|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ВИНАГИ ЩЕ ГО ОЧАКВАТ Божидар Кунчев
Във "Ван Гог", едно от ранните му стихотворения", ще прочетем:
Още тук се виждаше, че той е "извърнат към други хоризонти". Кънчев говореше за Ван Гог, визирайки чудото на неговото мислене и рисуване. Но той изричаше и кредото си на творец, който ненавижда утъпканите пътища. Това бе кредото му на поет, поискал да говори с езика на една съвършено друга истина. С истината за онази простота, която имаше предвид едноименното му стихотворение. В него "Варварите не четяха книги, а четяха по звездите". И пак в него "Къщичката на бедняка е с невидими етажи". Това, което не можехме да усетим или да проумеем, непрекъснато привличаше зрението му. После словото му го превръщаше в мисъл и образ, с които той се приближаваше все повече до точната истина. В "Поетическо изкуство" Кънчев твърдеше, че красотата е "на отсрещните позиции". За поет, който имаше едно "по-мащабно съществуване", истината и красотата не можеха да бъдат на друго място. Те бяха на "другия бряг", към който се бе запътил още Пенчо Славейков. За достигането му бяха нужни други думи и поетически синтаксис, способен да изрази ритмите на преходното и вечното. Така изкуството, което Кънчев искаше да сътвори, трябваше да бъде за "времето преди времето" ("Изкуство"), за силата на Словото преди словата ни, с други думи - за един смисъл, различен от забравения смисъл на живота и човешкото съществуване. За Кънчев (и това са внушенията на цялата му поезия!) животът трябваше да бъде възвишена музика, тържество на естественото, на онази първозданност, без която животът се превръща в аномалия. Колко по-различна бе защитата му на живота! И ако словото му беше славослов, той бе така чужд на онова фалшиво жизнеутвърждаване в стиховете на казионните автори. Затова и споделеното от Кънчев в "Ловен рог" бе позиция, на която той остана верен до края си:
Природното в представите му бе понятие и духовна нагласа, образ и преди всичко интуицията му за действителната същност на света, която търсеха и откриваха още древните мъдреци на Изтока. Това "природно" бе идеята му за едно чисто човешко съзнание, за морал и някакъв порядък, които да не са плод на човешката поквара. "Варварите не четяха книги", но можеха да чуват и разбират гласа на звездите. Кънчев искаше и човекът да развие в себе си този "варварски" слух. Искаше му се да стане нещо с човека и той да придобие това, което ще го спаси от гибел. Той не хранеше илюзии, че в съвременния свят ги има условията и предпоставките за едно окончателно пробуждане. На това се дължаха и тревогите му. Но опорната си точка, без която би се превърнал в песимист, Кънчев намери пак в изкуството, в тази все така не съвсем понятна способност на човека да създава. И това той го бе заявил недвусмислено: "Творчество - единствена утеха след разбитата надежда, че човешката природа би могла сама да се постигне" ("Творчество"). Тъй че ако той имаше упование и надежди, те бяха заради поезията, заради творчеството, което приятелят му Кенет Уайт дефинира като "поле на живота сред стерилната баналност на унилата продуктивност". Поезията на Кънчев бе от самото си начало един удар срещу "стерилната баналност", където и да се проявяваше. Творчеството му си остава рядък пример на вдъхновението, с което той мечтаеше да станем и ние природен образ, наличност в битието в името на неговата поетичност. Кънчев вярваше в нея и там, "на брега на обществото", по-далеч от врявата на безпътния свят, със своето "обятие към всичко", но и с болката си заради греховния човек той продължаваше да пише. До сетния си дъх, както се казва. Това бе животът му - да даде словесна плът на природните си образи, с които духът му се приближаваше към заветното място. За него той написа стихотворението си "Пост скриптум" и там се казваше:
Известно е, че сред малкото ни поети, към които той изпитваше трайна почит, бе и Пенчо Славейков. Кънчев на няколко пъти ми бе обръщал внимание на Славейковото стихотворение "Обичам", поместено в "На острова на блажените". Мисля си, че не бе случайно. Изповяданото в творбата говори много и за духовната същност на Кънчев. Та нима и той не можеше да каже същото за себе си:
Николай Кънчев можеше да се подпише и под други два стиха от "Обичам": "и свойта цел не в онова намира, / което други своя цел зовът". Бих допълнил, че той, който отхвърли категорично остарелите традиции в поезията ни, остана верен на това, което Славейков постави като задача и настояваше да стане традиция в модерната ни литература. Тук имам предвид Славейковата мисъл, че е наложително нравственото ни възраждане, че самата литература трябва да помогне на човека да постигне себе си като личностно саморазгръщане. Поезията на Кънчев бе изцяло в духа на този персонализъм, завещан ни от автора на "Обичам". Но това бе един персонализъм и в ситуацията на болно време, в ситуацията на упадък и при страшната "криза на човешкото". И затова поетът не можеше да не бъде провокиращ и настъпателен, каквото и да му струваше това. Персонализмът му бе неговата идея за човека, който трябва да бъде преди всичко свободен дух. В стихотворението си "Питания" Николай Кънчев казваше: "Защо се появи поетът". И в самия край на творбата: "Очакват ли го някъде?". Ако става дума за самия него, отдавна знаем защо се бе появил в нашата литература. Колкото до втория въпрос, поети като него винаги ще ги очакват. Изпреварил себе си и нас, изпреварил дори и времето, през което живя и през което вече го няма, ние го очаквахме и продължаваме с очакването си. Защото и занапред ще има какво още да открием в поезията му. Ще го откриват и другите след нас. А книгата, която му е посветена, включена в една библиотека с многозначителното име "Личности", само потвърждава и собственото ми убеждение, че Кънчев беше личност - една от най-големите творчески индивидуалности в литературата ни. Поместеното в нея откроява добре така значимото в облика му на човек и поет. Текстовете са на известни литератори от различни поколения. В книгата го има и споменът, и задълбоченият анализ на Кънчевата поетика, и прощалните слова, произнесени на погребението му. Не се съмнявам, че ще излязат и други книги за него. Защото Николай Кънчев, както споменах, винаги ще го очакват.
Николай Кънчев в българската литература и култура. Изследвания, статии, есета. Съст. Пламен Дойнов. София: Изд. "Кралица "Маб", Департамент "Нова българистика" на Нов български университет, 2008.
© Божидар Кунчев Други публикации: |