Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

В ПАМЕТ НА ПРОФ. ДИМИТЪР АВРАМОВ. РАЗУМ И ВЪЗВИШЕНОСТ

Божидар Кунчев

web

Сигурно е вярно, че нашата участ е съвкупност от поражения, към която един ден ще се прибави и най-голямото - смъртта. Но животът, стига да поиска, би могъл да отхвърли страшната безусловност и на подобна истина. Че е така, доказва го човешката и творческата участ на Димитър Аврамов. Той започна пътя си, устремен към красотата и правдата на изкуството и към онези духовни ценности, без които животът е абсурден, без никакви компромиси и поражения. И го завърши, въпреки тежката болест, приковала го за дълго на леглото, без да изпита поражението. Малцина са онези като него, преминали така живота си - с мъжество и креативност на духа, с възвишеност на съзнанието, което не се огъна пред изкушенията и предизвикателствата на действителността. Затова и ще повторя, че Д. Аврамов не позна поражението, не му се поддаде, докато беше жив, а що се отнася до смъртта му, която го споходи в ранното утро на 1 май, - тя порази само болното му тяло, за да се окаже безпомощна пред душата и духа му.

Няма да се питам защо този човек остана до самия си край така чужд на тривиалностите, на бездуховното, на пошлостта и привидностите в живота. Отговора го знам отпреди повече от тридесет години, когато се запознах с него. И отговора го получавах всеки път, щом разтварях книгите му или пък когато разговаряхме у нас, у тях, в някоя градина или в дома на нашия приятел Радой Ралин, който му бе предоставил една от стаите си като работно място. Този отговор е в дълбокия смисъл на думата "благодат". Атанас Далчев, с когото Аврамов дружеше и за когото написа няколко статии, казваше, че е много тежко, ако човек е лишен от нея. Димитър Аврамов беше един от благословените да я имат. Той доказа с целия си живот, че не беше я е получил напразно. Съумя да я превъплъти в израз на човешката си и артистична съдба, в редките по своето качество книги, обемни студии и статии върху проблеми на изкуството и литературата, върху неповторимото своеобразие на толкова наши и чужди художници и майстори на словото. Голяма част от тях се появиха, когато почти никой не се осмеляваше да мисли и да пише като него. Нека само да припомня за неговата "Естетика на модерното изкуство", написана още през 60-те години. По всеобщо признание тя си остава и сега една ненадмината визия за изкуството, за неговата същност и развитие през епохата на модернизма. А защо да не припомня и за проучванията му върху Бодлер, за това, че той написа такава книга за него, която не отстъпва по нищо на сериозните изследвания във Франция. И за това, че състави два тома с критиката на Бодлер и с негови творби и писма, които преди не познавахме. Тук няма да говоря за книгата му, посветена на Майстора, за монографиите му за най-значимите ни художници, за блестящите му предговори към преведени издания, представящи изкуството на някои европейски художници или мисълта на крупни теоретици на изкуството. Няма да говоря и за онова единствено и до днес проучване върху по-новото ни изкуство, наречено "Летопис на едно драматично десетилетие", което показа как истината и талантът се бореха със скудоумието на отминалия режим. Всичко това го има в библиотеките, но то трябва непременно да се преиздаде, защото е съдбовно необходимо за всички, омерзени от деканданса на сегашното ни време.

Неотдавна група приятели издадохме юбилеен сборник в негова чест и го нарекохме "Разум и възвишеност". Ще ми се да цитирам фрагмент от краткия предговор, за да откроя още по-релефно какво беше и какъв ще си остане за нас, а и за нашата култура професор Димитър Аврамов. Като се казваше, че в делото му има толкова разум и възвишеност, предговорът продължаваше с мисълта: "И тук става дума за един разум с европейски мащаби, култивиран от напрегнатия и траен контакт с плодовете на европейската и световната култура. За разум, усвоил мъчните уроци на критическия хуманизъм и традицията, на съзидателността и новаторството, които са в основата на свободата и духа. С този разум Аврамов ще отстоява през целия си живот естетическите ценности и нравствените добродетели, които са винаги в разрез с "царството на необходимостта". А с възвишеността на неспокойния си дух, създавайки своите студии и книги, Димитър Аврамов потвърди на свой ред думите на Йосиф Бродски, според които "Ако изкуството учи хората на нещо, то е да станат като изкуството - не като другите хора". В самия край на предговора се говореше и за това, че "незавидният ни във всяко отношение български живот изпитва огромната нужда от далеч повече личности като тази на нашия приятел и учител. Но какво да се прави. Нали още Спиноза е казал, че "всичко възвишено е тъй трудно, както и рядко".

Цитираният сборник бе знак на огромната ни благодарност, но и културата ни трябва да му благодари. Тя има какво да му дължи. Защото, както споменах, книгите му трябва да бъдат преиздадени. Трябва да се издаде и онова, което междувременно остана непубликувано, а то не е никак малко и не отстъпва на най-доброто, което е сътворил. Колко ми е мъчно, че една бездарна операция го осакати и той, вместо да довърши започнатите си книги, трябваше да лежи години наред мъчително обездвижен. Но и в тези години Аврамов не допусна поражението. Той му остана чужд, за да се крепи с надеждата, че може и да се поправи здравето му. Крепеше го и неговата Благодат, заради която продължаваше да вярва в духа и истините на изкуството. Вярваше и в това, че все някога ще станем истински свободен и духовен народ. Случваше се, поразен за кой ли път от ужасите на нашата съвременност, да му говоря за отчаянието си, а той, не по-малко отвратен от ставащото, все намираше начин да ми възрази. Защото, едновременно стоик и прегърнал вярата, която му даваше християнството, той знаеше, че "царството на Кесаря" не може да се окаже по-силно от царството на Духа.

За мен, пък сигурно и за много други, той ще си остане най-значимият български изкуствовед, най-талантливият художествен критик, най-добрият ни познавач на българската и световната живопис. Написаното от него разкрива една изумителна култура, ерудиция, каквато малцина са притежавали. Той беше посетил много от световните музеи и галерии, можеше да говори с часове за една или друга картина, независимо дали е от Ренесанса или от столетията след него. Спомняше си дори къде точно е поставена в съответната галерия, американска или европейска, творбата на някой известен или не чак толкова познат художник. Знаеше безброй подробности за различните стилове, за техния генезис и по-нататъшно развитие, за боите от палитрата на художниците, за живота им, за гробищата, където са погребани. В личната му библиотека имаше стотици албуми с репродукции, които беше закупувал у нас и в чужбина. Самият той рисуваше добре. Преди години беше направил удивително сполучливи шаржове на някои известни люде в културата ни. И литературата можеше да чете с очите на художествения критик, на човека, който и в художествената словесност виждаше формата и баграта. Аврамов се възхищаваше на пейзажа в поезията на Кирил Христов. За стиховете му, посветени на Прага, той написа незабравими страници, излезли изпод перото едновременно на художествения и литературния критик. Ако беше осъществил докрай замисъла си, щеше да напише навярно най-оригиналната и най-добрата книга за Кирил Христов. Но все нещо се случваше и той не можа да превърне в отделни книги и написаното за Далчев, и за Трифон Кунев. Ако искате да почувствате отново силата му на литератор, прочетете пак и книгата му "Диалог между две изкуства". Върнете се и към написаното от него за експресионизма и за Чавдар Мутафов. А всичко това ангажираше усилията му по време, когато Мутафов беше забравен. Аврамов бе обикнал поезията на Пенчо Славейков още през ученическите си години. Знаеше повечето от творбите му наизуст. Рецитираше ми някой път и Кирил Христов, и Яворов, когото също обичаше много. Далчев му беше споделял какви ли не подробности, свързани с написването на собствените си стихотворения. Сега те ще останат завинаги в една чудесна памет, която повече няма да ни проговори. Жалко е, че времето все не му стигаше, а после, след операцията, му го отнеха и разбойнически. Казвам го, защото при наличието на още време той можеше да напише доста за някои от големите ни поети. И тъй като споменах за някои от съкровените му отношения, ще отбележа името и на големия му приятел поета Борис Христов. Изрично ще изтъкна и онази трайна и благородна, приятелска и взаимно вдъхновяваща връзка между Аврамов и Радой Ралин. Колко странно и чудесно двамата се допълваха като личности и творци, как живееха с чистия си порив към мъдростта и красотата на изкуството. Радой, затворил се в стаята си с прочутия дървен налъм, с допотопната си пишеща машина и с графиката, представяща лика на Далчев. А като се минеше през хола на апартамента, бе стаята на починалата вече майка на Радой. Дълго време Аврамов прекара там, над голямата маса, отрупана с книги, репродукции и ръкописи. Там написа толкова хубави неща. А пък щом се умореше, той тръгваше към стаята на Радой, която изведнъж се превръщаше в едно озарено от светлината пространство, в което отекваха смехове, чуваха се мъдростите на Радой, както и богатото на толкова отсенки слово на Димитър Аврамов. Това бе пространство на едни последни мохикани, безсребърници, чисти души, бунтуващи се духове, които отричаха света, за да го сътворяват отново и отново в проекциите на прекрасното и нравственото. А не бива да пропусна и факта, че Аврамов бе не само голям учен, но и преподавател, който още с появата си на катедрата завладяваше аудиторията. Слушал съм негови лекции и негови беседи, като залата всеки път беше препълнена. Притежавайки удивителна памет, той рядко или въобще не поглеждаше към текста си на катедрата. Говореше на ясен език, изреченията му бяха пронизани от ведрината и дълбочината на многостранно развития му ум, един ум колкото на професора и ерудита, толкова и на артиста, влюбен завинаги в призванието си и в изкуството. И като лектор, и в приятелските си разговори Аврамов беше необикновено диалогичен. Той обичаше да разговаря, да предаде на другия колкото се може повече от своята култура, от разбиранията си за проблемите, които го привличаха. След разговор с него човек се чувстваше богат и възвишен, нещо повече - истински щастлив, тъй като чувстваше чрез словото му още по-силно обаянието на въплътените в един творчески дух истина и красота.

В текста си за творчеството на Далчев и по-точно за неговите светогледно-естетически аспекти на едно място Димитър Аврамов казваше, че поетът "съобразява и подчинява решенията си на една надсубективна система от етични принципи", че "за своите постъпки отговаря не просто пред себе си като някаква абсолютно автономна нравствена воля, а пред човешкия и Божия закон. Пред антиномията: свобода и дълг Далчев беше на страната на дълга". Пак там Аврамов казваше и това: "Сред непрестанно променливото, релативно и тревожно битие на съвременния свят този морал е единственият залог на човешкото спасение". Убеден съм, че споделеното за Далчев се отнася с пълна сила и за Димитър Аврамов. Той беше на страната на дълга с книгите си, с любовта си към България и културата, с омразата си към насилието и издевателствата на тоталитарния режим. В духовното пространство на висшите и непреходни ценности, с вдъхновен поглед към настоящето и миналото на изкуството, той не загърби нито веднъж и тревогите на своето време. Помня го и от времето, когато изнервен от заглушаванията, търсеше да намери някоя от забранените станции, за да чуе последните новини. Знам за достойнството му на свободен и неподкупен човек, проявено и когато го бяха извикали на разпит в края на 80-те години. Знам, че още като младеж в родния си град Бургас е бил на страната на опозицията, четейки всеки ден нейния печат. И много по-късно, вече в първите години след промяната през 1989-а той пак бе на страната на демократичните сили, за да напише още един от чудесните си текстове, с който питаше коя точно култура трябва да защитим - истински демократичната или ретроградната. Така Димитър Аврамов бе винаги на страната на дълга, но същевременно той беше и единство от свобода и дълг. Защото имаше неворятната сила на своя разум, защото целият беше една възвишеност. Но тази възвишеност, този дълг, доброта и любов, с които пулсираше сърцето му, черпеха енергията си и от любовта на онези, които много го обичаха. И между тях съм просто задължен да спомена за жена му Мария, с която двамата преминаха през радостите и изпитанията на общия си живот, за Мария, която му отдаде без остатък душата си, за да бъде и онзи ангел, който през многото години на физическите му страдания бдеше всеотдайно до последния му час. Споменът за Димитър Аврамов ще ни дава много през идващото време и дано съдбата ни, без да може да бъде така целеустремена и героична, каквато бе неговата, поне да напомня с нещо за неговата съпротива срещу пораженията.

2 май 2008 г.

 

 

© Божидар Кунчев
=============================

© Български език и литература (електронна версия), 2008, № 3
© Електронно списание LiterNet, 01.10.2008, № 10 (107)

Други публикации:
Български език и литература, 2008, № 3.