"ПОЕТИЧЕСКОТО НЕДОРАЗУМЕНИЕ" ЯВОРОВ В ОЦЕНКИТЕ НА КРИТИКАТА

Послеслов към "П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910)"

Цветан Ракьовски

web | П. К. Яворов. Критически силуети

Фразата "поетическо недоразумение"^* е на Антон Страшимиров, който, искайки да уязви Яворов, забожда най-интересния етикет върху изплъзващия се от определенията на критиката поет.

Приобщен в 1901 г. към списание "Мисъл", Яворов така и ще избягва да се идентифицира безусловно с персоналистичните визии на този пръв критически форум на модернизма. Създаденият мит за списанието не поглъща новопосветения поет, защото той  разхвърля своите образи из различни културни посоки - паралелно на "Мисъл" редактира вестници с явно политическа и националистическа идеология ("Автономия", "Реформи", "Дело", "Свобода или смърт"), участва в три похода с чети из Македония (1902-1903), не скъсва така бързо отношенията си с Георги Бакалов, въпреки че вече е част от "великата четворка". Поддържаният естетически канон на модернистите за Мисията на Твореца отвъд "калта на ежедневните битви" явно не се споделя изцяло от новопосветения поет.

Година след това (1905) Яворов започва да публикува отделни части от "Хайдушки копнения" и работи върху биографията на Гоце Делчев. Вижда се как се разбягват в публичното пространство образите на утвърдилия се автор. Най-голяма е неприязънта му към единственото определение, към окончателната роля, която списание "Мисъл" надява върху него - да бъде поет, изразител единствено на творческите и персоналистичните визии на модернизма. Той заема много разнопосочни пози, жестовете му са трудно определими, още по-трудно е на критиката да сглоби някакъв единен и определим в пространството на българската поезия негов образ.

Може би заради това критиката още с първите сериозни обзори от началото на 1904 г. (напр. Димо Кьорчев) опитва да изпробва как работи режимът на идентификацията между Яворов и "Мисъл". Оказва се, че той работи като (сбъркано) единствено обяснение за необяснимия персоналистичен и поетологически разнобой в битието на Яворов. И "вина" за това имат рецензията на Антон Страшимиров по повод първата му сбирка "Стихотворения" (1901), както и Пенчославейковият предговор към втората му книга "Стихотворения" (1904). На свой ред и д-р Кръстев не пропуска и в рецензия, и в нарочна статия за Яворов да твърди, че Списанието е среда и то най-добрата среда за най-добрата поезия - така Яворов заема своето място "между художниците на българското слово" с "Калиопа", публикувана не къде да е, а в "Мисъл".

Тази жестикулация на висока самооценка не е Яворова, а на менторите в списанието; по-късно чрез високата оценка и на "Безсъници" (Божан Ангелов), и на "Подир сенките на облаците" (д-р Кръстев) се потвърждава линията - Яворов е божият дар, ненадминат сред младите, защото е функция на модернистичните тенденции, защото е изразител par excellence на индивидуализма, т.е. духът на Списанието и естетиката му продължават да живеят и в следващите книги на Яворов, въпреки спирането на "Мисъл".

От публикуваните в този сборник текстове става ясно, че за десетте години присъствие на Яворов в родната поезия българската критика се лута из различни аксиологически посоки. Сякаш най-голямото й желание е да категоризира, да  поставя граници и периоди, за да се приеме явлението Пейо Яворов през някаква позната аксиологическа система. Около 1901 - 1904 години това е аксиологическата система "поезията като отклик на народната съдба".

След особено продуктивните 1905 - 1906 години видимо променените естетически и образни основи в лириката на Яворов (както ги разбират критиците) люшкат оценките към друга крайност - Яворов е "в плен на модни шамблони", защото е затънал в "декадентска мъгла". Дори има и друго крайно мнение - Кирил Христов продължава да не отделя явлението "Яворов" от явлението "Мисъл", изстрелвайки обидата, че поезията му е "вярно имитиране на Пенча Славейков".

На преден план обаче излиза един друг важен проблем. В процесуално отношение нашата поезия се оказва не стройна и последователна, а разграничена, обособена около ясни модели на писане. Така на критиката се иска да бъде, защото по-лесно се категоризират новите явления.

Във всички метатекстове изследователите и рецензентите възприемат видими и ясни хоризонти, давайки лице на различните модели на писане, защото мислят, че читателят по-лесно ще може да открои, за да ги възприеме като подредени. Затова е по-лесно и по-откровено моделирането и противопоставянето, отколкото създаването на нови интерпретативни посоки. Така се моделират кодове на "Вазов", на "Пенчо Славейков", на "Кирил Христов", на "Димитър Полянов". Има и други, второстепенни, но цитираните са най-ярки и мощни.

Когато творчеството на Яворов и персоналистичните му жестове не паснат на тези контексти, става ясно колко "нечетлива" е поезията му. Създаването на някакви водещи модели, на повтарящи се кодове означава трайно ориентиране на автора към тях. Но цялата поетическа продукция на Яворов им се изплъзва в своята разноликост, защото тя е не само променяща се, но и опитва да влиза и да излиза показно от създадените поетически кодове.

Уникалност и универсалност стават понятия, които убягват на оценките, тъй като се разбъркват местата им и метонимично се подменят. Ето причината да твърдя, че за периоди в творчеството на Яворов е като че ли несериозно да се говори, тъй като тогава би трябвало да се обособят няколко периода, а не два: един период на "Калиопа", втори - на "Към Подрумкале", но и вътре в него трети на "Нощ", четвърти - на "Угасна слънце", пети - на "Родина" и "Покаяние" и пак вътре в него шести - на "Песента на човека" и "В часа на синята мъгла". Отново в негативен план, но от моята гледна точка вярно, е безусловното отсичане на К. Христов в 1907 г., че стиховете на Яворов "правят впечатление на сбор от разноцветни, необединени от една значителна индивидуалност, цитати".

Трудното за етикетизиране творчество на Яворов трябва да се разбира като изплъзване от определенията. Най-напред от определенията за границите "преди - сега". А след това и от определенията за "модернизъм", за "декадентство", за "новоромантизъм". Сам Яворов не се усеща сред "младите", защото според него те са само "парафразьори на чуждото, които прибраха из-зад чуждите врати изтърканите от употребление калъпи и се запретнаха да разпъват на тях вкуса на българина" (писмо до Дора Габе от 21.VI. 1905 - вж. П. К. Яворов. Събрани съч., т. 5, С. 1979, с. 134). Като че ли сам поетът не смята себе си сред младите и още повече сред онези млади, които Пенчо Славейков е конституирал като "модерни". Може би не само заради новия изказ, но и заради отношението му към фолклора.

[В тази връзка нека спомена и още нещо. Едно от творческите изкушения на "младите" е неоромантическият жест към фолклора, който трябва да стане част от културната мисия на модернизма. Според Яворов именно младите прекаляват с интимниченето, стигайки до "лигаване върху фолклора" (пак в същото писмо). Не случайно след края на 1902 г., когато е завършил "Хайдушки песни", поетът няма да се завърне никога повече към фолклорния мотив или интонационна структура.]

В заемането на поза и позиция спрямо фолклора Яворов не само е бил пестелив, но и демонстративно пестелив. Това е забелязано от съвременниците: близостта до фолклорния мотив е израз на "здравост", както се изразява Алберт Гечев - "особено здрав" е Пенчо Славейков, а Яворов е вън от такъв контекст на българската поезия, защото "върху никого от нашите поети народното творчество не е влияло толкова малко, колкото върху него".

По същото време Никола Атанасов включва Яворов в групата поети, чийто най-голям дял в родната словесност е "денационализирането на литературата". Националното не е само благоговеене пред фолклора, но се разбира и като "социално". А щом Яворов е изоставил социалните теми, той следователно дважди по-силно денационализира поезията.

Др. Друмев, един доста проникновен читател (и рецензент) на Яворов, е склонен да види новото писане в "Безсъници" далеч от изпйтания национален почерк, който е разнообразен, а Яворовият - като "еднообразен, обезцветен... разтегнат по угодата на някакви си шамблони". Сравняването стига още по-опасни диференциации - Яворовото писане е в тона на "тиха, женствена тъга", защото е "мистично" (усложнено от "неизбежните украшения на мистическата декадентска поезия"). Остава да си мислим, че национално идентичните поетологически модели са мъжки, тъй като са патетични. Щом изчезне социалният контекст като източник на мотиви, поезията изпада в "женствена тъга". И въобще Яворовата поетическа осанка около "Безсъници" прави впечатление с "елегантност", "мистичност",  "песимизъм" и "виртуозност" (по думите на същия Др. Друмев). А така българската литература не e сътворявала никога и не може да удържи и сега своите класически образи. Тя сътворява по-скоро поетически физис на глобалния праксис на историята. Затова образите й са и гръмогласни, патосно велики и ясни.

Зададеният проблем с противоречивото място на Яворов е много интересен, защото бихме се сблъскали с особеното писане на Яворов. Т. е. с особената му нагласа на вчувстване-дистанциране, на прелъстяване "от" и раздяла "със" спецификата на литературния силует. Дори аз лично имах такова усещане, че той през цялото време експериментира, за да въплъти в стих, във форма всяка една от очертаващите се поетически тенденции в българската литература. Но това не е версификаторство. Нито пък епигонство. Това е гениална поетическа енергия, която обглежда тенденциите и същевременно ги руши. Оказва се дори, че всяка отделно взета група стихове, цикъл или макротекст, въпреки безспорната си оригиналност като интенция и образ, щом бъде включена в стихосбирките "Безсъници" (1907) и "Подир сенките на облаците" (1910), имитира, симулира вече известен модел. В най-голяма степен това става с модела на символизма.

Когато Яворов се превръща в явление, в сложен поетически, и културологичен новоговор, винаги се изпитва на определени сили на "усукване", на покриване със спецификата на отделни културологически регистри и етикети, станали ключ към чужд код или силует:

- "напомня Ботйова" (В. Миролюбов); "наследник на Ботева" като "изразител на националния дух" (П. П. Славейков);

- у него има Каравеловски речитатив (А. Страшимиров);

- "строго реалистическо творчество...с мистическа окраска" (Др. Друмев);

- поет от групата писатели, чиято "некултурност е злият гений в нашата литература" (А. Гечев);

- "поет с трагически поза и жест" (Б. Ангелов),

- "недълготрайно явление в нашата литература" (Н. Райнов).

Вижда се колко разноредови са моделите, в чиито пространства и семантика критиката иска да открива Яворов. Толкова много определения говорят не само за неопределимост, не само за изплъзване от етикета и моделността, но и за металитературността на самото това творчество, което подлежи на толкова припознавания, на толкова идентификационни програми. Още повече, че критиците са единодушни по въпроса за интимния характер на поезията на Яворов, що се отнася до годините след 1904. Но подобен индивидуализъм и въобще субективността остават изпразнени от съдържание понятия, щом единствено интимността и субективността вземат връх над социалните идеи. Такъв е и упрекът, такава е и презумптивната база, от която тръгват всички изследователи, търсейки позитивния контрапункт в поезията на Яворов. И щом не го открият, щом стигат до трагизма, песимизма, смъртта, демоничното, хвърлят наедро като Д. Кьорчев определения от типа "колорит на лакирана гнилота". Кокетниченето, виртуозността, лакираността са декадентските пози, в които критиката облича концептуализма на Яворов. Иначе българската литература и по-точно българската поезия стъпва "на здраво". Тя си създава контекстуални прагове около консолидирани теми, докато поезията на Яворов е, по всичко личи, тематически разпокъсана. Още по-тежкото определение е, че е тематически мъглива, дори атематична. Защото например друго е, когато се каже, че у Вазов има "ясност и лекота на мислите". Обратното - неясност и трудно възприемане на мисълта - означава отклонение, "напускане на правия път".

Интересно е смущението и неразбирането у публиката след излизането на "Подир сенките на облаците" през 1910 г. То започва три месеца преди това - около средата на декември 1909 г. Николай Райнов в своя "Критическа студия" с обект поезията на Яворов изрича тежките думи, че в нея "няма завършеност, единство в творчеството", което е мотивирано от това, че този поет не притежава "добре разработена концепция". От друга страна обаче, Яворов с тази книга вече става "най-модният поет у нас" и поради това "той изгуби себе си", с патос констатира рецензентът, някогашният приятел Георги Бакалов. "Прехваленият индивидуализъм" явно не се радва на прием сред критиката, защото пределното субективизиране според нея изчерпва духовното съдържание и води до маниеризъм.

Макар и положителна, статията на д-р Кръстев продължава една вече износена опозиция "Пенчо Славейков - Яворов", само че този път недостатъкът на последния е в необработената концепция, която "не достига глъбината на Пенча Славейков". Може би случайно в едно слабо познато днес, а иначе дълготрайно издание (сп. "Светлина) се появява най-точната оценка за тази книга - "капитален литературен труд" и при това аксеологията на книгата се превръща в аксеология на цялостното литературно пространство, в което Яворов "си извоюва място редом с Вазов, Михайловски, Кирил Христов" (сп. "Светлина", 1910, кн. 4-5, с. 20).

"Подир сенките на облаците" се превръща едва ли не в нов концептуален литературно-творчески и същевременно в металитературен телос, който тепърва, въпреки познатостта на отделните творби, трябва да преразпредели и читателското пространство. Нещо повече - "Подир сенките на облаците" в 1910 г. изиграва и ролята на своеобразен "литературен убиец" на всякаква традиция и (или) съвременност в поезията. Свидетелство за това е продължителната анкета във в. "Нова балканска трибуна", където от бр. 254 до 282 публиката коронова две глави - Вазов и веднага след него Яворов. При този читателски жест в анкетата задължително се формират и литературно-процесуални сюжети, в които най-впечатляващите са Вазов-Яворов, Полянов-Яворов и Страшимиров-Яворов, дадени като отговор на искането да се посочат "двама от живите български писатели, които най-много обичате". Отрицанието на традиционното писане и традиционната поетическа реторика е смайващо рязко в едно от мненията: "Всичкото творчество на Вазов пада, щом като се прочете новата сбирка на П. К. Яворов". Ще ми се да мисля, че именно този читател е прозрял много по-адекватно от литературната критика "програмата Яворов". Защото в читателската квалификация става дума не толкова за стойности, колкото за разместване на поетологическите модели в пасианса "български литературен процес".

Онова, което текстът на "Подир сенките на облаците" създава, не е модна линия, както го определя Г. Бакалов (цит. статия). Създава се нова диспозиция (плод на разместване) в поетическото пространство, за да се отвори място за друг "класик". Той има вече възможности за "смешение странно" между две идентификационни среди: така Михаил Арнаудов реагира, воден от силната си емоция по повод новата стихосбирка на "нашия класик", който "ми се представя като синтез на Вазов и Пенчо Славейков".

Културното статукво вече е очертано. Яворов не е звено или пълнеж между крайностите - той е синтезът им.

© Цветан Ракьовски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.07.2002

П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски. Варна: LiterNet, 2002.

Други публикации:
П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски. Благоевград: УИ "Неофит Рилски", 2002.