ВИНАГИ ЩЕ ГО ОЧАКВАТ

Божидар Кунчев

web

"Фактът, че един човек живее на брега на обществото, не предполага, че той е поставен извън него и води обикновен живот. Възможно е той да е избрал да бъде извън, за да живее много по-непосредствено и по-сложно. Ако животът настрана може да бъде резултат на неспособност и затормозяване, той може също така да бъде способност за наднормално, по-мащабно съществуване." Думите са на Кенет Уайт, поет, когото Николай Кънчев бе превеждал неведнъж. И Кенет Уайт го превеждаше на френски. Те взаимно се почитаха, включително и заради това, че ценяха истински човека, ако той е "извърнат към други хоризонти" (Чоран). Самият Николай Кънчев бе "извърнат" човек. Друга беше неговата оптика. Съзнанието му се бе устремило към посока, която другите не виждаха или не разбираха. Затова и цитирах думите на Уайт. Кънчев наистина, както никой друг, живя на "брега на обществото". Не че бе отшелник и самотник по призвание. Но там, по-далеч от словоблудствата на социума, той намираше въздуха за по-чист. Допирът му с обществото и литературния живот бе съвсем повърхностен. В други времена, но и той в конфликт с догмите и предразсъдъците на човека, Хенри Дейвид Торо, когото Кънчев четеше, също бе избягал. Построил си една колиба в гората, той се разхождаше по брега на Уолдън, за да бъде само с птиците, водата и себе си. Торо твърдеше, че "Изгрява само оная зора, за която сме се пробудили". Кънчев твърде рано се бе пробудил за своята зора и не бе случайно, че една от книгите му се наричаше "Нощен пазач на зората". "Ковчежник на езика", на който само той можеше да пише, дух, обрекъл се на едно по-друго познание, Николай Кънчев бе убеден, че "Поезията се издига в свойта стратосфера чак до звуковата бариера, там където избухва в нова изразна система" ("Галактиризиране на празнотата"). Мисля си, че точно това представлява и неговата поезия. Тя ще ни говори винаги за преимуществата на онова "наднормално, по-мащабно съществуване". Но то не беше само благодат. Беше и неистовата воля да отстояваш себе си в един объркан и дори абсурден свят. Да се отстояваш само с Поезията. Точно това издигна Кънчев до "звуковата бариера", извиси го до образите и внушенията на съзнанието му, заради които той стана един от най-големите ни поети.

Във "Ван Гог", едно от ранните му стихотворения", ще прочетем:

Да казваш с точност
всичко за света,
но никой да не вярва.

Още тук се виждаше, че той е "извърнат към други хоризонти". Кънчев говореше за Ван Гог, визирайки чудото на неговото мислене и рисуване. Но той изричаше и кредото си на творец, който ненавижда утъпканите пътища. Това бе кредото му на поет, поискал да говори с езика на една съвършено друга истина. С истината за онази простота, която имаше предвид едноименното му стихотворение. В него "Варварите не четяха книги, а четяха по звездите". И пак в него "Къщичката на бедняка е с невидими етажи". Това, което не можехме да усетим или да проумеем, непрекъснато привличаше зрението му. После словото му го превръщаше в мисъл и образ, с които той се приближаваше все повече до точната истина. В "Поетическо изкуство" Кънчев твърдеше, че красотата е "на отсрещните позиции". За поет, който имаше едно "по-мащабно съществуване", истината и красотата не можеха да бъдат на друго място. Те бяха на "другия бряг", към който се бе запътил още Пенчо Славейков. За достигането му бяха нужни други думи и поетически синтаксис, способен да изрази ритмите на преходното и вечното. Така изкуството, което Кънчев искаше да сътвори, трябваше да бъде за "времето преди времето" ("Изкуство"), за силата на Словото преди словата ни, с други думи - за един смисъл, различен от забравения смисъл на живота и човешкото съществуване. За Кънчев (и това са внушенията на цялата му поезия!) животът трябваше да бъде възвишена музика, тържество на естественото, на онази първозданност, без която животът се превръща в аномалия. Колко по-различна бе защитата му на живота! И ако словото му беше славослов, той бе така чужд на онова фалшиво жизнеутвърждаване в стиховете на казионните автори. Затова и споделеното от Кънчев в "Ловен рог" бе позиция, на която той остана верен до края си:

Аз няма да отида никога
и никога ръката ми не ще посегне
на моите природни образи.

Природното в представите му бе понятие и духовна нагласа, образ и преди всичко интуицията му за действителната същност на света, която търсеха и откриваха още древните мъдреци на Изтока. Това "природно" бе идеята му за едно чисто човешко съзнание, за морал и някакъв порядък, които да не са плод на човешката поквара. "Варварите не четяха книги", но можеха да чуват и разбират гласа на звездите. Кънчев искаше и човекът да развие в себе си този "варварски" слух. Искаше му се да стане нещо с човека и той да придобие това, което ще го спаси от гибел. Той не хранеше илюзии, че в съвременния свят ги има условията и предпоставките за едно окончателно пробуждане. На това се дължаха и тревогите му. Но опорната си точка, без която би се превърнал в песимист, Кънчев намери пак в изкуството, в тази все така не съвсем понятна способност на човека да създава. И това той го бе заявил недвусмислено: "Творчество - единствена утеха след разбитата надежда, че човешката природа би могла сама да се постигне" ("Творчество"). Тъй че ако той имаше упование и надежди, те бяха заради поезията, заради творчеството, което приятелят му Кенет Уайт дефинира като "поле на живота сред стерилната баналност на унилата продуктивност". Поезията на Кънчев бе от самото си начало един удар срещу "стерилната баналност", където и да се проявяваше. Творчеството му си остава рядък пример на вдъхновението, с което той мечтаеше да станем и ние природен образ, наличност в битието в името на неговата поетичност. Кънчев вярваше в нея и там, "на брега на обществото", по-далеч от врявата на безпътния свят, със своето "обятие към всичко", но и с болката си заради греховния човек той продължаваше да пише. До сетния си дъх, както се казва. Това бе животът му - да даде словесна плът на природните си образи, с които духът му се приближаваше към заветното място. За него той написа стихотворението си "Пост скриптум" и там се казваше:

На края на света,
където свършват думите,
е Словото.

Известно е, че сред малкото ни поети, към които той изпитваше трайна почит, бе и Пенчо Славейков. Кънчев на няколко пъти ми бе обръщал внимание на Славейковото стихотворение "Обичам", поместено в "На острова на блажените". Мисля си, че не бе случайно. Изповяданото в творбата говори много и за духовната същност на Кънчев. Та нима и той не можеше да каже същото за себе си:

Обичам туй, което е предтеча
на себе си, и път само си грей;
уста, реч още дето не изрече,
усмивка, дето още се не смей.

Николай Кънчев можеше да се подпише и под други два стиха от "Обичам": "и свойта цел не в онова намира, / което други своя цел зовът". Бих допълнил, че той, който отхвърли категорично остарелите традиции в поезията ни, остана верен на това, което Славейков постави като задача и настояваше да стане традиция в модерната ни литература. Тук имам предвид Славейковата мисъл, че е наложително нравственото ни възраждане, че самата литература трябва да помогне на човека да постигне себе си като личностно саморазгръщане. Поезията на Кънчев бе изцяло в духа на този персонализъм, завещан ни от автора на "Обичам". Но това бе един персонализъм и в ситуацията на болно време, в ситуацията на упадък и при страшната "криза на човешкото". И затова поетът не можеше да не бъде провокиращ и настъпателен, каквото и да му струваше това. Персонализмът му бе неговата идея за човека, който трябва да бъде преди всичко свободен дух.

В стихотворението си "Питания" Николай Кънчев казваше: "Защо се появи поетът". И в самия край на творбата: "Очакват ли го някъде?". Ако става дума за самия него, отдавна знаем защо се бе появил в нашата литература. Колкото до втория въпрос, поети като него винаги ще ги очакват. Изпреварил себе си и нас, изпреварил дори и времето, през което живя и през което вече го няма, ние го очаквахме и продължаваме с очакването си. Защото и занапред ще има какво още да открием в поезията му. Ще го откриват и другите след нас. А книгата, която му е посветена, включена в една библиотека с многозначителното име "Личности", само потвърждава и собственото ми убеждение, че Кънчев беше личност - една от най-големите творчески индивидуалности в литературата ни. Поместеното в нея откроява добре така значимото в облика му на човек и поет. Текстовете са на известни литератори от различни поколения. В книгата го има и споменът, и задълбоченият анализ на Кънчевата поетика, и прощалните слова, произнесени на погребението му. Не се съмнявам, че ще излязат и други книги за него. Защото Николай Кънчев, както споменах, винаги ще го очакват.

© Божидар Кунчев
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2009, № 1
© Електронно списание LiterNet, 02.05.2009, № 5 (114)

Други публикации:
Български език и литература, 2009, № 1.