Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПАЛИМПСЕСТЪТ. МЕТАПРОЦЕДУРИТЕ В НЯКОИ ТЕКСТОВЕ НА ЕМИЛИЯН СТАНЕВ

Цветан Ракьовски

web

Времето на първия прочит предопредели гледната точка на философското, която създаде втвърден образ на романите на Емилиян Станев, защото "философското" някак изискваше всичко да бъде подчинявано на опозиции. Сред тях водеща беше опозицията "добро - зло", която пък разрояваше ред други от типа Бог - Сатанаил, хармония - хаос.

Така стана и при втория прочит от края на 80-те години, в който участва и моя милост. Това беше прочит, при който вече посочените опозиции предрешиха анализа на жанровите следи и спецификата на вътретекстовата борба между тях (най-борбено участваха дискурсивните езици на легендата, романа, житието). Важното в тези два прочита беше, че подчертаването на едната или другата гледна точка не породи полемика между тях. Казано иначе, образът на "философското" не противоречеше на сложната жанрова характеристика. Друг е въпросът, че двата прочита минираха терминните зони, където негласно стоят противоречия между категории от типа "исторически роман" - "философски роман" и легенда - роман. Нещо повече - историческото активираше "философията", и обратно.

Този текст няма да се занимава с посочените образи на Емилиян-Станевите творби. Най-малкото защото няма намерение да размества стойност-ния им апарат. Ще бъдат посочени само някои метапроцедурни факти от текстовете, благодарение на които те затрудняват интерпретацията, а и може би те създават "философското", вмествайки го из историческото. Историческото тук ще се разбира като насочване на автора към концептуално време, което гради значенията си върху символи. Точно символите "четат" историята и историята се чете през тях. Така "историческото", разбирано и като създаване на сюжет, получава своя противоречив образ от сложното поведение на символите. Те са нещо като метасюжетика, прескачат от текст към текст и градят общ смисъл.

Силният езотеризъм в "Легенда за Сибин" или в "Антихрист" се под-хранва още на паратекстово равнище: независимо дали са игрови аспекти пред романовия език, легендата и житието провокират символизации най-малкото защото самата История (Преслав, Борил, Иван-Александър, Евтимий) е въдворена в света на символите, както сме свикнали да говорим за средните векове. Повествованието в "Легенда за Сибин", "Тихик и Назарий", "Антихрист", "Лазар и Исус", "Черния монах" се фиксира върху символиката - една повърхностна справка би дала любопитен ъгъл за интерпретация на такива факти като убиването на елена, орела, мечката, живеенето в пещера, татуировката на Тихик, косата на Каломела, съня на Теофил или пък задръстеното със символи еретическо Таро. Психоанализата би имала добър повод да интерпретира сюжета през тях.

Според мен символното стълпотворение има не толкова процедурна, т.е. сюжетна, колкото отвъдповествователна фиксация. Защото метаповествованието може да се открие многократно: например в разказаната от Каломела нова догма за Ева или пък четенето на Тихик - той чете праксиса на вярата в последния текст на Силвестър (текст, който се държи повече като дневник, отколкото като теологически дискурс). Какво става? Символът като част от сюжета би трябвало да бъде път към глобалния художествен образ, но той има отношение по-скоро към сюжета, и обратно - текстът се вглежда в символите и самите повествователни извивки започват да обясняват значенията им: символите от догмата за Ева са дескрибирани в последния текст на Силвестър; не само са описани, но и са изчерпани, че дори и преобърнати, защото метафизисът на символа попада в дискурса на дневника, т.е. в автобиографичен текст.

Процедурата по метафиксацията обаче продължава:

- Новата догма на Силвестър е вече книга, която Тихик издирва, за да унищожи ("Тихик и Назарий") - словото и мистиката (символа) получават синекдотичното си умножение в книга, чието унищожение трябва реципрочно да накара и символа на замлъкне;

- Първото езотерично Таро в "Легенда за Сибин" е замазано в "Тихик и Назарий" (22 символа: 21 + джокер като "жена с бяла туника, която държи косер") и на негово място се рисува ново - този път не чрез крайно затворени символи, а с преки образи от сюжета за Страшния съд. Оказва се, че във всеки следващ момент главният сюжет погасява разночетенето, обръщайки символите в сюжетни, превръщайки ги не в нещо над-стоящо, а в елементи от своята причинно-следствена мотивация. Така се оформят две енергии на повествователно равнище: процедурата на разказването и метапроцедурата на символизацията (символът трябва да залага мистичното, тайната), при което се очертава неумолимият механизъм на заглъхване на символа в прегръдката на сюжета.

Подобно отношение може да се обясни с ефекта на палимпсеста: писане-изтриване-ново писане. Наративната нишка в "Легенда за Сибин", "Тихик и Назарий", "Лазар и Исус" и "Антихрист" принуждава читателя постоянно да лепи новия "текст" (образ) върху предходен символ. Съединяването на текст и палимпсест е чисто метатекстово усилие, което усложнява рецепцията, защото сблъсква изведнъж няколко гледни точки:

- "Тайната книга" (догма1) се изтрива като метафизика на вярата от учението на Силвестър (догма2), което пък е ревизирано от озаренията на Тихик (догма3), опитал да преоснове отново "Тайната книга";

- Самият Тихик се разтроява между определенията и пак на принципа на палимпсеста, когато се появи в глобалния сюжет от "Легендата" към "Тихик и Назарий", трие настойчиво всеки свой предишен образ: Роб - Иконом в еклезията - Съвършен.

Творбите на Ем. Станев изискват огромна съсредоточеност в четенето точно защото читателят трябва постоянно да полага свръхтекстови усилия, преодолявайки паузите, синкопите между текст (символ) и палимпсест, за да възстанови в съзнанието си целостта на мотивите. Оттам идват трудното следене на сюжета и трудното преразказване на текста. Интересно е развитието на този механизъм и отражението му върху езика на еретическата еклезия (езика на догмата, на посветения). Последното езиково равнище, палимпсестът, се усамотява, унищожавайки двойствеността и многозначността, защото ликвидира символи, т.е. възможни конотации. Така глобалният наративен и стилов процес върви между символ-алегория-буквализация:

а) За Сибин палимпсестното триене и писане на буквалност върху символ се мотивира от живеенето в пещерата (символ на посвещението, но и лабиринт) до живеенето в колибата: последно равнище на буквализацията е Тангра - четлив знак, който "не измъчва ума и душата";

б) За Тихик равновесието в еклезията все по-малко се свързва с догматиката и тайнството и все по-определено дуализмът (странно) се подменя с опозицията гладен - сит;

в) Каломела е крайно небалансирана, защото от дева (ангел) тя минава през символа на "духа на паднал ангел", за да стигне до буквалното Пепеляшка. В глава 15 тя е човекът, който разказва догмата (друг е въпросът, че тази дискурсивна стратегия много оприличава догмата на приказка): трудно допустимо е обаче присъствието на Ева от догмата, сътворена преди Адам, и то от "най-бяла пръст", защото тук текстът (символът) се усуква към метатекста - първосътворена, и то от пръст, е не Ева, а Лилит, който е противник на Ева и е символ на омразата, двойствеността, подсъзнателното. Наслагването на символите е усилно и приключва в Пепеляшка (глава 12: "Прекрасната и горда Каломела беше се превърнала в Пепеляшка"). Но това пък е преобърната Пепеляшка, за която балната зала (Каломела е бивша болярка) е подменена с мизерията;

г) Подобна редукция се наблюдава и при Назарий, чийто буквален и краен знак стават очите - "жестоки като езически бог": качването и слизането от планината ("Не съм същият") не повтаря идеалното преображение (вж. Исус), а превръща почти светеца Назарий в буквален образ на един вече тривиален човек, "възгордян, че внушава страх". Пътят към буквалното при него минава и през мотивите за рисуване: в началото той рисува символите в Тарото, после рисува срещу едни опинци и буца сол, до показателната цена "ще те нарисувам, ако ми се отдадеш".

Парадоксално е, че в тези и в други примери, особено с Еньо, палимпсестът, водещ до буквализация, изключва от себе си идеологемата и въобще религиознодоктринерното. Идеологемата е прагматизирана до крайност, защото е сведена до Тангра, храната, еротизма, адамитството, разбойничеството.

Подобно снемане на символа като метапроцедура спрямо сюжета се наблюдава и в съня на Теофил във вечерта преди празника Възкресение. И един междинен извод: ефектът на палимпсеста е тотален, като неговата стратегическа и йерархическа функция е да изтрива конотациите и да редуцира значенията (символите) до буквални. ако в началото наративът разроява езиците и с помощта на символите, то към края функцията на символа не е да поддържа ореолните смисли, а да роди алегория, която е по-голямата сестра на буквалността. В цитираните примери този механизъм се дължи на едно повествователно усилие - това е дескрипцията, обяснението, изтриването в търсенето на еднозначност и причинност. Нито един от персонажите в тези текстове не успява да надмогне своето формално мислене. Гностичността (вж. "гностичното евангелие" на Силвестър) значи логистичност, извеждане на структурни връзки (Ева - Сътворение - Грях - Страшен съд), на причина и следствие. Следователно нагонът по каузалност води до изчерпване на значенията, т.е. води до край на сюжета, до наративно безсилие, щом понятията останат с едно съдържание. Тогава съвсем немотивирано стои многоточието в края на "Антихрист". Отвъд него са жестовете ("За там потеглям"). Текстът е преминал последователно през Душата - Словото - Логоса (рациото), за да породи жеста.

Душа-Слово-Рацио - тази тройственост подсказва, че основното движение на посветения в сюжета е не акумулиране на вярата (мистика, чудесност), а обяснението. Когато еклезията е на път да се разпадне (в двата случая при Силвестър и при Тихик), реакцията на еретиците е сходна и показателна: смайване, плач, отчаяние, юдино хоро, бягство. Защо? Защото и в двата случая апостолското (позата, действието) се обезличава, дематериализира се поради внезапното - Тайнството. Силвестър и Тихик се освобождават от символите и върху празните места изписват твърде рационални (прагматически) следи.

Цитираните творби на Ем. Станев като че показват как става възможно Силвестър, Тихик, Теодосий, Евтимий да излязат от ролята на вдъхновители (мистици) и да се превръщат в дидакти на вярата - вж. "Всеки, който обича себе си повече от бога, ще се предаде" (на агарянците - б.м., Цв. Р.). При това положение се провалят всички семантични мотиви за думата "вяра" - щом го няма тайнството, се превключва другият алгоритъм на езика, създаващ лъжата (всички персонажи са вплетени в него). Този друг език е пак същият (привидно) социолект на религиозното догматизиране. В него обаче лъжата има други значения за догмата. Тя се корени вече в цитатите. Но цитати, които са строго зависими от типологията на персонажите. За 13.-14. век тя би включила Силвестър и Еньо, Тихик и Евтимий, Еньо и Черния монах, Каломела и Назарий в общи двойки, чиято база е близост по белега "конструкция на персонажа". Но тази близост в типологично отношение не е близост по функции. Защото функционално персонажите не могат да се сведат до единна схема. Не това е и задачата на една интерпретация.

Става дума за различни функции, защото всеки персонаж функционира съобразно с богатството му НА или уместността му ДА цитира. Най-цитиращ е Тихик - той попоглежда ту във "Видение Исаево", в "Разумник", в "Тайната книга", ту в Силвестровата догма. Затова е и най-подчертан дидактизмът му, който е възможен само когато отслабва мистиката (сред многото текстове Тихик се опитва да прокара формална логика) и на нейно място се настани мотивът за Етическото. Затова важният последен въпрос на Тихик е "А как ще мерим делата си?" ("Легенда за Сибин", част 26). Така че въпросите на дидакта са към жестовете (действията), а не към идеята.

Тук се забелязва и друг парадокс. Съществува обратна пропорция между четене и цитиране. Този, който най-трудно чете, той най-много цитира и наслагва палимпсести:

"Самоук в четмото", брат Тихик проявява привързаност към книгата (носи книги и на Сибин), но не заради познанието, а заради възможността да цитира. Явните и в повечето случаи скрити цитати в текстовете на Ем. Станев правят нарацията нечетлива, защото цитатът предпоставя нуждата текстът да заобикаля литературните категории. И когато книгата (заешката кожа с посланието на Силвестър до Богдан и Драгия) не подлежи на цитиране, защото ненавременно буквализира, тя бива изгорена. Преводът на символите - буквализацията - е винаги крайна фаза. Така и в "Антихрист" стихотворните молитви на Еньо цитират "Учително евангелие" и "Азбучна молитва"; Еньо чете всичко и цитира без ограничения. То обосновава и лутането му. Но не между нещо друго, а между идеологемите в различните книги - той чете без мяра: и евангелия, и "За правата вяра", но и "каквото намирах".

По-горе беше споменато, че нечетливият език поради цитирането и палимпсеста, както и жаждата на каузалност изчерпват сюжета. Ако обаче се опитаме да мислим тези няколко творби като сюжетно свързани или поне като обединени от приблизително идеологемно случване, то, оказва се, сюжетът става безкраен. Помощна база за това твърдение е отношението между писането и пространствената вместимост. Интерпретацията на писането, т.е. създаването на условен образ на света, който бива предизвикан и установяван всеки път в различни записани текстове, би стигнала до обратния извод - сюжетът (разказването) е без своя терминна долница, защото всеки текст - записан или рисуван - мотивира нови лица на идеологемата и развързва нови сюжетопораждащи мотиви.

Нека пак се върнем на палимпсеста: писането (рисуването) - изтриването - новото писане е като че ли съзнателно търсен процес, водещ до инфинитива на образа. Силвестър преписва "Тайната книга", изтрива я с новата догма, тя пък бива изтрита от чисто мъжкия еротизъм (той изтрива дуализма); от друга страна, рисуването и замазването (старо Таро - ново Таро) са не толкова сюжетни действия, колкото процедури от феноменологията на текста. Но те не свършват със смъртта примерно на Назарий или Тихик. В "Антихрист" Назарий се казва вече Тодор Самоход, а Силвестър се нарича Еньо (трансформацията е вече в известното пропадане "вярващ -еретик - неверник"). Но от глава "Ф" на "Антихрист" Еньо повтаря ранния Тихик: той е иконом на Шеремет бег, води сметките, търси храна, осигурява подслон. В края на краищата самият "грешник и смешник" мета-описва всичко като житие, което дори няма формата на такъв текст, защото се пише по памет, за всичко и пост фактум. Както се създават мемоари. Затова не е чудно зад чие рамо наднича и откъде чете Черният монах в последната и недовършена творба на Ем. Станев.

Еньо демонстрира как век по-късно в концептуалното време след Тихик догмата и дневникът - послание на Силвестър (метафизисът и праксисът) в последователността на писане - изтриване - писане така са разместили знака спрямо функцията му, че от това над-текстово колебание се взривява топологичният статус в сюжета. Така палимпсестната процедура в "Легенда за Сибин", "Тихик и Назарий" и "Антихрист" (това е мета-процедура на сюжета) усложнява пространствения и оттам душевния строй на образа и на сюжета, в който той участва. "Изтриването" разклаща еклезията и еретизмът (като опозиция, като дуализъм) се изражда в кратунарство, за което молитвата е задължително след действието (оргията). А писането на догми е вече невъзможно:

- Първо, защото еретиците стават чергари, без свое пространство: въпреки че са маргинали, те вечно се местят и на всичкото отгоре нямат единен състав - събират се само в събота, за да въздадат на Сатанаил;

- Второ, писането на догми е вече абсурд, защото Калеко и поп Лазар в "антихрист" са неграмотни. Така пръст в доктрината има чиракът, т.е. записващият Еньо, който "вмята из нея свои двусмислици".

Идеологемата "Спасение" и семата "разговор за въздвижението към Горния Ерусалим" се разпадат, щом се интерпретират в различни топоси: ситуира се низходяща опозиция: Преслав > еретическа еклезия > разбойническо селище ("Легенда за Сибин"); и Търново > Кефаларски манастир > сборище на адамитите > опустошена столица ("Антихрист"). Това са различни социални пространства, в които текат различни идентификационни механизми: в Преслав и Търново - национален идентитет (пред опасността от еретици и от нашествие); в манастира - идентитетът с Таворската светлина и исихията; а в еретическата еклезия - със Сатанаил. Оттам идват и различните следствия: в столицата - наказание на еретиците, защото те са зло за обругаване; в манастира - иронията и бягството на послушници (Еньо не е единствен); в еклезията - разпад и израждане в оргия и разбойническо сборище.

Така пропадането на символа и идеологемата (т.е. буквализацията) провалят и пространствата ("На всеки ъгъл у нас я цар седи, а вироглав деспот"). Но това завързва дихотомичната връзка писане (рисуване) - пространствен топос, като важни следи се отлагат върху качеството на писането и рисуването:

- Първото Таро е безсюжетно, защото е континуум от символи, разделени в три групи: 7 + 9 + 6. В него мечът, хлябът и виното са субститути на Исус, като ред други скрито цитират (като символ, а не като текст) известни сюжети (от евангелските през Йезекиил, Тайната книга до апокалипсис); Второто Таро е сюжетно (Страшният съд);

- Но в Търново новият Назарий (Тодор Самоход) прилага друга мета-процедура. Този път палимпсестът е обратен - от Косьо (болярския водоносец) на принципа на изтриване на излишъка от реалност се получава иконата на Исус, а от г-жа Марица - Девата. Но процедурата "символизиране" не е проведена докрай, дори е провалена, защото иконата стои по средата между мистика и буквалност, щом в нея се провиждат Косьо и г-жа Марица.

Как пропада пространството, вече стана ясно. Но триенето на всичко написано е и невъзможност за ново четливо и стройно писмо: Еньо не сътворява догма, а само припомня събитията; към края той вече води единствено сметките ("Никой от агаряните не можеше да чете..., та аз трябваше да описвам плячкосаното"). В пропадналото и трансформирано пространство, губещо и социалната си стратификация (когато има държава, има център и периферия, има официална религия и еретици, манастир и еклезия), ефектът на палимпсеста все по-стройно се опитва да убеди читателя, че функционирането на писмото идеологема, на писмото стожер е невъзможно. Казано иначе - промените в езика (текстовете, писането) не следват хронологично, а завихрят една сфера - сюжетът става нонфинитен (вж. многоточието в "Тихик и Назарий" и в "Антихрист") - жестовете следват, но те са жестове на смъртта (ножът), а не на словото (златното перо). Край няма, защото са сключени двата края на наратива: макротекстът разказва за това, как от Сатанаил и Бог се ражда светът, който бива описван със символи, сетне с догми, по-сетне - с дневник, който прилича на житие, което пък изглежда като хроника. Затова Сибин и Тихик са част от дневника завет на Силвестър, Назарий попива част от промяната в Тихик, а Еньо възстановява тона на Силвестър. Сибин и Борил (князете, богатите) зачеват Силвестър и Тихик (богомилите); Еньо е от коляното на Силвестър, а в края на "антихрист" се държи като Тихик (Тихик забива ножа в гърба на Назарий, а Еньо пресича с ятагана сънищата на Шеремет бег).

Тихик пък (или може би Еньо?) става прасродник на Черния монах. Кръгът е видимо сключен. Макросюжетът може да се дописва или да се измества гледната точка. Доказва го писането post factum на Еньо (неговото "смешно житие" в общи линии дублира последния текст на Силвестър). Формира се метаповествование, наратив не за събития, а за това, как един текст се вписва в друг текст, идентифицирайки се или зачерквайки го. Примерите не показват дублиране, нито възможност тези три-четири книги да се съшият в една, защото над всичко като оразличителен знак стоят различните езици и различните почерци. Те не са много, само че от книга в книга се сменя персоналната идентичност, която обладава даденият език: това са езиците на посветения, на прелъстения, на разочарования, на озлобения. С други думи, по хоризонтала върви темата за Род - Вяра - Спасение, а по вертикала се трупат емоционални и психологически вариации на тези чисти и празни форми.

 

 

© Цветан Ракьовски
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2002, № 2-3
© Електронно списание LiterNet, 19.03.2003, № 3 (40)

Други публикации:
Български език и литература, 2002, № 2-3.