджиев). [обратно]

2. Публикувано в сп. "Пробуда", г. ІІІ, 1905, бр. 5-6 (май-юни). Списанието е наследник на "Селска пробуда", редактирано от Цанко Бакалов (Церковски) и издавано през 1905 г. в Габрово. [обратно]

3. За сложното сътворческо влияние между Йовков и М. Садовяну вж. Хаджикосев (2011: гл. 5). [обратно]

4. Почти всички творби от "Безсъници" (1907) са отпечатани в периодиката още във времето между 1904 и 1906 година. Така че Йовков е имал възможност да ги познава. [обратно]

5. "Поетът Йовков" е проблем с неголяма история: от него се интересуват Пенчо Пенев (1937), Иван Сарандев (1986), Сия Атанасова (1990), Йордан Ефтимов (2007), Маринела Паскалева (2012). В края давам библиографски посочки за техните текстове. [обратно]

6. Благодаря на Й. Ефтимов за възможността да имам предвид този негов текст (Ефтимов 2007а), тъй като, за съжаление, той е все още в ръкопис. За Йовковия "символизъм" Й. Ефтимов отвори дума и на юбилейната конференция през 2008 г. в Благоевград по случай годишнината от издаването на "Вечери в Антимовския хан" (вж. Ефтимов 2008). Вж. също Ефтимов (2007б). [обратно]

7. В "Под тежкия кръст" всяка шестстишна строфа завършва с многоточие. Този знак не е апосиопеза, а нещо като пауза в края на изречението. Казано иначе, Йовков пази синтактичната норма за прозата, за прозаическия текст. [обратно]

8. Тук имам предвид възможността в началото на ХХ век в българската литература да се говори за няколко "модела" символизъм (Траянов - Яворов - Ив. Грозев - Ем. Попдимитров). [обратно]

9. "Ново общество" е приемник на сп. "Общо дело" на Янко Сакъзов. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Атанасова 1990: Атанасова, Сия. Живот сред книгите. София, 1990.

Ефтимов 2007а: Ефтимов, Йордан. Сецесионната смърт в Йовковите стихове от 1906-а и следите й в Йовковите разкази от 1928-а [Ръкопис].

Ефтимов 2007б: Ефтимов, Йордан. Тревожната хетероклитност на българския символизъм. // Годишник на Филологическия факултет. Том 5. Благоевград: УИ "Н. Рилски", 2007, с. 7-16.

Ефтимов 2008: Ефтимов, Йордан. Йовков и сецесионизмът [Ръкопис].

Компаньон 2001: Компаньон, Антоан. Демон теории. Литература и здравый смысл. Москва: Издательство "Сабашниковых", 2001.

Невзглядова 1998: Невзглядова, Елена. Проблема стиха. // Urbi: Литературный альманах. Выпуск семнадцатый. СПб.: АО "Журнал "Звезда”, 1998, с. 12-42, 80-82. Цит. по: Классический детектив: поэтика жанра, б.г. <http://www.detectiye.gumer.info/etc/nevzgljadova-6.doc> (03.01.2016).

Паскалева 2012: Паскалева, Маринела. 110 години от първата Йовкова печатна творба. // Блогът на Маринела, 24.10.2012 <http://marinelapaskaleva1.blog.bg/lichni-dnevnici/2012/10/24/110-godini-ot-iovkovata-pyrva-pechatna-tvorba.1013028> (03.01.2016).

Пенев 1937: Пенев, Пенчо. Първите стъпки на Й. Йовков. // Литературен глас, бр. 366, 03.11.1937.

Сарандев 1986: Сарандев, Иван. Йордан Йовков. Жизнен и творчески път 1880-1937. София, 1986.

Хаджикосев 2010: Хаджикосев, Роман. Премълчаните гласове: румънската литература и Й. Йовков. Благоевград: УИ "Н. Рилски", 2011.

 

 

© Цветан Ракьовски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.01.2016, № 1 (194)