ЩЕ ГО ДЪЛЖИМ И НА АЛЕКСАНДЪР ГЕРОВ

Божидар Кунчев

На Иван Теофилов

Това, от което се измъчваше най-много Александър Геров, беше властващата незавършеност. И човекът, и светът бяха за него нещо незавършено, пронизано от безброй противоречия, които чакат разрешението си. Своеобразен идеалист, Геров вярваше в това разрешение. За него то беше неотложна задача, върховна цел, на която бе решил да посвети живота си. Колкото до средствата, той ги бе припознал в идеите на комунизма. И той, както много други, мислеше, че комунизмът е панацея срещу злото. И на Запад, и у нас имаше достатъчно безкористни люде, изповядващи този възглед. Някои, като Албер Камю, много бързо проумяха пълната му несъстоятелност, за да се наложат като негови отрицатели. Но на други, у нас и по широкия свят, им трябваше повече време. Колкото до Геров, бедният му произход, книгите, които четеше, вътрешното чувство, че животът може да стане по-завършен, съвсем обяснимо предпоставиха избора му. Той беше повече плод на емоцията, а отрицанията му, които щяха да го разтърсят и променят, тепърва щяха да се раждат. Разбира се, и тогава, още в началото на своя път, Геров често бе спохождан от мрачни настроения и предчувствия. В природата му бе да се измъчва и страда заради това, което поети и философи бяха нарекли "забравена пълнота". През двайсетия век човечеството се отучи да усеща пълнокръвието на живота, загърби пълнотата на битието, жестовете му се превърнаха от спонтанност в една неподвижност на духа. Чувството за тайната изчезна. Обективиран максимално, човекът стана играчка в ръцете на историята, която повече от друг път нямаше нормални, нравствени посоки. Изоставен на самия себе си, без опората на религията и културата, той трябваше да избира между "самотата и пошлостта" (Шопенхауер). Това беше безнадежден избор, но сега самотата бе и абсолютната самота на умиращия човек в концлагерите. А пошлостта имаше и допълнителните измерения на вулгарния прагматизъм, на убиващата бруталност от страна на нивелирания "модерен" свят. В стихотворение, посветил го на Александър Вутимски, Геров казваше: "Защо тъй рано трябваше да разбера, // че да живеем, е безкрайно унизително" ("Безизходност"). Епохата си той наричаше "безмилостна". Говореше и за угасналата си вяра в човека. Но това бяха временни състояния. Младият тогава Геров правеше и невъзможното, за да ги отблъсне надалеч от сърцето си. Той отново ставаше владетел на онези пориви, които бликаха от извора на голямата му надежда, на вярата му, че утре, както го бе написал и Вапцаров, светът ще стане по-хубав от "пролетен ден". Това бе и вярата на Смирненски, че на света ще се възцарят обичта и "вечната правда". Беше я изповядвал и Гео Милев: животът ще бъде "непрестанен възход". Това бе и вярата, която накара Оруел да отиде на испанските барикади. Същият Оруел, който написа по-късно романа "1984". Беше и младежката вяра на Чеслав Милош, който щеше да напише един ден "Поробеният разум", където показа на какво е способна доктрината, искаща насила да промени човека и обществото. И където разкри абсолютната несъстоятелност на изкуството, подчинило се на нейните догми. Милош казваше, че "Няма друг път за човека на изкуството, освен да се довери на вътрешната повеля и да приеме риска да изразява това, което сам смята за истина". Твърдеше, че "Тази вътрешна повеля би била абсурд, ако не се опира на вярата в един порядък от ценности, съществуващи отвъд изменчивостта на човешките дела, тоест върху метафизичната вяра". Но Геров искаше да вярва в положителния аспект на въпросната изменчивост. До метафизичното, до мисълта за тайната на живота, която най-малко е достъпна за тези, в чиито редици крачеше, той не можеше още да се добере. И затова го привличаше тогава само магията на утопичното, което пък за него не бе никаква утопия, а постижима реалност. Един от приятелите му, също като него изпитал за кратко време обаянието на тази магия, бе Александър Вутимски. Но той своевременно се бе усетил, интуицията му бе помогнала да разбере напълно предупрежденията на Достоевски в романа му "Бесове". Вродената му състрадателност, неговата чувствителна съвест, дълбоката му неприязън към насилието в историята и фактът, че Полша бе поделена от войските на Хитлер и на Сталин, го отрезвиха бързо. И Вутимски съумя да покаже действителната същност на поредните "спасители". В едно от своите есета той бе написал: "С бодри усмивки те поемаха в трудния път на човешкия напредък, ненавиждайки всяка самостоятелна мисъл. Те съзерцаваха захласнати чудната своя цел - и още какво благородство откриваха те в своите съкровени мечти за власт. Те искаха да управляват света наистина - всички заедно - по някакъв неизвестен начин. Но преди всичко те трябваше да се разправят най-сетне, веднъж завинаги, с тези омразни и неотстъпчиви застъпници на човешката самостоятелност". Вутимски казваше и друго: "Много често на своите събрания те съветваха поетите как да пишат, философите - как да мислят - и изобщо - учението за средата ги докарваше до върховен захлас" ("За равенството"). Удивително е, че толкова млад той бе проумял опасния радикализъм на тези фантазьори, които искаха да превърнат човека и света в една застинала формула, да изравнят различията и да превърнат живота от пълнокръвие в неизлечима анемия. Геров не можеше или не искаше да проумее това. Вутимски, самотен и просветлено надмогнал отчаянието и своите нещастия, щеше да угасне в санаториума на Сурдулица, а Геров щеше да изпита съдбата на политическия затворник. Той щеше да си мисли още известно време, че знае за какво трябва да живее и веднага след "победата" се включи в изграждането на "праведния" живот. Стиховете му, така различни от покоряващата човечност на най-доброто, което бе написал преди, бяха според формулата на "спасителите", съветващи "поетите как да пишат". Вутимски, обяснимо забравен след девети септември, бе нарекъл агитиращото стихоплетство "естетика на уличния позив". Жалко е, но Геров, вътрешно чужд на тази естетика, сега щеше да насилва творческата си природа. Режимът, за който бе мечтал, не допускаше никакви отклонения. Просто трябваше да се твори само според неговите предписания. И Багряна, автор на "Вечната и святата", трябваше да ги следва. Мнозинството от творците направиха същото. Поети като Далчев бяха голямо изключение. Те предпочетоха мълчанието. Часовникът, отбелязвал движението на нашата духовност, беше замлъкнал, и Георги Марков насити по-късно с много съдържание метафората си за спрелия часовник. Но Александър Геров не бе дошъл на този свят, за да бъде някакъв мъртъв часовник. През живота си той щеше да бъде неведнъж объркан, вярващ и обезверен, но никога безчувствен. Случайно ли бе, че той нарече една от новелите си "Неспокойно съзнание". Такова бе собственото му съзнание - никога равнодушно, устремено всякога към високите равнища на човешкото съществуване, където няма примирение и духовно безплодие. За наличието на това съзнание говореха тревожните му чувства, за които търсеше точните им имена и причини. Постепенно и все по-упорито започнаха да го обхващат разнопосочни съмнения и угризения. В най-интимното на същността си той се чувстваше близък на Далчев и Вутимски, а пък, от друга страна, продължаваше да бъде "улисан" в агитките, за които бе мечтал Вапцаров. Колкото и мрачни да ставаха прозренията му за "новия живот" и поезията, която го възпяваше, той не искаше още да отстъпи. Някъде в душата му живееха остатъци от младежката му вяра, че трудностите са неизбежни, но животът непременно ще стане справедлив и нравствен. Е, бяха принудили Далчев да замлъкне. Владимир Василев, оцелял по чудо, беше изхвърлен от литературния живот и го обрекоха на мизерия. Йовков бе дефиниран като реакционен романтик, за Пенчо Славейков, заради пиетета му към Ницше, казваха, че изповядвал ретроградни идеи. Димитър Талев без малко щеше да загине в лагера. Но какво от това? Геров искаше да вярва! Но в душата му не можеше да не нараства ужасът. Така съзнанието му се превърна в арена, на която се бореха вярата и безверието му. С необикновена чувствителност, нещо повече, психически неустойчив, поради което трябваше да пие непрекъснато лекарства, той ставаше все по-безпомощен, търсейки някакъв изход. Продължаваше да пише стихове, които бяха в съзвучие с наложената догма, но пишеше и други, които идваха неповикани. Те се раждаха в умореното му съзнание, в онази част от него, отредена за големия му талант. Точно те не се харесваха на режима, официалната критика ги възприемаше с недоумение, защото в тях бе гласът на истинската поезия. Те бяха свободно изкуство, притежаващо онази значимост, присъща и на сътвореното от любимия му Далчев. Техният лирически субект не приличаше на измисления герой в "социалистическата" литература. Той бе живият, нормалният човек, останал верен на себе си. Въобще човекът от плът и кръв, съхранил своята самобитност, способността си да страда и да се съмнява. Човекът, който можеше да мисли за преходността на чувствата и нещата, да се страхува от смъртта и да изпитва ужас от света, в който живее. Всъщност това бе самият Александър Геров, завърнал се към елегизма на ранните си творби, към онази неподправеност, присъща на човешките му и поетически рефлексии. Този Геров, който сякаш винаги бе знаел, че хората не познават самите себе си и че "Истинският живот никога не намира // точно отражение в историята" ("Истинският живот"). Това беше Александър Геров, който казваше в същата творба, че "Човешкото съзнание не отразява истината, // а само своите желания". Този Геров получи доста късно признанието, което му се полагаше.

Сега, от дистанцията на времето, през което се виждахме често, пак си мисля за трагичното в неговата участ. Колко трудно му е било да бъде раздвоен и притиснат от угризенията си, че е загърбил "естетиката на уличния позив". И същевременно е бил способен на това самонадмогване, заради което се добра до човешката и творческата си идентичност. Самият той осъзнаваше нещастието си, но той се беше родил такъв - едно сърце, поискало да вярва, напрегнато съзнание, обрекло се и на страшното познание за човешките заблуди. И душа, търсеща покой в неподправения живот, за който мечтаеше и Далчев в своята "Молитва". Мисълта му, трескава в своите търсения на истинското, се бореше с ерзаците в живота и литературата. На нея се дължаха неподражаемите му откровения относно смисъла и безсмислието, смъртта и безсмъртието, свободата и насилието. Заради нея той, случваше се и това, пропадаше в бездната на един релативизъм, заради който изкуството и животът му изглеждаха пълна безсмислица. Пак заради трескавата си мисъл Геров беше написал в дневника си, че тя е сред причините за болестните му състояния. "Трябва да се науча да я изключвам от мозъка си" - казваше си той. А другаде, търсейки пак основанието си да живее, той казваше: "Не разпростирай мисълта си // във време и пространство. // Там няма смисъл, няма щастие. // Там няма нищо ясно" ("Глухарче"). Истината и смисъла поетът ги бе намерил във "разцъфтялото глухарче", единосъщно с Космоса. Той се бе научил да разбира душата на глухарчето и гълъбите, имаше онази проницателност за материята, осъзнала се в самата себе си. На един 15 май, когато е рожденият му ден, поисках да му подаря глухарче. Позвъних, Геров се показа на вратата и тутакси разбрах, че мисълта му, така инвентивна, сега се бе опитала да го погуби. За щастие лекарите го възстановиха бързо и той се завърна към своите многозначителни мълчания, оцветени от синкавия дим на цигарата му. Малцина разбираха, че те бяха причинени и от това, за което сам признаваше в дневника си: "Сталинската шпиономания ме доведе до лудницата. Още не мога да дойда на себе си, още се страхувам за мозъка си". Страховете му оставаха, но мозъкът му не спря да търси и намира. И затова Геров пишеше в дневника си: "Ще изчерпя мислите си, ще изчерпя страданието си, ще се мъча да живея. /.../ Ще оголя себе си, пък каквото ще да става. Такъв беше този поет с неговите промисли за човека и вселената, за миналото и настоящето, с незнанието си за "точните размери на безкрайността", с останките на своя оптимизъм и с онова крушение, изповядано в една от творбите му:

От моите илюзии нищо не остана.
Набучени върху войнишки щикове,
те се превърнаха в една студена рана.
И аз си мисля сред тълпи и викове
дали историята все не се повтаря
с войни и робство, с глад, лъжа и вяра.

Действително, това беше и ще бъде човешката история, колкото и да не го искаме. Александър Геров бе установил за себе си тази истина и тя се бе настанила в съзнанието му окончателно. Изтощен докрая от прочита на "пожълтелите" й страници, за които бе писал Вапцаров, смазан от безумието, за което разказваха кървавите й, и да искаше, той не можеше да й обърне гръб. Но от един момент нататък започна да живее все повече с настоящето, с това, което можеше да му даде простотата на всекидневието, в което няма от фалшивия патос на идеологиите и където човешкото остава извън страниците на Историята. На вярата, каквато бе според дефинициите на официалната пропаганда, той противопостави непретенциозната, но истински човешка вяра в хубавото и простото, в близкия човек, с който те е свързал животът. Това не беше дирижираната вяра в "словесните тиради" и "заплетените въпроси" на разните доктрини и философии ("Вяра"). Това бе едно съвсем друго състояние на духа, автентично, споделимо само в пространството на интимното и съкровеното и неподвластно на влиянията извън човешкото сърце. Така Геров опровергаваше нечовешките постулати на казионната етика и на мъртвилото на идеологията той противопоставяше живите страсти на сърцето. Привързаността, без която животът ни става неустойчив, поетът осмисляше вече като отдаване на близкото и непосредственото, на стоплената от приятелство и любов конкретика на съществуването. Не "словесните тиради", не абстракциите на онази умозрителност, която раждаше абсурдните партийни директиви, можеше занапред да спечели привързаността на поета. Привързаността, за която той щеше да апелира, бе в името на друга вяра и в името на едно голямо доверие. На съвсем друго доверие, което той можеше да изпитва само към човешкото в човека. Тъкмо в този смисъл трябва да тълкуваме четиристишието от "Тайна", където се казваше:

За да не ти е мъчно никога,
към никого не се привързвай.
Живей във себе си. Там блика
вълшебен извор с ясен бързей.

Обърнете внимание на това "към никого не се привързвай". "Никого" в контекста на големите му разочарования, на потреса, който бе изпитал от упадъка в обществото, подсказваше за изгубената предишна вяра. А "Живей във себе си" бе и самотерапията на поета, и призивът му да възвърнем човешката си самостойност, правото си на вътрешна свобода. И да си припомним, че у човека има голям и неразгърнат потенциал, достатъчен за изграждането на едно време и пространство извън съществуващата действителност. Насоката на тези мисли ме кара да цитирам Йосиф Бродски, според когото духовният индивидуализъм на самопостигналата се личност е най-сигурната защита срещу злото. В тази връзка, с изпитваното не-удобство, че казвам нещо за себе си, ще спомена, че Александър Геров ми бе посветил "Тайна". Самият бе пожелал да сложи скромното ми име под заглавието на някоя своя творба. И щом ми каза да си избера едно от стихотворенията му, аз не се поколебах да посоча "Тайна". Мисля, че ме разбирате защо. Но както го бе правил и друг път с посвещаваните си творби, той или пък издателят, вече в друг том с поезията му, махна посвещението. Геров се поддаваше на влияния и допускам, че отпадналото посвещение се дължи на това. В последните му години се бяха появили люде, демонстриращи твърде късно почитта си към творчеството му. Някои от тях се опитваха да го върнат в "правия път", да го направят свой. Бяха ги подразнили сериозно и мислите, които той споделяше в интервюта за демократичния печат. Не искаха да знаят, че с най-доброто и мъдрото в поезията си Геров отдавна не им принадлежеше. Според тях хора като мен, общували дълго с поета и разбрали достатъчно добре къде е истината за него, бяха пречка за връщането му в старите редици. Както и да е. Само ще спомена, че малко време преди да почине, Александър Геров ме потърси по телефона, разменихме няколко думи, в които звучеше пак онова, заради което години наред се бяхме срещали. Последното, което му казах, беше, че го обичам. После вече и да исках да му кажа нещо друго, той нямаше да ме чуе. Тръгнал си беше завинаги човекът, доказал, че и при най-трагичните обстоятелства Поезията не може да бъде убита. И в който винаги ще се оглеждаме, защото съдбата му бе многозначителна, от началото до края драматична незавършеност, вихър от стълкновенията на духа със себе си и света и най-сетне извор на познание за човешката същност и участ.

Беше му се случило да прекара по-голямата част от живота си по време на диктатурата, но и при друг обществен строй той едва ли щеше да бъде по-различен. Защото Александър Геров се бе родил да бъде поетът, който неизменно трябваше да си чупи главата "над тревожни проблеми и истини" ("Песимист") и който веднъж завинаги, още през младостта си, бе разбрал "Как жестоко животът ни лъже". Онази незавършеност на човека и света нямаше да го остави намира. Безпокойствата му, че човекът е изгубил образа си, щяха да го тровят постоянно. Те се усещат още в ранната му поезия, обагрена от немалко песимизъм, ненавиждан от тогавашното "борческо" творчество. С други думи, идеализмът на Геров пак щеше да ражда в него песимиста. Но ако не бе живял тук, сред мракобесието, определящо модусите на съществуването, той може би нямаше да отиде дотам, за да нарече злото "абсолютно". Това зло не беше плод на спекулативни философски размишления. То беше самата действителност, която предизвика мъчителното изпитание на духа и съвестта му през годините на култа, усещано и по-късно. Заради него Геров бе написал в дневника си: "Борехме се за комунизъм, // а ни сервираха фашизъм". Заради него, вече през седемдесетте години, той бе споделил там: "Насадиха страх у хората, а да живееш със страх, това вече не е никакъв живот". И така, докато в един декемврий-ски ден на 1972 г. Александър Геров щеше да запише в дневника си: "Ще емигрирам. Не мога да гледам повече как Русия асимилира българския народ". Изобщо записките в дневника му говорят за все същото страдание. Те рисуват мрачната картина на сринат живот, останал едва ли не без смисъл. Размишленията на поета се отнасят и до мисълта за смъртта, превърнала се в трайна тема и на творчеството му. "Една от видовете смърт // това е // да не вярваш в нищо". Ето го внушението на едно стихотворение, поместено в книгата му "Прашинки". Подобни са и внушенията в дневника му, предпоставени от мисълта за "абсолютното зло", осквернило идеята за човека, за достойнството му и свободата, без която няма човешка идентичност. Такава е причината и за появата на друго стихотворение от "Прашинки": "Забравяй! Забравяй! Забравяй! / Иначе не може да съществуваш...".

Но Геров не можеше да забрави. Моралното зло, насилията на режима и оскъдността на доброто го връщаха отново и отново в затвора на страданията му. Старите му убеждения се разминаваха все повече с бруталната действителност. И на всичко отгоре го измъчваше страхът му, че могат да го погубят, както са били погубени вече хиляди. Геров бе наистина разбрал, че в България човешкият живот няма никаква стойност. Философът Колаковски, говорейки за комунизма, твърди в една от статиите си: "Хората са напълно заменяеми, а животът на отделната личност има значение единствено доколкото тя е оръдие на общото дело, т.е. на държавата" ("Комунизмът като културна формация"). Това го знаеше вече и Геров. Неговата човечност, персонализмът, който изповядваше като творец, възприемащ човека като свръхценност, не можеше да не се разбунтува.

Човекът, както е известно, не е константа. Нравственото му съзнание подлежи на развитие, но то познава и такива сривове, поради което човешкото изчезва напълно. Идеите, изповядвани от нас, идват и ни напускат. Идеалите, в които сме вярвали, някой ден се превръщат в минало, за да прегърнем някои други, ако още сме способни на такъв риск. Въобще, когато мислим за човека, винаги ще сбъркаме, ако тръгнем от някоя предпоставена теза. Още древните на Изток твърдяха, че човекът е процес, едно динамично състояние, което ни заблуждава, че е трайно. А догматичното мислене, включително и това, което у нас го смятаха за най-правилното, беше нагла предпоставеност. То си въобразяваше, че би могло да сътвори от стария човек един нов, с мисловност и чувствителност, които ще се подчинят завинаги на зададената норма. Пораженията, които предизвика това мислене, ще се усещат още дълго. Геров бе сред големите ни поети, изпитал ги върху себе си и съумял да ни внуши цялата нелепост на този антропологичен проект. В една от своите фантастични новели, пренасяйки неговата пълна реализация в далечното бъдеще, той го бе пародирал много остроумно. В онзи бъдещ свят на безкласовото общество, както го бе видял поетът, щеше да властва пълният абсурд. Дори и само за това, че артистичното, творческото в човека щеше да изчезне, за да няма повече поезия и духовност. Затова Александър Геров ангажира вниманието на всички, които малко или много се бяха опазили от "съблазните" на този проект. Не измислените формули, според които преправяха човека, а усилията на опита и мъдростта можеха да бъдат единствено полезни. В стихотворението си "Усилия" той твърдеше основателно, че само по този начин, не с насилието, а с постоянната и диреща напрегнатост на волята и духа сме станали това, което сме. "Така се е формирала човешката история. // Така се е формирала човешката същност: // в рамките на усилието". Това го констатираше един поет, който бе потърсил друг път за излизане от пустинята на заблудите и който бе престанал да вярва в налаганите безусловности на идеологията. Човек и творец, надхвърлящ далеч обичайното, с трудна участ - заради незавидната участ на народа ни, той караше и мен, значително по-млад от него, да мисля и преосмислям. Да стоя мъчително изправен пред въпросите, на които трябваше да отговарям, както го правеше и той. И най-много да си мисля за страшния проект, опитал се да подмени човека и да го превърне в подобие на това, което е бил и трябва да бъде. Опитал се да го захвърли в една реалност, където няма спомен за традицията, а критериите за човечност и култура са заменени с един зловещ нихилизъм. Ясперс го е казал точно: "Откъснат от своята основа, без съзнавана история, без приемственост в своето съществуване, човекът не може да се съхрани като човек". Да изтъквам ли, че режимът целеше и постигна това. Спомнете си само за драмата на героите в "Хайка за вълци" от Ивайло Петров. А какво да кажем за големите ни личности, за Владимир Василев например, когото също искаха да откъснат и той да забрави за Яворов и "Златорог". Знаем, че не сполучиха, но с много други успяха. И каква голяма бе цената, заплатена от Василев за техния неуспех. Но това беше и победата му. Прокуден от литературата ни, унизен и след смъртта си, той продължаваше да присъства в съзнанието на мнозина. По различен начин, разбира се. Беше натрапчиво присъствие и в ума на Геров. Мисля си как ли се е чувствал той, когато е поканил Владимир Василев на разходка с колата си. Отишли са и до аерогарата. Има ги на една снимка оттогава: изхвърленият от живота редактор на "Златорог", човекът, който искрено съчувства на майка му, когато Геров е арестуван и затворен, и бившият сътрудник на списанието Александър Геров. Старият човек до него е печатал някога стиховете му, без да се интересува от политическите му идеи. Печатал е Вутимски, утвърдил се най-вече в "Златорог". Помествал е творбите и на други, станали по-късно съ-причастни на репресиите срещу него. Самият Геров пише в дневника си за малодушието на онези, които от страх не са пожелали да кажат и две думи, когато погребвали Владимир Василев. Геров споменава там и за позорния факт как след смъртта на критика две писателски особи са нахлули в стаята му, за да ровят мародерски в неговия архив. Колко много са го ненавиждали, него, към когото не само Яворов е изпитвал топло доверие и толкова признателност. Но ето че Геров го е поканил на разходка, давайки по този начин израз на своята признателност. Редакторът на "Златорог" отдавна бе лишен от всичко. Геров, макар и подценяван и недостатъчно признат, имаше някакво настояще, издаваше книги. На снимката са двамата и невидимото нещо, което ги е свързвало. Останалото е било "новият" живот, разпоредил се така различно със съдбите им. Затова си помислих как ли се е чувствал Геров по време на разходката...

Отминали бяха годините на наивните му възторзи. Сега поетът постепенно се превръщаше в един от онези "вътрешни критици, еретици и отцепници" на режима, за които Колаковски пише, че комунизмът ги фабрикува непрекъснато. За Геров опълчването бе преди всичко по нравствени и естетически причини. Доброто в душата му, чувството му за свободата, което е в същината на поезията, го накараха да стане друг. Каквото и да бе преживял после, до самата си смърт - пак съмнения и илюзии, отврата или примирение - това бяха вече чувствата на друг човек. Добре си спомням и неговата радост, че нещо хубаво бе започнало да става след 1989 г. Но и сега ми е тежко заради онези, които искаха да го обсебят като емблема, въпреки че той бе захвърлил и партийната си книжка.Това се потвърди и в техните траурни слова пред ковчега му. И мъртъв Геров сякаш трябваше да се разплаща заради едно минало, на което дълго бе гледал с болка и угризения. А преди да си отиде, животът му бе онова, което е неизбежното за нас - мъките на старостта и самотата. И така до часа, когато си тръгна завинаги, оставайки с най-добрите си творби в голямата литература. Щè ми се да вярвам, че душата му, както бе писал в "Равносметка", е била невинна, въпреки неговите непостоянства, противоречия и безпокойства. Греховете му бяха човешки, обясними и дори допускащи оправдание, ако се имат предвид крехката му психика и присъщата и на него жажда за някакво признание. И най-вече като знаем малкия брой на творците ни, които въпреки всичко оказваха съпротива или не се примириха съвсем с порядките на онова време. Геров, каквито и да са уговорките ни, беше в тяхната редица. Но сякаш и това не е най-важното, защото в литературната ни памет той остава с името си на голям поет. Цял живот измъчван от тази обаятелна, но и омерзителна незавършеност на човека и света, той съумя да ни я покаже в образи и мисли, които не се забравят. Поетът ще ни провокира и занапред с тях, защото светът ще си остане незавършен. Предизвикани от нея, ще продължим да търсим себе си, нужния покой, фундаментите, на които да се опре духът ни, когато се завръща след поредния си полет в светлите и мрачни небеса на съществуването. Каквото и колкото намерим, сигурно ще го дължим и на Александър Геров.

"Когато времето кристализира, // остават само трайните неща" ("Кристали"). Остава - казваше ни поетът - "една голяма любов, // едно голямо вдъхновение, // една голяма саможертва". С творчеството си, с най-хубавите си стихотворения, с това, което бе записвал в дневника си, стенейки от болка, той бе любов, вдъхновение и саможертва. Това е трайното, с което Александър Геров ще бъде запомнен. Затова най-значимите от поетите ни го смятаха за свой. Да спомена само за Далчев и Константин Павлов, Иван Радоев и Николай Кънчев, Иван Теофилов и Радой Ралин. Без голямата любов и отзивчивост на последния нямаше да излезе през 1942 г. първата стихосбирка на Геров. Тези поети и още много други го почитаха, посвещаваха му свои творби. Буквално в завършека на живота си, там, на болничното легло, с цялата безпомощност на тялото и духа си Радой Ралин рецитираше едно от ранните му стихотворения. Как го бе защитавал Геров, когато го нападаха яростно заради неговите "Люти чушки", каква ненавист бе изпитвал той, когато изгориха тази книга в пещите на полиграфическия комбинат. Но и двамата ги няма вече. Сега и двамата са в "самото движение на времето", на другото време, където няма незавършеност, подлости и насилия. И за което вярваме, че същестувува, защото на този свят се пише и Поезия и у човека остава копнежът по поетичното, тоест по завършеното, съвършеното.

© Божидар Кунчев
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2009, № 2
© Електронно списание LiterNet, 28.07.2009, № 7 (116)

Други публикации:
Български език и литература, 2009, № 2.