ГОРЧИВИЯТ ТРИУМФ

Борислав Гърдев

web | Подир българската мечта

Емилиян Станев мечтае от ученическите години в Елена да стане писател. При това голям и известен. Амбицията отговаря на възможностите му - ако и да няма завършено висше образование. Той обаче е упорит, дочаквайки на 31 години първата си издадена книга. Късният дебют има и своите положителни страни. В края на 30-те години официалните писатели са само Йовков, Елин Пелин и Каралийчев, но след публикациите в "Литературен глас" и пробивът в "Златорог" (ако и да не е сред "литературните лидери", "които водеха към издателство "Хемус"), за Станев става ясно, че има възможност за творческа реализация.

Само за 7 години той се утвърждава като майстор на късия разказ, изследващ драмите на малкия човек в тогавашната благополучна, но и потискаща поривите му България ("Примамливи блясъци", 1938, "Сами", 1940, "Делници и празници", 1945), като блестящ анималист от класата на Елин Пелин ("Вълчи нощи", 1943) и като един от най-перспективните и обичани детски автори ("През води и гори", 1943, "Лакомото мече", 1944). Идват хонорарите от "Хемус", сигурността, положителните отзиви. А заедно с тях и превратът на 9 септември 1944 г.

Както пред всеки амбициозен творец, и пред Емилиян Станев съдбата ребром поставя въпроса: "А сега накъде?" Той не избира пътя на съпротивата, а допуска спасителния компромис да стане веднага член на БКП. Така получава възможност за безпрепятствено по-нататъшно развитие и растеж в йерархията на СБП. Впрочем този негов осъдителен днес конформизъм се оказва присъщ и за друго голямо име в прозата ни - Димитър Димов, надянал след специализацията си в Мадрид спасителния плащ на член на "Народен съюз "Звено".

Пред Емилиян Станев стои голямата цел да стане официално признат класик и меродавен фактор в родния литературен живот. Етапи от този съдбоносен за него избор се явяват брилянтните детски повести и романи "Повест за една гора" (1948), "Чернишка" (1950), "Когато скрежът се топи" (1950), както и двете му внимателно премислени и майсторски написани повести за възрастни, излезли през 1948 г. - "В тиха вечер" и "Крадецът на праскови". В тях за пръв път се разкрива двуликата същност на големия белетрист - да създаде едновременно силно драматично-психологическо повествование в рамките на канона, възвеличавайки подвига на партизанина Антон, и същевременно да изпее горестна заупокойна песен на буржоазна България в лицето на търновския полковник, измамен и унизен както на бойното поле, така и в интимната сфера чрез изневярата на съпругата му Лиза със сръбския военнопленник Иво Обренович. Днес излизането на "Крадецът на праскови" през мракобесната 1948 година изглежда като приказно чудо, но не бива да забравяме, че за лансирането й влияе тогавшаната политеческа конюнктура, чиято доминанта са влошените съветско-югославски и българо-югославски отношения, дали възможност за появата на тази иначе крамолна, но превъзходна творба.

Без да генерализираме, трябва да държим сметка за годините, в които излизат Станевите книги.

Истината е, че Емилиян Станев не е конюнктурен автор и че дължи изключително много на качеството на създаваната от него продукция. Същевременно той е принуден да прави непрекъснато компромиси в гражданското си битие. От суета, меркантилност и тщестлавие. Може би най-прозорливо това драматично писателско раздвоение е усетил Борис Делчев, който в дневника си, само един ден след смъртта му (16 март 1979 г.) с болка отбелязва: "Аз го ценя като художник, той е мой писател.

Същевременно имах много нескривани резерви към човека, който не стига, че беше крайно себичен и невероятно противоречив (люшкаха го различни ветрове), но си позволяваше след конформистично държане в публичните си прояви - нещо, което го правеше удобен - в частните разговори да играе ролята на опозиционно мислещ и да дава уроци за поведение: слабият човек, ползуващ се от всички блага и недъзи на нашето общество, започваше да говори с езика на силния. Вместо да се покае - обвиняваше. В такива моменти, пред лицето на фактите, той ставаше смешен и аз незабавно минавах от полемиката към ироничните убодвания."

Тези гърчове и протуберанси ще разтърсват перманентно зрялото творчество на късния Емилиян Станев. И може би в това се крие драматичната сила и въздейственост на книгите му от "Иван Кондарев" (1950-1967) насетне.

За мен е вън от съмнение, че цената на славата е платена с писания близо две десетилетия епос, конкурент на амбициозните проекти на Караславов, Талев и Димитър Димов. Станев вижда с какви катастрофални усилия се налага "Тютюн" (1951) в нашата литература и за това не бърза със своя роман. Писан бавно и благоразумно, дълго обмислян и преправян, днес "Иван Кондарев" се оказва най-малко засегнат от патината на времето - най-вече при съпоставка с "Тютюн" и "Обикновени хора" (1952-1975).

Причината е не само в писателския талант на Станев, в изключителната пластична експресия и вярно пресъздаден дух на епохата. Козовете му ще ги търсим и в драматичните, но натоварени със съвременно звучене конфликти в сагата, както и в правдиво изградените неповторими образи, станали нарицателни за литературата ни - от антиподите-двойници защитници на тоталитарните мегамитове Христакиев и Кондарев до пресметливата и ограничена Христина Влаева, между които се блъска като лъв в клетка земеделският Дон Кихот - Костадин Джупунов.

Куриозното е, че в най-драматичните години Емилиян Станев се е опазил от грубо, тенденциозно и схоластично претворяване колизиите на първия ни потресен разлом през 1922-1923 година, че е мислел за бъдещите си читатели и хитроумно е вкарал второ дъно в епопеята си при разкриване стълкновението между прокурора Александър Христакиев и "народния" вожд и манипулатор Иван Кондарев.

След официалната санкция от самия Тодор Живков ("Прави ли бяха тези критици? Не, не бяха прави, защото те искаха Емилиян Станев в тогавашната епоха да нарисува комуниста такъв, какъвто е днес. Това нито е необходимо, нито е правилно. Аз използвах пагона си и помогнах да спрат подобни необосновани критики.", 2 декември 1976 г.) Станев гребе с пълни шепи заслужените дарове - от народен представител и вила в Бояна до ловната дружинка на самия Първи и Димитровска награда за 1964 година. И същевременно решава, че е време да се превърне в самотния и единствен дисидентстващ критик на режима, обръщайки поглед към далечното минало на България. По примера на Вазов, а и защото така е по-безопасно и интересно. Дали отново е бил движен от творческа суета в стремежа си да докаже на "йерархически извисените" (Борис Делчев), че е най-добрият български белетрист?

По този каверзен въпрос дълго може да се спори, но е факт, че тъкмо когато е в кръга на управниците ни, той създава най-значимите си прозаични творби.

Пробивът е направен с "Легенда за Сибин, преславския княз" (1968), драматично сгъстен философско-психологически роман, образуващ дилогия с органичното му продължение "Тихик и Назарий" (1976). В тази поредица Станев изненадва с интереса си към ярката и неординерна личност-изключение, в която се кръстосват протиборстващи концепции за смисъла на човешкия живот. Измъчвана от сакраменталните проблеми на битието, разкъсвана между първично-жизненото и духовно-извисяващото, тя е принудена да скита в географски и философско-психологически план, търсейки смисъла на битието, винаги трагически самотна и неразбрана. А успоредно с това писателят проникновено и уверено претворява крамолната тема за властта.

Именно в "Легенда за Сибин" и "Тихик и Назарий" е прокарана провокативната мисъл - удивително жизнена и актуална, че за да управляваш, трябва да увлечеш масите, измамвайки ги. Нейна персонална квинтесенция е Тихик, убиецът на Силвестър, присвоил си подло пояса на познанието, за да господства с диктаторски способи, а диалектическото му отрицание е художникът Назарий, носител на идеята за търсачеството, за вечното движение и обновление в изкуството и заобикалящата го действителност.

Дебатът за властта и социалните поражения вследствие неумелото управление е продължен с нова и страшна сила в "Антихрист" (1970). Критиката срещу държавното ръководство на Йоан Александър е най-силно изявена от съдения адамит Теодосий Калеко, докато на нравствено-философско ниво най-завладяващ е конфликтът между Еньо-Теофил и патриарх Евтимий. Това е двубоят между господстващия исихазъм като път за човешкото усъвършенстване и еретическото мислене у Теофил, разбирано като вечно търсене, раздвоение и отрицание на догматизма и схоластиката.

Верни са обобщенията на Румяна Йовева за този апокалиптичен сблъсък, лансирани преди четвърт век: "Във философски аспект Евтимий е неподвижен в пълния смисъл на думата, а търсачът на истината Еньо - с всяка намерена истина се отдалечава от него, докато между тях застане народът, който окончателно ги свързва и окончателно ги разделя, който налага на различните гледни точки различна логика на поведение и начин на действие." А основният проблем, занимаващ съзнанието на Емилиян Станев е всъщност причината за поробването ни от войнствените османци. Той я открива в духовния хаос на тогавашния човек, в необузданите му инстинкти, в разцъфналите ереси, в "антихристкия ад в душата на Еньо-Теофил, преди Антихриста да е осъществил своето пришествие." (Тончо Жечев).

Иконоборческата линия триумфира в малката и разтърсваща новела "Лазар и Исус" (1977). В нея писателят представя своя, лишена от Божието чудо, версия за възкресението на Лазар, верен на концепцията си да следва нравствените постулати, а не наложените догми на църквата. В новелата откриваме алюзия за нашето несъвършенство и божието безсилие, горчиви размисли за човешката неблагодарност и предателствато, било то заради отмъщение (при Лазар), или от милосърдие и обич (при Юда), вследствие на което по силата на житейската логика предателят Лазар се обвързва с властника Кайфа.

Търсенията си от "Крадецът на праскови" Емилиян Станев продължава и в късия ефектен роман "Търновската царица" (1973), където интимната драма между д-р Старирадев и неговата слугиня и любовница Марина е необходимият и пикантен фон за горчивите му прозрения относно хазартно погребания през Балканската война наш национален идеал.

В късния си и най-зрял период Емилиян Станев трасира и други насоки за развитието си.

Той не изоставя анималистичните си търсения - великолепният психологически етюд "Вълкът" (1970) или първите страници от незавършената повест "Неприятна история с брачни последствия" (1976), в която личат "ноктите на лъва..."

Намира опора в пределно искрено поднесените мемоарни фрагменти за своето детство и юношеството и първите си успехи като белетрист в "Недописани спомени" (1977), предвидливо прекъснати около 9 септември 1944 година, критикува държавата и малодушието на народа ни в прочутия си "Дневник" (1958-1979), постига интересни резултати и в модерната интимно-психологическа новела - "Скот Рейнолдс и непостижимото" (1971) и "Язовецът" (1975).

Показателно е, че в "Скот Рейнолдс и непостижимото" Емилиян Станев акцентува на душевните терзания, измъчващи водещ ядрен физик от Принстън, довеян на черноморския ни бряг, където, също откъснати от задушаващата ги действителност, дискутират за изкуството и любовта художникът Тасо и френската му поклонница Ева Моран в ефирната, наметната с мелодраматичното було, екзистенциална повест "Язовецът".

Следващата стъпка по пътя на успеха е трябвало да бъде повестта "Черният монах" и пиесата "Насън и наяве". Писани в последните дни от живота му (1979) и затова недовършени, тези негови творби предизвикват днес противоречиви чувства.

Амбицията за поредно завоевание движи Емилиян Станев при създаването на "Черният монах", но този път магическата формула не проработва. Преплитането на двата темпорални пласта от съвременното и средновековно Търново е нефункционално и като пришита кръпка, драмата на изгонения от София пенсионер, спорещ наяве и насън с Черния монах ("който живее в мен и ще живее и след моята смърт"), неговото демонично алтер его, не ни впечатлява - може би защото самата колизия е недоразвита и необработена, а и тъй като над нея властва сянката на дуела Теофил-Евтимий от "Антихрист". Най-плодотворната нишка в повествованието за метежните странствания на обрязания и новопокръстен Богослав (Черният монах) - духовният събрат на Еньо, загубва енергията си още при срещата му със сестра Евгения...

Зная, че не е уместно да се критикува незавършен текст, но съм убеден, че дори и да го беше дописал Емилиян Станев, не би повторил успеха на конгениалния си "Антихрист".

А впечатлението от "Насън и наяве" е още по-обезсърчително. Написана като модерна мистерия за четене тип "Фауст" (изобщо не мога да си я представя поставена дори в телевизията), пиесата издава съкровена мащабна амбиция без адекватно покритие. Станев се вълнува от кардиналните въпроси за съдбата на науката и мира на земята, както и за целостта на света и човешката личност, но актуалната проблематика е интерпретирана тенденциозно-едностранчиво в духа на прословутата му реч на Първата международна писателска среща в София, публикувана в "Литературен фронт" на 16 юни 1977 г. Героите му са експонирани с едрите щрихи на новопосветения драматург, поради което при съпоставката с помощника си д-р Франк образът на Артър Вагнер силно избледнява (подозрително сходна е драматичната му съдба с тази на Скот Рейнолдс!), а над него се налагат с хомогенно-властническото си присъствие съпругата му Елизабет и генералът.

За незавършеността на "Черният монах" наистина може да се съжалява, но този извод е невалиден за "Насън и наяве". Нещо повече - в преразказания от съпругата Надежда Станева финал с избухването на реактора и смъртта на всички герои, откриваме по-скоро късен гротесково-бутафорен римейк на киношедьовъра на Стенли Кубрик "Д-р Стрейнджлъв" (1963), отколкото някакви свежи художествени инвенции.

Декларирайки идеологическата правоверност и презирайки обкръжението си, творецът Емилиян Станев прекалено дълго жонглира със словото в сферата на високата литература, постигайки забележителни успехи.

Накрая обаче той е принуден да изпие до дъно чашата на своето шизофренно раздвояване. Бягайки от двойниците си Теофил и Богослав (Черният монах), мятайки се между истинското изкуство и каноните на соцреализма, той неизбежно достига до горчивия предел на триумфа си - "Насън и наяве", след който неговото бъдещо постъпателно развитие е повече от проблематично.

Смъртта спасява големия писател от творчески терзания и куриозни провали, а на нас оставя поредния поучителен урок за съдбата на прелъстения талант, неуспял да избегне клопките на времето, в което е живял.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.06.2006
Борислав Гърдев. Подир българската мечта. Варна: LiterNet, 2006