БАЩАТА НА БЪЛГАРСКИЯ ТЕЛЕВИЗИОНЕН ТЕАТЪР И ФИЛМ
По повод 85 г. от рождението на Неделчо Чернев

Борислав Гърдев

web

На 1 март се навършват 85 г. от рождението на най-известния български тв режисьор Неделчо Чернев. Роден в казанлъшкото село Мъглиж, откъдето е и често сниманият от него Стефан Гецов, той завършва през 1947 г. последния випуск на Държавната театрална школа в класа на проф. Боян Дановски. Веднага постъпва на работа като асистент-режисьор в Народния театър "Иван Вазов", след това работи един сезон във Врачанския театър и е поканен за постановчик в ТНА, сега Театър на българската армия. В него за 9 години режисира 24 творби, между които "Таня" на Алексей Арбузов, "Разлом" на Борис Лавреньов, "На живот и смърт" (негова драматизация по Димитър Ангелов) и "Хъшове" на Иван Вазов, след което се премества в БНТ. Това е необичаен преход и за него, и за тогавашната практика на изявени вече постановчици, които бързат да се реализират в игралното ни кино. Людмил Кирков например ще направи дебюта си на голям екран през 1961 г. с "Последния рунд". Чернев предпочита авантюрата в една току-що родена медия, чийто прощъпалник е на 7 ноември 1959 г. с предаването на неизбежната манифестация от централните софийски булеварди и чиято телевизионна кула е открита на 26 декември с.г. Само два месеца по-късно Неделчо Чернев се представя с първия си опит за екранизация на много популярния тогава антифашистки роман "На живот и смърт" на Димитър Ангелов. Всъщност той заснема 25 минутен откъс-фрагмент, няколко сцени с участието на Наум Шопов-д-р Меворах и д-р Милев-Андрей Чапразов, както и разговор в партизанската землянка, в който се появява Лили Енева-Росинка Енева. Работата на режисьора в професионално отношение е безупречна за тогавашните условия и сериозната критика не крие радостната си изненада от демонстрираните резултати.

Вкусът към експеримента и мотивираната авантюра продължават да са спътници на Неделчо Чернев, докато телевизията окончателно го обсебва. На 15 октомври 1960 г. е премиерата на първия ни тв спектакъл, ознаменувал раждането на родния телевизионен театър - "Последната нощ". Той е дело на артиста Лео Конфорти, с постановчик Н. Чернев и с участието на първите ни актьори Георги Калоянчев, Никола Анастасов, Димитър Бочев и Виолета Донева. Творбата е с ярка антифашистка насоченост и с отлични актьорски постижения, но още в нея Чернев усеща сковаващите рамки на студиото, като не се поколебава да разчупи тези театрални окови и да поведе екипа си към морето, където снима допълнителни киновставки.

Движейки се като слепец, на границата между театъра и киното, той търси пътя към прословутата тв специфика, за която тогава много се говори, но никой не смее да я опише, тъй като все още няма материално проявление у нас. Творческият инстинкт на постановчика му подсказва необходимостта от по-активен монтаж, от по-нюансирани психологически портрети на персонажите, от нов тип организация на мизансцена и монтажа, като правилата се създават успоредно с всеки следващ ангажимент. Всъщност Чернев опипва спецификата на тв драма от днешен тип, която прилича повече на тв филм, сниман извън ограниченията на студиото.

Началото е окуражаващо, критиката е благосклонна към изявите му, а малобройните все още тв зрители с нетърпение очакват и следващите му постановки. Те не закъсняват. Той екранизира новелата на Богомил Райнов "Юнгфрау" с Андрей Чапразов, Константин Кисимов, Иван Кондов и Жени Божинова (премиера на 13 март 1961). През 1962 г. поставя "Произшествие на тихата улица" по повестта на Павел Вежинов с Иван Кондов (16 януари) и "Усилие" (19 февруари) по Никола Русев с Георги Георгиев-Гец.

И отново Чернев усеща задушаване в студийните условия, а едва открити в практиката някои от специфичните особености на тв театър започват да го измъчват и притесняват. Необходим е радикален изход от създадената ситуация и той е тв филм, който прераства в сериал. "Русият и Гугутката" от 1964 г. по сценарий на Никола Русев (на голям екран от 1 февруари 1965) е замислен първоначално като тв спектакъл, но след неизбежното вкарване на филмовите вставки с преследването на нелегалния - Русия, от полицаите става ясно, че заснетият спектакъл неизбежно се е превърнал в първия ни пълнометражен тв филм. В него класата си на оператор показва Георги Карайорданов, музиката се дирижира от тандема Петър Ступел - Атанас Бояджиев, а главните роли успешно претворяват Георги Калоянчев-Гугутката и Петър Чернев-Русият, който е и брат на постановчика и се снима в почти всичките му филми.

Започва нов период в развитието на Неделчо Чернев, който сякаш предусеща свободната територия, върху която ще се реализира пълноценно, тъй като още през 1965 г. решава да заснеме, след големия зрителски успех, продължение на предишния си филм. По този начин "Грамофон и маслини за моите приятели" с Георги Калоянчев в централната роля се оказва колкото допълнение към "Русия и Гугутката", толкова и нагледно доказателство, че се е оформил първият български тв сериал. А че режисьорът вече започва да мисли за снимането само на сериали, пък били и те от наивната ни, героико-примитивна епоха, говори красноречиво следващият му ангажимент. "С пагоните на дявола" от 1967 г. (премиера на 4 септември) е екранизация в 5 серии на приключенската книга на Борис Недялков "Майорът от SS" по сценарий на Евгени Константинов и Костадин Кюлюмов. Историята започва веднага след 9 септември 1944 г. и праща смелия майор Асен Венков-Димитър Буйнозов в дълбокия германски тил във Виена. Там, прозирайки истината за есесовците и заедно с групата на г-н Кристиян-Михаил Михайлов, дава приноса си в борбата с умиращия фашизъм чрез операцията "Лов на канарчета". Това е едно сравнително успешно усилие в неразработената ниша на военно-приключенския жанр, с неочаквано патриотично звучене, добър темпоритъм, прилична операторска работа на Георги Карайорданов и стабилни актьорски попадения.

Натрупаният опит ще роди през 1969 г. (от 7 септември) феномена "На всеки километър", съвместно с Любомир Шарланджиев, чийто втори сезон, както е модерно да се казва днес, гледахме през 1971 г. (от 23 септември). За този филм от 26 епизода е казано всичко. Самият аз първоначално го величаех като родна класика, дело на първокласни професионалисти-сценаристи от ранга на Павел Вежинов, Костадин Кюлюмов, Евгени Константинов, Свобода Бъчварова и Георги Марков, операторът Емил Вагенщайн, архитекта Богоя Сапунджиев, художника Костадин Русаков, композиторската двойка Бояджиев-Ступел и плеядата най-големи български артисти, водени от Стефан Данаилов-Деянов, Григор Вачков-Митко Бомбата, Георги Черкелов-Велински, Любомир Кабакчиев-Алексей Петрович Вершинин, Петър Пенков-майор Симеон Каназирев, Георги Георгиев-Гец-Войводата, Георги Попов-Вайс, Стефан Гецов-ген. Бранев, Коста Цонев-Хю Пърси... Харесвах го като соцекшън и соцкриминале, направен преди всичко да развлича и да се харесва на масовата аудитория. После прозрях и скрития замисъл на мероприятието - величаейки нашите герои от нелегалната борба и на тихия фронт, партията-възложителка всъщност осъщесвява активно мероприятие по нашето зомбиране и промиване на мозъците ни "за делото на социализма"...

До 1976 г. включително Неделчо Чернев робува на поредица от екранизации на наши мастити соцкласици и утвърждаващите се номенклатурчици. Той, подобно на Методи Андонов, може с гордост да се похвали, че е успял да направи добри и стойностни филми от иначе не лошо скроени книги на някои от най-одиозните български автори. Той принуждава Ст. Ц. Даскалов да разчупи соцканоните и да превърне дилогията "Дъщерите на началника" (23 септември 1973) в една поносима романтично-приключенска сага за любовта и възмездието, в която Стефан Гецов като полицейския шеф, Виолета Гиндева като Кита и Сашка Братанова като Искра създават поредица от ярки и запомнящи се роли.

Същото упражнение Чернев прилага и към трилогията "На живот и смърт" (12 юни 1974), която той и сценаристът Анжел Вагенщайн превърнаха в първокласно соцзрелище, възхваляващо комунистическата борба срещу зловещия и кървав фашизъм у нас. Не случайно героите антиподи в епоса - партизанският командир Атанас Щерев и полицейският шеф Илия Саваков, бяха претворени от Васил Михайлов и Стефан Гецов, а покрай тях разцъфтява любовта на д-р Евгени Милев-Стефан Данаилов към Росица Енева-Катя Паскалева, без да забравяме и за още два прекрасни женски образа - на Анет и Надежда Захарова, изградени с неподражаем блясък от Доротея Тончева и Невена Коканова.

В "Изгори, за да светиш!" (21 март 1976 г.), епос в 7 серии по сценарий на Антон Дончев, неговият пръв цветен филм, режисьорът наблегна вече на соцтрилъра и се опита да погледне на врага от човешката му страна... Опитът не излезе много сполучлив, заради дръзкото налагане на Коста Цонев в ролята на псевдофотографа и съветски шпионин Павел Крилов, останал в сянката на обаятелния полицейски шеф Данев-Георги Черкелов и неговата съпруга Данева, изиграна с изключителен финес от великата Невена Коканова. Безсмислените дебати около този сериал - вестникът на МВР "Антени" му отдели цялата си вътрешна страница - безпрецедентен случай по онова време! - изнервиха режисьора и той реши да заснеме камерна партизанска комедия, застраховайки се със сценария на Никола Статков и Иван Славков - тогава шеф на БНТ "Момичето с хармоничката", показан на голям екран на 10 септември 1976 г. Някога този иначе не много известен филм на Чернев ме впечатли и аз съм си отбелязал в дневника, че в него комичното и революционно-оптимистичното се сливат в неповторима и хармонична амалгама. Освен със свежото си емоционално въздействие, творбата остава в съзнанието ни и заради органичната изява на Елена Димитрова-Катя, на която успешно партнира Георги Калоянчев като джамбазина.

Между 1978 и 1981 г. Неделчо Чернев снима поредната си екранизация по Николай Хайтов в 12 серии "Капитан Петко войвода", която се превърна в следващия му мегахит, познат на всеки български зрител след премиерата му на 3 март 1981 г. Чернев експериментира както с всъпителните вставки с участието на самия Николай Хайтов, оказали се с илюстративно-информационен характер, така и със структурата на сериала - първата част си беше чисто хайдушко-приключенска, в която се изявяваше тандемът голям Петко-Васил Михайлов - малък Петко-Пламен Дончев, навяваща спомени за една друга легендарна и оплюта сага - "Демонът на империята" (1971) на Вили Цанков, докато втората част "Мирен живот" се възприе като психологическа драма. В нея блясва таланта на Васил Михайлов-Петко Киряков, чиято земна фигура органически се вписва в мрачната и срамна одисея, която героят му преживява в Стамболова и Радославова България, и на Петър Чернев, изградил с едри щрихи монолитно-зловещия образ на Спас Турчев - наемния убиец на режима. Именно "Мирен живот" спасява филма за взискателната публика, тъй като в тази част войводата преживява метаморфозите на "възвисяващ мит, който едновременно възвиси и уязви нашата патриотичнао гордост, предизвиквайки по този начин у всеки от нас дискусия за националния характер, като същевременно посочи достатъчно позитивен пример за нейното оптимистично разрешаване." (Огнян Сапарев).

"Фалшификаторът от Черния кос" (11 януари 1983) и "Денят не си личи по заранта" (4 януари 1985) са обединени от режисьорската амбиция да се създадат силни и убедителни криминално-приключенски сериали - съответно в 3 и 6 серии по известните романи на Хаим Оливер и Богомил Райнов. Уви, това са и най-безличните филми в творчеството на Чернев. В тях се чувства "синдромът" "На всеки километър" - 2, налице са рецидиви и познати клишета от борбата на "тихия фронт" с агенти на западни разузнавания и втръснали ни местни оперетъчни шмекери и крадци на дребно. Личи си, че режисьорът върви по линия на най-малкото съпротивление, работейки за собствено удоволствие. По тази причина във "Фалшификаторът от Черния кос" в паметта ни блещука само обаятелния оперативен работник Мирски на Васил Михайлов, а от екранизацията на Богомил Райнов запомняме дуела и съдружието по неволя между Емил Боев - неудачен избор на Петър Чернев, и полк. Уилям Сеймур-Наум Шопов, който направо открадна шоуто...

Между 1987 и 1990 г. Чернев работи по друг много популярен 20-сериен филм, екранизация на романа на Лиляна Михайлова "Един тъжен мъж", изграден от 4 части по 5 серии - "Дом за нашите деца" (от 25 юни 1987) - "Време за път" - "Неизчезващите" - "Бащи и синове". Той се оказва последен във филмографията му, но също силно обичан от публиката ни, като един от малкото успешни опити за създаване на семеен сериал, разглеждащ битови и ежедневни проблеми в типичния за постановчика оптимистично-захаросан вариант. И в този филм режисьорът инкасира силни актьорски постижения в лицето на Коста Цонев - инж. Христо Алданов, Емилия Радева - Алданова, Мария Каварджикова - Ана, Елжана Попова - Мария, Васил Михайлов - Паскалев, Невена Коканова - Вероника и Стефан Данаилов - арх. Цолов.

Финалните 5 епизода от сериала ги гледахме от 10 май 1990 г. Филмът вече ни изглеждаше чужд. На мястото на положително прекрасните му централни образи дойдоха борците за демокрация и за незабавна смяна на системата, площадните еуфории и стълкновения, които безжалостно пометоха и последния съвместен проект на Неделчо Чернев и Николай Хайтов за Чавдар войвода. Нямаше кой да дава пари за българско кино, а и сериалите за дълго изчезнаха от малкия екран, появявайки се отново едва през 1999 г. с премиерата на скандалния "Дунав мост" на Иван Андонов.

Неделчо Чернев болезнено преживя промените и принудителното си бездействие. Не бе от медийните любимци и предпочиташе усамотеното си битие. За неговата кончина научихме на 8 януари 2000 г. Но сериалите му остават. Те се гледат от българската публика, харесват се - с всичките им кусури и идеологически компромиси, донесли му две Димитровски награди от 1973 и 1982 г. за "На всеки километър" и "Капитан Петко войвода". Зрителите имат нужда от тях и ги купуват дори на ДВД като приложение към вестник "Стандарт" ("На всеки километър"). А това е признание за неговия труд и талант, за любовта и уважението, с което 40 години Неделчо Чернев работи за широката зрителска аудитория.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.03.2008, № 3 (100)