ОТ УСТАТА НА ЛИТЕРАТУРАТА - В УХОТО НА ИСТОРИЯТА

Цветан Ракьовски

web

1. В тази моя работа ще стане дума за онези образи на историята, които тя демонстративно недолюбва. Образи е силна дума. По-скоро това са самите факти, станали истории, разказани, мемоаризирани, записвани, като че малко късно и голямото събитие е вече обраснало с давност и никой не посмява да го коригира или пък да размества разположението на неговите причини. Защото Историята е наредила своята идеология, съподчинила е събитията в нещо като Голям разказ.

Историята, около която ще се върти моят текст, е известна като "най-българското време", като времето на мъченичество, на "позор и слава безкрайна" - т.е. времето на 60-те и 70-те години на 19 век. Още веднага след огромните по своя културологичен мащаб събития липсата на изработен историографски рефлекс (и още ред други липси) предполага бунта на т.нар. мемоарни текстове. И тогава, и сега без много замисляне ги класифицираме като литература из покрайнините на художеството, като преходни жанрове, а често - и в това е най-големият грях на историографията - записки, мемоари, дневници се приемат като "изворов материал". Такъв е бил подходът към Книгата на Захари Стоянов, така се приемат спомените на Михаил Греков, Христо Иванов-Големия, Минко Марковски, Иван Андонов, Христо Македонски и кой ли не. Части от тях се появяват и в съответни на този подход (или може би обратно) издания ("Българска сбирка", "Илюстрация светлина").

Ако тези над 10 хиляди страници са изворов материал, значи, че официалната История вече има изработен епистемологичен рефлекс, има разчертано проблемно поле и е внесла в тях вече готов, отработен и непроменим идеологически корпус от цели, търсени идентификационни нагласи и подобни на тях. Но пък времето от 60-те години до края на 19 век е История без "-графия": свидетели има, но няма някакъв корпус от идеи, който да ръководи сглобяването на техните разкази така, както подобава на една академична, политически натоварена и културологично амбицирана Историография.

2. Литературата (за кой ли път през 19 век) се товари и с тази задача и макар временно, опитва да изпълва и тази ниша. Мемоари, спомени, записки заместват историографския позитивизъм, но не могат да играят ролята на идеологически правилен сглоб от познания. Литературата и нейните покрайнини слагат мост между все още ненаписаната История и вече съществуващата интуиция за нея, която се ражда от словесното изкуство, често пъти следващо модела на устното слово и заради това съмнително като висока художественост (или пък съмнително в достоверността си - но това е отделен проблем, на който отделям внимание в една бъдеща по-обхватна работа).

Затова "Записки по българските въстания", "Миналото", "Житие на един българин" (Д. Хаджигенчев-Бечу), Спомените на Хр. Иванов-Големия, "Българският легион" на М. Греков и подобни на тях се четат от човека на 80-те години на 19 век с нагласата доколко се "отклоняват от факта". Казано иначе, четат се като образи, посоки на Историческите факти, т.е. четат се през глобалната гледна точка на презумпцията за високи събития. Събитията обаче не са високи сами по себе си, а защото вече е изработен рефлексът на националната идеологема - героика на въстанията, саможертвеност, славно опълчение, помощта на велика Русия и все в този ред. Събитието е приключило и паметта опитва да го осмисля терапевтично в името на присвояването на самочувствие и гордост от времето на великите дела.

Миналото се издига като културен ориентир от литературата и тук Вазов има немалък дял.

Оказва се, времето няма само героика и велики дела. Напротив. Всеки от цитираните текстове, и още толкова като тях, отказват да изпълнят ролята на памет, която да подкрепя национално значимото. Отказват, защото в тях не само е разколебана глобалната идея за великата епоха, но и е срината ценностната йерархия.

Въпросът е защо? И по-точно - как се е стигнало до това отклонение. Отговорите биха могли да се търсят поне в две крайности. Най-напред в изключително силния Аз-ов режим на разказване, при което личността на разказващия се разраства дотолкова, че суспендира фактите, надделява над тях, изкривява или изолира част от тях, защото те не са минали през личностната призма, не са "преживяни". И такъв разказващ субект винаги държи да бъде не само точен в събитието, в което е съ-участник, но и идеологически да сведе връзките. Обаче това са неговите интуиции за ценност, за величина на историческия обект (факт, личности, хронология).

И обратно. Личността на разказващия угасва до такава степен с потока от събития, че те текат без йерархия, без акценти. Аз-ът участва сякаш по инерцията на действието, а не по личната си мотивация. От своя страна Историята се разпада на отделни случки, като при това голямата идея, високите й цели се изгубват, защото се размиват в тази безаспектна материя на повествованието.

При първия случай можем да говорим за мемоар, за автобиографичен запис; при втория случай обаче жанрът "мемоар" е абсолютно неадекватен, защото в такива текстове избиват всички условности на сказа, на устните повествователни техники.

3. В мемоара са останали сериозни следи от почерка на Историята. Защото такива текстове като "Българският легион" и "Как ние освобождавахме България" на М. Греков, "Записки" на Хр. Македонски, Мемоарните текстове на Т. Икономов, Дневниците на Хр. Стамболски, Спомените на Н. Обретенов, К. Тулешков, "Из спомените ми от турско време" на Ив. Андонов сглобяват всеки своя сюжет, но заедно те градят непротиворечивия с логиката си ход на Големите Събития - Българския легион в 1867 г., крахът на четите в 1868 г., Тайната организация на Левски, Старозагорското въстание, Априлското въстание, доброволческите участия в Сръбско-турския конфликт в 1876 г. и Руско-турската война от 1877-1878 г. Дали авторът-разказвач, или Левски, Раковски, Хаджи Димитър, ген. Черняев - няма значение, който и да е от тези личности има своето подобаващо място, произвежда и охранява някоя от големите идеи на националното, свързани с героиката на личността, със случайността, необходимостта, политическата ситуация и т.н.

Колкото и да се съпротивляваме, това е все пак литература. Независимо от заглавията, тези текстове са подчинени на режима на мемоарното. Проблемът не е в това къде ще търсим мемоара - в подстъпите или в предградията на литературността. А в това, че мемоарът произвежда разказ, създава образи на Историята и това не са частни образи, не са частни разкази, а гледни точки. Често те се разбягват, недисциплинирани от единната идея на науката История. Защото науката интерпретира факта, а мемоарът го разказва, произвежда своя наратив не само в хронология, но чрез символи, смехови разколебавания, снизявания на високи категории, пародиране на идеи от високите редове на познанието за националното минало. В него се налагат нерядко романтически или сантименталистки пози, гледни точки, надделява субективизмът.

Нека дам два примера. Христо Македонски и Михаил Греков оставят такива разкази, в които се задейства внушението, че Историята е низ от подчинени на идеята за освобождение действия - те не стават от само себе си, а са произведени от Аз-а. Той, субектът ги освидетелства, той им дава стойност, подрежда ги и ги йерархизира. Тя, Историята на движенията между 1862 и 1876 години е голяма, защото е подчинена на голяма цел. И Македонски, и Греков осветяват себе си като двигатели на тези действия.

От устата на литературата излизат най-напред фактите, които ще влезат в ухото на историята. И то факти по възлови дати - хода на Хаджидимитровата чета, разбиването й, участието на българите в Сръбско-турския конфликт и отношенията на доброволците със сръбските институции (Хр. Македонски), целта и дейностите на Легията от 1867 година, тайната революционна организация след смъртта на Левски, подготовката на Старозагорското въстание (М. Греков).

Но мемоарът "стяга" историята в разказ и то субективен разказ. Макар и да не е въобразен, да не е фикционален, този разказ се води на нивото на очите на свидетеля, т.е. на нивото на устата му. И както казват самите автори - те са свидетели на "големите приключения" (Арабаконашко, Хасковско, Старозагорско, приключение по сръбските земи). В тях може да има очевидци, както се изразяват и З. Стоянов, и Хр. Македонски, може да има и "народни труженици", според фразеологията на Ив. Андонов.

Те се изживяват не като историци, а като оцелели (Артог, 2001:189) и заради това въвеждат позиция според както са се случили събитията. Дори по-важното е, че събитията са такива и толкова, както и колкото е участвал разказващият в тях. Заради това при Хр. Македонски няма и дума за Левски дори за годините 1868-1869, когато и двамата са в Румъния; няма и никаква линия с рубрика "Април 1876" - той не е в събитието, следователно то не се е случило. Заради това и при М. Греков няма и дума за провала в организацията след смъртта на Левски. Но и у двамата се изправя един тотален Аз, който набира такава величина, че почва да произвежда и идеологията си, и оценките за съвременниците. Христо Македонски заявява:

"През пролетта на 1864 г. по поръка на Раковски аз, заедно с Петър Стоянов от Джумая, организирах една чета, целта на която беше: да навлезе в Турция, да поочисти и изтреби турските шайки... и да събере юнаци момчета от към Софийски окръг". (с. 40)

След такива редове на мен не ми оставаше нищо друго освен да чакам тази чета воглаве с Македонски да освободи Македония. Когато същият този вече богат Христо със свои пари въоръжава чета за "сръбското приключение" в 1876 г., той самолюбиво пише:

"От прост редовой в четата на Караджата и Хаджи Димитър, аз сега се въздигнах до войвода и мойта чета беше по-многочислена от четите и на двамата поменати войводи. Възгордян от това свое ново положение, аз сравнявах себе си в могъществото и славата с тия на един генерал". (с. 172)

Усетил достолепието в това сам да се произведе за заместник на Левски, Михаил Греков започва все по-трайно да персонализира събитията след 1873 г.: "Аз занях най-видно място в Русчушкия комитет... Обърнах Русчук в главен център, който почна да дава тон и инициатива във всичко" (с. 668); "Незабавно командировах Обретенова в Шумен" (с. 698 - става дума за наказателна акция срещу предател); нататък Греков самолично взема решения за общо събрание в Букурещ и т.н.

Редом с набраната инерция на азовото величие идват и оценките. Ето как изглеждат "високите" поборници в Българската легия в 1867-1868 г. през очите на участника М. Греков:

"Тези хора бяха сбирщина ... И постъпили бяха с различни цели. С една реч, това бяха люде, събрани от кол и въже." (с. 404); "българските младежи, вън от пределите на ротата представлявахме тълпа ... Когато бяхме разпуснати, ... се разпръснахме като чарда говеда" (с. 421).

Изключително негативни и гротескни са образите на големите "исторически личности": П. Хитов и дядо Илю "като тъмни и непросветни люде, нямаха никакво нравствено влияние на легионерите и никой не ги зачиташе" (с. 408); Ст. Стамболов е "слабо на вид, нефелно момче, което ме навождаше на мисълта "Да уредим преди всичко свойте работи и тогази народните" (с. 729); Т. Пеев - "Заварих го да се забавлява в Браила с една знатна персона и то тогази, когато билетите (за волни пожертвования), отрупани с прах, лежаха на масата му" (с. 735).

Явно е, че такъв дискорданс няма място в официалното познание за "най-българското време". На друго място по същото време някои наричат "Записки по българските въстания" "овчарски дивотии", но и Д. Страшимиров не е останал по-назад, когато е ровил записките на Греков. Защо? - Дали, защото, сдобивайки се с научност, Историята не се претоварва с официалност, с позитивизъм, който трябва да "съгласува" образите на събитията, да изравя и изправя сред негативите "великите" дейци. Защото историкът бързо се натоварва с мисията да сглоби фактите така, че те да будят интерес, но и признателност, да будят естетически чувства от целостта на историята (Рюзен, 2001:156). В търсенето на идентичности и висок идеал за случилите се брожения след 1862 г. ухото на Историята не иска да чува неудобни подробности. Като например тези - за генералния руски план, стоящ зад пансиона в Николаев и "четата на Раковски" (както се нарича Легията от 1862), или пък тези - за крайно негативното отношение към Каравелов до 1873 г. и към БРЦК след 1875 г. и в Чирпанско, и в Ловешко, и Старозагорско.

4. Другият поток от разкази за Историята нарекох сказоподобни, претоварени с инсигниите на устните словесни модели. Те разглобяват дважди Историческото, защото, първо, нямат нищо общо с жанра на мемоара, и на второ място - не могат да бъдат изворов текст поради сказови причини: липса на хронология, пълно отсъствие на йерархии в плана събитието, а това значи и в плана на Историческото ставане на нещата. И като следствие от това идва и несподелянето на някоя от водещите идеологеми във времето. Начало на такъв подход слагат, разбира се, "Записките" на З. Стоянов. И тъй като наскоро излезе една убедителна книга за културните стойности на явлението З. Стоянов (Мутафов, 2001), тук ще се спра на два малко известни разказа - "Житие на един българин" от Димитър Хаджигенчев-Бечу и Спомените на Христо Иванов-Големия.

Независимо дали разказът тече за учителството на Бечу, или за легионерските изпитни на Големия, дали изравя факти от конструирането на комитетската мрежа в с. Джамбазито, или пък в Ловешко, навсякъде личността на разказващия угасва в събитието, обстоятелствата, ситуациите. Нещо повече. Толкова важният белег за един мемоар - хронологията - в двата разказа е най-уязвимата категория. И двамата са несръчни "хронисти", нямат усет за перспективата, защото не тя, а обстоятелството носи смисъла.

Моделът на устния разказ смила времевите йерархии - събитията нямат дати, а само пространства. Те винаги се случват по празник. Революционен комитет се основава само по празник - по Успение Богородично (в Ески Заара), по Преображение (в с. Дервент), по Стефановден (в с. Арнаутино). Деформацията на събитието е явна, но пък то сякаш се освещава, защото всичко тече и се случва в кръговрата на най-голямата мотивация - природната.

Същото е и при Хр. Иванов-Големия. Той постъпва в Легията "На 1862 един ден в една неделя" (с. 25); напуска Легията "след малко през Рамазана подир една неделя" (с. 38-39); получава особено писмо от Левски "след малко време, в пролетта на 1870". И всичко това при условие, че и двамата пишат спомените си в края на 19 век, когато вече би трябвало да са добили пълна представа в какво са участвали, с кого са се срещали. Въпреки всичко Аз-ът не излиза самолюбиво напред, не разпорежда мястото си сред най-големите факти, не йерархизира и не оценява. Ценностният аспект не е в силите на сказа. Такъв устен модел на повествуване не може да бъде стегнат от ясна композиционна схема (поне хронологическа), не се подлага и на осмисляне през водеща идея.

В Спомените на Хр. Иванов-Големия липсват препинателни знаци, няма главни букви, абзаци, няма деления на глави, дори изреченията текат така, както се изговарят - често дори отделни по-дълги думи не се доизписват. Едва ли всичко това е от бързина. По-скоро такива записки се измъкват изпод опеката на голямата логика, изпод опеката на жанра и на езиковите правила, държат се свободно с факта и с личностите в него. А че идеологията не стяга разказа, се доказва на много места от сега изглеждащите крайни в своята нелицеприятност събития. Например в 1877 г. Д. Хаджигенчев-Бечу се записва доброволец в опълчението в Кишинев, но вижда как "на поляната Бераска, дето ни беше бивуакът, се копайха кенефи" (с. 134) и като всеки новобранец изпълнява и тази длъжност в името на близкото освобождение.

Друг пример засяга големите знаци, символите на революционното мислене. Хр. Иванов-Големия разказва как Хаджи Димитър се разпорежда с продажбите на "Горски пътник":

"Кандардисал един турчин, че му продал десетина "Горски пътника" [в]место [х]екимски книги... И той ги купува турчина, като му казаха и как да ги крий и опази от скелите... И приказваха за него турчин, че го уловиле в Русе и като му взеле книгите, затворили го, били го като член на Българския комите[т]." (с. 43-44)

И така, какво чува Историята от разказите за събитията. Тя чува истории, азови, крайно субективирани, в които "великите" дейци са снизени, защото не са мъченици (такъв е рефлексът на Ив. Андонов, който в подзаглавие уточнява, че това, което пише е за "забравените мъченици"). Или пък чува сказоподобни сюжети, ориентирани към ситуациите, а не към идеята, без йерархии и без отдаване почит на "великите" лица.

В това натрупване на частни образи разказът за историята трябва да се ориентира, за да внедри целеви ресурси в събитията, да вложи разумност, защото Историята като "-графия" винаги се товари с мисията да дава познание. От устата на литературата обаче излизат и разкази, които остават неприспособими, неподлежащи на единния сглоб на идейното манипулиране (все едно каква ще бъде гледната му точка), защото въвеждането на идеята става по-късно, пост-фактум. Става не от равнището на очите на разказващия, а от равнището на институцията, науката, образованието, политиката. Текстовете, които споменах, не стават и за изворов материал, а единствено за рубриката "забравени страници", в които се случват събития - те са пак български, в тях отново тече национален ресурс, но нелицеприятен, невъзможен за сглобяване.

ЛИТЕРАТУРА

Андонов, Иван. Из спомените ми от турско време. Пловдив, 1927.

Иванов-Големия, Христо. Спомени. София: Изд. на ОФ., 1984.

Греков, Михаил. Как ние освобождавахме България. Том 1. София: Изд. на ОФ, 1990.

Македонски, Христо. Записки на Хр. Македонски 1852-1877. София: Изд. на ОФ, 1983.

Марковски, Минко. Спомени и очерки из българските революционни движения. София: Изд. на ОФ, 1976.

Хаджигенчев-Бечу, Димитър. Житие на един българин. София: Съвм. изд. на "Св. Г. Победоносец" и УИ "Св. Кл. Охридски", 1992.

БИБЛИОГРАФИЯ

Артог, Франсоа. Свидетелят и историкът. // История, разказ, памет. София: Дом на науките за човека и обществото, 2001.

Мутафов, Енчо. Захари Стоянов и българската култура. София: Вулкан-4, 2001.

Рюзен, Йорн. Може ли вчерашният ден да стане по-добър. Върху преобразуването на миналото в история. // История, разказ, памет. София, 2001.

© Цветан Ракьовски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.02.2003, № 2 (39)

Текстът е четен на юбилейната Паисиева конференция в ПУ "П. Хилендарски", Пловдив, 2002.