Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДЕСЕТ ГОДИНИ СТРАДАНИЯ

Борислав Гърдев

web | Подир българската мечта

Превратът на 9 септември 1944 г. променя драматично съдбата на видния ни политик и банкер Атанас Буров.

Така наречената социалистическа революция го сварва като министър без портфейл в правителството на Константин Муравиев. Заслугите на Муравиев и Буров за възстановяването на демократичните права и свободи на българските граждани, изобщо не се вземат под внимание от новите болшевишко-звенарски властници.

От 9 септември 1944 г. Буров е под домашен арест. Той е поставен в нови екстремални условия, непознати му в неговата дългогодишна обществено-политическа дейност.

Страната е окупирана от 200-хилядна съветска армия, но сред управниците все още се търпят представители на някогашните традиционни партии. Доказателство за това е, че един от регентите е видният бивш народняк Цвятко Бобошевски, към когото Буров изпитва дълбоко уважение.

За политическия ни ветеран е ясно, че трябва да се води борба срещу установяващата се комунистическа диктатура, но за разлика от останалите лидери на демократичната опозиция и особено на Никола Петков, той е против директната конфронтация и за лавирането и опитите за разумни компромиси (да си спомним статията на верния му Петър Тасев от последния брой на "Мир" от 30 декември 1944 г., озаглавена "Пътят ни през 1945 година") и търсенето на подкрепа от американския пълномощен министър у нас Мейнард Барнс. Този тип политическа съпротива скоро доказва своята неефективност.

В отличие от Никола Петков, Буров не разполага с крупна обществена формация, която да стои зад него. Демократичният сговор, на които бабува на 10 август 1923 г., се разцепва фатално на 18 май 1932 г., за да изчезне окончателно от обществената сцена на 14 юни 1934 г., забранен от звенарите.

Известно е признанието му от 30 август 1936 г. пред в-к "Утро", че "Превратът от нощта на 19 май ме завари сам, съвършено сам".

На 30 декември 1944 г. спира и флагманът на българската преса, легендарният вестник "Мир". Малко преди кончината му (и преди повторното печатане на анализа му "Година на изпитание" от 30 декември 1939 г., - на 2 ноември 1944 г.) Атанас Буров публикува на 16 октомври статията "В служба на България", в която се сили анонимно да одобри програмата на Отечествения фронт, вярвайки в съдбата на родината, чиито "съдии ще бъдат братска Русия н великите западни демокрации - Великобритания и Съединените Американски щати. Ако имаме капка разум, трябва да държим сметка за тяхната психика на свободни демократични народи, които водиха и водят кървава борба срещу хитлеризма и фашизма, носители на вътрешно потисничество и външно грабителство".

Подозрително конформистко е и финалното звучене на опуса: "Да свием, прочее временно партийните си знамена. Да избягваме дребнавите домогвания за партийно надмощие.

Да си подадем братски ръка, за да подкрепим делото на правителството за създаване на мощна, свободна, демократична България. В-к "Мир" ще бъде в пълна услуга на тази политика."

Вместо другарска десница Буров получава юмрук в лицето с допълнението на наредбата-закон за съдене виновниците за въвличане на България в световната война срещу съюзните народи и за злодеянията, свързани с нея, приети на 24 ноември 1944 г.

Той е сред подсъдимите от първи състав на Народния съд, включващ държавния елит. На 5 декември 1944 г. получава препис от обвинителния акт. Разпитван е на 10 януари 1945 г. и не се признава за виновен, доказвайки, че правителството на Муравиев е направило всичко възможно за изтеглянето на войските ни и материалното им оборудване от Македония и Беломорието и защото "Не е възможно за 5 дни да се поправят грешките и престъпленията от последните 5 години".

На 1 февруари е осъден на една година строг тъмничен затвор и лишаване от граждански права за 2 години, като в края на август с.г., без да излежи цялата си присъда (в Централния софийски затвор и Червен кръст), е освободен и се завръща у дома си на ул. "11 август" № 1. Освободен в тогавашна България означава методично следен при всяка негова стъпка.

Предстоят парламентарни избори за XXVI ОНС. Веднъж отложени на 26 август, са насрочени за 18 ноември 1945 г. За Атанас Буров е ясно, че те няма да са нито свободни, нито честни, нито обективни. Поради което подкрепя идеята за техния бойкот. Това, което успява да направи видният ни държавник е да ориентира Никола Петков и Димитър Гичев към обединение (септември 1945 г), а заедно с Никола Мушанов да разкаже в дома си на специалния пратеник на Труман - публицистът Марк Ертридж, какво е истинското положение у нас.

За водене на предизборната кампания на Никола Петков - заедно с Евлоги Гешов, Евстати Гешов, Стефан Бочев и Георги Губиделников, осигурява 500 000 лв. парична помощ, и същевременно предвидливо не се кандидатира за депутат в изборите за VІ ВНС на 27 октомври 1946 г. Безспорна негова заслуга е и изпратената (съвместно с Барнс през юни 1947 г.) телеграма до Държавния департамент на САЩ с молба за спасяване по дипломатически път на живота на Никола Петков. Усилието му остава напразно след произнасянето на смъртната присъда на земеделския лидер на 23 септември 1947 г. Следва обискът на жилището му и неговото изселване от София.

От 14 май 1948 г. Буров и съпругата му Смарайда са дряновски жители, натикани в таванското помещение на местния хотел "България", издържайки се с изработването на кукли. Отново непрекъснато е наблюдаван от органите на "народната власт", като негово унизително задължение е всекидневното му разписване в книгата на околийското управление на МВР сутрин и вечер. Възрастният политик, който никога не гласува в ОФ избори, е безмълвен свидетел на мероприятията на новото управление - обявяването на България за "народна" република на 8 септември 1946 г., сключването на Парижкия мирен договор на 10 февруари 1947 г., приемането на Закона за двегодишния народно-стопански план на 1 април 1947 г., за национализацията на частните индустриални и минни предприятия - на 23 декември 1947 г., на банките - на 25 декември 1947 г., без да забравяме и т.н. Димитровска конституция от 4 декември 1947 г.

Буржоазията е ликвидирана, а господарите на новия живот провеждат в Народния театър от 18 до 25 декември 1948 г. "исторически" Пети конгрес на БРП (к), на който "вождът и учителят на българския народ - Георги Димитров формулира задачата на "Големия скок", десет години преди Мао Дзедун: "чрез индустриализация и електрификация на страната и машинизиране на земеделието да се постигне за 15-20 години онова, което други страни при други условия са постигнали за цяло столетие."

Буров е налегнат от сърдечни смущения, което налага преглеждането му от местния лекар-кардиолог. Неусетно в разговорите им се засяга щекотливата тема за наследника на болния вожд. Ат. Буров предпочита това да е Трайчо Костов, защото е честен и подготвен родолюбец (без да знае, че същият е настоявал да се съди кабинетът Муравиев). Тази му лекомислена констатация го праща за месец в Дулово да копае, откъдето е измъкнат след намесата на регента Тодор Павлов.

Неизбежно следва плътното затваряне в собствения му свят, пренебрегнато само един - единствен път - при срещата с ексрегента Венелин Ганев, интерниран също в Дряново. Закономерно е и стягането на обръча около Буров. "Профилактично" е интерниран в Г. Оряховица веднага след смъртта на Г. Димитров, а след това му се отправя безумно обвинение за организиране на затворническа група през 1944-1947 г. "за сваляне на народната власт със сила и чужда военна сила.".

На 29 април 1951 г. е издадена заповед за неотклонение. Същият ден е арестуван и вкаран в следственото отделение на Държавна сигурност. На 29 юни следователят Цвятко Димитров издава постановление за изпращане на делото "Буров" в производство, тъй като "А. Д. Буров пристъпил законите на страната и е действал съзнателно чрез контрареволюционна дейност съвместно с блокиралата се опозиция да събори установената след 9 септември 1944 г. власт и реставрира старото фашистко управление".

За 15 месеца следствени процедури Атанас Буров е разпитан многократно. Първоначално той се държи достойно н непоколебимо. На 6 ноември 1951 г. не крие, че е давал съвети и помощ на Никола Петков в легалната му борба срещу комунистическата власт, а на 18 декември, пред старши следователя Васил Дичев признава, че е атакувал правителството, тъй като не представлява "болшинството на българския народ, стремящо се да въведе един по-голям комунистически режим в страната, подкрепено в този си стремеж от Русия" и че е целял чрез пълномощния министър Барнс да повлияе на правителството на САЩ "да действува за промяна на правителството или промяна курса на правителствената политика."

На 20 август 1952 г. обаче старият общественик капитулира пред машинациите на следователите и си "признава", че веднага след 9 септември 1944 г. започва "контрареволюционна дейност" съвместно с Никола Петков, Никола Мушанов и Кръстьо Паструхов, че дава поверителна информация на секретаря на английското посолство в София Томас Брешлоу "във връзка със стопанското, политическото и партийното положение в нашата страна, като "го улеснявах в неговата разузнавателна мисия".

Буров "си спомня", че през 1946 г. е бил запознат от Мейнард Барнс с план за нападението на СССР от юг. Нещо повече - той и Никола Петков, без да са упълномощени от останалите. лидери на опозицията, поемат ангажимент "при положение, че дойдем на власт да отстъпим град Сталин за военна база, а също да поправим шосето свързващо гр. Сталин с гр.Русе и го направим годно за военни цели. Задължавахме се също да организираме политиката на бъдещето правителство към англо-американците и да направим така, че Дунава да бъде преграда за руското проникване на Балканите".

Унизителните отстъпления обаче имат фатални последици за него. На 30 септември 1952 г. следствието представя Обвинително заключение по дело № 341/51 точно когато започва процесът "срещу шпионската и заговорническа католическа организация в България, начело с Камен Вичев, Павел Джиджов и Евгений Босилков". След месец подсъдимият получава препис от обвинителния акт, очаквайки самия процес, който се провежда между 11 и 14 ноември 1952 г.

Срещу Атанас Буров са отправени четири много сериозни обвинения - за сваляне на правителството чрез преврат, за предаване на Варна за чужда военна база, за шпионска дейност в полза на чужди държави и за подбуждане на други държави към война и враждебни действия спрямо България и СССР.

Делото парадоксално не намира отражение в официоза "Работническо дело". На неговите страници от септември до края на декември 1952 г, ще открием всичко друго - вкл. актуална информация за Корейската война, делото срещу "кликата на Рудолф Слански", агитки на Валери Петров, Павел Матев, Младен Исаев, Димитър Полянов, Радой Ралин, тенденциозни карикатури на Теню Пиндарев, "апотеозни" репортажи за "историческия" XIX Конгрес на ВКП (б), станала КПСС - от 5 до 14 октомври 1952 год., за изборите за народни съвети у нас на 14 декември с.г, дори за делото срещу "шпионите-католици". Само за Буров и неговите "грехове" няма и един ред. Същото поведение към процеса държи и в-к "Отечествен фронт".

Разбрал, че е изпаднал по своя вина в изключително опасна и деликатна ситуация, досущ като сталиновите жертви през страшните 1937-1938 г., Атанас Буров сменя тактиката. В съда отрича, че е бил слуга на чуждо разузнаване. Категорично се противопоставя на обвинението, че цели свалянето на правителството с преврат, тъй като е само за легалната борба. Не признава да е имало контакти на Никола Петков с генералите Кирил Станчев н Дамян Велчев, като разкрива, че е дал съгласието си гр. Сталин (Варна) да стане американска военна база, "за да се отърва от редица страдания".

Сред свидетелските показания интерес представляват думите на Евлоги Гешов. Според него "Буров действал за обединението на опозицията, но никога не е казвал, че Отечественият фронт трябва да се премахне със сила." Гешов никога не е чувал Буров да говори за нелегална борба. Той не го смята за толкова лекомислен при съветска окупация у нас "да може да мисли за някаква нелегална дейност". Съдът отхвърля всичко, което го оневинява, но самият Ат. Буров не се признава за виновен, отричайки редица факти, които обаче се потвърждават от другите подсъдими и прокурорските свидетели.

Съдът обвинява Буров в подготовка на държавен преврат, терористични действия и подбуждане на чужди държави към враждебни действия срещу България, осъждайки го на 20 години строг тъмничен затвор.

Това е последният жесток удар срещу политическия ветеран. Първоначално е в Коларовградския (Шуменския) затвор, а от края на 1953 г. е в Пазарджишкия затвор. Там на 15 май 1954 г. Буров умира, слагайки край на 10-годишните си страдания в социалистическа България.

Жоро Цветков в "Атанас Буров. Живот за България" (1992) описва покъртително финала на богатия му и изпълнен с превратности живот: "Когато получава известието, жена му и дъщеря му (Недялка - б.м.) заминават за Пазарджик. Отиват на гробищата, разпитват и научават, че в края на арменските гробища са погребани затворници. Там намират пресен гроб.

Слагат кръст с името му и цветя. Възрастен свещеник се трогва от мъката им, събира кураж и прочита заупокойна молитва. На другия ден отиват да си вземат сбогом: съпругата - с единствения мъж, когото е обичала цял живот, дъщерята - със своя баща, когото цял живот носи в сърцето си. Намират мястото изравнено с булдозер и трамбовано. Няма кръст. Няма цветя. Нямат сили дори да заплачат."

За нас остава осмислянето на неговото дело като пример и нравствен коректив.

 

 

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.06.2006
Борислав Гърдев. Подир българската мечта. Варна: LiterNet, 2006