Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОЗНАНИЕ, БЕЗ КОЕТО НЕ МОЖЕ

Божидар Кунчев

web

Атанас Свиленов. Премеждия с интервюта. София: Прозорец, 2007Ние сме това, което помним и не искаме да забравим. Какво щяхме да бъдем без спомена за малкото моменти на щастие, без часовете на скръб и редките ни мигновения, когато усещаме, че съществуването ни трябва да има един по-дълбок смисъл, надхвърлящ внушенията на "здравия разум". Наистина какво щяхме да бъдем без спомена за нашите заблуди и прегрешения и спомена за онова търсене на опорните ни точки, за да продължим напред. Ние сме нашата памет за отминалото време, за отишлите си от живота, за драматичното в човешкия ни жребий, за светлината и мрака в историческото ни минало, за мъдрите и красиви думи на някой писател, за необикновените емоции, предизвикани от голямото изкуство, спасявало неведнъж душите ни. Ние, доколкото искаме да бъдем по-истински, по-човечни, трябва да поддържаме жива тази памет. Защото, ако става дума за отделния човек, без нейното наличие той няма да има идентичност, няма да е постигнал най-доброто в себе си, а животът му ще бъде една посредственост. Ако пък става дума за литературата, без спомена за нейното минало ние се предаваме на невежеството. На онова невежество, при което няма знание и ориентир, и в чието лоно се раждат предразсъдъците, стагнацията и всичко онова, което ненавижда истината и хуманността.Това невежество е пречка за по-нататъшното развитие на литературата и на цялата ни култура.

Това са мислите, които ме спохождат, когато се натъкна на онова слово, което възкресява спомена за някой позабравен или нарочно премълчаван преди писател. И когато прочета нещо за атмосферата на литературния живот от миналото, за живота на онези творци, които бяха жестоко унизявани, за да замлъкнат или да продължат да пишат, допускайки какви ли не компромиси със съвестта си. В този смисъл посветеното на тази тема има голяма стойност. И усилията ни в това отношение трябва да се увеличат многократно, защото въпросът опира до истината и нашата способност за самопознание и покаяние, до това дали ще имаме и утре култура. Опира и до факта, че още не сме направили пълната и точна преоценка на ценностите, поради което и сега робуваме на неверни представи за някои автори, както и за някои проблеми и събития от литературната ни история.

Това си мислех и когато четях книгата на Атанас Свиленов, наречена "Премеждения с интервюта". Авторът, който е един от известните ни критици, отдавна култивирал умението си да открива и налага действително доброто в литературата, е разказал за своите "премеждия" с интервютата, взети от някои писатели. Свиленов направи доста за реабилитацията на този дълго пренебрегван жанр. Споменавам го, защото изданията ни печатаха някога комай само скучни интервюта с "героите на труда" и въобще с казионните люде. Атанас Свиленов, насочвайки вниманието си към един определен кръг от хора на перото и културата - нашата и чуждата - успяваше да стане техен приятел, да спечели доверието им, да ги предразположи за разговор, от който се разбираше, че имаше и друг начин на мислене, и други ценности. Съвсем наясно с драмите на нашата литература, критик, за когото забравените или нарочно подценявани писатели като Чавдар Мутафов, Константин Константинов, Владимир Василев и Далчев си оставаха първомайстори на словото, Свиленов започна преди много време своите срещи и разговори, като предпочитанията му се отнасяха най-вече до творците, които са писали или продължаваха да пишат не според абсурдните изисквания на онова, което Вутимски нарече "естетика на уличния позив" ("Европа хищница"). Много от неговите интервюта и беседи допринесоха да се промени читателското съзнание и да настъпят качествени трансформации в рецепцията на имена и явления, които режимът отхвърляше. Да припомня как "корифеят" на философската ни мисъл Тодор Павлов посрещна появата на Радичков. Но тъкмо с писател като Йордан Радичков Свиленов провеждаше своите беседи, за да ни приобщи към неговото нестандартно мислене. Да, книгата на Свиленов ни връща назад, когато са били "премеждията му", когато той със своите беседи и въобще с духовните си общувания, е дооформял облика си на творческа личност и е отстоявал ценностите на свободното мислене. Същественото е обаче, че книгата му надхвърля характера на споменното. Тя ни връща в атмосферата, в която е разговаряно, припомня за перипетиите, съпътствали публикуването на едно или друго интервю. Но тя е преди всичко книга за   п р е м е ж д и я т а   в човешката и творческата съдба на онези писатели, които държаха на достойнството си и на своите естетическите и морални убеждения. Това е книга за различните дилеми,пред които се изправяха други от тях, които така или иначе се съобразяваха с диктата на обществено-политическия и литературния живот, но успяваха донякъде в творчеството си да изразят и своето инакомислие. Но преди всичко това е книга за неизменно трудната участ на твореца изобщо, за онези напрегнати и сложни отношения между таланта и морала му. Бих допълнил още - това е книга, осмисляща проблема за твореца и времето, както и проблема за насилието, за издевателствата на тоталитарния режим, подменил истинската литература с продукцията на "социалистическия реализъм". За това, което беше неговата "литература", Чеслав Милош казва в "Поробеният разум":"Литературата на социалистическия реализъм е много полезна , но за съжаление полезна само за Партията. Тя трябва да представя действителността не така, както човек я   в и ж д а   (това беше черта на някогашния реализъм, наричан "критически"), а така, както той я   р а з би р а". Книгата на Атанас Свиленов е плод на същото това схващане, на идеята,че най-добрите ни писатели се опълчваха срещу доктрините, понечили да ги превърнат от художници в помощен персонал на идеологията и властта. Тя разкрива същината на критическите му разбирания за съзиздателното и хуманистичното в родната ни литература, за нейните значими традиции, за творби и автори, които няма да забравим, за литературните ни нрави, за духовния и социалния контекст, когато създават произведенията си онези, които винаги ще тачим. Отколе, още като дете и юноша заживял с едно съкровено отношение към писателското призвание, Свиленов бърза да се запознае лично с тях, да разговаря за техните книги, да се доближи непосредствено до тяхната човешка и писателска същност. И това отношение той е съхранил през целия си живот. На него дължим чудесните страници, в които той говори за общуването си с вдовиците на Йовков и Добри Немиров, за това как е възприел Атанас Далчев и Михаил Кремен, благодарение на близкия си контакт с тях, за своите запознанства със Симеон Радев, Стоян Загорчинов, Светослав Минков, Ангел Каралийчев, Емилиян Станев, Ивайло Петров, Фани Попова-Мутафова, Блага Димитрова и др. В книгата му има десетки малко известни и или неизвестни факти, които обогатяват представата ни за неговите "герои". Каквото и да си спомня Свиленов, за каквото и да пише по повод на своите "преждения", той отстоява позицията си на добросъвестен, точен, чужд на всякакви предубеждения портретист. Той, дори и когато не премълчава за негативното в живота на писателите, не иска да бъде едностранчив, не желае написаното да прозвучи преднамерено и недоброжелателно. Свиленов борави само с безспорните факти,той ги осмисля като добър психолог, който знае, че и творецът е преди всичко човек, тоест една съвкупност от какви ли не противоречия. Затова, споменавайки за Георги Караславов, известен с крайния си догматизъм и с поведението си на жесток литературен началник, той не пропуска да отбележи и жестовете му човечност и добротворство. Психологът Свиленов е откроил и същественото у един талантлив литератор като Симеон Султанов, който беше директор на издателство "Български писател". Известна личност в официалния живот, той обаче се опитваше, доколкото можеше, да надскочи ниските равнища на тогавашното мислене. Съгласен съм със Свиленов, че Султанов направи немалко за реабилитацията на няколко от големите ни писатели. Съгласен съм, когато той изрично отбелязва безспорната му заслуга, свързана с връщането на Йовков в нашата литература. Султанов, напомня ни Атанас Свиленов, търпеливо и с любов проучваше творбите на нашия класик, пишеше за него, имаше намерението да напише още много. Издателството, в което работеше, започна да печата Йовков. И всичко това, нека да не го забравяме, ставаше през годините, когато от Йовков се бяха отрекли и онези, които го бяха обичали. Ставаше през времето, когато нашите ретрогради продължаваха да го смятат за реакционен писател, а такъв го наричаха Йовков и през далечните години на Георги Бакалов и неговото списание "Звезда". Затова ме радва стремежът на Свиленов да бъде справедлив и обективен, да отдаде всекиму заслуженото и така никой да не бъде забравен, стига да е имал своите качествени прояви като човек и писател. Но авторът на тази книга не би могъл да постъпи другояче. Той си бе избрал критическото поприще във време, когато още беше пресен споменът за онези недомислия по адрес на кръга "Мисъл" и символистите, когато все още толкова имена и проблеми изобщо не интересуваха социалистическият реализъм. Добре е, че Свиленов бе разбрал твърде рано къде се намира истината и тази истина му помогна да остане чужд на порочния начин да се мисли с нелепите категории на сталинизма за нашето и вражеското, за партийното и буржоазното...

Много размисъл предизвиква и твърдението на Георги Цанев, отнасящо се до Христо Смирненски. Атанас Свиленов казва на едно място в книгата си: "Цанев, който е първият критик, писал за Смирненски и негов близък приятел, тогава ми разказа за сложните отношения, в които влязъл през последните години на краткия си живот "пролетарският поет" с партията и по-конкретно с ония, които водели културната й политика. Тежала му опеката на Димитър Полянов, Георги Бакалов, Тодор Павлов и други, които задържали творческото му развитие в сферата на вестникарско-публицистичните теми и не одобрявали промененето му амплоа в "Зимни вечери". С този цикъл си имал проблеми и с партийното издателство "Освобождение", не искали да пускат книгата, така лишена от борчески патос. Смирненски доверявал на Цанев, че много премислял препоръките на Владимир Василев да не черпи теми от злободневието, от вестникарските уводни статии, от тяхната преходност, да открие цялата сложност и многообразие на живота и да излезе от партийните клубове. Огорчен и силно раздразнен в началото от критиката на Владимир Василев, той сетне признавал, че в нея има и верни неща, над които сериозно разсъждавал" (с. 82). Подобно свидетелство навежда пак на мисълта, че надареният художник е преди всичко вътрешна свобода и че той, каквито и да са политическите му възгледи, ако е съдбовно призван за творчество, няма да се подчини на никаква политическа или естетическа догма. Ако не в гражданския си живот, в творческия си той неизбежно ще поиска да бъде само себе си и никой друг. Това го знаем отдавна, доказва го и най-хубавото, сътворено от Емилиян Станев и Радичков, с които Свиленов се е познавал добре. Станев например разполагаше с максималното, което можеше да му даде режимът. Той имаше звания, награди и свободния достъп до върховете на властта. Но той написа и книги като "Антихрист", които нямат нищо общо с казионната естетика. И той, едно официално лице в тогавашната ни култура, си позволяваше да мисли неортодоксално. Свиленов, говорейки за него, напомня за отношението му към войните на Русия с турците. За Емилиан Станев "всички така наречени освободителни набези на Русия по време на турското робство" са "имали лоши последици за българите"/с.95/. И още:"На руската империя според Емилиян Станев никак не й е било до "братята славяни", те си преследвали геостратегическите интереси" (с.95).

Проблемът е в това, че подобни откровения тогава не стигаха до читателя. И думите на Цанев за Христо Смирненски, и мнението на Станев за руските войни бяха забранена тема.Такива теми се засягаха единствено в частни и интимни разговори. Иначе всеки трябваше да се съобразява с официалното мнение на историческата и литературната наука. Чеслав Милош, пак в "Поробеният разум", казва, че "ортодоксията не може да намали натиска си поради опасността да престане да бъде ортодоксия". Този натиск не престана до самия край на режима, въпреки лицемерните прояви, каквито бяха епизодичните брътвежи за някакво либерализиране и повече свобода. Дори по време на Горбачовото преустройство, когато в съветската периодика започнаха открито да пишат против издевателствата на социалистическия реализъм, у нас той продължи да бъде единствената позволена теория. Е, години преди това бяха започнали да печатат Далчев, но Владимир Василев и Чавдар Мутафов си оставаха извън плановете на издателствата. Никой повече не твърдеше, че Пенчо Славейков е своеобразен предтеча на фашизма, защото е почитал философа Ницше. Започнаха да излизат книги за приносното значение на символизма, позволиха си да превеждат прозата на Кафка и Камю, но въпреки това оставаше като закон безумната идея за голямата и малката правда на литературата, идея, на която Георги Марков посвети едно от чудесните си есета, в което се казваше:"През цялото това време ГОЛЯМАТА правда беше знамето, под което се извършваха най-крещящи неправди, злодейства, предателства, убийства. Хората оправдаваха нечистите си съвести и престъпленията си с това, че бяха служили на ГОЛЯМАТА правда" . Затова сме благодарни на Свиленов, че е записал в бележника си или на магнетофонната лента и онова, което се разминаваше с "голямата правда". На толкова места в книгата му ние ще почувстваме изстраданите внушения на другата правда, родена от волята за човечност, нравственост и мъдрост, от волята да четем както трябва светлите и тъмни страници на българския живот като история и литература.

Докато четях книгата на Свиленов, често си мислех и за написаното от Георги Марков в неговите "Задочни репортажи..." и за критика Борис Делчев с неговия дневник, част от който бе издаден преди няколко години. Двамата автори са разказали за агонията на литературата ни,"Когато часовниците са спрели". Плод на друг замисъл, разгърнала един по-друг сюжет, по същество обаче и книгата на Свиленов говори много за същата агония. Тя допълва по свой начин проблематиката на Марков и Борис Делчев. Тя ни дава също познанието, без което не можем, ако искаме и занапред да имаме   л и т е р а т у р а. Дава ни го   д н е с, когато въпреки многото и автентични преоценки на станалото и сътвореното, все още не са погинали опитите за прикриване на истината или за превратното й тълкуване. Утехата, ако трябва да кажа и това, е че все някога ще дойде времето, когато бездарното и бездуховното, наследено от миналото, ще бъде окончателно забравено. Но никога няма да се забравят големите имена, за които се говори в книгата на Свиленов...

"Премеждия с интервюта" ни среща и с имената на някои от големите ни художници, разказва ни за академик Стефан Младенов и Симеон Радев, за някои от ярките фигури на световната култура като Иво Андрич, Анна Ахматова, Лукино Висконти, Марчело Мастрояни и др. С толкова обич и носталгия Свиленов е написал страниците, посветени на Невена Коканова и Апостол Карамитев. Същите чувства откриваме и в текста за един от мъчениците на родната ни култура - Георги Мицков. Поет и преводач, личност със завидна култура, приятел на Лилиев, на Вутимски и Далчев, той трябваше да изпита всичките ужаси на диктатурата, за да си отиде от света неотдавна, самотен и болен, недочакъл истинско признание и все така, както е било през целия му живот, притиснат от страшната мизерия. Включен като едно от творческите имена в тази книга, и той ще ни напомня каква беше доскоро съдбата на талантливия и нравствено съхранил се човек на духа и културата.

Книгата на Атанас Свиленов напълно заслужава нашите адмирации. Тя съдържа толкова внушения, които решително се опълчват срещу нихилизма на миналото и настоящето ни. Донякъде и равносметка на един творчески живот, тя е в същото време поредният поклон на автора пред света на истината и красотата.

 


Атанас Свиленов. Премеждия с интервюта. София: Прозорец, 2007.

 

 

© Божидар Кунчев
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2008, № 6
© Електронно списание LiterNet, 20.12.2008, № 12 (109)

Други публикации:
Български език и литература, 2008, № 6.