Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕРАТА НА СВИДЕТЕЛЯ1

Цветан Ракьовски

web

Големите кризи в историята винаги биват последвани от "големи" текстове - от спомени, мащабни или не толкова мащабни мемоари. В края на българския ХІХ век се оформя такова време, ера на свидетеля по т.нар. "големи приключения". Ера, която за около 30 години след Освобождението оставя десетки хиляди страници записки, дневници, "прости разкази", мемоари. Всеки от авторите има за мотив както своето лично участие, така и намерението да реконструира величието и драматизма на тези години, да възкреси паметта за тях и да осигури своето лично място в събитията.

Тази книга ще има за свой изследователски обект записките и спомените върху най-интересното време от нашата история на ХІХ век - времето на утвърждаване на революционната идея като опора на политическото национално съзнание, изригнало неколкократно в различни по своя характер героически прояви на самоопределяне; то е и време на създаване на български политически институции (комитети), но това е и време, в което се раждат големите ни личности, превърнати и от историята, и от литературата в монументални образи.

Събитията в "разбърканите времена"2 на най-усилния период на 60-70-те години често са именувани "приключения". Стоян Заимов ("Миналото") и Минчо Кънчев ("Видрица") наричат обира в Арабаконак на 22 септември 1872 г. и провала в тайната организация в Хасковско през 1873 г. приключения; Захари Стоянов нарича Старозагорското въстание приключение; през май 1876 г. Тодор Пеев в писма до М. Дринов неколкократно нарича Априлското въстание приключение; дори българската цариградска преса не се отклонява от този вече създаден стереотип и нарича събитията през април 1876 г. "приключенията в България" (в. "Източно време", № 50 от 8 май 1876).

Романтично-авантюрният привкус в съдържанието на тази дума лесно може да подведе. Авторите на записки и спомени имат ясното съзнание, че това са събития, главоломни действия, поставящи на изпитание сигурността, рода, живота. Но и че това са събития, които преобръщат един вековен робски стереотип, взривяват "съня", доказват силата и възможностите на пробудения "балкански лев". Приключението е действие, подменило дългото бездействие; приключението е още безразсъдно втурване в неизвестността на едно страшно бъдеще, което сменя сигурността на едно робско настояще.

"Приключения" като Арабаконашкото, Хасковското, Старозагорското, Панагюрското (Априлското)3, но и "приключението на сръбските земи"4 са онези смутни, драматични, но и славни моменти от историята ни, сред които Захари Стоянов откроява Априлското въстание като "най-бляскавата страница" в нея. Тук не искам да въвеждам и поддържам подобна йерархия, по-скоро ще направя опит да мотивирам личностната позиция на записващия, автора на записки и спомени, защото "приключенията" са история, но имат и своите образи в текстовете, последвали събитията.

Преди да бъдат осъзнати като "големи", приключенията са разказвани като сюжети в "простите разкази", в записките и спомените. (Пример за антиципиране на записването преди още да са завършили събитията, преди да се остойностят и да се осмисли величието им, са записките на Панайот Хитов и Минчо Кънчев, които изпреварват Освобождението.) Събитията се "повтарят" в своя повествователен образ. Паметта за тях се изгражда като разказ, а стойността им бива гарантирана от повтарянето на един "исторически сюжет" в различни разкази. Както става с различно разказаното Арабаконашко приключение в книгите на Стоян Заимов и Минчо Кънчев, но и както става с различно разказаните сюжети за Раковски от Панайот Хитов, Христо Македонски и Иван Касабов; така става и със сюжета "Централен комитет в Букурещ", чиито части разказват Тодор Пеев, Христо Иванов-Големия, Михаил Греков; но подобно нещо се случва и със сюжета "потушаване на Априлския бунт в 1876 г.", откроен например в повествованията на Никола Беловеждов и Отон Иванов. Различни са разказите и по други високи сюжети от това славно десетилетие, като например разказите на сюжетите "български легион в 1867 г.", "Любен Каравелов", "четническо движение".

Случили се в "разбърканите времена", приключенията, макар и разказвани след десетилетие-две, могат да излъчват своите послания за събитие, което все още не е придобило ореола на идеологически осмислено високо действие. Записките и спомените реконструират събитията, без да опитват да чертаят хоризонтите на техните глобални причини и исторически следствия; записките не обременяват същите тези събития с глобални изводи за тяхната историческа и възпитателна стойност. Събитието в годините на усилно писане на записки и мемоари5 (1881-1905) е само чист спомен и разказвайки го, авторовото съзнание не усеща страшната тежест, че това е монументално действие, осмислено от безпримерния национален хоризонт на героиката, която може да преобърне поражението в морално надмощие над поробителя.

Събитието е все още "приключение", което тепърва има да се остойности като звено във веригата от особени моменти в Българската история на ХІХ век: първа и втора български легии, черковна борба, въстания, освобождение. Свидетелят (очевидецът) няма нито самочувствието, нито мисълта да превръща разказваното събитие в монументален образ на Историята. Той го приема и предава като сюжет, като повествование. А този рефлекс - да се разказва, без да се носи страшната тежест на угризението, че това е Голямата История и че в такъв разказ трябва да има само високи образи - е рефлексът на записките: събитието става Минало, то е възкресено като памет и в ред текстове не е осмислено само като "нашето величаво минало", подлежащо единствено на преклонение. Защото авторът се изживява като свидетел, който споделя истината. И е особено чувствителен на тази тема, не спестява нищо, щом разказването е белязано от "святата истина" по думите на З. Стоянов. Този императив за Истината действа във всички текстове.

В записките може да се види рефлексът на институционални фигури като Захари Стоянов или Михаил Греков, всеки от които има своето частно лице, но и лице, осмисляно през призмата на Комитета. Комитетът е институцията, организацията, тялото, което ражда националната идея "политическо освобождение" и нейните символи. Това неизбежно се откроява в начина, по който записващият, свидетелят води своя разказ, връщайки се към Голямото събитие.

Но автори на записки и спомени са и чисти "народни труженици" като Димитър Хаджигенчев-Бечу и Тоне Крайчов. Въпреки различията, които могат да се отразят и на воденето на повествованието, те също са очевидци. Не заемат позата на историци, а на оцелели. При това гледната точка на оцелелия е идеологически безаспектна, тя е на равнището на очите. Равнището на очите съдържа отделната гледна точка, частното познание-опит за случилото се. И именно то се разказва, превръща се в хоризонт на разказа, отвъд който записващият няма намерения да прекрачва.

Никой от авторите не си присвоява информация, по-голяма от това, което се е случило с него. С изключение на част от текстовете на Минчо Кънчев и Панайот Хитов, писани преди 1878 г., всички останали, с тема върху легиите, комитетската и революционна дейност между 1866-1876 г., са писани след 1879 г. Всеки от авторите, ако и до този момент да не си е градил представи за цялото Събитие и величината на идеята, стояща зад него, сега, след Освобождението, сядайки пред белия лист и пред Истината, вече има пределна яснота в какво е участвал, можал е да прозре глобалното тяло на националната идея с всички нейни символни и събитийни страни. И прозирайки това, авторът е можел да си припише част от приносите, да постави себе си в центъра, да успореди аз-а си с величието на водачите и с величието на идеята. Но никой не прекрачва равнището на частния си опит в "разбърканите времена". Никой не надскача ръста на своята роля на "труженик"; и когато записва спомените си - не надскача ролята на очевидец.

Интересно е, че от близо тридесетте автори на спомени и записки, цитирани в моето изследване, никой не узурпира събитието. Това не прави дори З. Стоянов, който е имал реални възможности със страшна сила да присвои най-важните лостове на разказа "как се случват разбърканите времена". Но не прекрачва тази граница. Прави обаче друго - манипулира идеологически и символно всички текстове, които идват след него (мемоарни и историографски) и имат за тема десетилетието между 1866-1876 г. Но за това ще стане дума малко по-късно.

Голямата идея за националното освобождение трябва да бъде монументално единна, неделима. Така тя се въплъщава в наратива на историографията. Обаче във всеки от частните спомени, навсякъде в записките тя се интерпретира в три посоки:

Идеята изчезва и в текста остават само битово-тривиалният сюжет или сюжетът на личностните изпитни, които носят специфични импликации (както в мемоарните откъслеци на Петко Славейков и в спомените на Иван Богоров);

Често тя се омесва в мелницата на сказовото слово и редом стоят без йерархия ритуално-празничното битие и комитетската дейност (като при М. Кънчев, Д. Хаджигенчев-Бечу, Хр. Иванов-Големия);

Или голямата идея "национално освобождение" се разпада на частни сюжети, сред които се открояват събиране на пари за оръжие, подготовка на чети за преминаване в българските земи, изграждане на конспиративна мрежа, наказание на предатели, укори към водачите, иронично разместване на пластове.

И при трите посочени модела на повествование монументалното съдържание на този драматичен период започва да се колебае. В частните разкази, записки, спомени равнището на очите всъщност може образно да се нарече равнище на устата.

От равнището на устата никой от авторите на тези текстове не взема в ръце инструментите на анализа, на раздипляне на историческите причини или пък резултатите и следствията от събитието. Макар че често в текстовете се откроява позицията на неодобрение или ирония, никой не съди фактите от нивото на голямата идея "национално освобождение". В разказите могат да се видят позиции на неутралност към определени събития или личности (каквото е отношението на М. Греков към Любен Каравелов), както и позиции на неприемане на определени поведенчески нагласи (както П. Хитов не приема разточителството на Г. Раковски). Могат да се забележат и критически гледни точки от нивото на ясното институционално съзнание на записващия (както става с критическото отношение на Иван Касабов към институционалната разхвърляност на Раковски). Но никой от авторите не се изживява в ролята на съдник.

В първите петнайсетина години след 1878 г. величавото в идеята за освобождението все още не се коментира критично с оглед на засрещането или разминаването между очакванията и резултата от "избавлението"6. По-късно, около 10-те години на ХХ век7, тази идея вече не може да се коментира от авторите на записки и мемоари, защото с подобна задача най-после се е заела професионалната историография. И тя именно сглобява от всички частни образи на събитията безукорната същност (разказ-смисъл, действие-личност) на непосредствено отминалите драматични години на зараждането и реализирането на идеята за политическо освобождение.

 

* * *

Всеки от записващите има за цел да разкаже. И то да разкаже не според това защо, а как са се случили събитията. На въпроса "защо" ще отговаря Историографията - тя започва своя наратив най-напред от причините; след това разказва последователното ставане на големия факт, за да завърши със следствията, ефектите, отзвука. Този изработен стереотип се наблюдава още в историографските опуси на Спиридон Палаузов върху черковното движение (1865); ще го срещнем по-късно и в публикациите на Пандели Кисимов върху военния дух на българите (1868), и при Марин Дринов за историята на българската църква (1869). Сами изкушени професионално от Историята, те предначертават пътя на Г. Г. Димитров и Димитър Страшимиров, които също по този отработен рефлекс пишат своите тритомни книги "Княжество България" (т. 1 е от 1895) и "История на Априлското въстание" (1907), чийто общ обем надхвърля 2400 страници.

Редно е вече да направя едно отклонение към функционалната характеристика на рефлекса "писане върху историята". Неговото българско битие (случване) има доста странен вид, ако го съизмерваме с европейските образци. Историографският импулс в Европа се мотивира от т.нар. наратив върху голямата история - Мишле, Ранке, Буркхарт, че дори и Т. Момзен са пример за това, как познанието върху миналото става през призмата на текстове, разказващи глобални сюжети от историята на Франция, древния Рим, Ренесанса в Италия и пр. В българския си вариант подобен историографски текст - сега ще употребя дума, която ненавиждам - закъснява. Не се наемам да задавам въпроса "защо". Сигурно причините не са само в робството. Но пък се появяват образи на някаква българска история, които остават несглобени от централен историософски мотив или идея: Васил Априлов очертава хоризонтите, по които се движи българското училище; Иван Селимински, парадоксално, но на гръцки пише върху историята на българския черковен въпрос и историята на етническите отношения между българите и християнските съседи; Пандели Кисимов избира за свой сюжета "военен дух у съвременните българи"; Марин Дринов превръща в историографски проблем възникването и развитието на българската църква. И всички тези текстове са във времето до началото на 70-те години на ХІХ век. Списъкът може да продължи. Изчерпателността в случая не е най-важното нещо.

Такава история е способна да гради своите наративи не върху събития, а върху процеси, върху динамиката на даден процес или явление в раждането на хоризонта и дълбините на Националното. И този градеж няма задължително за свой мотив самосъзнанието на нацията. Независимо че в тези процеси място имат и личности (Борис І, Паисий, Н. Рилски и пр.), в тях отсъства материализацията на националното (национален символ, национална идеологема) в действията на човешкия "материал". Разказваното време в подобни текстове няма човешко лице. То е разказване на контексти или - както биха се изразили лингвистите - на пресупозиции.

Независимо че първият цялостен образ на родното минало е в "История на българския народ 679-1877 г." от Светослав Миларов (1885), това си остава текст с по-скоро справочен, отколкото с ясен идеологически импулс. Едва тритомните "Княжество България в историческо, географическо и етнографическо отношение" на Г. Г. Димитров (1895) и "История на Априлското въстание" на Д. Страшимиров (1907) глобализират миналото: в хаоса на всички тези процеси (за които пишат предходниците им) и драматичните действия от 60-70-те години на ХІХ век те избират и подреждат посоката според своята гледна точка. А тя е съграждане на познание за Българската История на ХІХ век, което да отговаря на величината на случилото се - Освобождението и създаването на новото Княжество. Този акт на придобиване на политическа независимост, на образуване за трети път на българската държава трябва да има под и зад себе си достойни, величави и идеологически безспорни събития.

Промените след 1878 г. идват като функция на едно смразяващо със своя трагизъм поражение в 1876-та и на един освободителен акт, в който малко или много прозира чуждо решение, външна намеса, възбудили и увлекли наново националната енергия. За историографията остава големият дълг да сътвори от актовете на трагическите или несобствените действия един пантеон от герои, една неоспорима нишка от национални събития, сред които славното, саможертвеното, отдадеността в името на свободата да бъдат най-важните ръководещи идеи. Така се гради националният мит, който ще въплъти мечтата за собствено величие8.

Сюжетите на историците затова "закъсняват" с четвърт век след събитията - нужно е време не само за подбор на "изворовия" материал, а и за конструиране на национално-идентификационния екран, който ще носи, ще въплъщава в себе си и морални елементи. От тази гледна точка според очертаните национални ценности, поражението ще бъде морална победа, несобствените активи ще станат изригване на национална енергия, неадекватните действия се осмислят като стечение на обстоятелствата, междуличностните конфликти са представени през позицията на личността (идеолога, водача), за която вече е изработен безукорен монументален образ (това са въведените акценти в по-сетнешните страници на моето изследване).

Казано иначе, историографията ще преосмисли близкото минало, ще преориентира фактите с оглед драматизма на това време. Миналото е величаво, може да излъчва морални послания, защото стои в ценностно отношение по-високо от сегашното и защото е добило своята значимост под натиска на националната трагедия и страданието (Рюзен 2001: 166).

Историята се осмисля като "-софия", а не само като "-графия". В познанието трябва да прозира мъдростта. Съградена веднъж, националната идея задължително се материализира в разказите на историята върху революционната борба и политическото освобождение - материализира се чрез онзи иконостас от величави образи (личности), който ще успее кристално ясно да я обясни: Раковски е началото на революционната освободителна идеология, Левски и Каравелов са върхът й, Бенковски дава пътищата за нейното практическо решение в организацията на въстанието, Ботев е сублимацията на времето, съчетал поезия и саможертва. Но - и тук има важна особеност - въвеждането на йерархия е онзи рефлекс на историографията, който не се споделя от записките на свидетеля и очевидеца. Авторът на "простия разказ" или на записки често подхожда към водача и идеолога като към част, елемент от приключението, от разбърканото време. Такова отсъствие на монументализиращо отношение е предизвикано от намерението да се "служи на истината", според която Раковски или Каравелов, Ат. Узунов или П. Хитов понякога излизат вън от контекста на ситуацията. Подобни акценти съм интерпретирал във втората част на моето изследване.

Зад иконостаса от безукорни личности историкът изправя втори ред (например З. Стоянов, Н. Обретенов, П. Хитов, М. Греков, Ст. Заимов, Ст. Стамболов), чиито представители са също подчинени на радикалната идея за освобождение чрез революция. Оттам нататък родолюбивите идеи и действия на всяка личност с либерални или други мотиви, които слагат апостроф спрямо революцията като единствено възможно действие, изпадат от монумента. Затова в обучаващите планове на историографията не присъства Иван Касабов, затова Добродетелната дружина е сбор от "средно и едро буржоазни елементи", затова учените и даскалите резонно са "диванета" - интелигенцията почти никога не е носила радикалния революционен ген в себе си, според както учеше историческият материализъм, тя дори не била класа, а прослойка. И след като самите Раковски и Бенковски имат много специално-критическо отношение към "учените диванета", то инерцията на историографията удължаваше хлъзгането из подобен коридор на леко или сериозно дискредитиране.

Оценяването на революционната идеология и действия като най-висша проява на националния дух е всъщност опит на Историята да се предпише единствено възможната позиция на личността в това време - това е позиция радикална. Но става интересно, ако успоредим радикализма на Раковски и Каравелов с либерализма на един Иван Касабов например. Защото, оказва се, и двете идеи преследват една цел. С тази разлика, че идеята на Касабов за дуализма с Турция и автономия от рода на Сръбската в средата на 60-те години на ХІХ век е като че ли най-оптималният вариант за разплитане на "въсточния въпрос" (вж. още Бонева 1996).

Сюжетът на историка затова не съвпада със сюжетите на свидетеля. В записките и спомените позицията на автора не е глобализираща, а по-скоро парцелираща9. Той е очевидец, т.е. разполага събитието като набор от факти - такава е позицията на историка към мемоариста, като към свидетел по фактите. Заради това записките и спомените се възприемат от професионалните историци единствено като "изворов материал" или "исторически документ". Което е въвеждане на низходяща йерархия, а текстовете на очевидците се препращат към маргиналните зони на познанието, защото не са осветлени от ценностна гледна точка, не носят в себе си идеологията на националното величие, т.е. слабо могат да изпълнят моралната задача, която един текст върху Историята е длъжен да реши.

Не е нужно да цитирам кой приема записките и спомените като "изворов материал". Всички, когато в по-късни издания правят своите историографски предговори: записките на Хр. Иванов-Големия са ценен изворов материал за живота на Левски (В. Тилева); мемоарите на М. Греков са изворов материал за процесите в революционната организация преди въстанията (Стоянка и Хр. Йонкови); спомените на П. Хитов са с познавателно значение, защото съдържат множество исторически сведения (Св. Гюрова); записките на Н. Беловеждов са извор за справки и факти около Копривщенското въстание (Д. Страшимиров); записките на Хр. Македонски са интересни от гледна точка на Хаджи-Димитровата чета (Ю. Иванов). Такова е отношението към текстовете им още от началото на ХХ век, но такова остава и по-сетне. От записките и спомените се изисква само да бъдат "верни на историческите произшествия". (Парадоксалното е, че и "Под игото" навлича критически укори към Вазов, защото "не бил верен на историческите произшествия").

Историкът търси в записките и мемоара фактологията, открива и засича хронологията, мотивира чрез тях действията на личностите. Но винаги ги подчинява на своята глобалистична идея, която диктува неизменните героически, радикално-революционни смисли на фактите, винаги налага национално-идентификационните си и моралистични задачи, които трябва да осмислят събитията като изригване на българската енергия, като готовност за саможертва в името на свободата. Дотук нищо лошо. Но записките и спомените са и частни образи на голямото действие, в тях винаги личи ако не глобалистичен и героизириращ рефлекс, то поне форми на по-частно отношение (често неправилно според историците10), форми на критика, на уличаване на водачите и комитетските дейци в неправомерни мотиви, на навлизане в подробности, които са неудобни. Такива тъмни страни официалната историография не разкрива на светло - изчиства ги от страниците на познанието за комитетите, за революционната организация, за идеолозите, за въстанието; те остават единствено за тясноспециализираното говорене в затворените пространства на научните диспути (както с дискусията в 1946-1947 г.11 около засрещането и конфликта между либералната и радикалната освободителни идеи през 60-70-те години на ХІХ в.) и малотиражните професионални издания.

Редукцията на текстовете на очевидците до "изворов материал" и "документ" трудно би позволила да се разгледат записките и спомените като опит за самоопределяне (търсене на идентичност) на личността в събитията. Идентичността е санкционирана от паметта (Лоуентал 2002: 315), защото възстановяването на събитията и на мястото на частния човек в тях ще позволи да се изпълнят със съдържание фразите "народен труженик" и "мъченик на делото"12. Те не са безадресно подхвърлени от З. Стоянов и Ив. Андонов. Защото те по своему са готови да дадат стойност, да откроят моралната значимост на частното дело - не на глобалното събитие и на водачите, а на отделния труженик и мъченик. Не случайно Иван Андонов в 1927 г. като за финал на тази "ера на свидетеля" определя в своите записки (след тях появата на подобен текст е невъзможна, защото нишката на оцелелите като че ли вече секва) частните съдби като съдби на "забравени мъченици", а писането за неизвестните и неуважените от историята той нарича "кървав мартиролог"13 (Андонов 1927: ч. ІІ, 16).

Из хилядите страници с обект 60-70-те години на ХІХ в. (комитетската дейност и въстанията) се забелзва как поборникът-свидетел изминава двустепенен процес на самоопределяне.

Първият е в събитието, чрез действие, казано с формула - "аз като участник в ...". Записките издават високата роля на очевидеца, неговата активност, приноси. Макар скромността да е качество на всеки от авторите, те не изпускат възможността да намерят своето място в "разбърканото време". И това място е във вихъра, всред опасностите, редом до водачите. Само така можем да обясним защо в частните разкази на М. Марковски, Хр. Македонски, М. Греков, М. Кънчев, Т. Крайчов и ред други неизбежно се намесват сюжетите около Централния комитет, сюжетите "Левски", "Раковски", "Каравелов". Очевидецът не е обикновена личност, предаваща факти, а участник. Текстът му показва как един стереотип (този на роба) се подменя от новата роля на родолюбив и деен поборник, въстаник.

Вторият процес на самоопределяне е пост-фактум, когато времето на героическото вече е отминало. Свидетелят, поборникът е останал без роля - ролята на участник в най-славната страница от историята е приключила и субектът, търсейки своята нова идеологическа опора в другото време, открива как държавата, заради която е жертвал себе си, е забравила всичко14 (както някои от авторите още в 90-те г. на ХІХ в., а и най-късният от тях - Ив. Андонов - ще възкликнат "за това ли беше всичко"). Записките и спомените започват да играят и лична терапевтична роля, миналото не може да лекува, но е способно да трансцендира личността в "онова време" на драматизъм и масова смърт, но и на родолюбиви действия.

Споменах, че пишещите своите записки и спомени са чувствителни към истината. Така се оформя интересен диалог между Захари Стоянов и по-късните автори на записки и спомени.

Макар че "Записки по българските въстания" (І том - 1884, ІІ том - 1887, ІІІ том - 1892) не е първата книга с обект из драматичните години преди Освобождението, тя става първият голям текст, който успоредява Събитие и История, т.е. текст, говорещ за Априлското въстание като за "най-славна страница" от Историята ни. Оттук е и разбираемата реакция на другите автори, които обвиняват З. Стоянов, че е некоректен, че "късо реже годините", че слага акценти върху едни факти и пренебрегва други, но и че "се задоволил само да иронизира" (Марковски 1976: 22) или да "критикува въстанията с един безпощаден сарказъм" (Андонов 1927, ч. ІІ: 32). Подобни забележки отправят още и Никола Обретенов (1970: 277-278), Тодор Икономов, Хр. Македонски и Хр. Иванов-Големия15. Дали мотивът на по-късните автори е само личностен, свидетелски? И доколко те проявяват само ревност към събитията, защото всеки от тях държи да се разбере, че ги пресъздава без излишна риторика, както бихме казали днес.

"Записки по българските въстания" стъпва не само върху "разказ на очевидци", както сочи подзаглавието, макар че и това го има и то в обилие. Най-напред би могло да се направи лесна справка: преди "Записките" с обект от тези години (1866-1876) са текстовете на поп Минчо Кънчев (писани след 1873, непубликувани), К. Тулешков (голяма част остават в ръкопис), Т. Крайчов (завършени в 1880, но непубликувани16), П. Хитов (1872), П. Иванов (1884), Ат. Шопов (1881). Съвременниците на Захари Стоянов, които имат да кажат своята свидетелска дума по "разбърканите времена" обаче долавят как "Записки по българските въстания" извършват високата идеологическа манипулация - нареждат сюжетите така, че всички действия и факти ("старите войводи", Раковски, Арабаконашкото приключение в 1872 г., Старозагорското приключение в 1875 г.) някак логично да кулминират в Априлското въстание. То е върхът в националната ни история. Независимо от предателствата, низостите, псевдогероизма, въстанието е величав акт на изригване на националното политическо чувство, сублимирало в действията на водачите. Но има и друго: "Записките" манипулативно изработват знаците и символите на този величав акт, каквито са знамето, кървавото писмо, документът (пълномощното), родовото пространство. Те са обвити в такъв драматизъм, че стават високите идеологеми на един политически осъзнат акт.

"Записки по българските въстания" се превръща в безукорната книга-памет, в нещо като официоз по въпроса за Миналото и неговия позитивен моралистичен образ. В по-късните "прости разкази" и спомени никъде няма да срещнем например реакция и забележки на Хр. Иванов към Ат. Шопов или на Н. Обретенов към Хр. Македонски. Реакцията е единствено към Захари Стоянов. Свидетелите-съвременници и автори на записки провиждат сарказъм или ирония в "Записки по българските въстания", които могат да затъмнят истината. Но не успяват да доловят, че въпреки тях, книгата на З. Стоянов претендира да побира всичкостта на смутните години, така, както тази всичкост се е случила - безразборно, като в живота17. Така, както животът е съшиване на съдби и събития, по същия начин "Записките" събират в топлото лоно на сказовата реч не само героическото действие или идея, а и техния контрапункт. И именно заради това - на фона на нерешителността и псевдогероизма, през призмата на страха и низостите - разбягващите се образи на българина биват сглобени от усилието на едно национално чувство.

Писането на записки и спомени няма само историзиращи мотиви. То е личностно предизвикано и по други причини (не само идентификационните, за които споменах по-горе). Лавинообразното нарастване на подобни текстове води до нещо интересно - създава се "Въстаническа библиотека", което вече подсказва за форма на институционализиране, намеква за официална протекция над Миналото18. И ако имаме пред очи, че всеки от авторите е до болка чувствителен към истината, ще разберем защо те не предприемат мерки за задължително глобализиране на своите записки през призмата на високата национална идея за "израстването на народа" и "героическото" поправяне на трагизма в току-що приключилото изпитание. Вазов ще го нарече "епопея", Захари - "най-славната страница" от историята ни.

"Записки по българските въстания" сглобяват един множествен "разказ на очевидци", а всеки от другите автори (преди или след това) пише собствения си "разказ на очевидец". Качествените разлики не са само във воденето на повествованието, нито само по отношение към фактите. Разминаванията идват и от различно акцентираните сюжети, различната оценяваща призма. Захари Стоянов е единственият автор-участник, който си позволява изрично да въвежда йерархия в "страниците на българската история", издигайки Априлското въстание на пиедестала на преклонението поради мъченическия му ореол. И оттук неговият умишлен ход като автор - най-славната страница се изписва така, както се е случила в живота, безаспектно, с високите си, но и с пародийните и саркастичните си страни. Липсата на такава уговорка превръща останалите автори в пределно сериозни, понякога критични, друг път - неутрални, че дори и сърдити. Те задължително искат да се разбере, че драматизмът и смъртта са единствената цена, единствената аксиология на "разбърканото време".

Около 1881-1883 г. литературата в одически вариант вече е произвела естетическия хоризонт на величието и на срама (до това време има 2-3 публикувани текста със спомени върху комитетската дейност и въстанието, някои от които странно се ориентират из романовите потайности). След "Епопея на забравените" за частните записки, за "простите разкази" остава да следват естетическата матрица като ценностна матрица, която литературата е задала. Оказва се, че литературата със своята мощна манипулативна сила е преляла отвъд фикционалните си граници и въздейства-внедрява своите идеологеми (те са пак национално-героически, но естетически осмислени) в начина, по който ще се създават записките и мемоарите. Казано иначе, мемоарът преследва истината (факта), но е обременен с естетическото й целеполагане от литературата.

От началото на 80-те години на ХІХ век записките и спомените се превръщат в алтер-его на историографията, но и заради функционално улеснение заемат вече проходилите естетически призми на литературата. Това не ги превръща в неделима част от полето на художествеността. Те нямат претенцията да фикционализират, дори от Захари Стоянов насетне в текстовете и на Заимов, и на Греков, и на Тулешков, и на Марковски и ред други се откроява нагласата да се пише достоверно, далече от измислицата. Дали това се случва с всички, съм опитал да обясня в първата част на моето изследване.

Във всички случаи трябва да се разбере, че поставянето на проблема за образите на историята в "литературата на факта" (ще ползвам това понятие, въпреки методологическата му невярност), е задължително да се съобразява с една постановка - не "разказването-в-записките", а "разказването на записките" е правилният понятиен хоризонт, който ще освободи изследването от задължителното търсене само на повествователните модели в тези текстове. Моделите на разказване са също мотив на моето пристрастие тук, но "разказването на записките" е формулировка, която позволява да се обхванат различни територии - две от тях съм избрал за водещи: как записките и спомените разказват историята и как записките и спомените мислят историята.

Свидетелят не винаги остава верен на желанието си да удостоверява как са се случили "разбърканите времена". Това ще рече, че документалността не действа тотално като водещ мотив, въпреки намеренията на автора. Нарочно дотук не използвах често понятието "мемоар", защото мемоарът някак по инерция се припознава като жанр на литературата, който се намира из покрайнините на художеството. Малко по-долу ще се опитам да успоредя мемоарното и записките според тяхната функционална природа. Причината да се пазя от теоретизация още в началото е в сложния и често пъти немемоаристичен език на текстовете, които искат да бъдат четени като мемоар.

В един такъв разнобой между творчески мотив-изпълнение-рецепция се раждат особеностите на записките и спомените. Не са един и двама авторите, които водят повествованието според това как паметта им диктува - често това е диктат на устното слово, не на дневниковото, хронологизирано слово на съвестното отношение към миналото, а на разхвърляния език на сказа. Той е идеологически неперспективиран, няма в себе си йерархии на организиране на изказа. Нито е дисциплиниран по отношение на "нарастване на ситуацията", "композиране на действието" и акцентиране на позитивни внушения. Затова често в текстовете на очевидците се вплитат сюжети, които, меко казано, нямат връзка с опита на автора да пресъздаде вярно постъпателността на събитието.

Условностите на устното слово са далеч от нормите на мемоара. Заради това в ценностно отношение текстовете на Минчо Кънчев, Христо Иванов-Големия, Захари Стоянов, Димитър Хаджигенчев, Киро Тулешков, Христо Марков могат да учудят - в тях не се налага една водеща безапелационна оценяваща призма, защото е разколебана и по-скоро неорганизирана ценностната позиция на автора. Той не подрежда (хроно- и топо-логически), а съотнася спомените, ситуациите, личностите. Така записващият е всъщност разказващ езиците на времето. В него безаспектно се вплитат високото и битовото, езикът на революционната идеология се засреща и пародира от гуляйджийския или бабаитски език на тривиалния човек. Авторът като че постоянно влиза и излиза от Голямото събитие, разреждайки историческата му стойност със сюжети из низовите редове на живота.

Излиза, че в посочените текстове не толкова величавото Минало е импулс за писане, а въобще сюжетите на това минало. Като че тези автори мерят с аршина на своето читателско съзнание, което е множествено в същността си. Европейският читател е продукт на своята литература на ХІХ век, която със своите предимно позитивистични импликации (това особено се отнася до романа на ХІХ век) го гради монолитно. Но в българските културни реалности читателят на ХІХ век е сглобен, съграждан от множество рецептивни практики, в чиято основа е езикът. Читателят на това време все още не приема езика като делитбен знак за разликата между световете и текстовете. Един такъв подход може да подскаже защо в категориално отношение спомените на Христо Иванов-Големия или Минчо Кънчев, Димитър Хаджигенчев-Бечу или Захари Стоянов са всъщност един недиференциран свят. А свят, в който не са въведени разделителни категории, трудно се подчинява да бъде разказван в строга хронология и причинно-следствени връзки.

Може би заради това Димо Кьорчев, търсейки определение за такова водене на повествованието в "Записки по българските въстания", избира да отсече, че Захари предпочита да "разправя отвътре". Остава да довършим тази фраза, че "отвътре" е всъщност отвътре на езика.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Когато работех върху тази част от изследването, открих, че подобно заглавие вече е употребено от Анет Виворка като водещо на едноименна нейна книга (Виворка 1998), в която се поставя като изследователски проблем другото кризисно време - краят на ХХ век. (Текстът е част от по-голямо изследване. - Бел. ред.) [обратно]

2. Това е емблематично име, използвано в заглавието на Петър Иванов - "Въспоминания от разбърканите времена" (Пловдив 1884). [обратно]

3. Тодор Пеев - писмо до Марин Дринов (вж. 100 години от Априлското въстание и Ботевата чета: 104). [обратно]

4. Така Д. Хаджигенчев-Бечу нарича събитията от юни-юли 1876 г. в Сърбия (вж. Хаджигенчев-Бечу 1992). [обратно]

5. За по-скоро функционалното, отколкото теоретическото им различие ще стане дума нататък. [обратно]

6. В това време биват публикувани или стават известни в ръкопис текстовете на З. Стоянов (1884-1887), Ст. Заимов (1884), Ат. Шопов (1881), К. Тулешков (1877 и сл.), Т. Крайчов (1880), П. Иванов (1884), М. Кънчев и др. [обратно]

7. В последните години на ХІХ и първите години на ХХ в. се появяват или стават известни в ръкопис текстовете на Хр. Иванов-Големия (1895-1897), М. Марковски (1902), Хр. Македонски (1896), Ив. Касабов (1905), М. Греков (1899-1904, а "Как ние освобождавахме България" остава в ръкопис), Н. Беловеждов (1901). [обратно]

8. Подобна идея интерпретира Ханс Хумберт, според когото това сътворено величие за миналото ще компенсира отсъствието на героика в настоящето (Гумберт 2003). [обратно]

9. Според Хайдън Уайт задачата на историка е да включва и изключва събития от своя текст, защото позицията му също е подчинена на водеща идея - този път не е задължително тя да бъде личностна (Уайт 1997: 13, 47). В същия контекст е и мнението на А. Олейников, който прави интересен критически прочит на "Метаисторията" на Х. Уайт (Олейников 1999). [обратно]

10. За В. Трайков от личността и действията на Иван Касабов остава единствено интригантството (Трайков 1974: 243, 252); за В. Тилева в "Диарбекирски дневник" на Тоне Крайчов има "субективни преценки за лица и събития" (Тилева 1989: 8). Остава да се запитаме какво друго може да се очаква от един дневник. [обратно]

11. Вж. Хр. Гандев. Васил Левски. Политически идеи и революционна дейност. С. 1946 и последвалите отзиви на И. Унджиев (книгата му за Левски от 1947), Н. Кондарев в сп. "Съвременник" (1946, № 13) и М. Димитров в сп. "Исторически преглед" (1948, № 1). [обратно]

12. Те се открояват в два текста, отдалечени почти на половин век един от друг - "Записки по българските въстания" и "Из спомените ми от турско време" на Иван Андонов (1927). [обратно]

13. От гр. mártyr - мъченик-свидетел. [обратно]

14. В една от многото молби на М. Греков до Народното събрание за увеличаване на пенсията му се чете: "Силите ми отпаднаха и да ви кажа истината - наближава денят, когато един скромен труженик на осводителното поле ще закрие очи от най-тежката смърт - глада." (ЦДИА, ф. 173, а. е. 1519, л. 78). [обратно]

15. Този изключителен с честността си към събитията поборник прави важни корекции върху изданията с автографи, които З. Стоянов и Ст. Заимов му подаряват. Още след излизането на първия том на "Записките" Хр. Иванов в писмо до автора поправя фактите около Комитета в Букурещ и особено около историята с парите, които Левски дава на Каравелов за печатница на БРЦК (Маждракова 1965: 106). [обратно]

16. Малко по-долу ще стане дума за мястото и особената стойност на непубликуваните приживе на автора спомени и записки. [обратно]

17. Вж. още по този въпрос Мутафов (2001: 36 и сл.). [обратно]

18. Фактът, че появата на тази библиотека е в началото на ХХ в. подсказва за опит на историята като наука да попечителства с институционална ръка върху все още появяващите се пред читателя закъснели спомени и дневници. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Бонева 1996: Бонева, Вера. Иван Касабов като теоретик на възрожденския политически национализъм. (Из историята на предосвобожденския революционен либерализъм). // История, № 2.

Виевиорка 1998: Wieviorka, A. L’ère du témoin. Paris, Plon.

Гумберт 2003: Гумберт, Ганс. Начала науки о литературе ...и ее конец? // Новое литературное обозрение, № 53, 2003 <http://magazines.russ.ru/nlo/2003/59/gum.html> (12.01.2004).

Димитров 1895: Димитров, Г. Г. Княжество България в историческо, географическо и етнографическо отношение (в три тома). Пловдив, 1895.

Лоуентал 2002: Лоуентал, Дейвид. Миналото е чужда страна. София: Критика и хуманизъм, 2002.

Маждракова 1965: Маждракова, Огняна. Приписки на Хр. Иванов-Големия върху две книги от Стоян Заимов. // Исторически преглед, № 2, 1965.

Мутафов 2001: Мутафов, Енчо. Захари Стоянов и българската култура. София: "Вулкан-4", 2001.

Олейников 1999: Олейников, А. А. История: событие и рассказ. Москва, 1999.

Рюзен 2001: Рюзен, Йорн. Може ли вчерашният да стане по-добър. (Върху преобразуването на миналото в история). // История. Разказ. Памет. Ред. Ив. Знеполски. София, 2001.

Страшимиров 1907: Страшимиров, Димитър. История на Априлското въстание (в три тома). Пловдив, 1907.

Тилева 1989: Тилева, В. Предговор. // Тоне Крайчов. Диарбекирски дневник. София: Изд. на ОФ, 1989.

Трайков 1974: Трайков, Веселин. Георги Стойков Раковски. Биография. София: БАН, 1974.

Уайт 1997: Уайт, Хайдън. Метаистория. // Език и литература, № 1-2, 1997.

*

Андонов 1927: Андонов, Иван. Из спомените ми от турско време. Пловдив, 1927.

Заимов 1986: Заимов, Стоян. Миналото. София: Изд. на БЗНС, 1986.

Иванов 1884: Въспоминания от разбърканите времена. Пловдив, 1884.

Кънчев 1985: Кънчев, Минчо. Видрица. София: Български писател, 1985.

100 години от Априлското въстание и Ботевата чета: 100 години от Априлското въстание и Ботевата чета. Подбрани документи от архивите и българския възрожденски печат. София: НБКМ, 1976.

Стоянов 1983: Стоянов, Захари. Записки по българските въстания. София: Български писател, 1983.

Хаджигенчев-Бечу 1992: Хаджигенчев-Бечу, Димитър. Житие на един българин. София: УИ "Св. Кл. Охридски", 1992.

 

 

© Цветан Ракьовски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.01.2004, № 1 (50)